Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (15)

2

Щом се прибрахме в селото, веднага разказах на Андонов подробностите около посещението ни в града. На първо място, разбира се, споменах за младежа, като изказах предположението си, че срещата им с Катя пред магазина за риболовни принадлежности не е била случайна или ако е била случайна, то те явно се познават.

Андонов направи забележка:

— А защо да не се познават? Катя и миналото лято е била тук и е ходила често в града. А е възможно да е срещнала познат и от столицата.

— Възможно е — съгласих се, защото знаех защо преувеличавах значението на тази среща. Аз просто ревнувах. Но когато споменах за куфара, погледът на капитана се изостри.

— От колко време е стоял куфарът на гарата?

— От две седмици.

— Така! — възкликна той и започна обичайната си разходка из стаята. — Точно така. И какво, тежък ли беше той?

— Тежичък.

— Много добре. Чудесно.

Гледах го изненадано:

— Защо? Какво общо има този куфар с нашата история?

— Би могъл да запиташ какво общо има професорът с нашата история, Тихов — каза той и погледна часовника си. — Засега не знам, но ми се струва, че има. Ще се наложи тази нощ да не спим, затова време е да вечеряме.

След вечерята огледа критично облеклото ми.

— Сложи си пуловер, нощите стават студени, а не сме в казармата, за да те сменям през два часа от пост.

В девет часа излязохме от къщи, измъкнахме се от селото и тръгнахме надолу към лъките. Пътят ми беше познат, бях минавал оттам десетки пъти и развълнувано крачех до капитана, доволен, че най-сетне се залавяме с нещо сериозно. Явно бе, че той ме води към мелницата на Боеви, но няколко пъти променя посоката и ме кара да спираме край царевичните ниви или крайпътните храсти. Небето беше ясно и блещукаше от звезди, но на пет-шест крачки нищо не се виждаше, затова предпазливостта на капитана ми се струваше излишна. Хоризонтът на югоизток аленееше и Андонов ме подканяше да вървим бързо:

— След един час ще изгрее луната и ще стане светло като ден.

Когато най-сетне стигнахме реката и той ме преведе уверено по стената на яза, разбрах, че е идвал много пъти тук и както се казва, познава всяко камъче. Ето къде се е губил през последните нощи, помислих с недоволство, че не ме е взимал със себе си. До мястото на произшествието се движехме бавно и много предпазливо, като използвахме гънките на терена. За моя изненада царевицата бе прибрана, тук-таме виждах сенките на купите царевичак и попитах тихо капитана:

— Кога пожънаха нивата?

— Вчера — отвърна шепнешком той, а после ме помоли да седна и нареди:

— Задачата ти е проста, но неприятна. Ще се изкачиш на един от брястовете — и посочи към тъмните корони на дърветата сред полянката, — ще се настаниш сред клоните, там е удобно да се седи, и само ще гледаш и слушаш. Нищо повече. Тук вероятно ще дойдат хора, постарай се да разбереш кои са, ако е възможно и ако, разбира се, са наши познати. Ето — окачи на врата ми еднодневката си. — В термоса има кафе, ако ожаднееш или ти се доспи. Но помни, никакъв звук, каквото и да става долу. Ще слезеш едва като чуеш да се обади чухалче. Знаеш какво е чухалче, нали?

И за мое удивление той присви ръка пред устата си и издаде съвсем вярно характерния вик на улулицата, която в този край наричат чухалче. Викът на тази нощна птица много прилича на човешкото „чух“ и е много приятен, макар че има нещо тъжно в този самотен нощен зов.

— Сега е десет — продължи капитанът, — предполагам, че дежурството ти ще свърши до един-два часа. Готов ли си?

— Да.

Станахме и тръгнахме към полянката.

— Ще се качиш на дясното дърво — прошепна капитанът. — Там се седи най-удобно.

— А ако… — започнах и млъкнах, защото не знаех как да продължа.

— Какво ако? — почти изсъска капитанът.

— Ако обстановката наложи да действувам поради непредвидени обстоятелства, мога ли да проявявам самоинициатива?

— Този път не! — отсече той и направи столче с ръце.

Бях обут в кецове, стъпих на ръцете му и той силно и рязко ме повдигна. Плъзнах се по грапавата кора на ствола, хванах се за първия клон и съвсем леко се изкачих нагоре. На четири метра намерих онова място, на което според капитана може да се седи удобно. Два успоредни дебели клона растяха хоризонтално, а други два — тънки, но жилави — оформяха „креслото“, на което трябваше да бъда най-малко два-три часа. Окачих еднодневката до себе си, извадих термоса и изпих първото кафе. Поляната мълчеше под краката ми невидима, Андонов беше се стопил в мрака, откъм реката идваше равномерен, тих шепот. След десетина минути жълтото кълбо на луната проби хоризонта, поколеба се върху неравната линия на планината и заплува в посребреното небе. Андонов беше прав. Звездите избледняха и стана толкова светло, че ако имах книга, щях да опитам да чета. Ако съм долу, на поляната, разбира се. При мен беше тъмно, в листата се таеше приятен, топъл полумрак. Който не е служил войник и не е бил часови, не може да си представи колко бавно тече времето. Класическото време за войника на пост е два часа. Какво са два часа, ще речете — една кинопрожекция, един футболен мач, сто и двадесет минути, — докато започнат, и ще свършат, но както е казал Айнщайн, времето е относително, а аз бих добавил: в буквален и преносен смисъл. Двата часа за часовия са нещо безкрайно, особено ако си на секретен пост, какъвто беше случаят ми в момента. Колкото и удобно да изглеждаше мястото ми, още след десетата или петнайсетата минута започнах да го проклинам. Клоните ми убиваха, гърбът започна да ме боли. Нямах възможност да се разхождам, да танцувам, да тананикам, да се изкашлям, а трябваше непрекъснато да се вслушвам и напрягам зрението си. Листата ми пречеха, виждах отделни участъци от поляната, от светналата нива с камарите царевичак насреща, към реката се изпречваха върбалаците и това ме караше да се чувствувам несигурен, сякаш оттам някой ме дебнеше непрекъснато. Познатите средства от войниклъка за „убиване“ на времето, както казвахме, не вървяха. Нямах право да се разсейвам, да мисля за това или онова, а да съм си на мястото и тялом, и духом. Знаех, че Андонов е някъде наблизо, и въпреки това ми се струваше, че съм сам в цялата долина, забравен от всички. С една дума, не се чувствувах добре и причината за това бе съвсем проста. Стоях на пост без всякакво оръжие и не бях нищо друго освен мишена, която всеки можеше да простреля, когато си пожелае. Да гледам, да слушам! Това се искаше от мене. Добре, капитане! Знам, че в тази игра свиря не втора, а трета или четвърта цигулка, но нищо, никой не ме е карал насила, сам се съгласих да бъда момче за всичко, ще издържа. А накрая ще видим. Вместо да висим тук, трябваше да намерим собственика на фиата и да го хванем за гушата, после да претърсим добре скалите край Петльови гребени и картинката щеше да стане от ясна по-ясна.

Сигурен съм, че след около час и половина — от циферблата на японския си часовник нищо не можех да видя — на полянката се появи нещо. Казвам „нещо“, защото това не беше човек. Най-първо чух леко топуркане, което ту се усилваше, ту отслабваше, и след дълго взиране между клоните забелязах, че долу пробяга някаква сянка. Това се повтори няколко пъти, докато разбера, че се движи куче. Известно време то се въртя под самото дърво, долових ръмженето му, после се отдалечи към нивата. Както се казва, не смеех да дишам, за да не ме усети, защото обикновено където има куче, ще се появи и човек. И не се излъгах. Забелязах го да се отделя от тъмнината на върбите, да се движи по високия слог към царевичния блок и да се слива със сянката на една от купите. Там той стоя близо час, кучето на два пъти ходи при него, като идваше ту откъм реката, ту откъм нивата, посребрена от пълната, блестяща луна. Накрая видях и двамата да изчезват зад руините на мелницата. Едва тогава посмях да се раздвижа, защото бях се схванал напълно от неподвижното седене върху неудобните клони. Очаквах, че веднага ще чуя чухалчето, но над местността се утаи още по-дълбока тишина. Изпих още едно кафе, броих до петстотин и отчаяно се борих срещу дрямката. Когато усещах, че повече няма да издържа, чух дългоочакваното „чуух“, повторено три пъти, да идва точно откъм споменатите руини и бързо се смъкнах на земята. Капитанът вече ме чакаше в края на полянката и като приближих, попита загрижено:

— Замръзна ли?

— Не, но съм схванат целият.

— Сега ще се раздвижиш. Хайде, че закъсняхме.

— Колко е часът? — попитах.

— Минава два — кратко отговори той.

Явно беше недоволен и аз побързах да докладвам:

— Видях човек и куче.

Той се изсмя късо:

— Попита ли ги как се казват?

После добави:

— Очаквах други гости, но както и да е. Все пак не стояхме напразно. А ти си герой. Щом и кучето не те усети, браво! Имаш отличен.

По тревата вече блестеше роса, той крачеше бързо, мъчех се да не изоставам. Като наближихме селото, запали цигара, а аз попитах:

— Как мислиш, другарю капитан, какво правеше оня човек там, край поляната?

— Същото, което и ние с тебе. Чакаше!

— Кого?

— Ако знаех кого, нямаше да те карам да висиш три часа на онова дърво — отговори той.

Селото спеше, откъм горния край пролая самотно куче, обадиха се петлите.

— Втори петли — рече Андонов. — Три часът и половина. Да лягаме, че утре работа ни чака.

— Откъде пък знаеш, че са втори? — попитах, колкото да кажа нещо.

— А знаеш ли кога пяха първи? — наведе се към мен той. — Ще ти кажа. Когато човекът с кучето си тръгна.

— Не съм ги чул.

— А той ги чу. Аз също.

— Били сте на открито, а на мен ми е пречело дървото.

— Въпросът не е кой ги е чул и кой не — разсърди се той. — Въпросът е, защо той си тръгна по това време.

Това вече беше много. Отвърнах раздразнено:

— Мислиш, че има някаква връзка?

— Естествено — каза сухо Андонов и докато се приберем вкъщи, повече не проговори.