Хари Харисън
Плацдарм (9) (Планетата, от която никой не се завръща)

Девет
Електронна инквизиция

Брайън стигна края на гората и се спря под голямо дърво. Погледът му се зарея над тревистия склон и пустата равнина след него — чак до сребристата повърхност на Централното Езеро, което се простираше до хоризонта. Слънцето беше високо в небето, а денят — топъл. Зад себе си чуваше Лиа, която се препъваше в храсталака и, почти падайки, измърмори някакво проклятие. Опита се да долови някакво присъствие отвъд нея, до границите на възприятието си — но нямаше и следа от преследвачи.

— Има ли някаква причина… да не можем да си починем тук… поне за малко? — задъхано отрони Лиа и се облегна на дървото до него.

— Естествено, че не. Мястото е добро за почивка. — Още докато говореше, тя се свлече на земята. — Поне доколкото мога да доловя, все още никой не ни гони, така че тук сме на сигурно място. Но щом излезем на открито, ще бъде лесно да ни забележат. Затова сега ще трябва да решим какво да правим по-нататък.

— Защо като начало не оставиш Сивата Брада на земята? — Лиа махна към безчувственото тяло преметнато през рамото му. — Или си забравил, че го носиш?

Брайън остави товара си да се свлече върху жълтите листа.

— Никак не е тежък. Много слаб и стар, както сама можеш да забележиш.

— Това ли е най-доброто, което можеше да вземеш?

— Да. Би могъл да представлява някакъв авторитет, тъй като е единственият, който носи нефункционални украшения. — Брайън отмести с ръка сивата брада на мъжа и под нея се откри огърлица от избелели кости. — Вероятно би могъл да отговори на някои въпроси, чиито отговори другите не знаят.

— Да не искаш да кажеш, че когато отиде за да вземеш пленник, наистина си имал време да се разходиш между спящите и да си избираш?

— Разбира се. Това беше уникална възможност.

— Някой ден може би ще те разбера — но не и днес. Сега съм жадна, гладна и изтощена — чувствам се, сякаш някой се е разхождал върху мен с шпайкове. Случайно да си се замислял за близкото ни бъдеще?

— Мислих и то доста. По пътя имах чудесна възможност за концентрация и предостатъчно време. Първо, ще трябва да се примирим с някои неприятни факти. Цялата екипировка, която носехме със себе си, е изгубена — заедно с храната, водата и моя нож…

— И ако дистанционното за катера не е там, където го оставихме, спокойно можем още сега да подпишем пакт за двойно самоубийство. Нямам намерение отново да попадам в ръцете на тия типове… — Тя се приведе, за да разгледа по-отблизо пленника и отвратена сбърчи нос. — Ужасно! Както си говорехме за ръце — това около врата на Мръсльото не са ли кости от човешки пръсти?

Брайън кимна.

— Точно този факт ми се стори най-интересен. Заради това го взех. А също и поради личния интерес, който изпитвам към тази огърлица.

В гласа му се появиха ядни нотки, които накараха Лиа отново да погледне към огърлицата. Тя се състоеше от избелели кости, а един от елементите й беше по-тъмен от останалите. Не, не по-тъмен, по-скоро различен. Тя се вгледа и видя, че това е кост от прясно отрязан пръст, все още покрита със съсирена кръв. Ужасено погледна Брайън. Той мрачно кимна. Вдигна дясната си ръка — така, че да може ясно да види останалите четири пръста. Лиа ахна.

— Те са ти сторили такова нещо… тия кирливци! А ти не ми каза…

— Нямаше смисъл, тъй като не можехме да направим нищо. Раната не беше опасна, бяха я пристегнали с ремък, за да не кърви. Но ми е много любопитно значението на този ритуал. Този човек ще може да ни го обясни. — Брайън махна с наранената си ръка. — Но всичко това е в бъдеще време. Преди всичко, ще трябва да приземим катера. И аз се надявам, че си права за дистанционното — че си седи на мястото. Всъщност, не можем да сме сигурни, преди да сме проверили. После ще трябва възможно най-бързо да отидем до кратера и да сигнализираме на катера да кацне. Ти ще се качиш и веднага ще излетиш…

— Без теб? Толкова ли ти харесва това отвратително място?

— Не бих казал. Но тук имаме работа и тя трябва да бъде свършена. А и не искам да качвам този човек на кораба.

— Защо? Страх те е, че ще го превземе ли?

— Точно обратното. Имам силно подозрение, подплатено от чувствата, които усетих у Вжър, че в никакъв случай не бива да поставяме тези хора в условия, различни от естествената им среда. Тук ще бъда в пълна безопасност, докато ти се върнеш. Времето за една обиколка около планетата ще ти бъде достатъчно да събереш предметите от списъка, който ще подготвим още сега. След това ще можеш да се приземиш готова с всичко необходимо.

— Няма ли да направим запис на откритията си?

— Това е точка първа от списъка. След като свършиш с нея, ще трябва да събереш екипировката, от която ще имаме нужда. Неизбежно е някои от предметите да имат голямо съдържание на метал. Аз все още мисля, че е изключително важно да не носим метал със себе си, когато се придвижваме. Но ако парчето от крило е непокътнато, ще знаем, че имаме прикритие, където можем да оставим тези метални предмети за в случай, че ни потрябват.

— Предмети от рода на зашеметяващи гранати и една-две пушки?

— Нещо подобно. Нямам желание да повтаряме снощното представление.

— С радост подкрепям към решението ти. — Тя неохотно се изправи. — Готова съм да тръгваме. Обхваща ме много тревожно чувство, като седя с гръб към тази гора.

— Трябва да се подложиш на тест за откриване на емпатични способности. — Брайън бавно вдигна неподвижното тяло на мъжа и го постави на рамо. — Вече са излезли да ни търсят, усещам ги от няколко минути. Но долавям само объркване и тревога и не мисля, че са открили следите ни.

— Не ми ги разправяй тия! Да тръгваме. — Тя се изправи на крака и закрачи към надолу по склона.

Брайън се леко се затича и бързо я настигна.

— Ще мина напред. Когато излезем на открито е много вероятно да ни видят, така че ще е добре да приземя катера колкото е възможно по-скоро.

— Тогава по-добре тръгвай, вместо да говориш. Ще те следвам по петите.

Тя се затича с всички сили, но въпреки това не можа да достигне неговата скорост. Брайън летеше пред нея с огромни крачки, които го отвеждаха право към кратера. Лиа често поглеждаше назад, а след малко й се наложи да походи, за да си поеме дъх преди да се затича отново. С труд се заизкачва по едно малко възвишение и когато стигна върха видя как Брайън, далеч напред, излиза от кратера и размахва нещо, което проблясваше на слънцето — дистанционното все още беше там!

— Катерът е вече на път — каза й той, когато Лиа се приближи. — А още няма и следа от преследвачи.

— Никога не съм била… толкова изморена — едва изрече тя и се строполи до него. Брайън остави дистанционното и се загледа към кратера.

— Извикай, ако се раздвижи. Искам да направя още едно копие на надписа, който открих върху крилото. Другото копие беше върху манерката, а нея изгубихме. Когато излетиш, използвай модема, за да добавиш надписа към записа. — Брайън отново изчезна в кратера.

Лиа погледна огърлицата на хъркащия мъж и потръпна. Какви животни бяха тези хора! Да отрежат нечий пръст — просто така. И за какво? Сигурно за тях е важно, някакъв ритуал или нещо подобно. И ръката на Брайън — сигурно го е боляла ужасно, а той дори не беше споменал за това. Беше наистина невероятен. Но раната се нуждаеше от незабавно дезинфекциране. Бордовата аптечка беше на първо място в списъка на необходимите вещи. Сигурно по-късно щеше да му израсне нов пръст, но това не можеше да спре болката и неудобствата, които изпитваше сега.

— Прерисувах знаците върху тази кора — каза Брайън, който излизаше от кратера. — Разбираш ли нещо?

Тя огледа кората, завъртя я обратно, но накрая кимна отрицателно.

— Не е от езиците, с които съм запозната. Въпреки, че знаците ми изглеждат познати. Може би компютрите ще измислят нещо…

В този момент сивокосия им пленник отвори очи, разтрепера се и започна да крещи с всички сили като драскаше по земята в опита си да избяга. Брайън се протегна и го сграбчи, а след това силно го натисна с палеца си зад ухото. Пленникът потръпна два пъти и утихна.

— Видя ли това? — попита Брайън.

— Как го изпрати в безсъзнание ли? Разбира се, че видях. Трябва да ме научиш на този номер…

— Не, не това. Видя ли към какво гледаше, когато започна да се гърчи… Гледаше дистанционното.

— Дали знае за какво служи?

— Съмнявам се. Но като че ли за него този предмет има някакво огромно значение, което ние ще трябва да разберем. — Брайън наклони глава и се заслуша. — Катерът се снижава. Сега трябва да запомниш списъка с нещата, които ще ни трябват.

Корабът престоя на повърхността не повече от две минути. На Брайън дори това му се струваше опасно дълго. Тревогата не го напусна дори когато се издигна в небето с Лиа на борда. Беше кацнал успешно два пъти, което означаваше, че това място не е под постоянно наблюдение. Но с всяко следващо приземяване опасността от евентуално разкриване нарастваше. От друга страна, трябваше да останат тук, защото племето беше единствения им ключ за тайната на тази планета. И тъй като явно нямаха избор, Брайън се насили да престане да мисли за опасността и да се концентрира върху настройването на ЕЕП.

Малката метална кутия на Евристичния Езиков Програматор криеше един истински технически шедьовър. Работеше на принципа на холографски проектор, който създаваше триизмерно изображение — изображение, което сякаш висеше във въздуха над него. Първия образ, който се появи, беше леко изкривена бяла повърхност с напечатани върху нея инструкции. Брайън ги прочете и въведе кодовете, които му трябваха. Инструкциите изчезнаха и на тяхно място се появи образът на Учителя. Той представляваше изцяло облечен в сиво възрастен човек, седнал с кръстосани крака. На земята до него лежеше кутия без похлупак. Брайън отново се зае с настройката. Костюмът на човека бе заменен с препаска около слабините, а косата и брадата му станаха по-дълги. Въпреки, че пленникът беше много по-мръсен, сега вече учител и ученик доста си приличаха.

Брайън погледна замръзналото триизмерно изображение и кимна. Беше достатъчно добро. Една последна команда накара изображението да се придвижи назад в пространството, така че да скрива проектора. Когато това стана, отстрани изглеждаше, че ръката на Брайън е потънала в бедрото на мъжа. Той я дръпна, вече доволен от работата си.

Веднага щом задачата бе изпълнена, тревогата отново го обзе. Знаеше, че няма да се успокои преди катерът отново да кацне и излети с Лиа на борда. Сега единственото, което го заплашваше, бяха останалите членове на племето. От тях все още нямаше никаква следа, а и не долавяше присъствието им наблизо. Секундите бавно се заизнизваха.

Когато катерът отново кацна, все още нищо не се бе променило. Изправи се и махна:

— Хвърляй ми нещата едно по едно — извика на Лиа, когато люкът се отвори. — След това бързо слез долу.

Беше опасно, но това бе най-бързият начин да се разтовари екипировката. Той хващаше тежките контейнери един по един и ги нареждаше до себе си, а когато Лиа заслиза по стълбата, започна да ги пренася в кратера. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, Брайън даде на катера командите, които отново щяха да го изпратят в орбита. Едва след като той излетя и се убедиха, че отникъде не се задава опасност, двамата се успокоиха. Лиа се закани с юмрук на далечните хълмове.

— Ха сега се върнете, елате и опитайте да ни направите нещо! Този път ви очакват чудесни изненади! Ще бъде удоволствие за мен. Нито един от вас, миризливци, не струва колкото пръст от ръката на Брайън!

— Поласкан съм от мнението ти. — Брайън поставяше лейкопласт върху антисептичната пяна, с която бе напръскал раната си. Погледна надолу. — Като че ли гостът ни пак се свестява.

— Ще отида да взема малко храна, докато ти включваш Програматора. Опитай да разбереш дали е възможно да се завърже разговор с него.

Методът за обучение на ЕЕП беше болезнено бавен и влудяващо прецизен. В него се разчиташе на безусловното съдействие на обучавания. Това създаваше трудности, тъй като в началото от страна на пленника не можеше да има активно съдействие. Не, че той самият се държеше войнствено. Просто беше ужасѐн до смърт.

Брайън усети как състоянието на изпадналия в безсъзнание мозък започва да се променя и разбра, че мъжът отново се събужда. Първите чувства на пленника бяха тревога и болка — но това беше преди да отвори очи. След това всичко отстъпи на силен, подлудяващ страх, същият страх, който бе обзел Вжър при първата му среща с Брайън. Но този беше по-лош, защото нямаше никакви изгледи да премине. Пленникът фокусира погледа си върху Брайън и веднага се опита да побегне, скимтейки от ужас. Брайън го сграбчи за глезена, за да му попречи да избяга, но от това страхът на мъжа стана още по-силен. Той изстена, обели очи и припадна. Брайън отиде да вземе аптечката.

— Искаш ли малко храна? — попита го Лиа, когато слезе при нея в кратера.

— Не още. Засега държанието му е много далеч от всякакво съдействие. Смятам да му сложа една доза скополамин, както препоръчват инструкциите за подобни случаи.

Лекото ужилване на инжекционната струя, впръскана от капсулата, върна мъжа в съзнание. Брайън бързо прибра устройството в джоба си. Този път страхът на туземеца бе силно притъпен. Той неохотно се раздвижи, огледа се и спря подозрителния си поглед върху Брайън, който от своя страна седна на земята и зачака. Видя как туземецът поглежда изображението на Учителя и усети как засилващото се любопитство постепенно надделява над страха му. В неговите очи образът на Учителя представляваше мъж на неговата възраст. Мъж, който много добре владееше тялото си, защото успяваше да седи абсолютно неподвижно, като се изключи лекото дишане. Без симулацията на дишане компютърното изображение би се превърнало в статуя. Когато любопитството се засили още повече, Брайън изрече ключовата дума:

— Започвай.

Пленникът погледна към него с внезапен прилив на страх, а после върна поглед на изображението, което се бе раздвижило. То кимна, усмихна се и бръкна в отворената кутия до себе си, откъдето извади камък.

— Камък — ясно каза то. — Камък… камък. — С всяко изричане на думата кимваше и се усмихваше. След това протегна камъка и издаде подканващ звук. Пленникът го зяпаше мълчаливо, а умът му бе изпълнен с объркване.

С безкрайното, присъщо на машините търпение изображението повтори демонстрацията и въпроса. Нямаше положителна реакция. Третия път изображението вече не се усмихваше. Пленникът отново не отговори на жеста и лицето на Учителя внезапно погрозня, устните оголиха зъбите, веждите се намръщиха — антрополозите се бяха постарали да вложат в изражението му всички познати им от различните култури изрази на агресия и гняв. Туземецът се сви и заскимтя от страх. При следващото повторение, когато камъкът бе отново протегнат към него, той със заекване произнесе „пртр“. Изображението се усмихна, кимна и направи всички познати приятелски и окуражаващи жестове, познати на антрополозите. Процесът на обучение бе започнал.

Брайън се бе придвижил извън зрителния обсег на пленника, за да не пречи с присъствието си на урока. Загледа се в изображението, което преливаше вода в два контейнера — отново и отново, без да разлее и капка.

— И това наистина ли има ефект? — опита Лиа.

— Винаги. Компютърната програма се самопроверява. Щом научи няколко думи, ги повтаря на обекта за проверка. С обогатяването на речника процесът става по-бърз. След кратък период от време ще може да задава въпроси, отначало прости, а по-късно и все по-абстрактни. Когато старецът се измори, машината ще му даде почивка. През това време ще предаде на нас това, което е научила.

— Значи ще ни преподава, ще разговаря с нас, ще поправя произношението и граматиката ни?

— Точно така. А сега — къде е онази храна, за която толкова ми говореше? Не се налага да го наблюдавам, за да го пазя. Ако си науми нещо, емоциите му веднага ще го издадат.

Следобед пленникът вече започна да клюма от умора. Брайън му донесе малко вода в дървен съд и той шумно я изпи.

— Как се казва? — попита Брайън Учителя.

— Обектът нарича себе си Равн. Равн. Равн. Повтарям: Равн…

— Достатъчно. — Обърна се към мъжа и широко се усмихна. — Равн, добре дошъл при човешката раса.