Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (21)

3

Седях под асмата и се мъчех да мисля, но в главата ми, както се казва, беше празно. Часовникът сочеше шест, а бях решил да отида в града, след като мръкне. Баба беше някъде с кравата си, на двора се утаяваше вечерно спокойствие, така приятно през септемврийските дни. Ако нямах никакви грижи, това беше времето, когато трябваше да откъсна от градината няколко домата, да направя салата, да напълня чашката с отлежала сливова и да отпия първата глътка, благославяйки доброто човечество и щедрата природа. Но сега не ми беше до това.

Защо, питах се аз, Катя не пожела да се обадим до милицията?

Защо капитанът непрекъснато изчезва и какво всъщност върши, когато не е тук в селото?

Защо му е потрябвало да купува тези монети?

Защо не ми разрешаваше да претърсим пещерите край Петльови гребени?

Защо бе това дежурство през нощта край мелницата?

Този рожден ден на баба?

Защо, защо, защо…

Впрочем оказа се, че баба съвсем не бе раждана през септември, а на дванайсети декември, и то преди шейсет и три години. Позволих си да надникна в шофьорската й книжка, а там датата на раждането беше изписана черно на бяло. За грешка и дума не можеше да става, коя жена ще се съгласи, макар и с характер като бабиния, доброволно да се представи за по-стара, ако не е била принудена от специални съображения. А това „ако“, което употребяваше Катя в добре познатия ми стил на Андонов? Кое е дало повод на професора да подозира, че братовчед ми е човек на милицията? Не излиза ли, че аз просто съм един глупак, който нищо не вижда и нищо не чува… Не беше ли по-добре да си замина при родителите в Перник, които ме очакват с нетърпение.

Накрая, след като стоях така около час и половина, реших, че мога да си позволя да остана в това село още един или най-много два дни и тогава независимо от мнението на Андонов ще си взема куфарчето и чао, мила бабке, догодина пак. А който си има работа, да си я върши!

Междувременно бабка се завърна с кравата, издои я, прибра кокошките, залови се с вечерята.

— Какво ти е? — попита ме, като ме гледаше подозрително. — Да не си болен?

— Нищо ми няма.

— Ще пиеш ли една ракия?

На масата се появиха обичайната бутилка и двете чаши. Отстраних своята.

— Да не сте се скарали? — запита строго тя.

— С кого да се карам?

— Знае се с кого. Уж щяхте да ловите риба, а нищо не си донесъл.

— Мисля да прескоча до града, бабо. Ще ми дадеш ли автомобила?

Тя ме изгледа сериозно:

— С кого ще ходиш в града?

— Сам.

— Защо?

— По лична работа.

— Кажи да чуя тази лична работа, пък тогава ще реша трябва ли да ти давам автомобила.

— Не мога.

— Не можеш?! Досега всичко си ми казвал!

— Досега да, но вече не съм на петнайсет години — отвърнах разгневено и веднага съжалих, защото видях изненадата и огорчението, които се изписаха по лицето й. Опитах се да оправя нещата и добавих кротко: — Трябва да намеря братовчеда, бабо. На всяка цена.

Тя помълча, изпразни чашата отведнъж, като заклет пияч, озърна се, сякаш се страхуваше, че някой ни подслушва, наведе се през масата:

— Защо ти е потрябвал? Важно ли е?

— Много — отвърнах по същия начин.

— По оная работа ли?

Нямаше какво да крия, защото разбрах, че всичко й е известно, и потвърдих:

— По оная.

— Тогава — рече тя, — щом е по оная работа, няма защо да ходиш в града. Той си е тука.

— Къде тука?

— В стаята си. Спи. Върна се в два следобед и каза да го събудим в осем. Сега е седем и половина.

Скочих, влязох в къщата и почуках на стаята му.

— Да! — чух спокойния му, бодър глас.

— Извинявай, че те събудих — започнах да се извинявам, но той ме прекъсна:

— Буден съм от половин час. Говори!

Седнах край леглото и разказах подробно за излета с Катя, за кучето, за затрупаната пещера и всичко останало. Той ме слушаше, мълчеше и гледаше към тавана с ръце, подпъхнати под главата. Когато свърших, скочи от леглото, застана срещу прозореца и направи серия от гимнастически упражнения. Клекна десетина пъти, демонстрира безупречно изпълнение на лицева опора и завърши с тъй наречените йогийски вдишвания и издишвания. Търпеливо чаках края на физзарядката му. Един-два пъти ме погледна с дяволитата усмивка на „Ах, тези сини, невинни очи“, но продължаваше да мълчи. Гледах стегнатото му мускулесто тяло и се питах на колко е години. На трийсет, трийсет и пет или четирийсет? Нямаше корем, нямаше и грам тлъстина. След опората, а той я направи точно шестнайсет пъти, дишането му бе все така равно.

— Така! — каза накрая, като обличаше якето си. — Сега да вървим.

— Къде? — станах веднага от стола.

— На масата при бабка — потупа ме по рамото той. — Струва ми се, че трябва да закуся, обядвам и вечерям едновременно. Гладен съм като вълк.

Докато се хранехме, позволих си да се обадя:

— Какво има в Русе?

— Папатаци — отвърна той, без да ме погледне. — В Русе е пълно с папатаци.

Баба попита сериозно:

— Какво е това папатаци?

— Нещо като комар — обясни капитанът, — но по-дребно и по-досадно, защото е почти невидимо.

— Значи хапе — заключи философски тя.

Изгледах ги и оставих вилицата. Бабка рече:

— Яж, яж, че пак ще хукнете по тъмнотите. Гледай го — обърна се към Андонов тя, — уж го храня и поя, а е светнал като месечина. Какво ще каже майка му, като го види, не знам.

— В такива случаи храната не помага — кимна Андонов. — Сексолозите твърдят, че влюбването е ярко изразен психо-физиологичен процес и лечението му е много трудно. А според Фройд тая взаимозависимост има съвсем друг характер…

— Какъв например? — попита бабка.

— Сложно е — каза капитанът, — но ако те интересува Фройд, мога да ти дам да прочетеш нещо, госпожо Тихова.

— Разбира се, че ме интересува — отвърна бодро тя и стана от масата. — Ще пиете кафе, нали?

— Разбира се, госпожо Тихова!

Бабка се отдалечи с достолепна походка. Те наистина ми се подиграваха и аз взех чашата и я напълних със сливова. Андонов улови ръката ми:

— Не, мойто момче. Тази вечер никакъв алкохол.

Белите му зъби блеснаха в подкупваща усмивка:

— И стига си се мръщил, това бе за психологическо разтоварване. За разлика от тебе бабка има прекрасно чувство за хумор, а това е дар божи и трябва да се цени.

— Мислех — казах заеквайки, — че ти съобщавам нещо много важно.

Андонов изведнъж стана сериозен:

— Казал ли съм, че не е важно? Напротив, много е важно, но нека не бързаме с ордените… Както би казала баба ти, пилците се броят наесен. Аз ще добавя: Пилците ние с теб ще броим още тази нощ, или по-точно — утре сутринта. Затова хапни, изпий си кафето и се стегни, че работа ни чака. Ето — той се огледа и като видя, че баба е все още в кухнята, плъзна към мен един седеммилиметров пистолет, марка „Збройовка“. И внимавай… Помни какво съм ти казал. Само в краен, абсолютно в краен случай, и то при самоотбрана. Ясно ли е?

— Тъй вярно, другарю капитан.

Прибрахме джоба лекия, но сигурен пистолет и се усмихнах благодарно на капитана.

Бабка вече носеше кафето и тананикаше един от любимите си шлагери от трийсетте години. Андонов извади кутията „Слънце“ и заочуква първата цигара за тази вечер. Погледнах нетърпеливо часовника си.

— Рано е — забеляза той.

Стрелките сочеха осем и петнайсет.