Хари Харисън
Плацдарм (15) (Планетата, от която никой не се завръща)

Петнадесет
Изпитанието на каньона

Нямаше логична причина да се колебае пред входа на каньона — но логиката нямаше нищо общо с това. Брайън скочи последните няколко фута от стръмния хълм и застина. Неподвижно. Вслушан в тишината. От двете му страни високите каменни стени формираха естествен коридор, който се врязваше дълбоко в планината. Погледът му стигаше на около четвърт миля навътре, където каньонът с лек завой се скриваше от очите му. Земята пред него някога е била покрита с трева, която обаче отдавна е била смляна и стъпкана. Само няколко стръкчета все още стояха непокътнати до каменната стена. Всичко останало бе намерило края си под веригите на настъпващата армия. Машина след машина бяха предъвквали каменистата почва, докато я бяха превърнали в сложна плетеница от припокриващи се следи. Брайън погледна в краката си и забеляза, че стои в дълбок отпечатък, по-голям от един квадратен ярд. И това представляваше само една брънка от веригата на гигантска машина, която пък беше една измежду хиляди себеподобни. Армия от машини бе минала оттук — и в дадения момент размислите за това можеха да се обърнат срещу него. Имаше намерение да се пребори с тази армия — може би дори с една ръка?

— Да! — изкрещя той и се усмихна иронично. Шансовете не бяха много добри, но бяха единствените, които имаше. И намаляваха с всяка секунда прекарана тук, защото с времето вероятността да се срещне с врага между тесните стени на каньона нарастваше. Той се затича напред в бърз, поглъщащ разстоянието тръс.

Каменните стени на каньона се извисяваха право нагоре; утъпканата земя беше набраздена и изключително неудобна. След почти час бързо тичане той откри, че започва да диша тежко, така че се установи на бърз ход. Продължи така, докато си поеме дъх и пак затича. Миля след миля, каньонът оставаше безличен и еднакъв. Към средата на следобеда стените започнаха да се раздалечават и той попадна в обло разширение сред скалите.

Това беше добра възможност да си почине. Остави отъпканата следа и се изкатери на едно затревено възвишение встрани от нея. Оттук добре се виждаше как пътят прекосява разширението и се изгубва в каньона, който продължаваше от отсрещната страна. Изпи няколко глътки вода, облегна се и затвори очи. След около час сън щеше да продължи. Тъй като на тази височина ставаше доста хладно, може би беше по-разумно да спи през деня, а да върви нощем. Знаеше, че организмът му лесно ще се приспособи към това. У дома, на Хаврк, храната трябваше да бъде събирана през късото лято, за да има достатъчно за дългата сурова зима. Беше изкарвал по четири-пет дни без сън и знаеше, че може да го направи по всяко време. Тревата беше мека, а нишата между скалите беше на завет и огряна от слънцето. Той се намести и моментално заспа.

В определеното време очите му се отвориха и погледнаха към безоблачното небе. Слънцето се бе скрило зад скалите и в сянката ставаше студено. Следата зад него беше все още празна. Намести ножа на хълбока си, отпи малко вода — и продължи напред.

Сега каньонът беше по-широк, но извивките му бяха по-остри и му пречеха да вижда надалеч. На всеки ъгъл забавяше ход и внимателно го заобикаляше — но скоро установи, че така губи твърде много време. Каквото имаше да става — щеше да си стане и той не можеше да го избегне. Налагаше му се да наблегне на скоростта и да се осланя на късмета си.

Земята тук бе преминала в твърда скала, издраскана и издълбана от веригите, но много по-гладка от набраздената пръст в началото. Нагоди се към ритъма на равномерното движения и установи, че напредва добре, а дишането му е силно и ритмично. Почти отпуснато. Без да забавя ход мина покрай поредния ъгъл и застана срещу бойната машина, спряла на няколко ярда от него.

Тя имаше машинни рефлекси. Четирицевното оръдие гледаше към небето. Сега, с ужасяваща скорост то се извъртя и се насочи право към него. Дори когато се хвърли назад, за да се скрие зад скалата, видя как дулата го проследиха. Куршумите щяха да се забият в гърба му, не можеха да пропуснат…

Претърколи се на земята и се прилепи към скалата, учуден че е все още жив. Нищо не се бе случило. Оръдията не откриха огън.

Брайън лежеше неподвижно и дишаше учестено, очаквайки всеки момент да чуе грохота на веригите. Знаеше, че не може да я надбяга. Можеше ли да се изкатери от този капан? Не, стените бяха гладки и стръмни. Нямаше изход.

Ръмженето на двигателя беше силно и дрезгаво. Чу се скърцане на метал и двигателят избоботи неравномерно.

После звукът отекна, оставяйки след себе си болезнена тишина. Машината не идваше, за да го убие, но все още блокираше пътя му. Защо бе спряла?

Брайън си пое дълбоко дъх и се изправи. Беше спасен — но не за дълго. Какво трябваше да направи? Скоро щеше да се стъмни. Вероятно би могъл да заобиколи танка в тъмнината. Не. Мракът нямаше значение за машината; и на тъмно датчиците й продължаваха да работят. Да се върне? Да, можеше, но това би бил краят. Да се предаде. Твърде далеч бе стигнал, за да си го позволи. И защо машината не бе стреляла по него? Любопитството надделя над предпазливостта.

Много бавно, милиметър по милиметър, той пълзешком се приближи към скалите на ъгъла. Вдигна глава над камъните и…

Веднага се хвърли обратно, тъй като погледът му бе попаднал право в тъмните отвори на дулата.

И отново нямаше изстрели. Машината знаеше, че той е тук — защо тогава се колебаеше? Може би си играеше — както котка с мишка? Не, със сигурност не бе програмирана за такова нещо. Само за унищожение. Какво да прави тогава?

Взе един едър камък и го хвърли през глава, както се хвърля граната. Той се удари о земята с отекващ звук, а Брайън надигна глава, за да погледне.

Двигателят на танка изръмжа и дулата се насочиха към камъка, а след това се върнаха на Брайън. Този път той не помръдна. Машината вече бе имала две възможности да го убие — и нищо не се бе случило. Това беше третата. Ако този път стреляше, той никога нямаше да го разбере.

Измина една, втора, трета секунда. Оръдията мълчаха. Окуражен, той излезе от прикритието си и пристъпи напред. Оръдията бавно го проследиха.

Брайън застина, когато двигателят изръмжа, танкът се разтресе, приближи се с няколко сантиметра и отново спря. В този момент забеляза, че едната му верига е паднала и затова не може да се движи.

Ако успееше да заобиколи машината, тя не би могла да го последва! Брайън се втурна напред, като болезнено усещаше следящите го дула. Но когато подмина машината, оръдията внезапно спряха. После направиха полукръг и се върнаха във вертикално положение. Брайън спря и огледа машината.

Сега тя не му обръщаше внимание. Вероятно е минал извън обсега на насочените напред сензори и тя го е изтрила от паметта си. Дали да отдели от времето си, за да я разгледа?

Не можеше да оправдае действията си с нищо друго, освен с любопитството си. Облекчението след напрежението и страха от сигурната смърт, която доскоро го бе заплашвала, го бяха направили почти лекомислен за момент. Трябваше да се приближи до танка, за да го разгледа. Можеше да му разкрие нещо, или пък нищо — всъщност нямаше значение.

Той се приближи с бавни предпазливи крачки, но машината не му обърна внимание. Беше достатъчно близо, за да види знаците, споени за металната й обшивка, да постави крака си върху блестящото метално колело и да се изкатери по едната страна й. На върха, точно зад оръдейната кула имаше люк с една-единствена заключваща дръжка. Той се поколеба за секунда, а после хвана дръжката и силно я дръпна.

Безшумно и плавно люкът се отвори.

Нищо не се случи. Брайън се наведе напред и надникна вътре, вслушан в тежките удари на сърцето си. В танка нямаше нищо живо. В полумрака присветваха различни уреди; някъде тихо изръмжа сервомотор и утихна. Гирлянди от амуниции висяха от оръдията пред него. Явно бяха заредени и готови да стрелят. Защо тогава не бяха стреляли по него?

Достатъчно! Внезапно се ядоса на глупостта си. Какво правеше тук — рискуваше живота си без никаква причина? Бе минал успешно покрай бойната машина. И трябваше да продължи възможно най-бързо по пътя си, за да се отдалечи от нея. Отвратен ритна бронираната обшивка, скочи на земята и се затича без да се обръща назад.

Това беше още една загадка, която да прибави към останалите загадки, от които бе изграден този смъртоносен свят. И никоя от тези загадки нямаше да бъде решена, ако не разбереше нещо за произхода на армията, минала оттук. Продължи да тича.

Когато се стъмни, той все още тичаше и продължи така, тъй като земята се виждаше добре под светлината на звездите. Преходът се оказа твърде тежък дори за него и му се наложи да направи почивка преди края на нощта. После още една. Изтощението вече го забавяше, когато забеляза тясно разклонение в каньона. Коленичи, за да разгледа земята по-внимателно, но не откри никакви следи от вериги. Отклонението изглеждаше достатъчно сигурно място за почивка. Навлезе в него и когато се отдалечи достатъчно от разклона, си намери място между две малки възвишения и веднага заспа.

След известно време го събуди някакво неясно безпокойство. Над него звездите светеха силно, обсипали небето от хоризонт до хоризонт. От каньона не се чуваше нищо, но долови далечен шум от реактивни двигатели, който постепенно заглъхна. Нямаше нищо общо с него. Затвори очи и когато ги отвори отново, вече се зазоряваше.

Беше изморен и премръзнал, а мускулите го боляха. Водата в манерката беше ледена и той едва устоя на изкушението да изпие повече от определените няколко глътки. Освен това беше гладен. Бе очаквал тези реакции, така че насочи вниманието си далеч от подобни слабости. Щом тръгнеше, щеше да се стопли, а с глада и жаждата можеше да се живее. Трябваше да побърза.

Когато каньонът започна да се разширява, той остана в сянката на източната стена. Това би му осигурило някаква защита, ако срещнеше някоя от машините. Дъното на каньона леко се издигна, като едновременно с това се разшири, а повърхността му стана по-твърда. Бе преминала от утъпкана земя към скала, а сега и към нещо още по-твърдо. Наведе се, за да я разгледа.

Това беше втвърдена разтопена скала. Но не заоблена и нагъната като естествените вулканични образувания, а гладка и хоризонтална. Била е разтопена от топлинни оръдия, а после изравнена.

Повърхността на долината беше изкуствена.

Слънцето се бе издигнало високо в небето и осветяваше цялата равнина, като подчертаваше изкуствено изравнената й гладка повърхност. Брайън я обиколи, внимателно оглеждайки стените от двете й страни. Те също бяха гладки и солидни, без никакви отвори, дори в дъното на долината.

Нищо. Каменните стени бяха древни и естествени. Това беше задънена улица. Един каньон, който започваше оттук и се простираше до равнината. Огромна цепнатина в каменните планини с един-единствен изход.

И все пак той знаеше, че от тази долина се бе изсипала цяла механизирана армия. Беше я видял лично и по следите й бе стигнал до това място. Как можеше тук да няма нищо? Това беше невероятно.

Пристъпи към каменната стена и я докосна, а след това яростно я удари с острието на ножа си. Беше твърда. Това беше просто невъзможно. Но беше вярно.

Обърна се, за да погледне обратно към каньона и за първи път видя тъмната колона. Беше не по-висока от четири фута и се намираше на около десет ярда от задната стена. Бавно пристъпи към нея, заобиколи я, а после я докосна. Беше метална, от някаква сплав, поизносена от времето, с леко потъмняла повърхност. По нея нямаше никакви знаци и той нямаше никаква представа за евентуалните й функции. Можа да я одраска с върха на ножа си — остави светла линия по заобления й връх. Прибра оръжието си в ножницата и усети как в гърдите му се надига гняв.

— Какво е това? — изрева с всичка сила той. — Какво означава всичко това?

Думите му отекнаха в каменните стени и затихнаха. В долината отново се възцари тишина.