Включено в книгата
Оригинално заглавие
Manifest der Kommunistischen Partei, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Предговор към английското издание от 1888 г.

„Манифестът“ бе обнародван като програма на Съюза на комунистите — първоначално изключително германско, а по-късно международно работническо дружество, което при политическите условия на европейския континент преди 1848 г. неизбежно трябваше да бъде тайна организация. На конгреса на Съюза, който се състоя през ноември 1847 г. в Лондон, на Маркс и Енгелс беше възложено да подготвят обнародването на една пълна теоретическа и практическа партийна програма. Написан на немски език, ръкописът бе изпратен за отпечатване в Лондон през януари 1848 г., няколко седмици преди френската революция от 24 февруари. Френски превод бе издаден в Париж малко преди юнското въстание от 1848 г. Първият английски превод, извършен от госпожица Хелен Макферлен, излезе през 1850 г. в издавания от Джордж Джулиан Харни лондонски вестник „Red Republican“. Обнародвани бяха и едно датско, и едно полско издание.

Поражението на парижкото юнско въстание от 1848 г. — тази първа голяма битка между пролетариата и буржоазията — временно пак изтика на заден план социалните и политическите искания на европейската работническа класа. Оттогава насам борбата за власт пак се водеше — както по времето преди февруарската революция — само между различни групи от класата на собствениците; работническата класа бе ограничена само до борба за свобода на политическо проявление и до позицията на крайно ляво крило в радикалната част на средното съсловие. Там, където продължаваха да дават признаци на живот самостойни пролетарски движения, те биваха безмилостно потъпквани. Така пруската полиция надуши Централния комитет на Съюза на комунистите, седалището на който тогава беше в Кьолн. Членовете му бяха арестувани и след 18-месечен затвор, през октомври 1852 г., бяха изправени пред съда. Този прочут „Кьолнски процес на комунистите“ трая от 4 октомври до 12 ноември: седем от подсъдимите бяха осъдени на крепостен затвор от три до шест години. Веднага след присъдата останалите на свобода членове формално разтуриха Съюза. Що се отнася до „Манифеста“ — изглеждаше, че оттогава нататък той е обречен на забрава.

Когато европейската работническа класа наново бе вече насъбрала достатъчно сили за нова атака срещу господстващата класа, възникна Международната работническа асоциация. Но тази асоциация, която бе основана с определена цел — да сплоти целия готов за борба пролетариат в Европа и Америка в една единствена организация, не можеше веднага да прокламира изложените в „Манифеста“ принципи. Интернационалът трябваше да има програма, която да бъде достатъчно широка, за да бъде приемлива и за английските трейдюниони, за френските, белгийските, италианските и испанските привърженици на Прудон и за ласалианците[1] в Германия. Маркс, който написа тази програма така, че тя да задоволи всички тези партии, имаше пълно доверие в интелектуалното развитие на работническата класа — развитие, което необходимо трябваше да дойде в резултат на съвместните действия и на взаимната размяна на мнения. Събитията и перипетиите на борбата против капитала, и то пораженията още повече, отколкото победите, не можеха да не доведат хората до осъзнаване на нерезултатността на разните техни предпочитани шарлатании, не можеха да не проправят пътя към едно по-съвършено разбиране на истинските предпоставки за освобождението на работническата класа. И Маркс имаше право. Когато в 1874 г. Интернационалът се разпадна, работниците бяха вече много по-други, отколкото при основаването му в 1864 г. Прудонизмът във Франция, ласалианството в Германия бяха на умиране и дори консервативните английски трейдюниони — макар че повечето от тях отдавна вече бяха прекъснали връзките с Интернационала — постепенно се приближаваха към момента, когато председателят на техния конгрес, състоял се миналата година в Суонси, можа да заяви от тяхно име: „Континенталният социализъм вече не ни плаши“. Наистина: принципите на „Манифеста“ бяха получили значително разпространение сред работниците от всички страни.

По този начин и самият „Манифест“ пак излезе на преден план. От 1850 г. насам неговият немски текст беше многократно преиздаван в Швейцария, в Англия и в Америка. През 1872 г. той беше преведен на английски, и то в Ню Йорк, където преводът бе отпечатан във „Woodnull and Clafin’s Weekly“. Въз основа на тази английска редакция в нюйоркския „Le Socialiste“ бе извършен и напечатан и френски превод. Оттогава в Америка са издадени още най-малко два английски превода, повече или по-малко изопачени, а един от тях беше препечатан в Англия. Първият руски превод, направен от Бакунин, бе издаден към 1863 г. в печатницата на Херценовия „Колокол“ в Женева, а втори руски превод, извършен от героичната Вера Засулич[2], бе издаден в 1882 г. също в Женева. Ново датско издание се появи в „Socialdemokratisk Bibliothek“ в Копенхаген през 1885 г.; нов френски превод — в парижкия „Le Socialiste“ в 1886 г.[3]. По последното издание пък бе подготвен и в 1886 г. издаден в Мадрид испански превод. Броят на немските издания не може да бъде точно даден, общо те бяха поне дванадесет. Един превод на арменски език, който трябваше да излезе преди няколко месеца в Цариград, не е видял бял свят, защото — както ми съобщиха — издателят нямал смелостта да пусне книга, на която стои името на Маркс, а пък преводачът отказал да я представи за свое съчинение. За други преводи на други езици аз наистина съм чувал, но не съм ги виждал. Така историята на „Манифеста“ до голяма степен отразява историята на съвременното работническо движение; сега той е без съмнение най-широко разпространеното, най-интернационалното съчинение на цялата социалистическа литература, обща програма, призната от милиони работници от Сибир до Калифорния.

И все пак, когато го пишехме, ние не можехме да го наречем социалистически манифест. Под името социалисти в 1847 г. разбираха, от една страна, привържениците на различните утопични системи: оуенистите в Англия, фуриеристите във Франция, при което и едните, и другите вече се бяха изродили в постепенно измиращи секти; от друга страна, разните социални шарлатани, които с всевъзможни кърпежи обещаваха да премахнат всички обществени недъзи, без каквато и да било опасност за капитала и печалбата. И в двата случая това бяха хора, които се намираха вън от работническото движение и диреха подкрепа по-скоро от „образованите“ класи. А онази част от работническата класа, която се беше убедила в нерезултатността на чисто политическите преврати и бе прогласила необходимостта от пълно преустройство на обществото, тогава се наричаше комунисти. Това беше още суров, недодялан, чисто инстинктивен комунизъм; но той напипваше най-същественото и беше достатъчно силен сред работническата класа, за да създаде утопичния комунизъм: във Франция — комунизма на Кабе, в Германия — комунизма на Вайтлинг. По този начин в 1847 г. социализмът беше буржоазно движение, а комунизмът — движение на работническата класа. Социализмът, поне на континента, „имаше достъп в салоните“; с комунизма беше тъкмо обратното. А тъй като ние още от самото начало смятахме, че „освобождението на работническата класа трябва да бъде дело на самата работническа класа“ — за нас не можеше да има никакво съмнение кое от двете имена трябваше да изберем. Нещо повече — оттогава насам никога не ни е минавало през ума да се отричаме от него.

Макар че „Минифестът“ беше наша обща работа, аз все пак считам за свой дълг да изтъкна, че основната мисъл, която образува неговата ядка, принадлежи на Маркс. Тази мисъл се състои в това, че във всяка историческа епоха господстващият начин на икономическо производство и размяна и необходимо обуславяното от него обществено устройство образуват основата, върху която се изгражда политическата и интелектуалната история на дадената епоха, и че само изхождайки от тази основа, може да бъде обяснена и самата епоха; че съобразно с това цялата история на човечеството (от разлагането на първобитното родово общество с неговото общинно владение на земята) е история на класова борба. Борба между експлоатиращи и експлоатирани, господстващи и потиснати класи: че историята на тази класова борба представлява процес на развитие, при който сега е достигнато такова стъпало, когато експлоатираната и потисната класа — пролетариатът — не може да постигне своето освобождение от игото на експлоатиращата и господстваща класа — буржоазията, — без същевременно веднъж завинаги да освободи цялото общество от всякаква експлоатация и потисничество, от всякакви класови различия и класова борба.

Към тази мисъл, която по мое мнение е призвана да послужи за основа на също такъв напредък в историческата наука, какъвто Дарвиновата теория донесе за природознанието — към тази мисъл ние двамата постепенно се приближавахме доста години преди 1845 г. Доколко аз самостоятелно съм се придвижвал в тая посока, показва моята книга „Положението на работническата класа в Англия“[4]. Но когато през пролетта на 1845 г. аз отново срещнах Маркс в Брюксел, той вече беше разработил тази мисъл и ми я изложи с почти също тъй ясни думи, както тия, с които аз съм я формулирал по-горе.

От нашия общ предговор към немското издание от 1872 г. аз цитирам следното:

„Колкото и много да са се изменили условията през последните двадесет и пет години, развитите в тоя «Манифест» общи принципи си остават, общо взето, и днес съвършено правилни. Тук-таме нещо подлежи на поправка. Практическото приложение на тия принципи — както гласи самият «Манифест» — навсякъде и всякога ще зависи от съществуващите исторически условия и затова в него съвсем не се придава особено значение на революционните мерки, предложени в края на II отдел. Днес този пасаж в много отношения би гласял другояче. Поради грамадното разрастване на едрата индустрия през последните двадесет и пет години и засилващото се наред с него партийно организиране на работническата класа, поради придобития практически опит най-напред от февруарската революция, а след това още повече от Парижката комуна, когато пролетариатът за пръв път държа политическата власт в течение на два месеца, днес тази програма на места е остаряла. Особено Комуната доказа, че «работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я постави в движение за своите собствени цели» (виж «The Civil War in France; Address of the General Council of the International Working-men’s Association.» London, Truelove, 1871, стр. 15[5], където тази мисъл е развита по-пълно). Освен това от само себе си се разбира, че критиката на социалистическата литература е за днешно време непълна, тъй като стига само до 1847 г.; също и бележките за отношението на комунистите към различните опозиционни партии (отдел IV), макар в основните си линии да са правилни и днес, все пак за практическо осъществяване са вече остарели, защото политическото положение се е напълно променило и историческото развитие премахна от световната сцена повечето от изброените там партии.

Впрочем «Манифестът» е исторически документ и ние смятаме, че нямаме вече право да го променяме.“

Предлаганият превод е направен от г. Самуел Мур, преводача на по-голямата част от „Капиталът“ на Маркс. Ние го прегледахме заедно, а аз добавих няколко обяснителни бележки под линия от исторически характер.

 

Фридрих Енгелс

Лондон, 30 януари 1838 г.

Бележки

[1] Сам Ласал винаги ни е заявявал, че е ученик на Маркс и като такъв стои на почвата на „Манифеста“, но в своята публична агитация от 1862 г. до 1864 г. той не отиде по-далеч от искането за производителни кооперации, поддържани с държавни кредити (Бележка на Енгелс).

[2] В послеслова към статията „Социалните отношения в Русия“ (К. Маркс и Ф. Энгельс, Соч., т. XVI, ч. II, стр. 394) Енгелс отбелязва като автор на поменатия превод Плеханов. Самият Плеханов в изданието на „Манифеста“ от 1909 г. също посочва, че преводът е направен от него. Ред.

[3] Годината е посочена неточно. Споменаваният от Енгелс френски превод се появил в „Le Socialiste“ в 1885 г. Ред.

[4] „The Condition of the Working Class in England in 1844.“ By Frederick Engels. Translated by Florence K. Wischnewetzky, New York, Lovell — London. W. Reeves, 1888 (Бележка на Енгелс) [Виж Ф. Енгелс, „Положението на работническата класа в Англия“. Ред.

[5] Виж К. Маркс. Гражданската война във Франция. Възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация. К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч., т. 17, стр. 339. Ред.