Хари Харисън
Плацдарм (18) (Планетата, от която никой не се завръща)

Осемнадесет
Във военния мозък

Брайън примигна, отвори очи и погледна белия таван. Мислите му бяха мъгляви и му бе нужно известно време, за да си припомни какво се бе случило. Каньонът… не, беше стигнал до края на каньона… черната метална колона. После войниците, пленяването, разговора с човек на име Хегедус. Нещо се случи… сега си спомни, инжекцията, наркотика и после… нищо. Освен усещането, че е минал известен период от време. Погледна надолу и видя, че лежи на някакво легло, долепено до една от стените на голяма стая без прозорци. В стаята имаше маса и непретенциозна метална мебелировка — няколко кресла, покрити със същата тъкан като леглото. Движението на главата му причини леко замайване, а когато седна усети, че му се вие свят и се хвана за леглото, докато му мине. Гаденето му бързо бе заменено от гняв. Наистина не му харесваше да се отнасят с него по такъв начин. Още повече, че тайната на Селм–2 си оставаше все така неразгадана. Стана и въпреки световъртежа отиде до вратата и натисна бравата. Заключено. Вече се обръщаше, когато чу тихо жужене от някакъв механизъм, скрит във вратата. Бравата се завъртя и вратата се отвори.

Брайън отстъпи встрани и вдигна масивния си юмрук. Бяха го хванали и упоили веднъж. Сега щяха да разберат, че втория път няма да им е толкова лесно. Дължеше им нещо и много добре знаеше какво. Вратата се отвори широко и той напрегна мускули. Готово!

В стаята влезе Лиа.

Юмрукът му бавно се спусна край тялото, когато тя се обърна към него.

— Добре ли си? — попита го Лиа. — Не пожелаха да ми кажат.

— Как попадна тук? Да не си ме проследила?

— Не, седях си в скривалището. Но бях пленена от някакви войници, два дни след като ти тръгна. Приближиха се тихо и ме повикаха. Спомних си какво ме посъветва и стрелях по тях, въпреки, че не можех да ги видя. После около мен се чуха експлозии, някакви снаряди, предполагам, и се появиха димни облаци. Опитах се да избягам, но предполагам, че в пушека е имало някакъв газ. Спомням си само, че паднах и това е всичко — допреди малко, когато се събудих вече тук. Една жена влезе при мен и без да ми каже и дума, ме доведе тук. Само дето не знам къде е това тук и какво всъщност става. — В гласа й прозвучаха истерични нотки и Брайън видя как стиска ръцете си. Той пристъпи напред и ги взе в своите.

— Сега вече всичко е наред. Знам малко повече от теб, но не много. Следвах каньона до самия му край, нещо като задънена улица. Там се появиха няколко души, а после и войници, които ме хванаха, както са взели и теб и се събудих в тази стая. Не мисля, че искат да ни направят нещо лошо, прекалено много възможности имаха за това. Но кои са те и как са те намерили? Имаме нужда от отговори на някои въпроси…

— И ще ги получите — заяви Хегенус, който влизаше през отворената врата. — Д-р Морийс, бихте ли седнали? Вие също, Брайън.

— Откъде знаете името ми? — попита Лиа.

— Вашият сътрудник ни го каза. Ние имаме много напреднала технология, опиати и машини, които могат да извлекат спомените на всеки човек. Става безопасно и без странични ефекти. От Брайън научихме за вашата мисия, а също и за мястото, на което се криехте, така че дойдохме да ви вземем, за да не страдате от неудобствата на този див свят. Съжалявам, че използвахме газ, но знаехме, че сте въоръжена и ще се защитавате. Знаем също и всичко за чудесната работа, която сте свършили за Фондацията за Отношения между Културите. Ужасно съжаляваме за трудностите, с които сте се сблъскали и единственото ни желание е да ги компенсираме.

— Можете да започнете веднага като ни кажете какво става на Селм–2 — каза Брайън.

— Ще бъде удоволствие за мен. Точно затова съм тук. Седнете, моля. Има ли още нещо, което да желаете? Нещо за ядене или за пиене?

— Нищо. Освен обяснението. — Търпението на Брайън бе изчерпано и тонът му беше рязък. Лиа кимна потвърдително.

Хегенус седна срещу тях, кръстоса крака и сплете пръсти на коляното си.

— Страхувам се, че за да ви обясня точно какво се е случило, ще ми се наложи накратко да ви разкажа историята на този свят, планетата наречена Арао.

— Значи вече не сме на Селм–2? — леко стресната попита Лиа.

Хегенус поклати глава.

— Намирате се на хиляди светлинни години оттам, на планета, която обикаля около съвсем друга звезда. Арао. Историческите ни изследвания показаха, че това е една от последните планети, заселени преди Разпадането на Земната Империя. Всъщност, била е заселена от хора, търсещи спасение от войните, които по това време са се разпростирали из цялата позната галактика. Моите деди са пожелали да живеят в мир и единствения начин да постигнат това, е бил чрез героична борба, укриване, непосилна работа и огромна саможертва…

— Имате ли нещо против да продължите с по-съвременната част на историята — прекъсна го Лиа. — Всички сме видели по малко борба и саможертви.

— Разбира се! Извинете ме. Но все пак е нужна някаква база. Ще ви помоля за още малко търпение. Както споменах, след като се сдобили с два междузвездни кораба, оцелелите се насочили към космическата пустош, като курсът е бил известен на само няколко от тях. Една новооткрита планета — плодородна и далеч отвъд краищата на колонизираната галактика. Така те стигнали до Арао и всяка година ние от Опол честваме Денят на Пристигането… — Той срещна погледа на Лиа и продължи:

— Но по-малко от век след като се бяхме установили на по-плодородния от двата континента на тази планета, се случи ужасна трагедия. Върху главите ни се стовари цяла флота огромни военни кораби, разбита при някаква битка. Те правеха същото, което и ние — бягаха от последствията на Разпадането. В началото имаше конфликт, при който много хора загинаха, а разрушенията бяха ужасяващи. Но въпреки, че те имаха по-добри оръжия, ние имахме числено превъзходство. Накрая мъдростта надделя и бе установен мир, който ни спаси от взаимно унищожение. Завоевателите се съгласиха да се заселят на Гьонгьос, другия континент, от другата страна на планетата. Те се установиха на него, там са и досега.

— А ние стигаме до съвременната история. Въпреки факта, че си поделихме света и заживяхме в относителен мир, напрежението си остана. Ние, истинските заселници, усещахме, че света ни е похитен и, че някой ден онези от Гьонгьос ще ни нападнат отново и този път ще ни довършат окончателно. Признавам си липсата на симпатии към Гьонгьосянската политика, но е разбираем факта, че и те продължиха да се въоръжават срещу нас. В края на краищата, те бяха по-малко на брой и сигурно са чувствали известна вина за стореното. Във всеки случай, това е древна история и сега стигаме до днешния ден…

— Време беше — изръмжа Брайън.

— Търпение, моля. Около себе си виждате приятната планета Арао, плодородна и красива. Сред топлите морета са разположени два континента, населявани от щастливите наследници на онези две групировки. И тя наистина щеше да бъде рай, ако не бяха събитията, за които току-що ви споменах. Но вследствие на тях бюджетите на двете държави са огромни, оръжейната промишленост е водеща, а армиите представляват най-големите социални групировки. Войната и заплахата от война винаги са надделявали в мислите ни. И ние щяхме да започнем войната, която би унищожила този рай, ако не бе изобретен Делта-М Транспортера. Откриха го естествено учените на Опол, но шпионите на Гьонгьос съвсем скоро откраднаха изобретението. ДМТ беше нашето спасение, тъй като премахна заплахата от война и планетарно унищожение от нашите народи.

— Като ги прехвърли на други народи! — възкликна Брайън. — Вече усещам накъде отива всичко това.

— Колко умно от ваша страна, въпреки, че започва да става явно. ДМТ е вариант на ПБС — по-бързият от светлината хиперпространствен двигател, който задвижва всички междузвездни кораби. Корабите правят дългите си преходи чрез скокове през хиперпространството. Ние правим същото с помощта на ДМТ…

— Но не ви е необходим цял кораб. Само един приемник, и сигнална кула, към която да се насочите предавателя си. — Брайън удари дланта си с юмрук. — Тази метална колона — това е Делта-приемник. Поставен там, от вашите хора. Щом веднъж един кораб стигне до някоя планета и постави там такова нещо, вие можете да изоставите космическите пътешествия.

— Точно така. Планът ни беше великолепен. Разпратихме кораби да търсят подходяща планета и мина доста време, докато открием Селм–2, идеалното място за война. С огромни тревисти равнини за танкови операции. Единствените форми на живот бяха влечуги, които нашите машини бяха програмирани да избягват. Незаселена от хора…

— Но сте сгрешили — каза Лиа. — На планетата има хора!

— Малка грешка… — Хегенус вдигна рамене.

— Малка за вас. Но не и за нещастниците избити в безсмислената ви война. — Брайън се сети за нещо и се обърна към Лиа.

— Разрушената мина, която открихме — и която туземците смятаха за свещена. Сега вече мога да си я обясня. Когато тези военни слабоумници са пуснали бойните си машини, там сигурно е имало миньорско селище. В бързането да започнат войната по-скоро, те изобщо не са го забелязали. И бомбардировачите им са я унищожили. Оцелелите са били принудени да се приспособят към тази подарена война — и са направили точно това. Оцелели са. В една задънена, подобна на концентрационен лагер култура, която обаче се държи. Без огън, защото той би привлякъл вниманието на роботите. Без метал, който би бил засечен. Без постоянни селища, които могат да бъдат открити и атакувани. Всяко нещо си отива на мястото. Ето какво всъщност се е случило там. — Той се обърна към Хегедус. — Ще трябва да отговаряте за доста неща.

— Осъзнаваме това — кимна Хегенус. — След претърсването на паметта ви установихме каква е същинската ситуация на Селм–2. Естествено съжаляваме за това, което сме причинили на местното население. Но не можем да върнем времето назад, станалото — станало. Но поне можем да им дадем мирно бъдеще. Вече е издадена заповед за спиране на военните действия. Войната е приключила. Самолетите са кацнали и са изключили двигателите си. Вече нищо няма да се движи, няма да се пускат бомби, няма да се стреля…

— Много мило от ваша страна — каза Лиа. — А какво ще стане с безнадеждните оцелели на планетата хора? Нима ще ги оставите в отвратителната култура без бъдеще, в която сте ги натирили?

— Естествено. Може би щяхме да направим стъпка в тяхна помощ, ако не беше присъствието на Фондацията за Отношения между Културите. Вашата организация е баснословно богата и е създадена точно за такъв тип мисии. Сигурен съм, че местното население ще извлече огромна полза от присъствието ви.

— А вие извлякохте ли полза? — попита Брайън. — Осъзнахте ли какво икономическо безумие е за вашия свят тази безкрайна война?

— Внимавайте какво говорите! — Хегенус за първи път изгуби самообладание и в думите му се прокрадна гняв. — Говорите опасни неща — сякаш сте член на Световната Партия. Увеличаване на невоенните производства, повече блага за потребителите, легални профсъюзи… чувал съм ги вече тия. Перверзна гадост. Всеки, който говори подобни глупости е враг на обществото и трябва да бъде отстранен. Световната Партия е нелегална, а членовете й се изпращат в трудови лагери. Армиите са свобода, а военната слабост — престъпление… — Той спря задъхан, а по челото му се търкулна капка пот.

— Ох, извинете — Лиа сладко се усмихна. — Изглежда сме докоснали болното ви място. Като че ли след стотици години война, хората са започнали да се уморяват от военната глупост…

— Млъкнете! — заповяда Хегедус и скочи на крака. — В момента сте със статут на военнопленници. Може да сте от друг свят, но предателските приказки са наказуемо престъпление. Това, което казахте досега, ще бъде забравено. Но вече сте предупредени. Всички бъдещи забележки ще бъдат наказвани. Разбрахте ли ме?

— Разбрахме — спокойно отвърна Брайън. — За в бъдеще ще запазим мислите си за себе си. Моля приемете извиненията ни. Беше от незнание, а не от зли чувства, уверявам ви.

Лиа понечи да възрази, но осъзна какво прави Брайън и си замълча. Думите нямаше да спрат тези военизирани луди. Те всъщност живееха в истински рай на военщината и шовинизма. Размахват знамена, вярват, че правдата е на тяхна страна, засилват оръжейната индустрия, отхвърлят човешките права — и се впускат във вечна война! Генералите управляваха всичко и никога нямаше доброволно да отстъпят тази власт. Заедно със съзнанието за това, двамата разбраха и, че в момента са истински военнопленници. Да се опитват да дразнят пазачите си беше равносилно на самоубийство. Думите на Брайън отекнаха в главата й.

— И тъй като прекратявате войната на Селм–2, сигурно имате намерение да я продължите някъде другаде.

Хегедус кимна, извади от джоба си кърпичка и попи потта от челото си.

— Избрахме друга планета от архивите на нашите разузнавачи. В момента между двете страни се водят конференции от най-високо ниво, на които се обсъжда пренасянето на операцията.

— Значи ние повече не ви трябваме — каза Брайън и се изправи на крака. — Предполагам, че вече можете да ни върнете на Селм–2.

Хегедус студено го изгледа и поклати глава:

— Ще си останете където сте. Случаят ви в момента се разглежда от военните власти.