Хари Харисън
Плацдарм (2) (Планетата, от която никой не се завръща)

Две
Миризмата на смъртта

— Какво ти е? Какво става? — Попита Лиа. Бе усетила с рамото си внезапното напрежение, обзело Брайън. Лежаха облегнати на дълбокия мек шезлонг и гледаха през илюминатора изпълнената със звезди тъмнина на междузвездното пространство. Голямата му ръка обгръщаше крехкото й тяло и тя беше съвсем сигурна във внезапното му напрягане.

— Нищо, нищо особено. Погледни онези цветове там…

— Виж какво, мила грамада от мускули, може да си най-силният щангист на галактиката, но си също така и най-слабият лъжец. Току-що нещо се случи. Нещо, за което аз не зная.

— Наблизо има някой, който досега не беше тук. Някой, който носи неприятности.

— Напълно вярвам в способностите ти на емпат, защото съм ги виждала в действие. И зная до каква степен си способен да усещаш емоциите на другите хора. Но ние сме в открития космос и се движим между две слънца отделени на светлинни години — така че, как е възможно да има нов човек на кораба?

Тя млъкна и внезапно се вгледа в звездите.

— Спасителна капсула, как не се сетих! Сигурно е уговорена среща, а не случайно съвпадение. Има ли и друг ПБС-кораб наблизо? И някой, който използва спасителната капсула, за да мине на нашия?

— Не идва, а е вече пристигнал. Вече е на борда. И идва насам, право към нас. Това никак не ми харесва. Не ми харесва или човекът, или съобщението, което ни носи.

С бързо и меко движение Брайън скочи на крака и се заоглежда със стиснати юмруци. Въпреки, че бе по-висок от шест фута и тежеше почти триста паунда, той се движеше като котка. Лиа погледна отдолу нагоре масивното му тяло и сама почувства напрежение.

— Не можеш да си сигурен — тихо каза тя. — Несъмнено си прав, че някой пристигна на борда. Но това не означава, че той непременно трябва да има нещо общо с нас…

— Един мъртвец. Или може би двама. А този, който идва насам също мирише на смърт. Вече е тук.

Лиа ахна, когато чу тихото плъзване на вратата зад нея. Страхливо погледна през рамо и се вгледа в отвора, без да знае какво да очаква. Чу се тихо тътрене, а след това тупване. Тътрене, тупване. По-близко и по-силно. В рамката на вратата се появи мъж, който се поколеба и заоглежда стаята, мигайки така, сякаш има някакъв проблем със зрението.

На Лиа й бе нужно голямо усилие, за да прикрие обзелото я отвращение; трябваше да си наложи да не погледне встрани. Единственото око на човека бавно се отмести от нея и се спря върху Брайън. След това той отново тръгна — сгърчения му крак се влачеше, а тежките удари на патерицата отекваха. Изглежда същата сила, която бе смляла краката му, бе съдрала и дясната част на лицето му. То беше покрито с бледорозова присадена кожа. Дясната му ръка също липсваше, а към ключицата бе присаден зародиш на ръка, който може би след около година щеше да се превърне в пълноценен крайник. Но сега от рамото му безпомощно висеше малка бебешка ръчичка, не по-дълга от тридесетина сантиметра. Той закуцука напред, слаб и изкривен, за да се изправи пред огромната фигура на Брайън.

— Казвам се Карвър^[1]. — Името прозвуча като ужасяваща пародия на състоянието му. — И съм тук, за да се срещна с теб, Брайън.

— Знам. — Напрежението изчезна от тялото на Брайън така внезапно, както се бе появило. — Седни и си почини.

Лиа не можа да се въздържи и се дръпна встрани, когато Карвър с въздишка се настани до нея. Чу тежкото дишане и забеляза потта избила по кожата му. Мъжът затършува в джоба си, откъдето извади малка капсула, която сложи в устата си. Обърна към нея и кимна.

— Доктор Лиа Морис — каза. — Те искат и вас.

— Фонкулт? — попита Брайън.

Карвър кимна.

— Фондацията за културни взаимоотношения. Разбрах, че и преди сте работили за нас.

— Да, спешно се наложи…

— Винаги е спешно. Случи се нещо изключително важно. Изпратен съм да се срещна с вас.

— С нас? Та ние идваме направо от ада на планетата Дис. Лиа беше болна. Обещаха ни да не ни търсят известно време, за да си починем. Съгласихме се отново да работим за вашите хора, но не веднага…

— Казах ви — винаги е спешно. — Гласът на Карвър беше дрезгав и той притисна здравата ръка между коленете си, за да спре треперенето й. Може би от умора или болка — или и двете. Но той не се предаваше. — Аз самият идвам от една спешна задача, както сами виждате. Иначе сам бих отишъл. Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре — да, зная какво се е случило с вас на Дис, така че предложих аз да поема задачата. И ми се изсмяха. А не мисля, че беше много смешно. Готови ли сте сега? — обърна се към Брайън той.

— Не можете да принудите Лиа да тръгне. Не и сега. Ще се оправя сам.

Карвър поклати глава.

— Трябва да сте заедно. Заповедите бяха съвсем стриктни по този въпрос. Става дума за допълващи се таланти, синергичен съюз…

— Отивам с Брайън — каза Лиа. — Вече се чувствам много по-добре. А докато стигнем там, накъдето сме тръгнали, ще съм се оправила напълно.

— Приятно ми е да чуя това. Както знаете, ние сме напълно доброволна организация. — Той пренебрегна насмешливото изпръхтяване на Брайън и извади пластмасова кутия от джоба на туниката си. — Сигурен съм, че сте наясно с факта, че почти всички наши задачи се занимават само с култури, изпаднали в беда, общества на планети, които са били отрязани от главния поток на човешки контакти за хиляди години. Ние не се приближаваме до новооткритите планети. Това е работа на Планетарни Изследвания. Те първи отиват там и ни изпращат информацията си. Мога да кажа, че пипат доста здраво. Работих четири години в Планиз, преди да се прехвърля във Фонкулт. — Той се усмихна мрачно. — Въобразявах си, че новата ми работа ще бъде по-лесна. Сега Планиз имат проблем и ни помолиха за помощ. В подобни случаи ние винаги се отзоваваме. Готови ли сте да погледнете тези записи?

— Ще взема проектора от каютата — обади се Брайън.

Карвър кимна отпаднало, твърде уморен за да говори.

— Бихте ли желали да ви поръчам нещо? — попита го Лиа, когато Брайън излезе.

— Да, благодаря ви, някаква напитка. Ще изпия едно хапче с нея — и ще се почувствам по-добре след няколко минути. Но никакъв алкохол. Още не ми разрешават.

Докато даваше поръчката на обслужващия компютър, усети тежестта на погледа му. Когато свърши, тя затвори телефона и рязко се обърна към него.

— Е? Харесва ли ви това, което виждате?

— Извинете ме. Не исках да се заглеждам. Но видях биографията ви в записите. Никога преди не съм срещал някой от Земята.

— И какво очаквахте? Две глави ли?

— Казах ви, че съжалявам. Преди да напусна родната си планета и да полетя в космоса, аз наистина вярвах, че цялата история за Земята е само някакъв религиозен мит.

— Е, сега можете сам да се убедите, че наистина съществуваме, макар и малко хилави. Недохранени обитатели на претъпкана и износена планета. Каквото сме си и заслужили, както бихте казали вие, нали?

— Не. Някога, може би. Но вече не. Сигурен съм, че Земната Империя е била виновна за множество крайности, като тези, за които сме чели в учебниците. Никой не се съмнява в това. Но сега то е вече минало, древна история отпреди хиляди години. Това, което е от по-голямо значение за мен, е съдбата на всички планети, които са били изолирани след Разпадането. Трябваше сам да видя какво се бе случило на някои от тях, за да осъзная в каква безчувствена и жестока вселена живеем. По принцип човечеството изцяло принадлежи на Земята. Може би вие лично се чувствате ощетена, защото пренаселеността и ограничените ресурси са наложили цялостно намаляване на размерите ви. Но принадлежите на Земята — и сте продукт на Земята. Много от нас са по-едри и по-силни от вас, но това е, защото ни се е наложило да се приспособим към жестоки и сурови светове. Но чак когато ви видях, аз осъзнах, че домът на човечеството е все още реалност. — На лицето му се появи крива усмивка. — Дано не ви прозвучи глупаво, — продължи той, — но когато ви срещнах, усетих едновременно удоволствие и облекчение. Като дете, което след дълга раздяла открива родителите си. Страхувам се, че не го казвам съвсем правилно. Нещо като завръщане у дома след дълго пътешествие. Видял съм начина, по който човечеството се е нагодило към много планети. Срещата с вас е, по някакъв странен и забавен начин, едно окуражаващо преживяване. Домът ни все още съществува. Много съм щастлив да ви видя.

— Вярвам ви, Карвър — усмихна се тя. — И съм принудена да си призная, че аз също започвам да ви харесвам. Въпреки, че не сте много приятен за гледане.

Той се засмя и се облегна назад, отпивайки от студената напитка, автоматично доставена на масата до него.

— Дайте ми една година и няма да ме познаете.

— Сигурна съм, че е така. Аз съм биоложка, ексобиоложка, така че зная поне на теория какво може да бъде постигнато с помощта възстановителната медицина. Сигурна съм, че след време ще бъдете като нов. Но това е само теория — никога не съм го виждала на практика преди. Ние на Земята не сме богати и не можем да си позволим масивни реконструкции като вашата.

— Това е едно от преимуществата на работата за Фонкулт. Колкото и накълцан да се върнеш, те винаги ще се погрижат да те оправят. Само след няколко месеца зад този шев ще имам ново око.

— Наистина прекрасно. Но, честно казано, аз самата бих предпочела да избегна изгодите на този тип възстановяване, ако нямате нищо против.

— Дано успеете. Не ви обвинявам за това.

И двамата погледнаха към Брайън, който влезе с проектора в ръка. Той взе касетата от Карвър и я постави вътре. Когато екранът светна, Брайън и Лиа се приведоха напред. Карвър се облегна и отпи от чашата си, докато слушаше записа. Беше го чувал вече много пъти и почти задряма в първата част, но към края се окопити и заслуша внимателно. Гласът на Хартиг от записа продължаваше да говори — спокоен и прецизен глас, който въпреки приближаващата смърт до последния момент се опитваше да остави полезна информация за тези, които биха го последвали. Когато записът свърши и екрана изгасна, Лиа беше ужасена. Брайън се обърна към Карвър с безизразно лице.

— И Фонкулт иска ние да отидем на тази планета, Селм–2? — попита той. Карвър кимна. — Защо? Та тази работа е по-подходяща за десантчиците. Защо не изпратят нещо достатъчно голямо и тежковъоръжено, което може да се грижи за себе си?

— Не. Точно това не искаме да правим. Опитът показва, че въоръженото нахлуване никога не е правилният подход. Войната не върши работа. Войната убива. Това от което се нуждаем, са знания, информация. Трябва да разберем какво става на тази планета. И ни трябват опитни хора — като вас двамата. Може би Дис беше първата ви задача, в която сте били въвлечени срещу волята ви. Но се справихте изключително успешно и направихте неща, които специалистите определяха като невъзможни. Искаме да използвате талантите си и в този случай. Не отричам, че може да се окаже ужасно опасно. Но трябва да бъде направено.

— Не съм правила планове за вечен живот — Лиа се протегна към телефона, за да поръча нещо силно за пиене. Нейната пренебрежителност не можеше да измами Брайън.

— Ще отида сам — каза той. — Така ще се справя по-добре.

— Не можеш, безмозъчна планина от мускули. Не си достатъчно умен, за да се справиш сам. Или идвам с теб, или никъде няма да ходиш. Само се опитай да тръгнеш сам и аз лично ще те застрелям — поне ще спестя разходите по транспортирането ти там, където някой друг ще го направи.

— Съчувствието и разбирането ти са направо трогателни. Съгласен съм. Логиката на аргументите ти ме убеди, че ще бъде най-добре да отидем заедно.

— Добре. — Тя грабна току-що появилата се чаша и отпи дълга глътка. — Каква е следващата ни стъпка, Карвър?

— Трудна. Трябва да убедим капитана на този кораб да се отклони от курса и да мине покрай Селм–2. В орбита около планетата би трябвало да ни очаква базов кораб.

— И какво трудно има в това? — попита Брайън.

— Виждам, че никога не сте си имали работа с капитан на междузвезден лайнер. Всичките са доста твърдоглави. И имат пълна власт, докато трае полета. Не можем да го принудим да промени курса. Можем само да го убедим.

— Аз ще го убедя — Брайън се изправи и се извиси над тях. — Ние поемаме тази задача и някакво си шофьорче на космически кораб не може да застане на пътя ни.