Хари Харисън
Плацдарм (13) (Планетата, от която никой не се завръща)

Тринадесет
Врагът е разкрит

Лиа забърза нагоре, изгаряща от нетърпение. Какво ли се криеше там? Равн бе смъртно уплашен от това място, а Брайън стоеше на хребета и спокойно й викаше и махаше. Дори се протегна и подаде ръка, за да й помогне за последните няколко крачки.

— Виж — каза той и посочи.

Руини, древни останки от някакви сгради. Лиа поклати глава.

— Това ли е Свещеното Място? Някакви си руини. Няма нищо плашещо тук.

— За нашите очи. Това място със сигурност има някакво значение за туземците. Добре е да разбереш, че макар и разрушени, тези сгради са първите неподвижни структури, които виждаме на тази планета. Мисля, че е достатъчно безопасно, за да ги огледаме отблизо.

Сред порутените стени наистина не се криеше нищо, което да представлява опасност. Разрушените сгради сигурно бяха тук от векове. Част от конструкциите са били от стомана, но металът отдавна се бе разпаднал на прах от ръждата, оставяйки само червени следи в земята. По-големите, кубични сгради, бяха направени от пресована пръст, покрита с керамика. На места керамичния слой бе разрушен и пръстта бе отмита, но все пак бе останало достатъчно, за да запази солидната структура на стените. Брайън се изкатери по една от незасегнатите стени, за да потърси нещо, което да му подскаже какви са били функциите на конструкцията. Ритна ронливата пръст и посочи няколко дупки във външната стена.

— Мислиш ли, че ще е пресилено, ако предположа, че тези сгради са били разрушени от експлозии? Това са може би останки от кратери, а дупките в керамичните стени са причинени от фрагменти, разлетели се след взрива.

Лиа кимна.

— Много вероятно. Ако спреш да мислиш за това, което все още се случва на планетата. Но какво всъщност е представлявало мястото преди? Твърде малко е за град, а сградите от своя страна са твърде големи.

— Машините отдавна са изчезнали, но аз имам чувството, че това може да е било някаква мина. Онези хълмове отсреща са твърде равномерни, за да имат естествен произход. Тук вероятно са се помещавали жилищните и административни помещения, а големите сгради сигурно са служели за складове. Всички са унищожени от бомбардировки. А хората — избити…

— Не! Не всички. Няма ли голяма вероятност нашите туземци да са наследници на тези хора? Малкото оцелели? Иначе защо ще наричат една изоставена мина Свещено Място?

— Възможно е, но няма начин да разберем със сигурност. Може просто да са открили тези руини и без да знаят нищо за тях да ги обожествяват заради внушителните им размери. Вероятно Равн може да ни каже.

— Съмнявам се. И не мислиш ли, че е време да се върнем и да проверим дали се е свестил?

— Да, тук вече огледахме. Ако го заварим в безсъзнание, не е необходимо да му показваме, че сме идвали. Все още имаме нужда от съдействието му.

Равн ги посрещна буден и със свиреп поглед. Категорично отказа да продължи преди да се е стъмнило. Обзелата го омраза показваше, че знае къде са били — но беше безсилен да направи каквото и да било. Остана неподвижно седнал, докато се смрачи. После стана и без да каже дума, се запъти към равнината. Можеха само да го последват. Мина половината нощ, докато заобиколят Свещеното Място и отново се върнат към хълмовете. Поспаха няколко часа и призори отново тръгнаха.

Рано на четвъртия ден спряха до един поток, за да напълнят манерките си. Брайън се вкамени с полупълна манерка в ръка и погледна нагоре. Лиа забеляза движението и понечи да каже нещо, но той й махна да мълчи.

— Чакай малко. Не се оглеждай и не привличай вниманието върху себе си. Вече не сме сами. Някъде пред нас има хора, предполагам, че са зад онези дървета, над склона.

— Приятелски настроени ли са?

— На тази планета? Нищо подобно. Мога да си представя само една причина да се крият край пътя ни. Това е засада, приготвена специално за нас.

— Какво ще правим?

— Нищо, освен че ще ги почакаме да се покажат и да разкрият намеренията си. Ако ще имаме неприятности, по-добре е да ги посрещнем на открито, където можем да се защитаваме по-добре…

Изведнъж Брайън я бутна и тя видя как откъм дърветата полетя нещо тъмно. Беше дълго копие, което се заби в земята пред тях, почти пред краката на Равн. Той изквича от страх.

— Е, струва ми се, че разкрихме намеренията им. — Лиа посочи към фигурите, които заизлизаха иззад дърветата. — Изглеждат съвсем като хората на Равн, а ние знаем какво представляват те. Знам, че не се нуждаеш от съветите ми, но не би ли искал да извършиш някакво насилие преди да са се приближили? — Опита се думите й да прозвучат игриво, но не успя да скрие напрежението в гласа си. Гледката на бавно приближаващите, въоръжени с копия мъже я ужасяваше. Откак бяха кацнали на тази планета, навсякъде се сблъскваха с насилие.

— Застани зад това дърво, тук не могат да те достигнат — каза Брайън и се наведе, за да вземе контейнера с перкусионни гранати. Нападащите вече бяха близо, на върха на склона и бавно настъпваха, като размахваха копия и крещяха обиди. Брайън си приготви една граната и зачака да се приближат още. За момент като че ли се установи някакво равновесие. Точно тогава Равн се разкрещя:

— Аз съм Равн! Идвам да ви помогна!

Той скочи в плиткия поток и с крясъци го прецапа. Брайън понечи да го подгони, но се върна. Беше твърде късно, за да го спре. Равн се втурна по склона, махайки с ръце.

— Двама са, крият се там, зад мен — убийте ги, аз ще помогна! Те пипаха метал, имат машини! Видях ги. Трябва да се убият!

Думите му накараха копиеносците отново да пристъпят напред, а гласовете им се извисиха. Видяха огърлицата и гривната му, разбраха, че е Равн и щяха да се подчинят…

Изведнъж откъм хълма се появиха дим и пламъци и между дърветата засвистяха шрапнели. Равн бе подхвърлен във въздуха и, вече мъртъв, се строполи настрана. Чу се оглушителна експлозия. В последвалата тишина отекна воят на оттеглящите се ловци. Когато Брайън се хвърли на земята, поваляйки и Лиа със себе си, втора експлозия събори няколко дървета и изпочупи клоните в гората над тях. Този път той дочу отекващ гръм в равнината зад тях и погледна нататък. Видя брониран танк, застанал до потока. Дългото му оръдие, сочещо в тяхна посока, изчезна в облак от дим и пламъци. Третият снаряд попадна още по-високо в гората — там, където се бяха скрили ловците.

Стрелбата бе прекратена така внезапно, както бе започнала. Тревистият склон бе пуст, като се изключи трупа на Равн. Ловците си бяха отишли. Без видима цел танкистът размърда оръдието напред-назад, после танкът се завъртя на място и се заотдалечава, вдигайки облаци прах с веригите си.

— Не мърдай преди да се е скрил от погледа ни — каза Брайън. — Не знаем какви детектори има на борда. Не знам кой управлява това нещо, но като че ли и той не обича туземците.

— Възможно ли е това да са същите хора, искам да кажа наследниците на хората, разрушили мините?

— Всичко е възможно… чакай! Виж!

Високо над тях слънцето проблесна в сребърни криле, които се устремиха надолу. Двата самолета, които само преди секунди бяха малки точки в далечината, сега се превърнаха в стрелоподобни форми, които атакуваха с хиперзвукова скорост. Снишиха се един зад друг и се устремиха към самотния танк. Танкистът явно ги бе усетил, защото машината започна да се извърта с лице към тях, но твърде късно. От самолетите се отделиха няколко тъмни точки и пилотите отново се вдигнаха в небето. Няколко експлозии скриха танка от погледа и веднага след тях последва оглушителният рев на реактивните двигатели. Възцари се тишина. Прахът и пушека постепенно се разпръснаха и откриха димящите развалини на танка.

Брайън прегърна Лиа, за да й помогне да се изправи и усети как тялото й трепери.

— Всичко свърши, вече сме в безопасност. Не сме засегнати.

— Ужасно е! Не издържам повече тук! Само насилие, смърт и убийства… — Гласът й секна. Брайън задържа ръката си върху нея.

— Знаехме го и преди да дойдем. Изборът си беше наш. Всичко, което можем да направим сега, е да си свършим работата. Да направим това, което трябва…

Тя блъсна ръката му.

— Лицемерна свиня! Безчувствен и безотговорен — не си по-човечен от парче дърво. Не ме докосвай…

Той се подчини — знаеше, че в момента това е всичко, което може да направи. Беше подготвен за стреса — неговата планета беше сурова и безмилостна, а Лиа идваше от един пренаселен и високоцивилизован свят. Бе принудена да стигне твърде далеч, твърде бързо. Сега се нуждаеше от известно време, за да се възстанови.

Сред дърветата бяха в безопасност, така че единственото, което можеха да направят за момента, беше да останат скрити докато се уверят, че внезапния и смъртоносен конфликт е наистина приключил. Брайън отвори торбата и намери водката. Напълни една чаша и я подаде на Лиа. Тя я пое безмълвно, с все още бледо лице и отпи. Брайън отиде до края на горичката и огледа равнината. Беше пуста и тиха, с изключение на димящите развалини от на танка.

— Какво ще правим сега? — попита Лиа зад гърба му.

— Ще приземя катера. Поне ти да си на сигурно място.

— Май не е много умно да го приземяваме тук.

— Не е. Но нямаме избор. Не мога да те оставя повече при такива условия.

Лиа извади от джоба си малък пластмасов гребен и започна да реше сплъстената си коса.

— Малко е късно за връщане. Не ми харесва, но си спомням, че аз го пожелах. Въпреки възраженията ти. Аз си забърках тази каша, така че по-добре да се науча да си я сърбам.

— Това не е наложително.

— Напротив. Полът ми не е подходящ за нещата, с които се занимават големите силни мъжища, но все още имам гордост. Като се замислиш, сравнена с последната планета, на която бяхме, тази тук е просто място за пикник. Не е ли време да продължаваме?

Брайън разбра, че няма какво да каже. Сега тишината беше единствения възможен отговор. Лиа знаеше какво прави, как се чувства и какви рискове поема. Въпреки цялата си физическа сила, той усети, че решителността й не отстъпва на неговата. Или дори я превишава. Да, тя щеше да се погрижи задачата да бъде изпълнена.

— Искам да хвърля един поглед на този танк — каза той по-късно, когато пламъците бяха изгаснали, а прахът се бе слегнал.

Тя кимна.

— Разбира се. Трябва да има някакви надписи, парчета от облекло, идентификация, или нещо подобно. Кога тръгваме?

— Този път няма „ние“ — поклати глава той. — Единия от нас ще отиде, а другият ще остане тук с радиото, за да изпрати рапорт. Мисля, че е най-добре ти да останеш с радиото. Аз ще взема холокамерата и ще работя бързо. Ще я пусна в автоматичен режим и тя ще заснеме повече от сто снимки за около петнадесет секунди.

— Не мисли, че ще споря с теб. Зная, че можеш да разузнаеш много по-добре и по-бързо от мен. Ще изчакаш ли, или тръгваш веднага?

Брайън погледна към небето и кимна.

— Мисля, че веднага. Местното племе е уплашено и се надявам, че засега няма да имаме неприятности с тях. А ще ми трябва и светлина, така че не мога да чакам до довечера. Наблизо не се виждат други танкове, а самолетите са непредсказуем фактор. Искам да отида и да се върна по най-бързия възможен начин. Няма да се бавя.

Бе тръгнал веднага, тичайки с пълна скорост, насочвайки се директно към развалината. Беше време да се направи предварителен рапорт. Лиа извади радиото и описа събитията от деня, а след това го изключи. Видя, че Брайън се е проснал до танка и лежи неподвижен. След това стана и се скри зад машината.

Не беше лесно да се чака. Въпреки, че знаеше, че туземците отдавна са си отишли, тя се вслушваше във всеки шум откъм гората, като очакваше да чуе стъпки. Небето и равнината оставаха празни. Секундите сякаш пълзяха.

И ето го отново — вече тичаше насам! Никога през живота си не беше виждала по-красива гледка от тази огромна препускаща фигура. Той прелетя през високата трева и се шмугна между дърветата — право към Лиа. Дишаше тежко, а кожата му бе покрита с пот.

— Не бях предполагал… — каза той и се облегна на дървото до нея.

— Не си предполагал какво? Кой е управлявал танка?

— Никой. Това е най-ужасното. Празен е… най-малкото откъм човешки същества. Танкът е напълно автоматичен. Управляван от роботи, тренирани да откриват и убиват хора. Ето кой води тази война, поне за едната страна.

— Механизирана армия от роботи-убийци.