Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (23)

1

Ако сте забелязали, досега описвах историята строго последователно, ден след ден, час след час. Да водиш действието от първо лице, според литературната теория е твърде трудно. Този похват крие много несъвършенства — можеш да разказваш за улици и събития, от които имаш непосредствени впечатления, не позволява задълбочено психологизиране на героите, изплитането на интересни детайли, които, пак според теорията, обогатяват произведението и следователно въздействието му върху читателя е много по-силно. Аз за съжаление избрах най-трудния път, но не поради самоувереност, а поради простата причина, че не съм професионалист и мога да пиша само за неща, на които съм бил пряк свидетел. Тази глава от мойто съчинение е последната и в нея би трябвало да се разкаже много подробно и точно какво се е случило през оная нощ, в която настъпи развръзката на описаните събития. Както виждате, казах „случило“, което означава, че много неща са станали без мое участие.

В момента, за сведение, моя милост се намира в стаята с дъсчения таван и белите перденца, лежа в леглото и чета криминален роман, но главата ми е остригана и върху теменната й част има памук с лейкопласт. На масата до леглото е поставена ваза, във вазата хризантеми, от двора се чува каканиженето на кокошки. Девет часът е. Чета, а в същото време ухото ми е навън. Очаквам изскърцването на пътната вратичка и бързите леки стъпки на момиче.

Но за това после.

Най-първо, как завърши пътуването ни с велосипеда оная нощ. И тъй, въртях педалите на балканчето, Катя, седнала неудобно на задната седалка, се притискаше в гърба ми, а Спартак подтичваше край нас. Лунното осветление е измамно, уж е светло, но подробностите на пътя не се забелязват и цялото ми внимание бе да не паднем. Какво всъщност щяхме да правим, когато стигнем Боевия яз, не знаех, а и не исках да мисля. Тя каза „Ония са там“ и то бе достатъчно. Имах оръжие; ако се наложеше, щях да го използвам. Капитанът после ме питаше дали съм имал вяра в момичето, „защото — укоряваше ме той — постъпил си непредпазливо, не разумът е ръководил действията ти, а чувствата“. Да, отговорих му, аз имах вяра в момичето, интуицията ми подсказваше, че мога да разчитам на нея, че не е възможно тя да участвува в извършването на такова жестоко престъпление. Интуицията е нещо съвсем друго, възразяваше Андонов, говорим за чувствата. За разузнавача на първо място трябва да стои разумът и нищо друго. А аз му цитирах известната фраза на Дзержински, че чекистът трябва да има хладен ум и горещо сърце, и той трябваше да капитулира, но забеляза: „Все пак, действувал си наивно, драги!“

Имаше право. Щом стигнахме разклона, откъдето се спускаше пътят през царевиците към полянката с двете дървета, ние слязохме от велосипеда и аз предложих на Катя да го оставим край една от купите царевичак. Тя се съгласи. Грешката ни беше, че забравихме кучето. Вървяхме надолу бавно и много предпазливо, като използвахме прикритието на тъмните камари, които бяха разпилени из нивата. Беше тихо и ми се струваше, че прекалено силно се чуват стъпките ни, когато се случваше да настъпим сух царевичен лист, с каквито бе посипана земята. Мисля, че ни оставаха сто и петдесет двеста метра до края на нивата, когато чухме ръмженето на Спартак някъде долу, откъм полянката. Катя ме стисна за лакътя и ние се прислонихме до една от споменатите камари. Ръмженето се усили, после утихна.

— Там са! — прошепна ми Катя.

Дотогава оръжието все още бе в джоба ми, помнех инструкцията на капитана — само в краен случай, и то при самоотбрана, — измъкнах го, но не махнах предпазителя, за да се предпазя от изкушение.

— Хайде — улових Катя за ръката и се наведохме, запълзяхме към следващата сянка на купата. Когато се изравнихме с нея, седнахме и едва тогава аз си зададох въпроса, какво всъщност ще правя, когато се изправя сам срещу ОНИЯ ХОРА. Обаче време за отговор нямах. Изведнъж почувствувах, че някой застава зад нас, видях сянката му да се разперва като птица над главите ни и махнах предпазителя на пистолета. Враг или приятел? Мълчахме така около минута, след това аз попитах:

— Какво желаете, приятел?

Но вместо очаквания отговор от паролата, който трябваше да гласи „Къде се намира мотел «Бряста»?“, върху главата ми се сгромоляса стотонна канара и аз паднах напред, без да изпитвам някаква особена болка, а само безкрайна изненада… Тогава вероятно съм натиснал спусъка и съм стрелял. Във въздуха, разбира се… Изстрела не чух, само усетих как изчезвам в нищото. Андонов има право. Наистина съм постъпил наивно, но как би постъпил той на мое място. Аз не можех да знам, че нея нощ край мелницата щяха да се съберат „всички действуващи лица“ (според израза на капитана), и първостепенни, и второстепенни. А между другото, оказа се, че този случаен изстрел е ускорил развръзката и даже до известна степен е улеснил действията на Андонов.

Ала нека се постарая да изложа нещата последователно, доколкото е възможно, разбира се.

Дойдох на себе си след цяла вечност (а фактически след половин час) и дълго не можех да разбера къде се намирам и какво става с мене. Нещо ръмжеше и се клатеше, нежна ръка ме галеше по лицето, в главата ми се търкаляха оловни топчета, тялото ми се намираше в неестествено положение, исках да опъна крака си, а не можех. Едва когато ръмженето престана, разбрах, че се намирам в автомобил, който влиза някъде, а някой разтваря вратите му и две здрави ръце ме изтеглят навън. Хладният въздух ме ободри, можах да стъпя на крака и прикрепян от силните ръце, да раздвижа краката си. Въведоха ме в просторно помещение с камина, настаниха ме във фотьойл и аз познах, че се намирам в къщата на професора. Светлината предизвика болка в очите ми и аз ги затворих. Ръцете, които в колата ме галеха, отново се появиха и измиха лицето ми. След известно време усетих миризма на карбол, някой острига косата ми… Нежните ръце изчезнаха, след това заспах.

Събудих се още сутринта на следващия ден и след кратко недоумение разбрах, че се намирам в една от стаите в дома на професора. Край леглото ми стояха Андонов и мъж, когото не познавах.

— Добро утро — усмихна се капитанът. — Как се чувствуваш?

— Добре съм — отговорих и с недоумение опипах главата си. — Каква е тая чалма?

Андонов погледна въпросително непознатия.

— Всичко е наред — каза той. — Мисля, че може да пътува, но все пак бъдете внимателни. Най-добре е, разбира се, да лежи в леглото няколко дена и да избягва физически натоварвания. Довиждане, юнак!

Останахме сами и аз нетърпеливо запитах:

— Какво стана, другарю капитан?

— Нищо особено, Тихов. Опитаха здравината на черепа ти, но както се изрази бабка, чутурата ти е дебела.

— Не питам за това.

— А за какво?

— Знаеш за какво…

— Никакви натоварвания.

— Физически… Говорете, братовчеде, защо ме мъчите…

Той отиде до прозореца, разтвори го, извади кутията и запали, като не пропусна ритуала с очукването на цигарата. Едва като пое и издуха първата „порция“ ароматен дим, рече скъпернически:

— В най-общи линии всичко е наред.

Вероятно изражението на лицето ми е било такова, че той, се смили и добави още няколко изречения:

— Престъпниците са заловени, ти си здрав, днес напускам селото. Бабка идва да те види, но ти спеше. Ударили са те с тояга.

— Само толкова ли?

Просто ми се плачеше. Представяте ли си какво означава да чуеш тази „телеграма“, след като цяла седмица си живял под напрежението на „играта“, да си имал самочувствието, че си дясната ръка на генерала, който подготвя решаващото сражение, и в последния момент всичко да стане без твое участие поради това, че са те ударили с обикновена тояга по главата. Поне да бяха стреляли в мене, да ме бяха наранили с нож, да бяха ме изтезавали или нещо подобно.

— Знаеш ли защо съм тука, Тихов? Само, моля те, не говори, лекарят наистина забрани. В града ме чака много работа, но дойдох, за да ти съобщя, че утре ще те вземем и ти ще имаш възможност да присъствуваш на първия разпит на задържаните. Тогава ще разбереш всичко, а засега се иска само да лежиш и ако можеш, да заспиш…

И тръгна към вратата.

— Капитане! — почти извиках и той се спря, но не се обърна, а попита:

— Кажи, Тихов?

— А тя?

— Искаш да знаеш какво стана с Катя? Жива и здрава е…

— И тя ли е… задържана?

— Засега да! — рече кратко той и излезе, без да се обърне към мене.

Чух много добре как хлопаха врати, как по пътеката с плочи минаха хора, как изфорсира автомобилен мотор, но всичко това идваше нереално, прекалено остро и неприятно. Лекарят ми беше дал някакви таблетки, трябваше да спя и странно, аз наистина желаех да заспя и да спя дълго, много дълго и дълбоко.