Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eternity Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Кодът на вечността

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN-10: 954-733-482-4

ISBN-13: 978-954-733-482-3

История

  1. — Добавяне

Глава 11: Невидимият човек

Имението Фоул

Пристигнаха в Ирландия без сериозни произшествия, макар че Сламчо направи петнайсет опита да избяга от Зеленика, включително в лиъра, където го намериха в тоалетната с парашут и шишенце скален абразив. След това феята не го изпусна от поглед нито за миг.

Бътлър ги чакаше на входа на имението.

— Добре дошли. Радвам се да видя всички ви живи и здрави. А сега трябва да се сбогувам с вас.

Артемис сложи ръка върху неговата.

— Приятелю, не си в състояние да ходиш никъде.

Бътлър беше категоричен.

— Последна задача, Артемис. Нямам избор. Чувствам се като Пилат, който си измива ръцете. А и вече съм по-добре.

— Тъпст?

— Да.

— Но той е в затвора — възрази Джулиет.

Бътлър поклати глава.

— Вече не.

Артемис видя, че телохранителят му е непреклонен.

— Поне вземи Зеленика със себе си. Може да ти бъде от помощ.

Бътлър намигна на феята.

— Разчитах на това.

 

 

Чикагската полиция бе напъхала Арно Тъпст в арестантски фургон с двама полицаи. Решиха, че двама са достатъчни, след като арестантът е с белезници. По-късно съжалиха, когато откриха фургона на шест мили южно от Чикаго, полицаите закопчани с белезници, а от заподозрения — нито следа. Ако цитираме доклада на сержант Иги Лебовски: „Заподозреният разкъса белезниците, сякаш бяха гирлянди. Връхлетя ни като парен локомотив. Нямахме никакъв шанс.“

Но Арно Тъпст не се беше измъкнал невредим. Гордостта му беше сериозно пострадала. Той знаеше, че слухът за унижението му бързо ще обиколи всички в бранша. Както по-късно писа Свинския търбух Ларю в сайта си за наемници, „Арно се остави да го преметне едно сополиво хлапе“. Тъпст беше съвсем наясно, че всеки път, щом влезе в стая с мускулести момчета, ще чува подмятания по свой адрес, освен ако не накара Артемис Фоул да си плати.

Той знаеше още, че само след минути Спайро ще даде адреса му на чикагската полиция, затова пъхна в един сак няколкото си чифта зъби и скочи в автобуса за летище „О’Хеър“.

Тъпст със задоволство установи, че властите още не са замразили кредитната карта от фирмата на Спайро, и я използва, за да си купи билет първа класа за полета на Британските авиолинии до лондонското летище „Хийтроу“. Оттам щеше да стигне до Ирландия с ферибот от Рослеър като един от многото туристи, които пътуваха до земята на феите.

Планът не бе особено сложен и може би щеше да проработи, ако не беше едно обстоятелство: паспортният служител на летище „Хийтроу“ по случайност се оказа Сид Дажбс, бивша зелена барета, служил заедно с Бътлър като охрана в Монте Карло. Още щом Тъпст отвори уста, в главата на Дажбс зазвъня аларма. Човекът пред него напълно отговаряше на описанието, което Бътлър му бе изпратил по факс. Чак до странните зъби, пълни със синьо олио и вода. Дажбс натисна един бутон под бюрото си и за секунди охраната отне паспорта на Тъпст, след което го отведе в стая за разпит.

След като заподозреният беше арестуван, служителят от паспортното гише извади мобилния си телефон и набра международен номер. Чуха се две позвънявания.

— Имение Фоул.

— Бътлър? Обажда се Сид Дажбс от „Хийтроу“. Тук пристигна един човек, който може би те интересува. Със смешни зъби, татуировки по врата, новозеландски акцент. Преди няколко дни получихме факс от Джъстин Бар, следовател в Скотланд Ярд. Пише, че можеш да идентифицираш заподозрения.

— Още ли е при вас? — попита икономът.

— Да. Лежи в една от стаите ни за задържане. В момента го проверяват.

— Колко време ще отнеме?

— Най-много два часа. Но ако е професионалист, както казваш, компютърната проверка няма да доведе до нищо. Трябват ни самопризнания, за да го предадем на Скотланд Ярд.

— След трийсет минути ще те чакам в залата за пристигащи, точно под централното електронно табло — каза Бътлър и прекъсна връзката.

Сид Дажбс гледаше учуден мобилния си телефон. Как би могъл Бътлър да пристигне за трийсет минути, след като се намираше в Ирландия? Така или иначе, това не беше важно. Сид знаеше само, че преди години в Монте Карло Бътлър неведнъж бе спасявал живота му. И сега беше време той да му се отплати.

 

 

Трийсет и две минути по-късно Бътлър се появи в залата за пристигащи.

Докато си стискаха ръцете, Сид Дажбс го огледа.

— Изглеждаш ми променен. Остарял.

— Многото битки си казват думата — каза Бътлър с ръка на гърдите, които го боляха. — Мисля, че е време да се пенсионирам.

— Има ли смисъл да те питам как дойде?

Бътлър оправи вратовръзката си.

— Не. По-добре да не знаеш.

— Разбирам.

— Къде е нашият човек?

Дажбс го поведе към задната част на сградата покрай тълпите от туристи и таксиметрови шофьори.

— Оттук. Не си въоръжен, нали? Вярно е, че сме приятели, но тук не се допускат хора с оръжие.

Бътлър разтвори широко сакото си.

— Не се тревожи. Знам правилата.

Те взеха служебния асансьор за два етажа и тръгнаха по слабо осветен коридор, който сякаш нямаше край.

— Пристигнахме — каза накрая Сид и посочи един стъклен прозорец. — Тук е.

Стъклото представляваше еднопосочна преграда. Бътлър видя Арно Тъпст да седи на малка маса и нетърпеливо да барабани с пръсти по гладката й повърхност.

— Той ли е? Това ли е човекът, който стреля по теб в Найтсбридж?

Бътлър кимна. Несъмнено беше той. Същото нахално изражение. Същите пръсти, които дръпнаха спусъка.

— Разпознаването от свидетел е важно, но все още имаме неговата дума срещу твоята, а да ти призная, не ми изглеждаш прострелян.

Бътлър сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Дали не може…

Дажбс дори не го остави да довърши.

— Не. Не можеш да влезеш при него. Абсолютно забранено е. Ще ме уволнят, а дори да изтръгнеш самопризнания, те няма да издържат в съда.

Бътлър кимна.

— Разбирам. Имаш ли нещо против да поостана малко? Искам да видя какво ще стане.

Дажбс веднага се съгласи, успокоен, че Бътлър не е твърде настоятелен.

— Няма проблем. Остани колкото искаш. Но трябва да ти взема пропуск.

Той тръгна по коридора, но след малко се обърна.

— Не влизай вътре, Бътлър. Направиш ли го, ще го изпуснем. Пък и навсякъде има камери.

Бътлър се усмихна, за да разсее подозренията му. Нещо, което не правеше твърде често.

— Не се тревожи, Сид. Няма да ме видиш в онази стая.

Дажбс въздъхна.

— Добре. Хубаво. Просто понякога се тревожа, като ме гледаш по този начин.

— Сега съм друг човек. По-зрял съм.

Дажбс се засмя.

— Да бе!

Той сви зад ъгъла, като смехът му продължи да отеква във въздуха. Едва се обърна и Зеленика свали щита си.

— А камерите? — промърмори телохранителят.

— Проверих йонните лъчи. Тук не ме ловят — тя извади от раницата си камуфлажно фолио и го разстла на пода. После закачи прихващач на един от кабелите, които влизаха в стената на съседната стая.

— Добре — каза Зеленика, заслушана в гласа на Вихрогон, който говореше в ухото й. — Готови сме. Вихрогон е изтрил данните ни от записите. Сега сме неуловими за камерите и микрофоните. Знаеш ли какво да правиш?

Бътлър кимна. И преди го бяха правили, но като всеки войник Зеленика имаше нужда от повторна проверка.

— Сега пак ще си сложа щита. Изчакай една секунда, после се загърни във фолиото и направи каквото трябва. Имаш най-много две минути, докато приятелят ти се върне. После ще се оправяш сам.

— Разбрано.

— Успех — каза Зеленика и с трептене излезе от видимата част на спектъра.

Бътлър изчака секунда, после направи две крачки вляво. Вдигна фолиото и го наметна на главата и раменете си. За случайния наблюдател телохранителят беше невидим. Но ако някой стоеше отвън в коридора, можеше да забележи ръцете или краката на иконома, които стърчаха от фолиото. Най-добре беше да побърза. Той се приближи към вратата на съседната стая и влезе.

 

 

Арно Тъпст не се тревожеше особено. Обичайна проверка. За бога, колко време могат да те държат под арест заради някакви си зъби? Не много, това е сигурно. Може би имаше начин да осъди британското правителство за нанесени морални щети и после да се прибере у дома в Нова Зеландия.

Вратата се открехна на трийсетина сантиметра, после се затвори. Тъпст въздъхна. Стар следователски трик. Оставяш заподозрения да се поти няколко часа, после отваряш вратата, за да си помисли, че спасението е близо. След като никой не влезе, заподозреният се отчайва още повече. Още повече се доближава до момента на пречупването.

— Арно Тъпст — прошепна глас сякаш от нищото.

Тъпст престана да барабани с пръсти и се изпъна на стола.

— Какво е това? — изръмжа той. — Тонколони ли има? Голяма глупост, момчета. Абсолютна глупост.

— Дошъл съм за теб — каза гласът. — Искам да си разчистим сметките.

Арно Тъпст познаваше този глас. Чуваше го насън, откакто хлапето в Чикаго го бе предупредило, че Бътлър ще се върне. Беше направо смешно: призраци не съществуваха. Но в погледа на Артемис Фоул имаше нещо, което караше хората да вярват на всяка негова дума.

— Бътлър? Ти ли си?

— А — обади се гласът, — значи ме помниш.

Арно колебливо пое дъх, за да се овладее.

— Не знам какво става тук, но няма да се хвана. Какво, да не очаквате да ревна само защото сте хванали някой със същия глас като на… един човек, когото познавах?

— Не е номер, Арно. Аз съм тук.

— Как не. Щом си тук, защо не те виждам?

— Сигурен ли си, че не ме виждаш, Арно? Погледни внимателно.

Очите на Тъпст се защураха из стаята. Нямаше никой. Никой. Беше напълно сигурен. Само в ъгъла се виждаше облак въздух, който приличаше на отражение, нещо като плаващо огледало.

— А, видя ме.

— Нищо не виждам — отвърна Тъпст с треперещ глас. — Виждам само някаква мъгла. Може да е от вентилатор или нещо такова.

— О, така ли? — каза Бътлър и отметна камуфлажното фолио. На Тъпст се стори, че икономът е влязъл в стаята от въздуха. Новозеландецът скочи на крака, като обърна стола на земята.

— О, боже! Какво си ти?

Бътлър леко присви колене, готов да скочи. Вярно, беше остарял. По-бавен. Но феината магия му помагаше да реагира бързо, а и беше далеч по-опитен от Тъпст. Джулиет с радост би свършила тази работа вместо него, но някои неща Бътлър трябваше да направи сам.

— Аз съм твой водач, Арно. Дойдох да те отведа у дома. Много хора очакват да те видят.

— У-у дома? — заекна Тъпст. — Какво искаш да кажеш с това „у дома“?

Бътлър пристъпи напред.

— Знаеш, Арно. У дома. Там, накъдето отдавна си се запътил. Там, където си изпратил много други. Включително и мен.

Тъпст размаха треперещ пръст.

— Не се приближавай! Веднъж вече те убих, мога да го направя пак.

Бътлър се разсмя. Звукът не беше от приятните.

— Точно тук грешиш, Арно. Не можеш да ме убиеш повторно. Пък и смъртта не е кой знае какво в сравнение с онова, което идва после.

— Което идва после…

— Адът, Арно — каза Бътлър. — Видях го с очите си и, повярвай ми, ти също ще го видиш.

Тъпст повярва: в края на краищата Бътлър се беше появил от нищото.

— Не знаех — захлипа Арно. — Не вярвах. Никога нямаше да те убия, Бътлър. Просто изпълнявах нарежданията на Спайро. Нали го чу как ми нареди. Аз бях само железен човек, винаги съм бил такъв.

Бътлър сложи ръка на рамото му.

— Вярвам ти, Арно. Просто си изпълнявал нареждания.

— Така е.

— Но това не е достатъчно. Трябва да очистиш съвестта си. Не го ли направиш, ще трябва да те взема със себе си.

Очите на Тъпст се зачервиха от плач.

— Как? — попита той. — Как да го направя?

— Признай греховете си в полицията. Нищо не крий. Иначе ще се върна.

Тъпст закима енергично. Затворът беше за предпочитане пред другото.

— Помни, че те наблюдавам. Това е единственият ти шанс да се спасиш. Не се ли възползваш, ще се върна.

Изкуствените зъби на Тъпст паднаха от устата му и се търкулнаха на пода.

— Не те т’еводи. Т’е п’идная. Обет’авам.

Бътлър вдигна камуфлажното фолио и се скри под него.

— Погрижи се да го направиш, иначе ще плащаш в ада.

Той излезе в коридора и пъхна фолиото под сакото си. След секунди Сид Дажбс се появи с пропуск в ръка.

Той забеляза Арно Тъпст да стои като вкаменен насред стаята.

— Какво направи, Бътлър? — попита Сид.

— Нищо. Прегледай записите. Той просто откачи и започна да си говори сам. Крещеше, че иска да признае.

— Да признае? Просто така?

— Знам, че звучи странно, но точно така стана. На твое място щях да се обадя на Джъстин Бар в Скотланд Ярд. Имам чувството, че самопризнанията на Тъпст ще помогнат за разплитането на много случаи.

Дажбс подозрително присви очи.

— Защо имам чувството, че знаеш повече, отколкото казваш?

— Претърси ме — каза Бътлър. — Но чувствата не са доказателствен материал, а записите от камерите ще покажат, че изобщо не съм стъпвал в онази стая.

— Сигурен ли си, че ще покажат точно това?

Бътлър забеляза трептящия въздух над рамото на Сид Дажбс.

— Сигурен съм — отговори икономът.