Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eternity Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Кодът на вечността

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN-10: 954-733-482-4

ISBN-13: 978-954-733-482-3

История

  1. — Добавяне

Част втора
Ответен удар

Глава 8: Въдици, стръв и прочее

Извадка от дневника на Артемис Фоул. Диск 2. Кодиран

Днес идваха да вземат мерки на баща ми за протезата. Той се шегуваше през цялото време, сякаш му вземаха мерки за нов костюм на „Графтън Стрийт“. Трябва да призная, че доброто му чувство за хумор е заразително и аз се улових, че си търся извинения, за да мога просто да седя в ъгъла на болничната му стая и да се радвам на присъствието му.

Преди не беше така. В миналото човек трябваше да има основателна причина, за да влезе при баща ми. Разбира се, той често отсъстваше от дома, а когато беше вкъщи, нямаше много време. Никой не можеше да нахълтва в кабинета му без предупреждение. Но сега чувствам, че присъствието ми е желано. Приятно чувство.

Баща ми винаги е обичал да дава мъдри съвети, но сега те са по-скоро от философско, отколкото от финансово естество. Навремето той насочваше вниманието ми към последните данни от стоковата борса, публикувани във „Файненшъл Таймс“.

— Виж, Артемис — казваше баща ми. — Всичко друго пада, но златото не мърда. Така е, защото го няма в изобилие. И никога няма да го има. Купувай злато, момче, и го пази като очите си.

Обичах да слушам тези бисери на бащината ми мъдрост, но сега ми става все по-трудно да вниквам в тях.

На третия ден след идването на баща ми в съзнание аз заспах на леглото му, докато той правеше упражненията си. Когато се събудих, го видях да ме гледа замислен.

— Да ти кажа ли нещо, Арти?

Аз кимнах, макар че не знаех какво да очаквам.

— Докато бях затворник, размишлявах за живота си, за това как съм го пропилял в трупане на богатства, без да си давам сметка за цената, която плащат семейството ми и хората около мен. Човек рядко има възможността да промени живота си. Да постъпи правилно. Да стане герой, ако искаш. Аз възнамерявам да опитам.

Това не беше онази мъдрост, която бях свикнал да чувам от баща си. Природният нрав на баща ми ли говореше или феината магия? Или може би комбинация от двете?

— Никога досега не съм се вълнувал от тези неща. Винаги съм смятал, че светът не може да се промени.

В погледа на баща ми гореше нова страст.

— Но сега всичко е различно. Приоритетите ми са други. Искам да живея пълноценно всеки ден, да бъда героят, който всеки баща трябва да бъде.

Той седна на леглото до мен.

— А ти, Арти? Ще извървиш ли този път с мен? Когато настъпи моментът, ще се възползваш ли от възможността да станеш герой?

Не можех да отговоря. Не знаех отговора. И още не го знам.

Имението Фоул

Артемис се затвори за два часа в кабинета, където седя с кръстосани крака в медитативната поза, на която го бе научил Бътлър. От време на време изказваше на глас някоя идея, а дигиталното записващо устройство, поставено на килима пред него, улавяше думите му. Бътлър и Джулиет знаеха, че не бива да прекъсват мисловния му процес. Това беше от решаващо значение за успеха на начинанието им. Артемис притежаваше способността да си представя нагледно хипотетични ситуации и да предвижда вероятните последици. Той се намираше в състояние на полусън и всяко смущение би могло да накара идеите му да се изпарят като дим.

Накрая момчето излезе уморено, но доволно. В ръката си държеше три записващи диска.

— Искам да проучите тези файлове — каза Артемис. — В тях излагам в подробности указания по задачите ви. Щом запаметите съдържанието, унищожете дисковете.

Зеленика ги взе.

— Си ди. Колко примитивно. Ние държим такива в музеите си.

— В кабинета има няколко компютъра — продължи Артемис. — Използвайте който си изберете.

Бътлър остана с празни ръце.

— За мен нищо ли няма, Артемис? — попита той.

Артемис изчака останалите да се отдалечат.

— На теб ще дам устни инструкции — започна момчето. — Не искам Вихрогон да ги намери в компютъра.

Бътлър дълбоко въздъхна и се настани в кожено кресло до камината.

— Не идвам с теб, нали?

Артемис седна на страничната облегалка.

— Не, стари приятелю. Но имам важна задача за теб.

— Стига, Артемис — каза Бътлър. — Пропуснал съм кризата на средната възраст. Няма нужда да ми измисляш работа, само за да ме накараш да се чувствам полезен.

— Не, Бътлър. Задачата ти е от особена важност. Свързана е със заличаването на паметта. Ако планът ми успее, ще трябва да се съгласим на това. Не виждам как бих могъл да саботирам самия процес, затова трябва да се погрижа нещо да остане след обиска на Вихрогон. Нещо, което ще възстанови спомените ни за Народа. Веднъж Вихрогон ми каза, че един силен стимул може да доведе до пълно възстановяване на паметта.

Бътлър се намести в креслото и присви очи. Гърдите продължаваха да му създават проблеми. Нищо чудно. Та той беше жив едва от два дни.

— Имаш ли идея?

— Трябва да оставим една-две фалшиви следи. Вихрогон ще го очаква.

— Разбира се. Можем да скрием файл в сървъра. Аз мога да изпратя мейл до нашия адрес, но без да го отварям. После при първото проверяване на пощата цялата информация ще излезе.

Артемис подаде на телохранителя сгънат лист формат А4.

— Със сигурност ще ни хипнотизират и разпитват. Преди се криехме зад слънчеви очила с огледални стъкла. Но този път няма да се измъкнем. Затова трябва да измислим нещо друго. Давам ти списък с инструкции.

Бътлър проучи написаното.

— Възможно е. Познавам човек в Лимърик. Най-добрият в страната за този вид работа.

— Отлично — каза Артемис. — Сега трябва да качиш цялата ни информация за Народа на диск. Всичко: документи, видеозаписи, описания. И не забравяй дневника ми. Цялата история е вътре.

— И къде ще скрием този диск? — попита телохранителят.

Артемис свали феиния медальон от врата си.

— Бих казал, че това като размер пасва идеално на диска. Не мислиш ли?

Бътлър прибра златния медальон в джоба на сакото си.

— Скоро ще пасне — отвърна той.

 

 

Бътлър приготви обяд. Нищо претенциозно. Вегетариански пролетни рулца, ризото с гъби и крем карамел за десерт. Сламчо си поръча кофа червеи и бръмбари, нарязани на кубчета и леко подварени в дъждовна вода, подправени с мъх във вид на сос винегрет.

— Всички ли прегледаха файловете си? — попита Артемис, когато групата се оттегли в библиотеката.

— Да — отговори Зеленика. — Но като че ли ми липсват някои ключови моменти.

— Никой не разполага с целия план. Само с частите, които го засягат. Мисля, че така е по-сигурно. Получихме ли оборудването, което поръчах?

Зеленика изсипа цялото съдържание на раницата си върху килима.

— Пълен комплект уреди за наблюдение, в това число камуфлажно фолио, микрофони и видеокамери и аптечка за оказване на първа помощ.

— Освен това имаме две непокътнати полицейски каски и три лазерни пушки, останали от обсадата — добави Бътлър. — И, разбира се, един прототип на Куба в лабораторията.

Артемис подаде на Сламчо безжичен телефон.

— Отлично. Значи можем да започваме.

Кулата „Спайро“

Джон Спайро седеше в луксозния си кабинет и мрачно се взираше във В-куба на бюрото си. Хората си мислеха, че е лесно да си Джон Спайро. Как жестоко се заблуждаваха. Колкото повече пари имаш, толкова по-напрегнато живееш. Той имаше осемстотин служители само в тази сграда и всички до един разчитаха на него за заплатите си. Искаха ежегодни повишения, медицински услуги, детски ясли, обедни почивки, двойно заплащане за труд в извънработно време и дори акции, за бога. Понякога Спайро изпитваше носталгия по времето, когато изхвърляха несговорчивите работници през прозорците и никой не се интересуваше от съдбата им. В днешно време ако хвърлиш някого през прозореца, той ще звънне на адвоката си, докато пада надолу.

Но този Куб можеше да се окаже отговорът на всичките му молитви. Сделката на живота му, разковничето на успеха. Ако можеше да накара тази машинария да работи, за него вече нямаше да има граници. В най-буквалния смисъл. Той щеше да контролира всички сателити на света. Пълен контрол на разузнаваческите сателити, на военните лазери, на комуникационните мрежи и най-вече на телевизиите. Спайро можеше да управлява света.

Секретарката му се обади от приемната.

— Господин Тъпст иска да ви види, сър.

Спайро натисна с всичка сила бутона на интеркома.

— Добре, Марлийн, покани го. И му кажи, че искам да личи, че се разкайва.

Когато влезе през двойната врата, Тъпст наистина имаше вид на човек, който се разкайва. Самата врата допринасяше за това с внушителния си вид. Спайро беше поръчал да му я откраднат от балната зала на потъналия „Титаник“. Тя бе съвършеният символ на безумно могъщество.

Арно Тъпст далеч не изглеждаше толкова самодоволен, колкото при посещението си в Лондон. А и е трудно да изглеждаш наперен, когато челото ти не се вижда от синини, а в устата ти има само голи венци.

При вида на оклюмалата му физиономия Спайро се намръщи.

— Колко зъба загуби?

Тъпст предпазливо опипа долната си челюст.

— Т’итките. Т’ъболекауят кат’а, т’е коуените т’а т’упени.

— Това да ти е за урок — делово отсече Спайро. — Какво да те правя, Арно? Поднесох ти Артемис Фоул на тепсия, а ти оплеска всичко. Кажи ми какво стана. И не искам да чувам за никакви земетресения. Искам истината.

Тъпст избърса мехурче слюнка от ъгълчето на устата си.

— Не уат’биуам. Нет’о ит’бухна. Не ’нам как’о. Нет’о като т’уко’а граната. Но мога да уи кад’я, т’е Бътлъ’ е мъутъ’. Ат’ го т’атуелях. Куай т’ него.

— О, млъкни! — изсъска Спайро. — Главата ме заболя да те слушам. Колкото по-бързо си сложиш нови зъби, толкова по-добре.

— До утуе уент’тите ми т’е отуауеят.

— Не ти ли казах да млъкнеш?

— Ит’уинете, т’ефе.

— Постави ме в много трудно положение, Арно. Заради твоята некадърност се наложи да наема хора от Антонели. Карла не е глупава, може да реши, че им дължа процент от печалбата. Това може да ми струва милиарди.

Арно се постара да си придаде вид на човек, който съжалява.

— И не ме гледай с този кучешки поглед, Тъпст. Изобщо няма да ме размекнеш. Ако нещо се обърка, ще загубиш нещо повече от шепа зъби.

Арно реши да смени темата.

— Е, ут’ените ут’пяха ли да накауат д’яд’ята да уаботи?

— Не — каза Спайро и завъртя златната гривна на китката си. — Фоул добре го е кодирал. С някакъв Код на вечността, или нещо такова. Онзи идиот Пиърсън не можа да изкопчи нищо от машинката.

И точно в този драматичен момент от миниатюрните колонки на В-куба се разнесе глас.

— Господин Спайро? — каза гласът. — Тук Ирландия. Чувате ли, господин Спайро?

 

 

Джон Спайро не беше от хората, които се стряскат лесно. Той още не беше гледал такъв филм на ужасите, който да го накара да трепери от страх, но гласът от колонките едва не го събори от стола. Качеството на звука бе невероятно. Ако затвореше очи, можеше да се закълне, че гласът идва от човек, застанал пред него.

— Да т’е обадя ли?

— Казах ти да мълчиш! Пък и не знам как се говори по това чудо.

— Чувам ви, господин Спайро — обади се гласът. — Няма нужда да правите нищо. Просто говорете. Останалото е работа на кутийката.

Спайро забеляза, че на екрана на Куба се е появила вълнообразна линия. Когато заговори, тя подскочи нагоре.

— Добре. Свързахме се. А сега ми кажете кой, по дяволите, се обажда. И как накарахте тази кутийка да работи?

— Името ми е Слам Копам, господин Спайро. Аз съм маймуната от екипа на Карла Фрацети. Не знам как точно изглежда кутийката при вас, но аз говоря от най-обикновен телефон.

— Тогава кой набра номера?

— Едно хлапе, което съм стиснал за врата. Обясних му колко важно е да се свържа с вас.

— А кой ви каза, че трябва да говорите с мен? Откъде знаете името ми?

— Пак от хлапето. То побърза да ми разкаже всичко, след като видя какво направих с железния човек.

Спайро въздъхна. Ако железният човек беше пострадал, Антонели щяха да му искат допълнителна сума.

— Какво направихте с железния човек?

— Нищо сериозно. Но известно време няма да размахва пистолети пред деца.

— Защо сметнахте за необходимо да нараните партньора си, Копам?

В другия край на линията се възцари мълчание, докато Сламчо подреждаше събитията в главата си.

— Ето как стана, господин Спайро. Инструкциите бяха да придружим момчето до Съединените щати. Само че Мокасина превъртя и започна да размахва пистолет. Аз прецених, че това е погрешно и се наложи да го укротя. Със сила. Така или иначе, хлапето здравата се уплаши и ми разказа всичко, което исках да знам. И ето че сега говоря с вас.

Спайро потри ръце.

— Постъпили сте правилно, Копам. Ще получите премия за това. Аз лично ще се погрижа.

— Благодаря, господин Спайро. Повярвайте ми, удоволствието е изцяло мое.

— Фоул там ли е?

— Точно до мен. Малко е блед, но иначе е жив и здрав.

— Дай ми го — заповяда Спайро, внезапно забравил за депресията си.

— Спайро, аз съм — със сдържан, но леко треперещ глас се обади Артемис.

Спайро сви юмруци във въздуха, сякаш стискаше врата на момчето.

— Вече не си вириш носа, а, хлапе? Нали ти казах: не ти стиска да бъдеш като мен. От друга страна, ако не получа каквото искам, ще накарам Слам да те избави от мъките ти. Разбрахме ли се?

— Да. Съвсем ясно беше.

— Добре — каза Спайро и стисна със зъби дебела кубинска пура. Щеше да я дъвче, докато стане на каша, но нямаше да я запали. — А сега говори. Какво трябва да направя, за да тръгне този Куб?

Гласът на Артемис се разтрепери повече от преди.

— Не е толкова просто, господин Спайро. В-кубът е кодиран. С нещо като Код на вечността. Аз мога да задействам от разстояние някои функции: телефон, MP3 плейър и така нататък, но за да деактивирам напълно кода и да отключа потенциала на Куба, трябва да го имам пред себе си. Ако можехте да го донесете тук…

Спайро изплю пурата.

— Спри, Фоул. За такъв глупак ли ме мислиш? Вярваш ли, че ще върна тази безценна технология обратно в Европа? Забрави! Ако ще деактивираш нещо, ще го направиш тук. В кулата „Спайро“!

— А инструментите ми? Лабораторията ми?

— Аз имам достатъчно инструменти тук. И лаборатория. Най-добрата в света. Ще дойдеш тук.

— Добре. Както кажете.

— Точно така, хлапе. Както аз кажа. Искам да сипеш гориво в онзи твой „Лиър“, който знам, че Фоул притежават, и бързичко да долетиш в „О’Хеър“. Там ще те чака хеликоптер.

— Едва ли имам избор.

— Правилно. Нямаш. Но ако направиш каквото ти казвам, може да те пусна да си вървиш. Ти разбра ли, Копам?

— Разбрах, господин Спайро.

— Добре. Разчитам да докараш хлапето тук без произшествия.

— Смятайте го за уредено.

Връзката прекъсна.

Спайро се подсмихна.

— Мисля, че имам повод да празнувам — каза той и натисна бутона на интеркома. — Марлийн, донеси ми кана кафе, и не от онази помия без кофеин. Искам истинско кафе.

— Но, господин Спайро, лекарите казаха…

Спайро изчака, докато секретарката му осъзнае на кого противоречи.

— Извинете, сър. Веднага, сър.

Той се облегна назад и сплете пръсти зад главата си.

— Виждаш ли, Тъпст? Нещата ще се наредят въпреки твоята некадърност. Спипах момчето, точно както исках.

— Да, т’ъ’. Отлит’но, т’ъ’.

Спайро се разсмя.

— Затвори си устата, смешник. Говориш като някой анимационен герой.

— Да, т’ъ’. Много т’абауно, т’ъ’.

Спайро облиза устни, предвкусвайки кафето.

— За компютърен гений това момче е доста наивно. Направи каквото ти казвам и ще те пусна да си вървиш! Хвана се на въдицата, налапа стръвта и прочее.

Тъпст опита да се усмихне. Гледката не беше от приятните.

— Да, готподин Тпайуо. Уъдит’а, ’туъу и пуот’ее.

Имението Фоул

Артемис затвори телефона, поруменял от вълнение.

— Какво мислите? — попита той.

— Мисля, че се хвана — отвърна Бътлър.

— Хвана се на въдицата, налапа стръвта и както там се казва — добави Сламчо. — Имаш самолет? Надявам се, че вътре има кухня.

 

 

Бътлър ги откара на летище Дъблин в семейното бентли. Това беше последното му участие в настоящия етап от операцията. Зеленика и Сламчо се бяха свили на задната седалка, доволни, че стъклата на прозорците са затъмнени.

Двамата Бътлър седяха отпред, облечени в еднакви черни костюми от „Армани“. Джулиет бе решила да освежи своя с розова вратовръзка и ярък грим. Приликата помежду им беше очевидна: еднакви тънки носове и дебели устни. Еднакви очи, изпъкнали като топчета за рулетка. Нащрек, винаги нащрек.

— За това пътуване не ти трябва обикновено оръжие. Използвай феин бластер. Няма нужда от зареждане, стреля без прекъсване и не е смъртоносно. Дадох на Зеленика два от личната си колекция.

— Схванах, Дом.

Бътлър зави към входа на летището.

— „Дом“! Откога не са ме наричали така. Станеш ли телохранител, нямаш нищо свое. Забравяш, че някога си имал личен живот. Сигурна ли си, че искаш това, Джулиет?

Джулиет сплете косата си на стегната плитка. В края й сложи нефритена шнола във формата на пръстен. Опасно украшение.

— Къде другаде ще мога да се бия извън ринга? Засега това ме задоволява.

Бътлър понижи тон:

— Разбира се, Артемис не може да ти бъде господар, това е против всички правила. Той вече знае малкото ти име, а и, честно казано, мисля, че е привързан към теб.

Джулиет стисна в дланта си нефритения пръстен.

— Това е само временно. Все още не съм истински телохранител. Мадам Ко не одобрява стила ми.

— Нищо чудно — отбеляза Бътлър и посочи нефритения пръстен. — Откъде се сдоби с това?

Джулиет се усмихна.

— Сама го измислих. Малка изненада за всеки, който подценява жените.

Бътлър подкара към сектора за излитане.

— Чуй ме, Джулиет — каза той и хвана ръката на сестра си. — Спайро е опасен човек. Виж какво стана с мен, а при цялата ми скромност, аз бях най-добрият в бранша. Ако тази мисия не беше толкова важна за хората и феите, изобщо нямаше да те пусна.

Джулиет докосна лицето на брат си.

— Ще внимавам.

Те влязоха в чакалнята. Скрита зад щита си, Зеленика запърха над главите на множеството търговски пътници и отпускари. Сламчо си беше сложил пресен слой слънцепредпазен крем и миризмата му отблъскваше всеки човек, който имаше нещастието да го доближи.

Бътлър сложи ръка на рамото на Артемис.

— Ще се оправиш ли?

Момчето сви рамене.

— Честно казано, не знам. Когато те няма край мен, имам чувството, че съм останал без ръка или крак.

— Джулиет ще те пази. Начинът й на работа е малко необичаен, но в края на краищата и тя е Бътлър.

— Последна мисия, приятелю. След това няма да ми трябва телохранител.

— Жалко, че Зеленика не може просто да хипнотизира Спайро чрез Куба.

Артемис поклати глава.

— Няма начин. Дори ако установим постоянна връзка, феята се нуждае от контакт очи в очи, за да хипнотизира силен характер като Спайро. А аз не искам да рискувам с такъв човек. Трябва да го премахнем. Ако феите просто го преместят на друго място, той пак може да навреди.

— А планът ти? — попита Бътлър. — От това, което ми каза, виждам, че е доста сложен. Сигурен ли си, че ще успееш?

Артемис му намигна: твърде необичайна проява на безгрижие.

— Сигурен съм — каза. — Имай ми доверие. Нали съм гений.

 

 

Джулиет пилотираше частния „Лиър“ над Атлантическия океан. Зеленика седеше до пилота и се дивеше на обстановката в самолета.

— Хубава машина — отбеляза тя.

— Никак не е лоша, фейо — отвърна Джулиет, като включи на автопилот. — Не прилича на феините летателни апарати, а?

— Полицията на Нисшите елементи не вярва в удобството — каза Зеленика. — В полицейската совалка не можеш и един червей да размахаш.

— Ако ти хрумне да размахваш червей.

— Така е — Зеленика се вгледа в пилота. — Доста си пораснала за две години. Последния път, когато те видях, беше още момиченце.

Джулиет се усмихна.

— За две години могат да се случат много неща. Аз през повечето време се борих с едри космати мъже.

— Да можеше да видиш борба на феи. Двама напомпани гноми се затварят в камера с нулево земно притегляне. Гледката не е от най-приятните. Ще ти изпратя видеодиск.

— Няма да ми изпратиш.

Зеленика си спомни за заличаването на паметта.

— Права си — каза. — Няма да ти изпратя.

 

 

В пътническия салон на лиъра Сламчо си припомняше дните на слава.

— Хей, Артемис — каза той с уста, пълна с хайвер. — Помниш ли как за малко да отнеса главата на Бътлър с един залп газове?

Артемис не се усмихна.

— Помня, Сламчо. Ти успя да саботираш най-съвършения ми план.

— Честно казано, стана случайно. Просто се бях изнервил. Дори не видях, че великанът е зад мен.

— От това направо ми олекна. Планът ми се е провалил заради проблема ти с червата.

— А помниш ли как ти отървах кожата в лабораториите „Гномски“? Ако не бях аз, сега щеше да гниеш в Ревльов връх. Кога изобщо си се оправял без мен?

Артемис отпи от минералната вода в кристалната си чаша.

— Явно никога. Да се чудиш как съм доживял до днес.

В коридора се появи Зеленика.

— Трябва да те подготвим, Артемис. След трийсет минути кацаме.

— Добра идея.

Зеленика изсипа всичко от раницата си на масата.

— Така, какво ни трябва? Гърлен микрофон и ирисова камера.

Капитанът от ПНЕ избра от купчината нещо, което приличаше на кръгла лепенка. Махна горния слой и залепи парчето лейкопласт на врата на Артемис. То веднага се сля с цвета на кожата му.

— Оптичен латекс — обясни Зеленика. — Почти невидим е. Може би ако по врата ти полази мравка, ще го забележи, но иначе… Материалът не пропуска рентгенови лъчи, така че микрофонът не може да се открие. Улавя всеки звук в радиус от десет метра и го записва на чип в каската ми. За съжаление не можем да рискуваме със слушалка — прекалено забележима е. Така че ние ще те чуваме, но ти няма да ни чуваш.

Артемис преглътна и усети как микрофонът се плъзга по адамовата му ябълка.

— А камерата?

— Ето я.

Зеленика извади контактна леща от малък контейнер с течност.

— Това е истинско чудо. Има висока разделителна способност, дигитално качество, записва изображение с няколко филтриращи опции, включително увеличение на образа и топлинни настройки.

Сламчо изсмука мозъка от една пилешка кост.

— Започваш да говориш като Вихрогон.

Артемис разгледа лещата.

— Може и да е техническо чудо, но е с лешников цвят.

— Естествено, че е с лешников цвят. Моите очи са с лешников цвят.

— Радвам се за теб, Зеленика. Само че моите са сини, както ти е известно. Тази ирисова камера не върши работа.

— Не ме гледай така, Кално създание. Ти си геният тук.

— Не мога да отида там с едно синьо и едно кафяво око. Спайро ще забележи.

— Ами да беше помислил за това, докато медитираше. Сега е малко късно.

Артемис разтърка кокалчето на носа си.

— Права си, разбира се. Аз съм мозъкът на операцията. Мисленето е моя работа, не твоя.

Зеленика подозрително присви очи.

— Това обида ли беше, Кално хлапе?

Сламчо изплю пилешката кост в близкото отделение за боклук.

— Да ти призная, Арти, такъв гаф още в началото на операцията не ме изпълва с увереност. Надявам се да си толкова умен, колкото непрекъснато разправяш.

— На никого не разправям колко съм умен. Не искам да плаша хората. Добре, ще се наложи да рискуваме с ирисова камера с лешников цвят. При повече късмет Спайро може и да не забележи. Ако забележи, ще измисля някакво оправдание.

Зеленика сложи камерата на върха на пръста си и плъзна лещата под клепача на Артемис.

— Ти решаваш. Надявам се само Джон Спайро да ти отстъпва по ум.

11 вечерта, летище „О’Хеър“, Чикаго

Спайро ги чакаше в хангара за частни самолети на „О’Хеър“. Носеше палто с кожена яка върху бял костюм собствена марка. Пистата се осветяваше от ослепителни халогенни лампи и сенките от витлото на хеликоптера падаха върху краищата на палтото му. Гледката беше много кинематографична.

Липсва само музика за фон, помисли си Артемис, докато слизаше по подвижната стълба на самолета.

Като по сценарий Сламчо влезе в ролята на гангстера.

— Мърдай, хлапе — доста убедително изръмжа той. — Не можем да караме господин Спайро да чака.

Артемис понечи да му отвърне, но си спомни, че от него се иска да играе ролята на уплашено дете. Нямаше да му е лесно. Покорството беше сериозен проблем за Артемис Фоул.

— Казах, мърдай! — повтори джуджето, като подсили репликата си със здраво побутване.

Артемис прескочи последните няколко стълби и едва не се сблъска с ухиления до уши Арно Тъпст. Това не беше каква да е усмивка. Зъбите на Тъпст бяха сменени с изработени по поръчка порцеланови челюсти. Върховете на зъбите бяха заострени. Арно приличаше на хибрид между човек и акула.

Той забеляза погледа на Артемис.

— Харесват ли ти? Имам и още един чифт. Съвсем равни отгоре. За хрускане и трошене.

На устата на момчето се оформяше цинична усмивка, когато си спомни за ролята на уплашен хлапак и бързо смени усмивката с треперещи устни. Артемис черпеше вдъхновение за изпълнението си от въздействието, което Бътлър обикновено оказваше върху хората.

Спайро не се хвана.

— Добро превъплъщение, синко. Но да ме прощаваш, малко се съмнявам великият Артемис Фоул да се размеква така бързо. Арно, огледай самолета.

Тъпст кимна делово и влезе в частния самолет. Джулиет беше облечена в униформа на стюардеса и оправяше калъфките по облегалките. При цялата си атлетичност тя едва успяваше да пази равновесие на високите си токчета.

— Къде е пилотът? — избоботи Тъпст с изражение, което напълно отговаряше на името му.

— Господарят Артемис сам пилотира самолета — отвърна Джулиет. — Прави го, откакто стана на единайсет.

— Така ли? Това законно ли е?

Джулиет надяна най-невинната си физиономия.

— Не знам кое е законно и кое — не, господине. Моята работа е да поднасям напитките.

Тъпст изръмжа, очарователен както винаги, и бързо огледа вътрешността на самолета. Накрая реши да повярва на думите на стюардесата. Правилно решение, защото ако му бе хрумнало да се усъмни, щяха да се случат две неща. Първо, Джулиет щеше да го цапардоса с нефритения си пръстен. И, второ, Зеленика, която лежеше невидима зад щита си в едно шкафче над седалките, щеше да го зашемети с един залп от своето „Неутрино 2000“. Разбира се, тя би могла просто да хипнотизира телохранителя, но след онова, което беше сторил с Бътлър, зашеметяването й се струваше по-уместно.

Тъпст подаде глава през вратата.

— Никой, освен една тъпа стюардеса.

Спайро не се изненада.

— Така си и мислех. Но те са някъде тук. Ако щеш вярвай, Копам, Артемис Фоул едва ли се е стреснал от мафиот като теб. Той е дошъл, защото е поискал да дойде.

Това умозаключение не учуди Артемис. От Спайро се очакваше да бъде подозрителен.

— Не знам за какво говорите — каза момчето. — Дойдох, защото този злобен дребосък заплаши да строши черепа ми със зъби. Защо иначе да си правя труда? Вие не знаете как да използвате В-куба, а аз лесно мога да си направя друг.

Спайро дори не го слушаше.

— Да бе, да, както кажеш. Но нека и аз ти кажа нещо. Тази лъжица е голяма за твоята уста. Кулата „Спайро“ има най-добрата охранителна система в света. Вътре има такива работи, каквито даже военните нямат. Щом вратата се хлопне зад гърба ти, оставаш сам. Никой не може да те спаси. Никой. Разбра ли?

Артемис кимна. Разбираше какво му казва Спайро. Но това не означаваше, че е съгласен с него. Джон Спайро можеше и да има такива работи, каквито военните нямат, но Артемис Фоул имаше такива работи, за каквито хората не бяха и сънували.

Един служебен хеликоптер „Сикорски“ с бръмчене ги откара в центъра на града, където се издигаше кулата „Спайро“. Кацнаха на покрива на небостъргача. Артемис знаеше как се управлява хеликоптер и си представи колко е трудно да се кацне на такава малка площадка над града, прочут със силните си ветрове.

— На такава височина скоростта на вятъра трябва да е много коварна — небрежно отбеляза той. Информацията се записваше на чипа в каската на Зеленика.

— На мен ли го казваш? — провикна се пилотът сред шума на двигателите. — На върха на Кулата стига до над шестдесет мили в час. При бурно време площадката се люлее, като може да се отклони до десет метра.

Спайро изръмжа и кимна на Тъпст. Арно протегна ръка и фрасна пилота по каската.

— Млъкни, глупако! — сопна му се Спайро. — Като си започнал, що не му дадеш и план на сградата? — той се обърна към Артемис. — Ако си си наумил нещо, Арти, да знаеш, че никъде не може да се намери проект на сградата. Когото и да попиташ в Градския съвет, ще видиш, че досието на кулата „Спайро“ е изчезнало. Само при мен има план на сградата, така че няма смисъл да караш хората си да се ровят в Интернет.

Дотук никакви изненади. Артемис вече лично беше търсил в Интернет, въпреки че не очакваше Спайро да прояви такава непредпазливост.

Те слязоха от хеликоптера. Артемис се стараеше да насочва ирисовата камера към всички елементи от охранителната система — информация, която после можеше да се окаже полезна. Бътлър често казваше, че дори незначителни подробности като броя на стъпалата по стълбището могат да се окажат много важни при планиране на операция.

Един асансьор ги отведе от площадката за хеликоптери до врата с кодирано заключване. На стратегически места бяха поставени камери, които обхващаха целия покрив. Спайро тръгна напред към кодираната ключалка. Артемис усети рязко убождане в окото и изведнъж ирисовата камера увеличи изображението четворно. Въпреки разстоянието и полумрака той успя да види кода за влизане.

— Надявам се, че го записа — промърмори момчето и усети как микрофонът на гръкляна му вибрира.

Арно Тъпст присви колене и доближи зъбите си на сантиметър от носа на Артемис.

— Говориш ли на някого?

— Аз ли? — попита момчето. — На кого бих могъл да говоря? В случай че не си забелязал, ние се намираме на осемдесет и няколко етажа над земята.

Тъпст сграбчи Артемис за реверите и го надвеси над ръба на покрива.

— Може би имаш бръмбар. Може би някой в момента слуша какво си говорим.

— Откъде ще имам бръмбар, горила такава? Вашият дребен мафиот не ме е изпускал от поглед през целия път дотук. Не ме оставяше дори да ходя сам до тоалетната.

Спайро шумно се изкашля.

— Хей, господин Умник, ако това хлапе падне от покрива, добре ще е и ти да паднеш с него, защото то ми струва повече от цяла армия пазачи.

Тъпст остави Артемис на мира.

— Няма вечно да си толкова ценен, Фоул — прошепна заплашително Арно. — Ще чакам да ти паднат акциите.

Те се качиха в огледален асансьор, който ги свали на осемдесет и петия етаж. Там ги чакаше доктор Пиърсън заедно с двама мускулести умници. По погледите им Артемис можеше да отгатне, че те определено не са мозъчни хирурзи. Всъщност приличаха повече на ротвайлери, само че двукраки. Сигурно беше полезно да държиш такива около себе си, за да трошат разни неща и да не задават въпроси.

Спайро повика единия.

— Плочка, случайно да знаеш колко искат Антонели за изгубен персонал?

Плочката се замисли. Докато мислеше, устните му мърдаха от усилие.

— Ъ-ъ-ъ, да, сещам се. Двайсет хилядарки за железен човек и петнайсет за маймуна.

— При смърт, нали?

— Смърт или осака… осакат… счупване.

— Добре — каза Спайро. Искам двамата с Чипса да отидете при Карла Фрацети и да й кажете, че й дължа трийсет и пет хиляди за екипа. Утре сутринта ще ги преведа на кайманската й сметка.

Естествено, Сламчо беше заинтригуван и сериозно уплашен.

— Моля? Трийсет и пет хиляди? Но аз съм жив! Дължите само двайсет хиляди за Мокасина, освен ако останалите петнайсет не са моята премия.

Спайро въздъхна с почти искрено съжаление.

— Така стоят нещата, Слам — каза той и закачливо тупна джуджето по рамото. — Това е огромна сделка. Гигантска. Говорим за суми, дълги колкото телефонни номера. Не мога да си позволя да рискувам. Може да знаеш нещо, може и да не знаеш. Но ако ти хрумне да подшушнеш това-онова на „Фонетикс“ или на останалите ми конкуренти? Сигурен съм, че ме разбираш.

Сламчо разтегли устни и разкри ред зъби като камъни.

— Всичко разбирам, Спайро. Ти си коварна змия. Знаеш ли, че хлапето ми предложи два милиона долара, за да го пусна?

— Да беше ги взел — обади се Арно Тъпст и блъсна Сламчо в гигантските лапи на Плочката.

Докато го влачеха по коридора, джуджето продължаваше да говори:

— Гледай да ме заровиш дълбоко, Спайро! Гледай да ме заровиш дълбоко!

Спайро присви очи така, че те заприличаха на влажни цепки.

— Чухте какво каза човекът, момчета! Преди да идете при Фрацети, заровете го дълбоко!

 

 

Доктор Пиърсън поведе групата към трезора. Преди да влязат в строго охранявания сектор, те минаха през малко преддверие.

— Моля, стъпете на скенера — каза ученият. — Тук не се допускат никакви бръмбари. Особено електронни.

Артемис стъпи на подложката. Тя потъна като гъба под краката му и покри обувките му с пяна.

— Антисептична пяна — обясни Пиърсън. — Убива всякакви вируси, които бихте могли да внесете. В момента в трезора се пазят някои резултати от биотехнологични опити. Много са податливи на зарази. Пяната има и допълнително предимство: предизвиква късо съединение във всички възможни устройства за наблюдение в обувките ви.

Подвижен скенер над главите им обля Артемис в пурпурна светлина.

— Мое лично изобретение — каза Пиърсън. — Комбиниран скенер. Има вградени топлинни и рентгенови лъчи, а също служи като детектор на метали. В общи линии, снопът лъчи разделя тялото ви на съставните му части и ги показва на този екран тук.

На малкия плазмен екран Артемис видя триизмерно изображение на самия себе си. Той затаи дъх, като се молеше уредите на Вихрогон да се окажат толкова съвършени, колкото кентавърът смяташе.

На екрана се появи червена точка, която запулсира по предната част на сакото му.

— А-ха! — възкликна доктор Пиърсън и откъсна едно от копчетата. — Какво има тук?

Той отвори копчето и вътре се показа миниатюрен чип с микрофон и батерия.

— Много хитро. Микроподслушвател. Нашият млад приятел се опитва да ни шпионира, господин Спайро.

Джон Спайро не се ядоса. Всъщност дори приветства предоставилата му се възможност да позлорадства.

— Виждаш ли, момче? Може да си гений, но аз си изкарвам хляба със следене и шпионаж. За мен нищо не остава незабелязано. И колкото по-скоро го разбереш, толкова по-бързо ще приключим с това, за което сме дошли.

Артемис слезе от скенера. Фалшивият микрофон бе свършил работа, а истинските бръмбари бяха неуловими за системата. Колкото и умен да бе Пиърсън, Вихрогон беше по-умен.

Момчето се постара да огледа добре преддверието. Там имаше какво да се види. На всеки квадратен сантиметър от металната повърхност бе поставен елемент от охранителната система или сигнално устройство. Артемис заключи, че и невидима мравка трудно би се промъкнала вътре. Да не говорим за две човешки същества плюс елф и джудже, ако последното се измъкнеше живо от лапите на Плочката и Чипса.

Самият трезор беше внушителен. Повечето фирмени трезори изглеждаха внушителни с хромираните си повърхности и кодирани ключалки, но те целяха само да направят впечатление на акционерите. В трезора на Спайро нямаше и едно излишно резе. Артемис забеляза, че двойната титанова врата е снабдена с най-модерната компютърна брава. Спайро въведе сложна поредица от цифри и дебелите един метър врати се плъзнаха, за да открият поредната преграда. Допълнителна врата.

— Да речем, че си крадец — заговори той като актьор, представящ пиеса — и си успял някак да влезеш в сградата въпреки камерите и заключените врати. Да речем, че си намерил начин да излъжеш лазерите и скенера, да набереш кода и да отвориш първата врата, което впрочем е невъзможно. И понеже всичко това е в сферата на въображението, нека си представим, че си успял да се скриеш от десетките камери и дори тогава, дори след като си направил всички останали неща, дали ще можеш да се справиш с това?

Спайро стъпи върху малка червена плочка на пода пред вратата. Постави палец върху скенер за отпечатъци с гел, задържа лявото си око отворено и ясно произнесе:

— Джон Спайро. Аз съм шефът, тъй че отваряй бързо.

Станаха четири неща. Ретинов скенер направи снимка на лявото му око и изпрати образа към компютъра. Покритата с гел подложка за отпечатъци сканира десния му палец, а гласов анализатор обстойно проучи произношението, тембъра и интонацията на Спайро. След като компютърът потвърди цялата тази информация, алармата се изключи и втората врата се отвори с плъзгане, за да разкрие просторен трезор.

Точно по средата върху направена по поръчка стоманена колона стоеше В-кубът. Беше поставен в сандъче от устойчив плексиглас и имаше поне шест камери, които го следяха от различни ъгли. Двама едри пазачи, застанали с гръб един към друг, създаваха човешка преграда пред феината технология.

Спайро не устоя на изкушението да подразни момчето.

— За разлика от теб — каза той — аз пазя технологиите си. Този трезор е единствен по рода си в цял свят.

— Жива охрана в херметизирано помещение. Интересно.

— Тези момчета са преминали подготовката си на висока надморска височина. Освен това пазачите се сменят на всеки час и си носят по един цилиндър кислород, за да могат да издържат. Какво си очаквал? Че ще сложа вентилационна система в трезора?

Артемис се намръщи.

— Стига си се перчил, Спайро. Аз съм тук: ти печелиш. Не може ли да говорим по същество?

Спайро въведе последната поредица от цифри в кодираната ключалка на колоната и плексигласовото сандъче се отвори. Той взе Куба от стиропоровата поставка.

— Малко е прекалено, не мислиш ли? — отбеляза Артемис. — Едва ли има нужда от всичко това.

— Човек никога не знае. Някой алчен бизнесмен може да се опита да ми отнеме ценната придобивка.

Спайро обърна лице към миниатюрен микрофон на колоната.

Артемис се възползва от възможността да го подразни с добре премерена саркастична забележка.

— Хайде, Спайро. Наистина ли мислиш, че бих се опитал да вляза с взлом тук? Може би си очаквал да долетя тук с помощта на няколко феи и с магия да ти отмъкна кутийката?

Спайро се изсмя.

— Арти, момчето ми, ако искаш, доведи всичките си приятели феи, но на каквито и чудеса да разчиташ, Кубът ще си остане тук.

 

 

Джулиет беше американска гражданка по рождение, макар и брат й да се бе родил в другия край на света. Тя се радваше, че се завръща в родината си. Хаосът на чикагското улично движение и несекващият многоезичен хор от гласовете на минувачите я караха да се чувства у дома. Джулиет обичаше небостъргачите, пушеците на комините и присмехулната топлота на уличните търговци. Ако някога й се удадеше възможност да се установи някъде за постоянно, тя би избрала Съединените щати. Но някъде по западното крайбрежие, където има повече слънце.

Джулиет и Зеленика обикаляха кулата „Спайро“ в каравана със затъмнени стъкла. Зеленика седеше отзад и гледаше видеоматериала от ирисовата камера на Артемис, който се прожектираше директно на визьора на каската й.

В един момент тя победоносно размаха юмрук във въздуха.

Джулиет спря на кръстовище с червен светофар.

— Как се справяме?

— Добре — отвърна феята, като вдигна визьора си. — Сега отвеждат Сламчо, за да го заровят.

— Страхотно. Точно както каза Артемис.

— А Спайро покани в сградата всички приятели феи на Артемис.

Това беше решаващо за хода на операцията. Книгата забраняваше на феите да влизат в човешки сгради без покана. Сега Зеленика можеше свободно да влезе и да вилнее вътре колкото й се иска, без да нарушава феиния закон.

— Отлично — каза Джулиет. — Влизаме. Сега ще разбия физиономията на онзи, който стреля по брат ми.

— Не бързай толкова. Тази сграда притежава най-сложната човешка охранителна система, която съм виждала. Спайро е използвал разни трикове, на каквито досега не съм се натъквала.

Най-после Джулиет намери място за паркиране срещу главния вход на кулата „Спайро“.

— Това едва ли е проблем за вашето умно конче.

— Не, но на Вихрогон не е разрешено да ни помага.

Джулиет насочи бинокъл към въртящата се врата.

— Знам, но всичко зависи от това как ще го помолим. Умник като Вихрогон има нужда само от предизвикателство.

От кулата „Спайро“ излязоха трима души. Двама едри мъжаги в черно и един нисичък, видимо изнервен индивид. Сламчо риташе с крака във въздуха, сякаш танцуваше ирландска жига. Нямаше никаква надежда за бягство. Плочката и Чипса го бяха стиснали като помияри, които се биеха за кокал.

— Ето, Сламчо излиза. Добре ще е да го проследим. За всеки случай.

Зеленика закопча ремъците и разгъна крилата си с едно натискане на копче.

— Аз ще ги проследя по въздуха. Ти наглеждай Артемис.

Джулиет пусна видеоматериала на компютъра в една от резервните каски. На екрана оживя светът през очите на Артемис.

— Смяташ ли, че Сламчо се нуждае от помощ? — попита момичето.

Зеленика стана невидима.

— Помощ? Аз просто искам да се уверя, че няма да нарани онези две Кални създания.

 

 

В трезора Спайро изостави ролята на гостоприемен домакин.

— Да ти разкажа ли приказка, Арти? — заговори той, като нежно галеше Куба. — Имало едно време едно ирландско момче, което се мислело за голяма работа. И се забъркало с един важен бизнесмен.

Не ме наричай Арти, каза си наум Артемис. Баща ми ме нарича така.

— Този бизнесмен не обичал да му се бъркат, затова решил да си отмъсти и завлякъл момчето, което ритало и крещяло, в истинския свят. И момчето трябвало да избира: дали да каже на бизнесмена каквото знае, или да постави себе си и семейството си в смъртна опасност. Е, Арти, какво избираш?

Като си играеше с Артемис Фоул, Спайро допускаше сериозна грешка. За повечето възрастни бе трудно да повярват, че това бледо тринайсетгодишно момче може да бъде истинска заплаха. Артемис се беше постарал да подсили илюзията, като облече спортни дрехи вместо обичайния си костюм от известен дизайнер. Освен това през целия път в самолета се упражняваше да гледа невинно с широко отворени очи, но не можеш да гледаш с широко отворени очи, когато единият ти ирис е с различен цвят от другия.

Тъпст смушка Артемис между лопатките.

— Господин Спайро ти зададе въпрос — когато говореше, новите му зъби тракаха.

— Нали съм тук? — отвърна Артемис. — Ще направя каквото каже.

Спайро постави Куба на дълга стоманена маса, разположена в центъра на трезора.

— Аз казвам да деактивираш Кода на вечността и веднага да накараш Куба да работи.

Артемис съжали, че не може да се изпоти, та безпокойството му да изглежда по-автентично.

— Веднага ли? Не е толкова просто.

Спайро сграбчи момчето за раменете и го погледна право в очите.

— Че защо да не е просто? Вкарваш кодовата дума и започваме.

Артемис сведе разноцветните си очи и заби поглед в пода.

— Няма една-единствена кодова дума. Кодът на вечността е вграден необратимо. Трябва да реконструирам целия език. Може да отнеме дни.

— Нямаш ли някакви бележки?

— Имам. На диск. В Ирландия. Твоята маймуна не ме остави да взема нищо със себе си от страх, че може да е бомба.

— Не можем ли да получим достъп до харддиска ти онлайн?

— Можем. Но аз държа бележките си на дискове. Можем да се върнем в Ирландия. Дотам и обратно са осемнайсет часа.

Спайро веднага отхвърли тази възможност.

— Забрави. Докато си тук, при мен, аз държа нещата в свои ръце. Кой знае какво посрещане ме чака в Ирландия! Ще го направим тук. Колкото и време да отнеме.

Артемис въздъхна.

— Добре.

Спайро прибра Куба в плексигласовото му сандъче.

— Наспи се добре тази нощ, хлапе, защото утре ще разнищиш тази джаджа като чорап. А не го ли направиш, ще ти се случи същото като на Слам Копам.

Артемис не се разтревожи особено от тази заплаха. Не му се вярваше Сламчо да е в опасност. Всъщност, ако някой имаше проблем, това бяха двамата здравеняци Плочката и Чипса.