Димитър Начев
Произшествие край старата мелница (17)

4

За риболова през този ден няма какво да се разказва. Изпълних указанията на Андонов съвсем точно. В три часа отидох с москвича в дома на професора, взех го и го откарах в боаза край бистрите водопадчета около Гърлото. Мряната кълвеше като щура, до шест часа вече бяхме уловили около два килограма, в шест и тридесет бяхме в селото, а в седем и тридесет професорът и Катя пристигнаха вкъщи, облечени официално и с голям букет от хризантеми.

Бабка бе в стихията си. Масата бе подредена в една от големите „гостни“ стаи, в които обикновено не се влизаше. Бе извадила от скрина най-добрия си сервиз, покривката, салфетките, приборите блестяха ослепително и бяха подредени така, че аз се втрещих. Забелязвайки удивлението ми, бабка се усмихна снизходително:

— И ний знайме това-онова!

— Ако не те познавах — казах й, — щях да помисля, че си завършила техникума по обществено хранене.

— Аз, драги — рече тя, — навремето бях редовна абонатка на „Икономия и домакинство“. Недей мисли, че като съм пасла овце, съм паднала от Марс. В тази къща, ако искаш да знаеш, съм посрещала и плевенския окръжен управител през тридесет и девета година. Водеха го двама народни представители и един кмет и всичките до един ми целунаха ръка. Иди и се облечи като хората, професор посрещаме, а не селски пъдар.

За чест на професора, той не забрави да й целуне ръка, да й направи комплимент за това, че изглежда не на шейсет и пет, а на четиридесет, да й отправи дълго и цветисто пожелание относно бъдещето. Въобще всичко започна много добре и с необходимата тържествена приповдигнатост. Катя подари красив плетен шал, професорът — пластмасова лейка за цветя, а моя милост тържествено й връчи римския денар.

Тя любопитно разгледа монетата.

— Можеш — рекох й — да си направиш пръстен, сега такива пръстени са на мода, а ако не искаш да я развалиш, пази си я, ще я подариш на някоя внучка.

Тя намигна хлапашки:

— Или на правнучка.

Бяхме седнали край тежката висока маса, Катя протегна ръка, присви очи и внимателно разгледа монетата.

— Много добър екземпляр, папа. Желаеш ли да го разгледаш?

Професорът свали очилата си и късогледо се наведе към светлината. Катя ме попита:

— Откъде, мосю, се сподобихте с това прекрасно парче?

— Забранено ли е да притежавам антична монета?

— Напротив, колекционерството се поощрява, но съм изненадана, защото не предполагах, че имате подобна слабост. Да не би да сте попаднали случайно на съкровище?

— Да, мадмоазел — отвърнах в същия тон. — Съкровището на Траян. Втори век от нашата ера. Нашите земи са били една от най-развитите римски провинции.

Тя се разсмя:

— Тройка. Тази монета е републиканска. За мен е важно да знам откъде я имаш, Ваньо.

— Защо? — попитах.

Гледаше ме така ласкаво, че още малко и щях да изтърся: „Подари ми я кръчмарят!“, но не го сторих, разбира се.

— Интересът ми е чисто научен — обясни Катя. — Мисля, че ти разказах, че тук някъде трябва да има римска крепост, която е охранявала пътя от Нове към Дискодуротера. Макар че специализирам праистория, амбицията ми е да открия тази крепост. А онова, което земята е съхранила от древността, са най-вече керамиката и монетите.

— Съжалявам — излъгах спокойно, — но монетата я имам отдавна. Намерих я, когато имахме учения край черноморието.

Бабка енергично стана от стола, отиде в съседната стая и след миг се върна, като постави на масата пред Катя досущ същата монета. Катя подскочи, а аз смаяно погледнах бабка и зададох същия въпрос, който ми беше задала Катя:

— Откъде я имаш?

Бабка сияеше от удоволствие:

— Намерих я, баби!

— Къде ги намери, бабке? — гласът на Катя беше станал още по-ласкав.

— Преди години, като окопавахме царевицата на Жълтива.

— На Жълтива? Какво е това Жълтива? — светнаха очите на Катя.

— Той знае — кимна към мен баба.

— Жълтива е местност — казах.

— Утре ще ме заведеш, нали?

Това „нали“ тя изговаряше с особена настойчивост и някакво неясно обещание.

— Разбира се, че ще те заведа — казах и в същия миг си спомних предупреждението на Андонов: „Без излишна самоинициатива.“ Историята с тия монети започваше да става подозрителна, с тях Андонов играеше някаква игра, но каква — аз не можех да зная, колкото и да го желаех. Но каква самоинициатива е това, че обещах на момичето да го заведа на местността Жълтива, макар че тази местност бяха точно ония места, които започваха от реката край старата мелница нагоре към платото с овчарниците. Сещах се къде са намерили жените монетите, царевица там сеят на едно-единствено място, прибраха я само преди два дни.

— Благодаря — каза ласкаво Катя и ме погледна така, че леко се изчервих.

— За тебе е — приключи този разговор баба, като подари своята монета на Катя и напълни чашите с прочутата си тригодишна сливова. — Добре дошли, скъпи гости, и наздраве!

— За твое здраве, госпожо Тихова! — малко театрално рече професорът, като стана и направи лек поклон към сияещата бабка.

Вечерята започна много добре. Ракията, салатите, домашното вино, кокошката, приготвена по някакъв специален местен начин — всичко беше на равнище, както е прието да се казва в подобен случай. Личеше, че баба е посрещала депутати. Професорът видимо се промени. Оказа се, че не е нито затворен, нито е „сухар“, а напротив, умееше да разказва много забавно, да се шегува, а даже и да пее — към края на вечерята двамата с бабка изпълниха в дует няколко шлагера от трийсетте години, и то съвсем сполучливо. Катя също имаше прекрасно настроение, единствен аз се чувствувах разсеян и ми се струва, че се държах твърде принудено и Катя го забеляза, защото по едно време ме попита:

— Какво ти е?

— Уморен съм — отвърнах, а тя предложи:

— Да излезем малко на чист въздух.

Когато напускахме стаята, улових доволния поглед на баба и хитроватата й усмивка.

Седнахме на чардака, Катя веднага измъкна пакета си с цигари и нетърпеливо защрака със запалката.

— Неудобно ми е да пуша пред бабка — обясни тя.

— Да, моралът й е старомоден.

— Но здрав. Въобще тя е прекрасна и аз съм влюбена в нея.

— Както и тя в тебе. И много й се иска да се влюбиш в мене.

Последното казах, както ми се стори, спокойно и съвсем естествено. Катя докосна нежно ръката ми:

— Ако бяхме раждани по тяхно време, щяха да пратят сватове за мен. И сигурно щях да се съглася.

— А сега?

Тя облегна глава на рамото ми:

— Сега никой не праща сватове и трябва сами да решаваме проблемите си.

— Как да разбирам думите ти? — целунах косите й и зачаках отговора с примряло сърце.

— Че не трябва да се бърза, Ваньо.

Това беше и малко, и много, събрах кураж, обърнах лицето й към своето, целунах я. Не отвърна на целувката ми, но не ме и отблъсна. Нощта бе топла, светла, отвътре се чуваше приглушеният смях на баба. Професорът вероятно разказваше виц. Катя мълчеше, мълчах и аз, развълнуван от думите й, от нежния парфюм на косите й, които докосваха лицето ми.