Включено в книгата
Оригинално заглавие
Manifest der Kommunistischen Partei, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Предговор към немското издание от 1890 г.

След написването на горните редове[1] пак стана необходимо ново немско издание на „Манифеста“, а и със самия „Манифест“ се случиха най-различни неща, които трябва да бъдат споменати тук.

Втори руски превод — от Вера Засулич — излезе в 1882 г. в Женева; предговорът към него бе написан от Маркс и от мен. За съжаление аз загубих ръкописа на немския оригинал, така че съм принуден да правя обратен превод от руски, от което работата съвсем не печели.[2] Този предговор гласи:

„Първото руско издание на «Манифест на Комунистическата партия» в превод на Бакунин излезе в началото на 60-те години в печатницата на «Колокол». По онова време в Западна Европа едно руско издание на «Манифеста» можеше да изглежда само като литературен куриоз. Днес такова схващане не е вече възможно.

Колко ограничена област на разпространение имаше тогава (декември 1847 г.) пролетарското движение — това най-ясно показва последната глава на «Манифеста»: «Отношението на комунистите към различните опозиционни партии в разните страни». Защото в нея липсват именно Русия и Съединените щати. Това беше времето, когато Русия беше последният голям резерв на целокупната европейска реакция и когато емиграцията в Съединените щати поглъщаше излишните сили на европейския пролетариат. Двете страни снабдяваха Европа със суровини и същевременно бяха пазари за пласирането на нейните индустриални произведения. Така че и двете страни по един или друг начин бяха тогава опора на съществуващия в Европа строй.

Съвсем друго е положението днес! Именно европейската имиграция даде на Северна Америка възможност за гигантско земеделско производство, чиято конкуренция разклаща самите основи на европейската поземлена собственост — както едрата, тъй и дребната. Освен това тази имиграция позволи на Съединените щати да експлоатират своите огромни индустриални източници с такава енергия и в такъв размер, че те за кратко време неизбежно ще турят край на индустриалния монопол на Западна Европа и особено на Англия. Тези две обстоятелства от своя страна упражняват революционно въздействие върху самата Америка. Дребната и средната поземлена собственост на фермерите — основа на целия й политически строй — все повече и повече изнемогва под конкуренцията на фермите гиганти; същевременно в индустриалните области започва да се развива масов пролетариат и баснословна концентрация на капиталите.

Да вземем сега Русия! През революцията от 1848–1849 г. не само европейските монарси, но и европейските буржоа намираха в руската намеса единствено спасение от пролетариата, който току-що беше започнал да се пробужда. Царят беше провъзгласен за шеф на европейската реакция. Днес той е военнопленник на революцията в Гатчино, а Русия представлява авангарда на революционното движение в Европа.

«Комунистическият манифест» имаше за задача да възвести предстоящата неизбежна гибел на съвременната буржоазна собственост. Но в Русия ние намираме, че наред с бързо процъфтяващото капиталистическо търгашество и с едва сега развиващата се буржоазна поземлена собственост по-голямата част от земята е в общинно владение на селяните. Пита се сега: може ли руската община, тази, макар и вече силно разрушена форма на първобитното колективно владение на земята, да премине направо във висшата, комунистическата форма на земевладение? Или, напротив, тя най-напред трябва да мине през същия процес на разложение, който е присъщ на историческото развитие на Запада?

Единственият възможен днес отговор на този въпрос е следният: ако руската революция стане сигнал за пролетарска революция на Запад, така че двете взаимно да се допълнят, тогава съвременната руска общинна собственост върху земята може да послужи за изходна точка на едно комунистическо развитие.“

 

Карл Маркс, Ф. Енгелс

Лондон, 21 януари 1882 г.

 

По същото време в Женева излезе нов полски превод: „Manifest Komunistyczny“.

По-късно излезе нов датски превод в „Socialdemokratisk Bibliothek Kjobenhavn 1885“. За съжаление този превод не е съвсем пълен, някои съществени пасажи, които, изглежда, са създали трудност на преводача, са пропуснати, а и изобщо тук-там се забелязват следи на небрежност, които толкова по-неприятно бият на очи, защото по самата работа личи, че при малко повече грижливост преводачът би могъл да даде отлична работа.

В 1886 г. излезе нов френски превод в парижкия „Le Socialiste“; това е най-добрият от излезлите досега преводи.

По френския превод същата година бе обнародван и испански превод — най-напред в мадридския „El Socialista“, а след това в отделна брошура „Manifesto del Partido Comunista“, por Carlos Marx у F. Engels. Madrid. Administration de „El Socialista“. Hernan Cortes, 8.

За куриоз ще спомена още, че в 1887 г. на един цариградски издател бил предложен ръкописът на един арменски превод на „Манифеста“; но добрият човечец нямал смелост да печата нещо, на което стои името на Маркс, и сметнал, че ще бъде по-добре преводачът да посочи себе си за автор, но той отказал.

След като в Англия бяха преиздавани ту един, ту друг американски превод — кой повече, кой по-малко неправилен, — най-сетне в 1888 г. излезе един автентичен превод. Той е извършен от моя приятел Самуел Мур, а преди даването му под печат беше още веднъж прегледан от нас двамата. Заглавието му е: „Manifesto of the Communist Party, by Karl Marx and Frederick Engels. Authorized English Translation, edited and annotated by Frederick Engels. 1888. London, William Reeves, 185. Fleet st. E. C.“ Някои от бележките към това английско издание са влезли и в настоящото издание.

„Манифестът“ има своя собствена съдба. Поздравен при появата си с ентусиазъм от още малобройния тогава авангард на научния социализъм (както показват посочените в първия предговор преводи), той скоро бе изтикан на заден план от реакцията, започнала след поражението на парижките работници през юни 1848 г., а най-после и на „законно основание“ бе обявен вън от закона с осъждането на кьолнските комунисти през ноември 1852 г. След като от обществената сцена изчезна свързаното с февруарската революция работническо движение, мина на заден план и „Манифестът“.

Когато европейската работническа класа отново достатъчно заякна за ново настъпление против властта на господстващите класи, възникна Международната работническа асоциация. Тя имаше за цел да спои в една голяма армия цялото борческо работничество в Европа и Америка. Затова то не можеше да изхожда непосредствено от изложените в „Манифеста“ принципи. То трябваше да има програма, която да не затваря вратата за английските трейдюниони, френските, белгийските, италианските и испанските прудоиисти и германските ласалианци[3]. Маркс набеляза тази програма — (уводната част към устава на Интернационала[4] — с такова майсторство, което признаха дори Бакунин и анархистите. Маркс бе напълно уверен в крайната победа на изложените в „Манифеста“ принципи, разчитайки напълно на интелектуалното развитие на работническата класа, което по необходимост трябваше да последва от съвместното действие и от обсъждането. Събитията и перипетиите на борбата против капитала — и то пораженията още повече, отколкото победите — не можеха да не покажат на борещите се цялата несъстоятелност на вселечебните средства, към които те се бяха придържали досега, и да не направят техните умове по-възприемчиви за основно разбиране на истинските условия за освобождението на работниците. И Маркс имаше право. Работническата класа от 1874 г., при разтурването на Интернационала, беше съвсем различна от тази в 1864 г., при основаването на Интернационала. Прудонизмът в романските страни и специфичното ласалианство в Германия бяха пред издъхване и дори тогавашните ултраконсервативни английски трейдюниони постепенно се приближаваха до момента, когато председателят на техния конгрес в Суонси е 1887 г. можа от тяхно име да каже: „Континенталният социализъм вече не ни плаши.“ А в 1887 г. континенталният социализъм вече беше почти само теорията, изложена в „Манифеста“. Така историята на „Манифеста“ до известна степен отразява историята на съвременното работническо движение след 1848 г. Днес той несъмнено е най-широко разпространеното, най-интернационалното произведение на цялата социалистическа литература, общата програма на много милиони работници от всички страни от Сибир до Калифорния.

И все пак по времето на неговата поява ние не можехме да го наречем социалистически манифест. В 1847 г. социалисти наричаха два вида хора. От една страна, привържениците на разните утопични системи, особено оуенистите в Англия и фуриеристите във Франция; и двете тези течения още тогава се бяха изродили просто в постепенно измиращи секти. От друга страна — всевъзможни социални шарлатани, които с различни вселечебни средства и с всевъзможни кърпежи искаха да премахнат обществените недъзи, без да причинят ни най-малка вреда на капитала и печалбата. И в двата случая това бяха хора, които стояха вън от работническото движение и търсеха подкрепа по-скоро от „образованите“ класи. Напротив, онези работници, които се бяха убедили в недостатъчността на чисто политическите преврати и искаха коренно преустройство на обществото, тези работници тогава се наричаха комунисти. Това беше грубо одялан, само инстинктивен, често доста суров комунизъм; но той беше достатъчно силен, за да създаде две системи на утопичен комунизъм — във Франция „икарийския“ комунизъм на Кабе, в Германия комунизма на Вайтлинг. В 1847 г. социализъм означаваше буржоазно движение, а комунизъм — работническо движение. Социализмът, поне на континента, имаше достъп в салоните; с комунизма беше тъкмо обратното. И тъй като ние още тогава много решително бяхме на мнение, че „освобождението на работниците трябва да бъде дело на самата работническа класа“, ние нито за миг не се поколебахме кое от двете имена да изберем. И оттогава никога не ни е минавало през ума да се откажем от него.

„Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ Само малко гласове се отзоваха, когато ние хвърлихме тия думи в света преди 42 години, в навечерието на парижката революция — първата, в която пролетариатът излезе със собствени искания. Но на 28 септември 1864 г. пролетарии от повечето западноевропейски страни се обединиха в славната Международна работническа асоциация. Наистина самият Интернационал живя само девет години. Но че основаният от него вечен съюз на пролетариите от всички страни още живее и дори е станал по-здрав от когато и да било — това най-добре показва тъкмо днешният ден. Защото днес, когато пиша тези редове, европейският и американският пролетариат прави боен преглед на своите бойни сили, за пръв път мобилизирани в една армия, под едно знаме и за една най-близка цел: за установен със закон осемчасов нормален работен ден, който бе прокламиран още на Женевския конгрес на Интернационала в 1866 г. и повторно на Парижкия работнически конгрес в 1889 г. А гледката на днешния ден ще покаже на капиталистите и земевладелците от всички страни, че пролетариите от всички страни днес действително са се съединили.

О, да можеше Маркс да застане до мен, за да види това със собствените си очи!

 

Ф. Енгелс

Лондон, 1 май 1890 г.

Бележки

[1] Енгелс има предвид своя предговор към немското издание от 1883 г. Ред.

[2] Споменаваният от Енгелс изгубен немски оригинал на предговора на Маркс и Енгелс към руското издание на „Манифеста“ е намерен и се пази в архива на Института по марксизъм-ленинизъм; в настоящото издание руският текст на този предговор се дава в превод от ръкописния оригинал. Ред.

[3] Сам Ласал пред нас винаги се обявяваше за „ученик“ на Маркс и като такъв, разбира се, стоеше на почвата на „Манифеста“. Друг е въпросът за ония негови последователи, които не отидоха по-далеч от неговото искане за производителни кооперации с държавни кредити и деляха цялата работническа класа на привърженици на държавната помощ и привърженици на самопомощта (Бележка на Енгелс).

[4] Виж К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 16, стр. 14–17. Ред.