Хари Харисън
Плацдарм (11) (Планетата, от която никой не се завръща)

Единадесет
Поход към опасността

Бавно, в индийска нишка те напредваха през равнината към далечните гористи хълмове. Водеше Равн, следван от Брайън. Лиа се тътреше доста след тях, с тежък кожен вързоп на гърба. Избърса потта от лицето си и извика:

— Ей, я спрете малко! Отдавна е време за почивка.

Когато настигна Брайън, хвърли вързопа на земята и се отпусна върху него с въздишка на облекчение.

— Пийни малко вода — рече Брайън. — И си почини.

— Колко мило от твоя страна! — гневно каза тя. — И колко щедро — да ми предложиш да пия водата, която цял ден съм носила на гърба си.

— Много добре знаеш, че нямаме друг избор. — Тонът му беше почти умоляващ. Но на нея такива не й минаваха.

— Какво искаш да кажеш с това ние, след като аз съм тази, която носи всичко. Зная, че аргументите ти са непоклатими — жените в това скапано общество вършат всичката тежка работа и се трепят като добичета. И ако вземеш да носиш нещо, целият ти престиж ще отиде по дяволите. Междувременно аз жертвам гръбначния си стълб и неминуемо ще се сдобия с двойна херния… Не ми се хили така, миризлив грубиянин!

— Извинявай. Бих искал да можех да ти помогна. Но вече сме близо.

— Не достатъчно близо…

Тя разгърна вързопа от сурова гущерова кожа — животното неохотно бе послужило за вечеря на Равн само преди два дни — и след кратко ровене из съдържанието му извади манерка с вода. Отпи голяма глътка и я подаде на Брайън. Той само навлажни устни. След като тя беше пила от нея, водата бе станала табу за един Ловец. На Равн нямаше смисъл дори да я предлагат.

— Когато прибереш водата, ми подай кутията с перкусионните гранати — спокойно каза Брайън.

Лиа го погледна стреснато.

— Някакви неприятности ли?

Той бавно кимна.

— Крият се в гората. Усещам омразата им, същата като миналия път.

— Но сега не е миналия път. — Подаде му плоската кутия и кимна окуражително, когато видя как шепа от малките метални сфери се пренася в джоба му. — Не можеш да си представиш откога очаквам това.

— Не искам да ги нараняваме. Но би било добре да им вдъхнем силен страх. Ако успеем да се установим на върха на социалната им стълбица, със сигурност ще получим отговори на всичките си въпроси. Сега ще тръгнем и е добре да се движиш близо до мен, защото е почти сигурно, че ще затворят пътя ни назад. Те са добри ловци и са въоръжени, така че да не поемаме допълнителни рискове.

Дори да бе разбрал за засадата, Равн не даде никакви признаци. Просто си вървеше пред тях с предишната скорост. Пробиха си път през храстите и продължиха между високите дървета. Пред тях се откри голяма поляна. Пътеката им минаваше през нея.

— Спри тук — заповяда Брайън на местния език, когато стигнаха до средата. — Дай ми вода — заповяда на Лиа. — След това добави тихо: — Обкръжили са ни отвсякъде и са много напрегнати. Сигурен съм, че всеки момент ще атакуват. Дръж си ръката във вързопа и близо до оръжията — просто за в случай, че…

Тишината на гората бе нарушена от силен писък на птица, който отекна между дърветата. Веднага го последваха бойните викове на Ловците, които се появиха от всички страни. Равн се втурна към тях, но Брайън мигновено го настигна, стовари тежкия си юмрук върху рамото му и го просна на земята. Постави крака си на гърба му, за да не може да избяга и започна да хвърля гранатите към дърветата наоколо.

От всички страни долитаха пламъци и силни експлозии. Лиа знаеше какво ще се случи и бе запушила уши, но въпреки това падна на колене, разтреперана от разтърсващите мозъка й експлозии. Бойните викове преминаха в стонове, а нападащите бягаха или губеха съзнание. Последва тишина, сред която се извиси гневния глас на Брайън, който ги проклинаше на собствения им език.

— Вие сте мръсотия. Вие сте жени. Вие сте лайна! Вдигате копие срещу мен и аз ви убивам. Вие сте мъртво месо под крака ми — като този Равн, който е мъртво месо. — Докато говореше, премести част от тежестта си върху туземеца и той ефектно заквича. Брайън бе взел инициативата и имаше намерение да я задържи. От всички Ловци се излъчваше страх. Една от емоционалните схеми му беше по-позната от останалите.

— Вжър, ела тук! — заповяда той.

Ловецът колебливо се изправи и пристъпи напред. От носа му течеше кръв и бе замаян и онемял от експлозиите. Брайън го прикова с поглед.

— Кой съм аз? — извика той.

— Ти си Бррн…

— По-силно, не те чувам!

— БРРН.

— Кое е това парче мръсотия, върху което съм стъпил?

— Това е Равн.

— Кой съм аз тогава?

— Трябва да си… Равн над Равн! — Докато говореше очите му се разшириха и Брайън усещаше страхопочитанието, достигащо почти до обожание, което го изпълваше. Брайън посочи към ножа си, който Вжър държеше.

— Какво е това в ръката ти?

Вжър погледна към ръката си и затрепера от страх. Падна на колене и запълзя към Брайън, за да остави ножа в краката му. Той го взе и го прибра в празната кания.

— Сега ще продължим — каза и махна крака си от гърба на Равн. Титлата, която бе получил, беше от огромно значение — усещаше го по реакциите на Ловците наоколо. Откак бе приел новата си роля, агресивността и страха бяха заглъхнали.

— Все още държат оръжията си — обади се Лиа, която подозрително гледаше Ловците.

— Няма нужда да им ги отнемаме, тъй като в новата си роля аз съм вече част от културата им.

— Ами аз? Знам, знам — жена, по-малко и от нищо. Носи си вързопа и си трай. Но почакай само да се измъкнем от този мъжки шовинистичен рай, Брайън Бранд! Ах как само ще ми платиш за това…

Докато се изкачваха по хълма между дърветата, Брайън внимателно следеше емоциите на мъжете около себе си. Докато все още го приемаха, беше в безопасност. Но това можеше да се промени само за миг и то по причини, за които той не знае. Но ако този новообразуван статут в обществото им запазеше влиянието си, това щеше да е най-бързия и успешен начин да навлезе в културата им и да говори с хората. Беше опасно. Но връщане назад нямаше.

След като агресията и омразата изчезнаха, Ловците започнаха да си тръгват един по един. Само шепа от тях ги придружаваха през целия път до селището. Вървяха по стръмния склон, докато през дърветата се видя висока скала. В полегатата й страна имаше верига от естествени пещери. Пред нея група жени се занимаваха с остъргване на месото от няколко гущерови кожи с помощта на остри камъни. Когато чужденците се появиха, групичката се оттегли под напора от удари и ритници на една сивокоса жена.

— Сигурно е женската версия на Равн — каза Лиа, която гледаше с интерес. — И тъй като ти изглежда си се установил като водач при мъжете, аз смятам да направя същото с дамите. — Тя пусна вързопа и извика на жените да спрат. Те само се затичаха по-бързо. С изключение на сивокосата, която се втурна към Лиа.

— Убия! Ти мръсотия! — крещеше тя.

Лиа разпредели тежестта си между двата крака и приготви малкия си твърд юмрук. Когато противницата й връхлетя, тя я удари с всичка сила право в слънчевия сплит. Жената красиво се преви и, виейки от болка, обхвана с ръце диафрагмата си. Лиа я хвана за косата и я повлече.

— Млъкни и ми кажи името си, или ще те ударя пак.

— Аз съм… Първата Жена.

— Вече не си. Аз съм Първата Жена. Ти си вече Старата Жена.

Новоизлюпената Стара Жена зави отново и се опита да махне пръстите на Лиа от косата си. Воят й премина в писък, тъй като минаващият Равн я ритна в хълбока.

— Сега си Старата Жена — заяви той, доволен да види, че не само той е подложен на подобно унижение. След това отиде и седна на слънце до скалата, откъдето се развика да му донесат храна.

— Очарователни хора — каза Лиа.

— Продукти на културата си — отвърна Брайън, който в момента увиваше в гущерова кожа радиопредавателя, преди да го извади от вързопа. — А системата им явно спомага за оцеляването на тази планета — или просто нямаше да ги има. Ще изпратя рапорт за днешните събития до катера. Трябва да документираме всяка наша стъпка, за случай, че нещо ни се случи…

— Не ме депресирай допълнително, ако обичаш. Все още вярвам, че ще завършим тази задача — и то живи. Набий си тази мисъл в главата. И докато се занимаваш с това, ще отида да поговоря с жените. Искам да видя как този отблъскващ свят изглежда през техните очи.

— Добре. Нуждаем се от информация, но не трябва да оставаме тук повече отколкото е необходимо. Повечето от тях са пълни с паразити, забеляза ли?

— Трудно е да се пропусне. Кожата ме засърбява само като ги гледам. Не се отдалечавай много.

— Ще си стоя тук. Аз също искам да поразпитам. Смятам да поговоря с моя стар познайник Вжър. Желая ти късмет.

Беше почти тъмно, когато Лиа излезе от пещерата, мрачно почесвайки се под мишницата. Брайън говореше с двама от ловците, но щом зърна изражението й, ги отпрати. Държеше пластмасов контейнер.

— В аптечката намерих един антисептичен спрей, от който може да излезе добър инсектицид.

— Използвай го, моля те! В тая пещера гъмжи от всякакви гадове.

Тя бързо се разсъблече и напръска тялото си, което беше покрито с червени подутини. И докато втриваше лечебен крем в изпохапаната си кожа, Брайън напръска и дрехите й. После й ги подаде и тя се облече.

— Постъпи като ангел и ми налей една двойна водка. Манерката е в дъното на вързопа.

— Смятам да се присъединя към теб. И за двама ни денят не беше лесен. Как мина разпитът?

— Чудесно, ако не се смятат ухапваният от насекоми. Догоре, да, благодаря. М-м-м божествено! Жените имат своя собствена култура, в която всеки си има ранг и функции, а също и чудесна колекция от легенди. Като че ли за всяко нещо, което си има име, съществува някакъв мит или предание. История, която се предава от уста на уста. Следващия път ще взема диктофон. За антрополозите това е безценен материал. Сега ми кажи какво разбра ти.

— Твърде малко. Ловците са словоохотливи, но говорят само за лов, животни и бойни заслуги. Можеш да си представиш. За всичко останало просто нямат лично мнение. Просто ходещи резервоари за табута. Всичко, което правят или мислят, е ръководено от тази система.

— Същото е и с жените, поне на физически план. Но те лесно успяват да избягат в света на митовете, а той изглежда е недостижим за табутата. Струва ми се обаче, че легендите са табу за мъжете. Чувал ли си нещо за мита за създаването на света?

— Не, нищо подобно.

— Интересен е, защото е много вероятно да е опростена форма на истинските събития, нещо, което все още се помни, но под формата на мит. Историята е горе-долу такава: едно време хората живеели като богове, придвижвали се над земята без да използват краката си и дори летели без да имат крила като летящите гущери. Но в онези времена хората грешали, тъй като имали много неща, направени от чкл’т — срещал ли си тази дума?

— Да, и знам какво означава. Метал. От начина, по който я използваха, предположих и значението й, но ми се наложи да изгубя един метален предмет, за да се уверя в правотата на теорията си. Накарах един от ловците да погледне към ретранслатора и това беше достатъчно, за да го обземе невероятен ужас. В стремежа си да избяга от метала избяга и се скри зад едно дърво.

— Все по-добре и по-добре. И легендата има подобно развитие. Древните хора, които почитали метала, се мислели за богове, така че истинските богове ги унищожили заедно с техния метал и металните им жилища. След това боговете им наредили да живеят като животни докато се пречистят и тогава отново щели да бъдат допуснати до чкл’т. Преведох думата като Рай и може би така е правилно. Междувременно в този свят хората трябва да страдат, подчинявайки се на табутата, които им показват как да живеят правилно — така, че един ден отново да бъдат допуснати до рая.

— Това е страхотно! — Брайън скочи и закрачи напред-назад, неспособен да овладее вълнението си. — Ти си чудесна, свършила си прекрасна работа. Всичко, което каза, се връзва — ако тези хора са това, което изглежда, че са. Оцелели от глобален апокалипсис. Те са били нападнати, или са предизвикали война, която ги е прогонила от градовете им. Станали са свидетели на унищожението на своите армии и бойни машини. А сега обвиняват боговете за това унищожение. Много по-лесно, отколкото да се признаеш за победен.

— Чудесна теория, професоре. — Лиа пресуши чашата си и млясна. Сипа си още една. — Има само един недостатък. Къде са сега тържествуващите армии на завоевателите? Всичко, което видяхме досега, показва, че войната все още продължава.

— Да — навъсено рече Брайън и седна. — Не помислих за това. Така че сега знаем съвсем малко повече, отколкото в началото.

— Не се отчайвай. Знаем много. Най-малкото — аз проверих теорията ни за подземен град, но въпросите ми бяха посрещнати с недоумение. Дори цивилизацията на този свят да се крие под земята, нашите туземци не знаят нищо за това.

— Тоест, знаят точно колкото нас. Започвам да си мисля, че сме стигнали до задънена улица.

— Ти може и да си Равн над Равн, заедно с твоите ловци, бойци и прочие бабаити. — Тя леко хлъцна и усмихнато сложи ръка на устните си. — Ние момичетата проведохме доста по-съдържателен разговор, както се полага на по-привлекателния и по-интелигентен пол. Както вече казах, всичко метално е табу, а машините направени от метал са най-голямото табу — ние сами се убедихме в това от начина, по който подходиха към нас след като ни видяха близо до катера. И, следователно, не е ли логично, че най-забраненото от табуто място е това, от което идват машините? Разбираш ли ме?

— Естествено. Наистина ли имаш нужда от още водка?

— Млъквай. И не би ли било чудесно, ако знаехме откъде идват машините?

— Разбира се, но…

— Без „но“-та. Видиш ли, аз като че ли знам. Казаха ми как да открия мястото. Така, че ни остава да отидем там — и загадката ще бъде разрешена.

Тя се наслади на изражението му — на увисналата челюст и втренчения поглед. После затвори очи и тихичко заспа.