Карл Маркс, Фридрих Енгелс
Манифест на комунистическата партия (15)

Приложение II
Фридрих Енгелс
Към историята на съюза на комунистите^[1]

 

С осъждането на кьолнските комунисти през 1852 г. се завършва първият период на самостоятелното работническо движение в Германия. Днес този период е почти забравен. А той продължи от 1836 г. до 1852 г. и с разпространението на германските работници и в чужбина това движение се бе развило в почти всички културни страни. Но, това не е всичко. Днешното международно работническо движение по своята същност е пряко продължение на тогавашното германско работническо движение, което изобщо беше първото международно работническо движение и от което излязоха мнозина дейци, които поеха след това ръководната роля в Международната работническа асоциация. А теоретичните принципи на „Комунистическия манифест“, които Съюзът на комунистите през 1847 г. беше написал на знамето си, днес служат като най-здрава международна спойка за пролетарското движение в Европа и в Америка.

До днес за цялостната история на това движение има само един главен източник. Това е тъй наречената черна книга — „Комунистическите заговори на XIX век“ от Вермут и Щибер, Берлин, две части, 1853 и 1854 г.^[2] Това скърпено съчинение, гъмжащо от съзнателните фалшификации на двама от най-подлите полицейски негодяи на нашия век — и до днес ще служи като основен източник на всички некомунистически издания, посветени на онова време.

Това, което мога да дам тук, е само скица, а и то само доколкото става дума за съюза; давам само онова, което е абсолютно необходимо за разбиране на „Разкритията“. Нека се надяваме, че ще имам някога възможността да обработя събрания от Маркс и мен богат материал върху историята на онова славно време на младините на международното работническо движение.

* * *

От основания през 1834 г. от германски бежанци в Париж демократично-републикански таен Съюз на изгнаниците през 1836 г. се отделиха най-крайните, най-вече пролетарски елементи и образуваха новия таен Съюз на справедливите. Първоначалният съюз, в който останаха само най-бездейните елементи a la Якоб Венедай, скоро съвсем замря; когато през 1840 г. полицията подуши няколко секции в Германия, от него бе останало едва ли не само сянка. Напротив, новият съюз се разви сравнително бързо. Първоначално той беше германска издънка на френския работнически комунизъм, който бе свързан с известни бабьовистки традиции^[3] и се оформяше тогава в Париж; искането за общо владение на благата се издигаше като необходима последица от „равенството“. И неговите цели бяха същите, както и на тогавашните тайни парижки сдружения: полупропагандно, полузаговорническо дружество, при което обаче като средище на революционното действие се вземаше винаги Париж, макар че никак не бе изключена подготовката на въстания и в Германия. Но тъй като Париж си оставаше арена на решителни боеве, съюзът тогава в действителност беше само немски клон на тайните френски сдружения, по-специално на ръководеното от Бланки и Барбес Societe des saisons^[4], с което той беше в тесни връзки. Французите започнаха въстанието на 12 май 1839 г.; секциите на съюза действаха заедно с тях и по този начин претърпяха общо поражение.^[5]

Измежду немците бяха арестувани на първо място Карл Шапер и Хайнрих Бауер. Правителството на Луи-Филип се задоволи с екстернирането им след един доста продължителен арест.^[6] И двамата отидоха в Лондон. Шапер беше родом от Вайлбург в Насау; като студент в лесовъдния институт в Гисен през 1832 г. той влязъл в заговорническото общество на Георг Бюхнер, на 3 април 1833 г. участвал в нападението срещу франкфуртския полицейски участък^[7], забягнал в чужбина и през февруари 1834 г. участвал в похода на Мадзини към Савоя^[8]. Гигант на ръст, безстрашен и енергичен, винаги готов да рискува своето лично благополучие и живота си, той беше образец на оня тип професионални революционери, които играха известна роля през тридесетте години. Въпреки известна тромавост на мисълта му той не беше лишен от способността дълбоко да разбира теоретическите въпроси — самото негово развитие от „демагог“^[9] в комунист доказва това — и с още по-голяма упоритост държеше на онова, което вече беше признал. Тъкмо затова понякога неговата революционна страст беше в разрез с неговия разум, но после той винаги разбираше грешката си и открито я признаваше. Той беше истински човек и незабравимо ще остане онова, което той е направил за създаване на германското работническо движение.

Хайнрих Бауер от Франкония беше обущар; живо, будно, остроумно същество, в дребното тяло на което се криеше много хитрост и решителност.

Като пристигна в Лондон, където Шапер, който в Париж беше станал словослагател, сега се издържаше с даване на уроци, той заедно с него започна да възстановява разкъсаните връзки на съюза и Лондон стана център на съюза. Тук — а може би и още по-рано, в Париж — към тях се присъедини Йозеф Мол, часовникар от Кьолн, цял Херкулес, среден на ръст — колко често той и Шапер победоносно удържаха вратата на някоя зала срещу стотици напиращи противници! — човек, който поне по енергия и решителност не отстъпваше на двамата си другари, но по ум надминаваше и двамата. Той не само че беше роден дипломат, както доказват успехите на неговите многобройни пътувания като пълномощник; той беше по-податлив и на теоретични въпроси.

Аз се запознах и с тримата през 1843 г. в Лондон; това бяха първите революционни пролетарии, които виждах. И при все че нашите възгледи още тогава се различаваха в подробностите — защото на техния ограничен уравнителен комунизъм^[10] аз тогава все още противопоставях доста много и също така ограничено философско високомерие, — все пак никога няма да забравя внушителното впечатление, което ми направиха тези трима истински мъже — по едно време, когато сам аз се стремях да стана човек.

В Лондон, както и — в по-малка степен — в Швейцария, те се възползваха от свободата на сдружаването и на събранията. Още на 7 февруари 1840 г. бе основано легалното Немско работническо просветно сдружение, което съществува и до днес^[11]. Това сдружение служеше на съюза като място за завербуване на нови членове и тъй като както винаги комунистите бяха най-дейните и най-интелигентните членове на това сдружение, от само себе си се разбираше, че ръководството на сдружението беше изцяло в ръцете на съюза. Скоро съюзът имаше в Лондон вече няколко дружества, или както още ги наричаха тогава — „ложи“. Същата тази тактика, която се разбираше от само себе си, бе прилагана и в Швейцария, и другаде. Навсякъде, където бе възможно образуването на работнически сдружения, те бяха използвани по същия начин. Там, където законите забраняваха това, членовете на съюза навлизаха в певчески, гимнастически и други подобни дружества. Връзката се поддържаше, най-вече с постоянно пристигащите или заминаващите членове, които при нужда се явяваха и като пратеници на съюза. И в двата случая съюзът беше живо подкрепян от мъдростта на правителствата, които екстернираха всеки нежелателен за тях работник — а в девет десети от случаите това бяха членове на съюза, — и по този начин го превръщаха в пратеник на съюза.

Възобновеният съюз доби значително разпространение. Особено в Швейцария Вайтлинг, Август Бекер (необикновен ум, който, както много други немци, се провали поради вътрешната си нестабилност) и други бяха създали силна организация, която повече или по-малко тежнееше към комунистическата система на Вайтлинг. Тук не е мястото за критика на Вайтлинговия комунизъм. Но за неговото значение като първо самостоятелно теоретическо раздвижване на германския пролетариат аз и днес се подписвам под Марксовите думи, печатани в парижкия „Vorwaerts“ от 1844 г.: „Къде би могло да се намери у германската буржоазия, заедно с нейните философи и книжници, такова произведение за освобождението на буржоазията, за политическото й освобождение — като съчинението на Вайтлинг «Гаранции на хармонията и свободата»? Когато сравним баналната и плаха посредственост на германската политическа литература с този с нищо несравним и блестящ дебют на германските работници, когато сравним тези гигантски детски обувки на пролетариата с миниатюрния вид на изтърканите политически обувки на буржоазията — не може да не предскажем, че тази пепеляшка ще израсне в атлетска фигура.“^[12] Тази атлетска фигура днес вече е пред нас, макар че още съвсем не е достигнала своето пълно развитие.

И в Германия имаше многобройни секции от преходен характер, по силата на обстоятелствата; по броят на новосъздадените далеч надминава броя на разпадналите се. Полицията едва след седем години, в края на 1846 г., откри следи от съюза — в Берлин (Ментел) и в Магдебург (Бек), — но не можа да ги проследи по-нататък.

В Париж Вайтлинг, който в 1840 г. още се намираше там, също беше наново събрал разпръснатите елементи, преди да отиде в Швейцария.

Ядрото на съюза бяха шивачите. Немски шивачи имаше навсякъде — в Швейцария, в Лондон, в Париж. В последния град немският език дотолкова бе станал господстващ в шивашкия занаят, че през 1846 г. аз познавах там един шивач-норвежец, пристигнал по море във Франция направо от Трондхайм и в течение на година и половина не беше научил почти нито една френска дума, но отлично бе научил немски език. От парижките секции през 1847 г. две се състояха почти изключително от шивачи, една — от дърводелци-мебелисти.

След като центърът на тежестта се премести от Париж в Лондон, на преден план излезе един нов момент: съюзът от немски постепенно стана международен. В работническото сдружение освен германците и швейцарците навлязоха и хора от всички онези националности, които използваха за общуването си с чужденци славно немския език. Това бяха предимно скандинавци, холандци, унгарци, чехи, южни славяни, руси и елзасци.

През 1847 г. между другите редовни посетители беше и един английски гвардейски гренадир в униформа. Сдружението скоро се назова Комунистическо работническо просветно сдружение, а на членските карти бе отпечатан най-малко на двадесет езика — макар и тук-там не без езикови грешки — девизът: „Всички хора са братя“. Също както легалното сдружение, така и тайният съюз скоро придобиха повече интернационален характер; на първо време все още в ограничен смисъл: практически — чрез различната националност на членовете, теоретически — чрез убеждението, че всяка революция — за да бъде победоносна — трябва да бъде европейска. По-далеч от това не се стигна, но основата вече беше създадена.

С френските революционери съюзът поддържаше тесни връзки чрез лондонските емигранти, съюзниците от съвместната борба на 12 май 1839 г. Също така и с полските радикали. От само себе-си се разбира, че официалната полска емиграция, също както и Мадзини, бяха повече противници, отколкото съюзници. Английските чартисти, поради специфично английския характер на своето движение, бяха оставени настрана като нереволюционни. Лондонските водачи на съюза влязоха във връзка с тях едва по-късно, чрез мен.

С хода на събитията характерът на съюза се промени и в други отношения. Макар че на Париж все още гледаха — и то тогава с пълно право — като на родина на революцията, все пак зависимостта от парижките заговорници вече не съществуваше. С разрастването на съюза растеше и неговото самосъзнание. Чувстваше се, че движението пуска все по-дълбоки корени сред германската работническа класа и че тези германски работници са исторически призвани да бъдат знаменосци за работниците от Северна и Източна Европа. В лицето на Вайтлинг съюзът имаше един комунистически теоретик, който смело можеше да бъде поставен наред със своя тогавашен френски конкурент. Най-после — опитът от 12 май беше показал, че опитите за преврат са вече безполезни. И при все че още продължаваха да тълкуват всяко събитие като признак на настъпващата буря и макар че, общо взето, бе запазен старият, полуконспиративен устав — това се дължеше по-скоро на старото революционно упорство, което започваше вече да влиза в стълкновение с пробиващото си път правилно разбиране на нещата.

Но социалната доктрина на съюза, колкото и да беше неопределена, се отличаваше с един много голям недостатък, който обаче се коренеше в самите обществени отношения. Членовете на съюза, доколкото изобщо бяха работници, бяха почти изключително само занаятчии. Човекът, който ги експлоатираше — дори и в големите световни градове, беше в повечето случаи само дребен майстор-занаятчия. По онова време дори и в Лондон още едва се зараждаше експлоатацията в шивашкия занаят в голям мащаб, в тъй наречената сега конференция, чрез превръщане на шивашкия занаят яз домашна индустрия за сметка на едрия капиталист. От една страна, експлоататорът на тези работници-занаятчии беше дребен майстор; от друга страна, те всички се надяваха, че в края на краищата сами ще станат дребни майстори. При това тогавашният германски занаятчия все още се намираше под влиянието на маса унаследени цехови представи. Най-голяма чест на тези занаятчии прави обстоятелството, че те, които все още не бяха станали истински пролетарии, а само преминаваща към съвременния пролетариат част от дребната буржоазия, и то част, която все още не се намираше в права противоположност спрямо буржоазията, т.е. спрямо едрия капитал — че тези занаятчии бяха в състояние инстинктивно да предугадят своето бъдещо развитие и макар все още не напълно съзнателно, да се конституират като партия на пролетариата. Но също така неизбежно беше и това, че техните стари занаятчийски предразсъдъци ги спъваха всеки път, когато се касаеше да бъде подложено на конкретна критика съществуващото общество, т.е. да бъдат изследвани икономическите факти. И аз мисля, че в целия съюз тогава не би се намерил нито един човек, който някога да е прочел някаква книга по политическа икономия. Но това не беше нещастие: „равенството“, „братството“ и „справедливостта“ на първо време помагаха при изкачването на всяка теоретическа височина.

През това време наред с комунизма на съюза, и на Вайтлинг се създаваше един втори комунизъм, съществено различен от първия. Живеейки в Манчестер, аз просто непосредствено се бях сблъскал с обстоятелството, че икономическите факти, които в досегашните исторически съчинения не играят никаква роля или пък играят само някаква жалка роля, представляват поне в съвременния свят решаваща историческа сила; че икономическите факти образуват основата за възникването на днешните класови противоположности; че в онези страни, в които тези класови противоположности са се развили напълно благодарение на едрата индустрия, значи, особено в Англия, на свой ред съставляват основата за образуването на политическите партии, за партийните борби, а с това и за цялата политическа история. Маркс не само че беше стигнал до същия възглед, но още в „Deutsch-Französische Jahrbücher“ (1844 г.)^[13] го беше обобщил в смисъл, че изобщо не държавата обуславя и определя буржоазното общество, а буржоазното общество обуславя и определя държавата, значи, че политиката и нейната история трябва да бъдат обяснявани с икономическите отношения и тяхното развитие, а не обратно. Когато аз през лятото на 1844 г. посетих Маркс в Париж, ние констатирахме нашето пълно единодушие във всички области на теорията и оттогава датира нашата задружна работа. Когато през пролетта на 1845 г. ние пак се срещнахме в Брюксел, Маркс изхождайки от горните принципи, вече беше завършил в главни черти развитието на своята материалистическа теория на историята и ние се заловихме да разработваме в подробности това ново разбиране в най-различни насоки.

Това откритие, което извърши преврат в историческата наука и което, както вижда читателят, е дело главно на Маркс, и в което аз мога да си припиша само твърде малък дял — това откритие имаше непосредствено значение за съвременното работническо движение. Комунизмът у французите и немците, чартизмът у англичаните вече не изглеждаха като нещо случайно, което също така би могло и да не се появи. Тези движения сега вече се оказваха движения на съвременната потисната класа, на пролетариата, като повече или по-малко развити форми, на неговата исторически неизбежна борба против господстващата класа, буржоазията, като форми на класовата борба, но форми, които се отличават от всички предишни класови борби по това, че днешната потисната класа, пролетариатът, не може да постигне своето освобождение, ако същевременно не освободи цялото общество от разделянето му на класи, а с това и от класови борби. Така че комунизмът вече не означаваше фантастично измисляне на някакъв по възможност по-съвършен обществен идеал, а разбиране на природата, условията и произлизащите от това общи цели на борбата, която води пролетариатът.

Ние ни най-малко не смятахме да съобщим изключително на „учения“ свят за новите научни резултати, като ги изложим в дебели книги. Напротив. Ние двамата вече дълбоко бяхме навлезли в политическото движение, имахме известни привърженици сред интелигенцията, особено в Западна Германия, и имахме значителни връзки с организирания пролетариат. Ние бяхме длъжни научно да обосновем нашите възгледи, но за нас беше също така важно да убедим в правилността на нашите възгледи европейския и преди всичко германския пролетариат. И щом самите ние си изяснихме всичко, пристъпихме към работа. В Брюксел основахме едно Немско работническо сдружение и завладяхме „Deutsche Bruesseler Zeitung“^[14], който остана наш орган до февруарската революция. С революционната част на английските чартисти ние поддържахме връзка чрез Джулиан Харни, редактор на централния орган на движението, „The Northern Star“^[15], сътрудник на който бях аз. Ние се намирахме също така в своего рода коалиция с брюкселските демократи (Маркс беше подпредседател на Демократичната асоциация) и с френските социалдемократи от вестник „Relorme“^[16], на който аз доставях съобщения за английското и германското движение. Накъсо, нашите връзки с радикалните и пролетарските организации и печатни органи бяха повече от добри.

Нашите отношения със Съюза на справедливите бяха следните. Естествено, ние знаехме за съществуването на съюза; през 1843 г. Шапер ми бе предложил да вляза в съюза — разбира се, аз тогава отказах. Но ние останахме в постоянна кореспонденция не само с лондончаните, но бяхме и в още по-тесни връзки с д-р Евербек, водача в онова време на парижките секции. Без да проявяваме интерес към вътрешните работи на съюза, ние все пак узнавахме за всяко по-важно събитие в него. От друга страна, ние устно, писмено и чрез печата въздействахме върху теоретическите възгледи на най-значителните членове на съюза. За това ни служеха и различни литографирани циркуляри, които разпращахме до нашите приятели и кореспонденти в цял свят при особени случаи, когато се касаеше за вътрешните работи на образуващата, се комунистическа партия. В тези циркуляри понякога се говореше за самия съюз. Така например един млад вестфалски студент, Херман Криге, който отиде в Америка, там се представял като емисар на съюза, сдружил се с побъркания Харо Харинг с цел да предизвика чрез съюза преврат в Южна Америка и основал вестник^[17], в който от името на съюза проповядвал сладникаво-сантиментален комунизъм, основан върху „любовта“, преливащ и бликащ от любов. Ние излязохме против него с един циркуляр, който донесе очаквания резултат. Криге изчезна от сцената на Съюза^[18].

По-късно и Вайтлинг дойде в Брюксел. Но той вече не беше наивният млад шивашки калфа, който, сам изумен от собствените си дарби, се мъчи да си изясни как ще изглежда комунистическото общество. Той беше велик човек, преследван от онези, които му завиждаха за неговото превъзходство; той навсякъде надушваше съперници, тайни врагове, сплетни; той беше гоненият пророк от една страна в друга, който носеше в джоба си готовата рецепта за осъществяване на царството небесно на земята и си въобразяваше, че всеки мисли да му открадне тази рецепта. В Лондон той вече се беше скарал с членовете на съюза, а и в Брюксел, където особено Маркс и жена му проявиха спрямо него необикновено, почти свръхчевешко търпение, той не можа да се спогоди с никого и скоро замина за Америка, за да се опита там да играе ролята на пророк.

Всички тези обстоятелства допринесоха за преврата, който незабелязано се извърши в съюза и особено сред лондонските му водачи. Несъстоятелността на съществуващите дотогава комунистически схващания — както на френския примитивен уравнителен комунизъм, така и на Вайтлинговия — им ставаше все по-ясна. Установената от Вайтлинг връзка на комунизма с ранното християнство — колкото и гениални да са отделните положения, които се намират в неговото „Евангелие на бедния грешник“^[19] — бе довела в Швейцария дотам, че движението в голямата си част попадна най-напред в ръцете на глупци като Албрехт, а след това — в ръцете на користни лъжепророци като Кулман. Разпространяваният от неколцина белетристи „истински социализъм“ — превод на френски социалистически измислици на развален хегеловско-немски език и сантиментално-мечтателно човеколюбие (виж отдела за германския или „истинския“ социализъм в „Комунистическия манифест“^[20]), — социализъм, който Криге и съответната литература бяха въвели в съюза — този „социализъм“ поради своята разлигавеност и безсилие неизбежно трябваше да отврати старите революционери на съюза. В Лондон все повече и повече виждаха, че Маркс и аз имахме право с нашата нова теория в сравнение с несъстоятелността на господстващите дотогава теоретични представи и произтичащите от тях практически грешки. За това схващане без съмнение бяха допринесли и намиращите се тогава между лондонските водачи двама души, които по своята способност за теоретическо познание значително превъзхождаха гореспоменатите: художникът-миниатюрист Карл Пфендер от Хайлброн и шивачът Георг Екариус от Тюрингия.^[21]

Накъсо, през пролетта на 1847 г. Мол се яви в Брюксел при Маркс и веднага след това — в Париж при мен, за да ни подкани още веднъж от името на своите другари да влезем в съюза. Те, според неговите изявления, били убедени както в общата правилност на нашите схващания, така и в необходимостта да бъде освободен съюзът от старите му конспиративни традиции и форми. Ако се съгласим да влезем в съюза, щяла да ни бъде дадена възможност на един съюзен конгрес да изложим във форма на манифест нашия критически комунизъм, като този манифест след това ще бъде обнародван като манифест на съюза; заедно с това ние ще можем да допринесем за заместването на остарялата организация на съюза с нова, по-съвременна и по-целесъобразна.

Ние не се и съмнявахме, че макар и само за пропагандни цели, е необходима организация в редовете на германската работническа класа и че тази организация, доколкото тя не ще има чисто локален характер, може да бъде дори и вън от Германия само тайна организация. А тъкмо съюзът представляваше вече такава организация. Сега самите представители на съюза бяха готови да отстранят като погрешно онова, което ние досега смятахме за недостатък на съюза; те подканяха самите нас да сътрудничим за реорганизирането на съюза. Можехме ли да откажем на това? Разбира се, не. И тъй, ние влязохме в съюза; в Брюксел Маркс организира от наши близки приятели една съюзна секция, а аз посещавах трите парижки секции.

През лятото на 1847 г. в Лондон се състоя първият съюзен конгрес, на който В. Волф представляваше брюкселските, а аз — парижките секции. На този конгрес най-първо беше проведена реорганизацията на съюза. Сега вече бяха премахнати и всички ония стари мистични имена, които се бяха запазили от конспирационните времена; съюзът се организира в общини, окръзи, ръководни окръзи, Централен комитет и конгрес и оттогава вече се наричаше Съюз на комунистите. „Целта на съюза е събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, почиващо на класови противоположности, буржоазно общество и създаване на едно ново общество без класи и без частна собственост“ — така гласи първият член^[22]. Самата организация беше напълно демократична, с изборен комитет, който винаги можеше да бъде сменен; по този начин бе отнета всякаква възможност за конспиративни стремежи, които изискват диктатура, и съюзът — поне за обикновени мирни времена — бе превърнат в чисто пропагандистко дружество. Този нов устав беше представен — такива бяха новите демократични порядки — на общините за обсъждане, след това още веднъж беше обсъден и окончателно приет на втория конгрес на 8 декември 1847 г. Той е отпечатан у Вермут и Щибер, т. I, стр. 239, приложение X.

Вторият конгрес се състоя в края на ноември и началото на декември същата година. На него присъства и Маркс, който в продължителни разисквания — конгресът продължи десетина дни — защитаваше новата теория. Най-сетне бяха ликвидирани всички разногласия и съмнения, новите принципи бяха единодушно приети. Маркс и аз бяхме натоварени да изработим манифеста. Това поръчение беше изпълнено непосредствено след конгреса. Няколко седмици преди февруарската революция манифестът бе изпратен за отпечатване в Лондон. Оттогава насам той обиколи света. Преведен е на почти всички езици и днес още служи като ръководство на пролетарското движение в най-различни страни. На мястото на стария девиз на съюза: „Всички хора са братя“, дойде новият боен лозунг: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“, който открито възвести интернационалния характер на борбата. Седемнадесет години по-късно този боен лозунг проехтя по света като боен зов на Международната работническа асоциация, а днес борещият се пролетариат от всички страни го е написал на своето знаме.

Избухна февруарската революция. Лондонският централен комитет незабавно прехвърли своите пълномощия на ръководния Брюкселски окръг. Но това решение пристигна по времето, когато в Брюксел фактически вече имаше обсадно положение и германците вече никъде не можеха да устройват събрания. Ние всички вече бяхме готови да се прехвърлим в Париж и затова новият Централен комитет реши също така да се разтури, да предаде всичките си пълномощия на Маркс и да го упълномощи веднага да конституира нов Централен комитет в Париж. Едва се разотидоха петимата, които бяха взели това решение (на 3 март 1848 г.), когато полицията нахълта в жилището на Маркс, арестува го и още на следния ден го застави да отпътува за Франция, тъкмо където той искаше да отиде.

Скоро всички ние пак се събрахме в Париж. Там бе съставен и следният, подписан от членовете на новия Централен комитет документ, който бе разпространен в цяла Германия и от който някои и днес още могат да научат нещо:

Искания на комунистическата партия в Германия^[23]

 

1. Цяла Германия се обявява за единна, неделима република.

3. Народните представители получават заплата, за да може и работникът да заседава в парламента на германския народ.

4. Всеобщо въоръжаване на народа.

7. Княжеските и други феодални поземлени владения, всички рудници, мини и т.н. се превръщат в държавна собственост. В тези земи стопанството ще се води в полза на цялото общество в голям мащаб и с помощта на най-модерните спомагателни средства, препоръчвани от науката.

8. Ипотеките върху селските земи се обявяват за държавна собственост. Селяните плащат на държавата лихвите върху тези ипотеки.

9. В областите, в които е разпространено арендаторството, поземлената рента или арендният наем се плащат на държавата като данък.

11. Държавата поема в ръцете си всички транспортни средства: железници, канали, параходи, шосета, пощи и т.н. Те се превръщат в държавна собственост и се поставят на разположение на безимотната класа.

14. Ограничаване на правото за наследяване.

15. Въвеждане на високи прогресивни данъци и премахване на данъците върху предмети за консумация.

16. Откриване на национални работилници. Държавата гарантира на всички работници средствата за съществуване и се грижи за неработоспособните.

17. Всеобщо безплатно народно образование.

В интереса на германския пролетариат, на дребната буржоазия и селяните е най-енергично доработят за прокарването на горепосочените мероприятия Защото само с тяхното осъществяване милионите хора в Германия, експлоатирани досега от малък брой хора, които и занапред ще се стараят да ги държат в потиснато състояние — само тогава те ще могат да добият своите права и онази власт, която им се полага като на производители на всички богатства.

 

 

В Париж тогава цареше увлечението по революционните легиони. Испанци, италианци, белгийци, холандци, поляци, германци се събираха в отряди, за да идат да освобождават своите отечества. Начело на германския легион стояха Хервег, Борнщедт, Бьорнщайн. Тъй като веднага след революцията всички чуждестранни работници не само останаха без работа, но и бяха притеснявани от населението, то напливът в тези легиони беше голям. Новото правителство виждаше в тях едно средство да се отърве от чуждестранните работници и им отпусна I’etape du soldat, т.е. походни квартири и походни добавки от по 50 сантима на ден до границата, където винаги готовият да пролива сълзи министър на външните работи, сладкодумният Ламартин, все намираше удобен случай да ги предаде в ръцете на техните съответни правителства.

Ние най-решително се противопоставихме на тази игра на революция. Да се извърши едно нахлуване в Германия тъкмо в разгара на тогавашното брожение в страната, за да й бъде насилствено натрапена революцията отвън, означаваше да се подравя революцията в самата Германия, да се закрепват правителствата и беззащитно да се предават самите легионери в ръцете на германските войски — за което се грижеше Ламартин. А когато по-късно революцията победи във Виена и Берлин, тогава организацията на легиона стана вече съвсем безпредметна; но веднъж вече започната, играта, не се прекратяваше.

Ние основахме германски комунистически клуб^[24], в който убеждавахме работниците да не отиват в легиона, а поединично да се завръщат в родината и там да действат в полза на движението. Нашият стар приятел Флокон, който беше член на временното правителство, издейства за изпращаните от нас работници същите облекчения при пътуването, които бяха обещани на легионерите. По този начин ние върнахме в Германия от триста до четиристотин работници, между които членовете на съюза съставляваха грамадно мнозинство.

Както бе лесно да се предвиди, съюзът се оказа твърде слабо средство за въздействие в сравнение с избухналото вече движение на народните маси. Три четвърти от членовете на съюза, които по-рано бяха живели в чужбина, със завръщането си в родината бяха сменили своето местожителство; по този начин повечето от техните предишни общини бяха разтурени и те загубиха всякаква връзка със съюза. Част от най-честолюбивите между тях дори не се и постараха да възстановят тази връзка, а всеки в своето местожителство за своя сметка и на свой риск започваше да създава дребно сепаративно движение. И най-сетне — условията във всяка отделна малка държавица, във всяка провинция, във всеки град бяха така различни, че съюзът би бил в състояние да дава само най-общи директиви; а те можеха много по-лесно да бъдат разпространявани чрез печата. Накъсо, от момента, когато изчезнаха причините, които налагаха съществуването на тайния съюз, и самият таен съюз изгуби своето значение като такъв. Но това ай най-малко не можеше да изненада онези, които току-що бяха освободили този таен съюз от последния остатък на конспиративност.

Но сега се оказа, че съюзът е бил отлична школа за революционна дейност. На Рейн, където „Neue Rheinische Zeitung“ представляваше надежден център, в Насау, в Райнхесен и т.н. — навсякъде стояха съюзни членове начело на крайното демократично движение. Същото беше и в Хамбург. В Южна Германия пречка за това беше преобладаването на дребнобуржоазната демокрация. В Бреслау до лятото на 1848 г. с голям успех действаше Вилхелм Волф; той получи и мандат от Силезия като кандидат-депутат във Франкфуртския парламент. Най-после в Берлин словослагателят Щефан Борн, който в Брюксел и Париж се бе проявил като деен член на съюза, тури началото на едно „Работническо братство“, което доби твърде голямо разпространение и просъществува до 1850 г. Борн, твърде талантлив младеж, който обаче твърде много бързаше да се прояви като политически деец, се „побратимяваше“ с най-разнородна сбирщина, само и само да насъбере около себе си голяма тълпа. Той съвсем не беше човекът, който би могъл да внесе единство сред противоречивите стремежи, да внесе светлина в хаоса. Затова в официалните публикации на неговото братство постоянно се срещат бъркотии и смешение на възгледите в „Комунистическия манифест“ с цехови възпоминания и въжделения, с остатъци от възгледите на Луи Блан и Прудон, със защита на протекционизма и т.н. — накъсо, тези хора искаха на всекиго да угодят с нещо. Специално те се занимаваха с организиране на стачки, професионални съюзи, производителни кооперации като забравяха, че задачата преди всичко се състои в това, с политически победи да бъде завоюван най-напред теренът, върху който единствено биха могли да бъдат прокарани за дълго време такива неща. И когато успехите на реакцията дадоха на водачите на това братство да почувстват, че е необходимо пряко да участват в революционната борба — тогава, разбира се, недораслите маси, които се бяха групирали около тях, ги изоставиха. Борн взе участие в Дрезденското въстание през май 1849 г.^[25] и успя да се отърве по една щастлива случайност. А „Работническото братство“ се държа настрана от голямото политическо движение на пролетариата — като отделен за себе си съюз, който съществуваше повече само на книга и играеше дотолкова незначителна роля, че реакцията намери за необходимо да го ликвидира едва в 1850 г., а продължилите да съществуват негови поделения — едва няколко години по-късно. Борн, който всъщност се казва Бутермилх, не стана голяма политическа величина, а дребен швейцарски професор, който сега не превежда вече Маркс на цехов език, а благодушния Ренан на своя сладникав немски език.

С 13 юни 1849 г. в Париж^[26], с поражението на майските въстания в Германия и с потъпкването на унгарската революция от страна на русите бе приключен един цял период от революцията от 1848 г. Но с това победата на реакцията съвсем не беше окончателна. Налагаше се преорганизиране на разпръснатите революционни сили, а значи и на съюза. И сега, както и преди 1848 г., общото положение правеше невъзможна всяка публична организация на пролетариата; така че трябваше наново да се организираме тайно.

През есента на 1849 г. повечето членове на предишните централни комитети и конгреси пак се събраха в Лондон. Липсваше само Шапер, който бе затворен във Висбаден, но и той пристигна, след като бе оправдан през пролетта на 1850 г.; липсваше и Мол, който, след като бе изпълнил редица най-опасни партийни поръчения и агитационни пътувания — в последно време той вербуваше сред пруската армия в Рейнската провинция артилеристи за артилерията в Пфалц, — постъпи в безансонската работническа рота, в корпуса на Вилих, и в сражението при р. Мург пред Ротенфелзенския мост бе убит от куршум в главата. Но сега пък вместо него дойде Вилих. Вилих беше един от тъй често срещаните в Западна Германия след 1845 г. комунисти по чувство и вече поради това инстинктивно се намираше в тайна опозиция спрямо нашето критическо направление. Но нещо повече. Той беше истински пророк, убеден в своята лична мисия като предопределен от съдбата да стане освободител на германския пролетариат, и като такъв направо претендираше както за военната, така и за политическата диктатура. Наред с проповядвания по-преди от Вайтлинг древнохристиянски комунизъм възникна по такъв начин един вид комунистически ислям. Но пропагандирането на тази нова религия на първо време остана ограничено в командваната от Вилих емигрантска казарма.

И така, съюзът беше организиран, издадено беше „Обръщението“ от март 1856 г.^[27], напечатано в приложението (IX, № 1), и Хайнрих Бауер бе изпратен като емисар в Германия. Съставеното от Маркс и от мене „Обръщение“ представлява интерес и в днешно време, тъй като и сега още дребнобуржоазната демокрация е онази партия, която при следващото европейско сътресение — а то ще настъпи скоро (промеждутъците между европейските революции — 1815 г., 1830 г., 1848–1852 г., 1870 г. — траят през нашия век 15 до 18 години) — в Германия безусловно първа ще дойде на власт като спасителка на обществото от работниците комунисти. Така че много от казаните там неща са приложими и сега. Мисията на Хайнрих Бауер бе увенчана с пълен успех. Дребният, весел обущар беше роден дипломат. Той наново събра в една активна организация отчасти откъсналите се от работа, отчасти действащите за своя сметка бивши членове на съюза; той привлече особено и тогавашните водачи на „Работническото братство“. Съюзът започна да играе доминираща роля в работническите, селските и гимнастическите дружества в много по-голяма степен, отколкото преди 1848 г., така че следващото тримесечно „Обръщение“ към секциите, напечатано през юни 1850 г., вече можа да констатира, че студентът Шурц от Бон (по-късно американски ексминистър), който обхождаше Германия в интереса на дребнобуржоазната демокрация, „е намерил всички годни за работа елементи в ръцете на Съюза“ (виж приложението, IX, № 2)^[28]. Съюзът безусловно беше единствената революционна организация, която имаше известно значение в Германия.

Но към какво трябваше да насочи тази организация своята дейност, зависеше главно от това, дали щяха да се оправдаят надеждите за нов подем на революцията. А в течение на 1850 г. това ставаше все по-невероятно, дори и все по-невъзможно. Индустриалната криза от 1847 г., която бе подготвила революцията от 1848 г., беше преодоляна, беше започнал нов, небивал досега период на индустриален разцвет. За всеки един, който имаше очи да гледа и действително се ползваше от тях — трябваше да бъде ясно, че революционната буря от 1848 г. постепенно затихваше.

„При такъв всеобщ разцвет, в който производителните сили на буржоазното общество се развиват толкова пищно, доколкото това изобщо е възможно в рамките на буржоазните отношения, за действителна революция и дума не може да става. Подобна революция е възможна само в онези периоди, когато двата тези фактора — съвременните производителни сили и буржоазните форми на производството — влизат в противоречие помежду си. Безкрайните разпри, с които сега се занимават представителите на отделните фракции на континенталната партия на реда, компрометирайки се взаимно една друга, съвсем не водят към нови революции: напротив, тези разпри са възможни само защото основата на обществените отношения в дадения момент е тъй здрава и — нещо, което реакцията не знае — тъй буржоазна. Всички реакционни опити да се спъва буржоазното развитие ще се разбият в тази основа тъй несъмнено, както всяко нравствено негодувание и всички пламенни прокламации на демократите.“ Така писахме Маркс и аз в „Преглед от май до октомври 1850 г.“ в „Neue Rheinische Zeitung. Politisch-oekonomische Revue“, V-VI книжка. Хамбург, 1850 г., стр. 153.^[29]

Но за мнозина това трезво разглеждане на положението беше цяла ерес по онова време, когато Ледрю-Ролен, Луи Блап, Мадзини, Коут, а от по-дребните германски светила — Руге, Кинкел, Гьог и много други като тях създаваха в Лондон бъдещите временни правителства не само за своите отечества, но и за цяла Европа, и когато всичко се свеждаше само до получаване от Америка на необходимите средства чрез революционен заем за осъществяването на европейската революция и, от само себе си се разбира, за образуването в един миг на редица различни републики. Може ли да се учудваме, че на тази въдица се хвана човек като Вилих и че и Шапер, обхванат от стар революционен жар, се остави да бъде заблуден и че мнозинството лондонски работници, което се състоеше в по-голямата си част от емигранти, ги последва в лагера на буржоазнодемократичните вършители на революции? С една дума, застъпваната от нас сдържаност не бе по угодата на тези хора; трябвало, според тях, да започнем да правим революция; ние най-решително отказахме това. Стана разцеплението. За това, което стана по-нататък, можем да прочетем в „Разкритията“. След това последва арестуването най-напред на Нотюнг, после в Хамбург на Хаупт, който стана предател, като издаде имената на членовете на Централния комитет в Кьолн, и трябваше да фигурира в процеса като главен свидетел; но неговите близки не желаеха да доживеят до този позор и го изпратиха в Рио де Жанейро, където той по-късно се беше установил като търговец, и в знак на признателност за неговите заслуги беше назначен отначало за пруски, а след това за германски генерален консул. Сега той е пак в Европа^[30].

За по-добро разбиране на „Разкритията“ давам списъка на кьолнските обвиняеми: 1) П. Г. Рьоер, работник на пури; 2) Хайнрих Бюргерс, по-късно починал като прогресистки депутат в ландтага; 3) Петер Нотюнг, шивач, починал преди няколко години в Бреслау като фотограф; 4) В. И. Райф; 5) Д-р Херман Бекер, сега кмет на Кьолн и член на Горната камара; 6) Д-р Роланд Даниелс, лекар, няколко години след процеса почина от придобитата в затвора туберкулоза; 7) Карл Ото, химик; 8) Д-р Абрахам Якоби, сега лекар в Ню Йорк; 9) Д-р И. Я. Клайн, сега лекар и градски съветник в Кьолн; 10) Фердинанд Фрайлиграт, който обаче тогава беше вече в Лондон; 11) И. Л. Ерхард, търговски пътник; 12) Фридрих Леснер, шивач, сега в Лондон. След като публичните заседания на съда със съдебни заседатели траяха от 4 октомври до 12 ноември 1852 г., от тези обвиняеми бяха осъдени за държавна измяна: Рьозер, Бюргерс и Нотюнг по на 6, Райф, Ото и Бекер по на 5, Леснер на 3 години затвор в крепост, а Даниелс, Клайн, Якоби и Ерхард бяха оправдани.

С Кьолнския процес се приключва първият период на германското комунистическо работническо движение. Непосредствено след присъдата ние разтурихме нашия съюз; няколко месеца след това замря и отцепническият съюз на Билих-Шапер.^[31]

* * *

От това време ни дели цяло поколение. Тогава Германия беше страна на занаятите и на домашната ръчна промишленост, сега тя е голяма индустриална страна, обхваната от непрекъснато и бурно промишлено развитие. Тогава трябваше да бъдат търсени поотделно такива работници, които да разбират своето положение като работници и своята исторически-икономическа противоположност спрямо капитала, тъй като самата тази противоположност тъкмо тогава бе започнала да се създава. Днес целият германски пролетариат трябва да бъде поставен под действието на изключителни закони само за да се забави поне малко процесът на неговото развитие към пълното съзнаване на своето положение като потисната класа. Тогава малцината, които се бяха добрали до опознаване на историческата роля на пролетариата, трябваше да работят нелегално, да се събират скришно на малки групи от по трима до двадесет души. Днес германският пролетариат вече няма нужда от никаква официална организация, нито явна, нито тайна; простото, разбиращо се от само себе си сплотяване на другари съмишленици по класа е достатъчно, за да раздруса без всякакви устави, комитети, постановления и други осезаеми форми цялата германска империя. Бисмарк е станал арбитър в Европа, отвъд пределите на Германия; но вътре в страната всеки ден все по-застрашително нараства онази атлетска фигура на германския пролетариат, която Маркс бе предвидил още в 1844 г. — гигантът, за когото вече става твърде тясна пресметната за филистера държавна сграда, могъщата фигура и широките плещи на когото в своя растеж се приближават към онзи момент, когато ще бъде достатъчно само да се подигне от мястото си, за да превърне в развалини цялата сграда на конституцията на империята. И нещо повече. Международното движение на европейския и американския пролетариат сега е така укрепнало, че за него са се превърнали в окови не само неговата първа тясна форма — тайният съюз, — но дори и неговата втора, безкрайно по-широка форма — откритата Международна работническа асоциация; достатъчно е простото чувство на солидарност, почиващо на еднаквото разбиране на своето класово положение, за да се създаде от работниците от всички страни и езици една голяма партия на пролетариата и за да може тя да бъде поддържана. Учението, което съюзът застъпваше от 1847 до 1852 г. и на което премъдрите филистери тогава гледаха, недоумявайки, като на бълнувания на безумци, като на тайно учение на неколцина изолирани сектанти — това учение има сега безбройни привърженици във всички цивилизовани страни на света, сред заточениците в сибирските рудници и сред златотърсачите в Калифорния, а основателят на това учение, човек, който бе най-силно мразен и най-много клеветен от своите съвременници, Карл Маркс, към края на живота си беше за пролетариата на Стария и Новия свят постоянно търсен съветник, който никога не отказваше своята помощ.

 

 

Напечатано в книгата: Karl Marx, „Enthuellungen ueber den Kommunisten-Prozess zo Koeln“, Hottingen-Zuerich. 1885 г. и във вестник. „Der Sosialdemokrat“. бр. 46 — 48 от 12, 19 и 26 ноември 1885 г.

 

Печата се по текста на книгата

 

Оригиналът на немски