Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eternity Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Кодът на вечността

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN-10: 954-733-482-4

ISBN-13: 978-954-733-482-3

История

  1. — Добавяне

Глава 5: Железният човек и маймуната

Кулата „Спайро“, Чикаго, Илинойс, САЩ

Джон Спайро прелетя с „Конкорд“ от „Хийтроу“ до международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Дълга лимузина го откара в центъра на града до кулата „Спайро“ — тънък небостъргач от стомана и стъкло, който се извисяваше с осемдесет и шестте си етажа над чикагския хоризонт. „Спайро Индъстрис“ заемаше офисите от петдесети до осемдесет и пети етаж. На осемдесет и шестия се помещаваше личната резиденция на Спайро. До нея се стигаше или с частния асансьор, или от площадката за хеликоптери.

Джон Спайро не мигна през цялото пътуване, твърде въодушевен от малкия куб, скрит в куфара му. Шефът на техническия екип също се въодушеви, когато Спайро му обясни какво може тази безобидна наглед кутийка, и тутакси се зае да разбулва тайните на В-куба. Шест часа по-късно той пристигна в конферентната зала на съвещание.

— Безполезно е — каза ученият, чието име бе доктор Пиърсън.

Спайро завъртя маслинката в чашата си с мартини.

— Не мисля така, Пиърсън — отвърна той. — Всъщност знам със сигурност, че тази машинарийка е всичко друго, но не и безполезна. Мисля, че може би ти си безполезният тук.

Спайро беше в отвратително настроение. Арно Тъпст току-що се бе обадил, за да го уведоми, че Фоул е оцелял. А когато Спайро беше в лошо настроение, около него започваха да изчезват хора, и то ако бяха късметлии.

Пиърсън имаше чувството, че погледът на третия присъстващ в залата пробива дупка в главата му. Тази жена не беше от хората, които бихте искали да ядосате: ученият знаеше, че ако на Спайро му хрумнеше да го хвърли през прозореца, тя не би се поколебала да подпише свидетелски показания, в които се кълне, че го е видяла да скача.

Пиърсън заговори, като внимателно подбираше думите:

— Този уред…

— В-куб. Така се нарича. Вече ти го казах, така че използвай името му.

— Този В-куб несъмнено притежава огромен потенциал. Но е кодиран.

Спайро замери главата на учения с маслинката. Унизително преживяване за Нобелов лауреат.

— Тогава разбий кода. За какво ви плащам бе, хора?

Пиърсън почувства как пулсът му се учестява.

— Не е толкова просто. Този код… е неразбиваем.

— Дай да изясним нещо — каза Спайро, като се облегна назад в коженото си кресло с цвят на бича кръв. — Всяка година аз влагам два милиона в твоя отдел, а ти не можеш да разбиеш нищо и никакъв код, измислен от вчерашно хлапе?

Пиърсън се опита да не мисли за звука, който щеше да произведе тялото му при удара в паважа. Следващото изречение можеше да го спаси или да го погуби.

— Кубът се активира чрез глас и е нагоден към гласовите данни на Артемис Фоул. Никой не може да разбие кода. Невъзможно е.

Спайро не отговори: това бе знак за учения да продължи.

— И преди съм чувал за нещо подобно. Ние, учените, теоретизираме много по въпроса. Този код е Код на вечността. Той има милиони възможни пермутации и не само това, ами има за основа непознат език. Изглежда, че момчето е създало език, известен само на него. Ние дори не знаем как се съотнася той с английския. Съществуването на такъв код е научно недопустимо. Ако Фоул е мъртъв, то тогава, господин Спайро, колкото и да ми е неприятно да ви го кажа, В-кубът е умрял заедно с него.

Джон Спайро пъхна пура в ъгълчето на устата си. Не я запали. Докторите му бяха забранили. Много учтиво.

— Ами ако Фоул е жив?

Пиърсън можеше да познае кога му подават животоспасяваща сламка, за която да се улови.

— Ако Фоул е жив, много по-лесно би било да разбием него, отколкото Кода на вечността.

— Добре, докторе — каза Спайро. — Свободен си. Едва ли искаш да чуеш какво следва по-нататък.

Пиърсън събра бележките си и забързано тръгна към вратата. Постара се да не гледа жената в лицето. Ако не чуеше какво следва по-нататък, можеше след време да се залъгва, че съвестта му е чиста. А ако не погледнеше към жената на масата за съвещания, можеше и да не я посочи при евентуално разпознаване.

 

 

— Изглежда, че имаме проблем — каза Спайро на жената в тъмния костюм.

Тя кимна. Всичко на нея беше черно. Строг черен костюм, черна блуза, черни обувки с токчета. Дори часовникът „Радо“ на китката й беше гарвановочерен.

— Да. Но този проблем е от моята област.

Карла Фрацети беше кръщелница на Спац Антонели, бос на онази част от престъпния клан Берти, който държеше центъра на града. Карла служеше за свръзка между Джон Спайро и Антонели — двамата може би най-влиятелни мъже в Чикаго. Спайро отрано се беше научил, че всеки бизнес, свързан с мафията, неизбежно процъфтява.

Карла огледа безупречно оформените си нокти.

— Струва ми се, че имаш само една възможност: да отвлечеш хлапето Фоул и да го притиснеш за кода.

Спайро задъвка незапалената си пура: размишляваше.

— Не е толкова просто. Хлапето е много предвидливо. Имението Фоул е като крепост.

Карла се усмихна.

— Говорим за тринайсетгодишно дете, нали?

— След шест месеца ще стане на четиринайсет — отбеляза Спайро в своя защита. — Така или иначе, има някои затруднения.

— Като например?

— Арно е ранен. Фоул е успял някак да му избие зъбите.

— Оле-ле! — възкликна Карла и потрепери.

— Не може да стои на вятър, камо ли да изпълнява операция.

— Срамота.

— Всъщност хлапето обезвреди най-добрите ми хора. Всички са се записали за зъболекар. Това ще ми струва цяло състояние. Не, този път ми трябва помощта на външни хора.

— Искаш да ни наемеш да свършим работата?

— Точно така. Но трябва да са подбрани хора. Ирландия е в Стария свят. Наемните убийци се познават от километри. Трябват ми хора, които да се впишат в средата и да убедят хлапето да дойде тук с тях. Това са лесни пари.

Карла присви очи.

— Ясно ми е, господин Спайро.

— Е, имате ли такива хора? Момчета, които могат да вършат работа, без да бият на очи?

— Както виждам, ще ти трябват железен човек и маймуна.

Спайро кимна: той беше добре запознат с мафиотския жаргон. Железен човек беше човек с оръжие, а маймуна означаваше такъв, който прониква в труднодостъпни места.

— Имаме такива хора в списъците. Гарантирам, че няма да привличат нежелано внимание в Ирландия. Но няма да е евтино.

— Добри ли са? — попита Спайро.

Карла се усмихна. В един от предните й зъби беше инкрустиран мъничък рубин.

— О, добри са — отвърна тя. — Тези момчета са най-добрите.

Железният човек
Два следобед. Салон за татуировки „Мастиленото петно“, центърът на Чикаго

Мокасина Магуайър тъкмо си правеше нова татуировка. Череп във формата на асо пика. Беше по негов собствен проект и той много се гордееше с това. Всъщност толкова се гордееше, че беше поискал да му направят татуировката на врата. Бъртън Мастилото, човекът, който работеше в салона, успя да накара Мокасина да промени мнението си, като му обясни, че татуировките на врата са като документи за самоличност, когато ченгетата търсят да идентифицират заподозрян. Мокасина отстъпи.

— Добре — каза. — Сложи я на рамото ми.

Мокасина си правеше татуировка след всяка свършена работа. По тялото му не беше останала много кожа, запазила първоначалния си цвят. Ето колко търсен беше Мокасина Магуайър в работата си.

Истинското име на Мокасина беше Алойзиъс, той бе родом от ирландския град Килкени. Сам си беше измислил прякора Мокасина, защото според него звучеше по-мафиотски от Алойзиъс. През целия си живот Мокасина бе мечтал да стане гангстер точно като онези във филмите. Когато опитите му да основе келтска мафия се провалиха, той дойде в Чикаго.

Чикагската мафия го посрещна с разтворени обятия. Всъщност един от босовете й го стисна в мечешка прегръдка. Мокасина изпрати човека заедно с шестима души от охраната му в болницата „Милосърдна Майка Божия“. Не беше зле за момче, високо метър петдесет и два. Осем часа след като бе слязъл от самолета, Мокасина беше зачислен в списъците на мафията.

И ето че сега, две години и няколко поръчки по-късно, той вече беше най-добрият железен човек на Фрацети. Специалностите му бяха въоръжени обири и рекетиране. Далеч не най-обичайното занимание за хора, високи метър петдесет и два. Но Мокасина не беше като другите хора, високи метър петдесет и два.

Той се облегна назад в подвижния стол на салона.

— Харесват ли ти обувките ми, Мастило?

Мастилото примигна, за да пропъди капките пот от клепачите си. Човек трябваше да внимава с Мокасина. И най-невинният въпрос можеше да се окаже капан. Един погрешен отговор — и щеше да се озове в компанията на свети Петър.

— Да. Харесват ми. Как им викаха?

— Мокасини! — отсече нисичкият гангстер. — Мокасини, глупако. Те са запазената ми марка.

— А, да, мокасини. Забравих. Гот е да имаш запазена марка.

Мокасина погледна рамото си, за да провери как върви татуирането.

— Не свърши ли вече с иглата?

— Ей сега свършвам — отвърна Мастилото. — Нарисувах контурите. Трябва само да ги запълня с нова игла.

— Няма да боли, нали?

Естествено, че ще боли, идиот такъв, помисли си Мастилото. Нали ти бода рамото с игла.

Но на глас каза:

— Не много. Намазах рамото ти с анестетик.

— Гледай да не боли — предупреди го Мокасина. — Иначе след малко и теб ще те заболи.

Никой освен Мокасина Магуайър не заплашваше Мастилото. Той правеше татуировките на цялата мафия. Беше най-добрият в щата.

В салона влетя Карла Фрацети. В непретенциозната обстановка на помещението елегантният й черен костюм изглеждаше неуместен.

— Здравейте, момчета — каза тя.

— Здравейте, госпожице Карла — отговори Мастилото, като силно се изчерви. В „Мастиленото петно“ не влизаха много жени.

Мокасина скочи на крака. Дори той изпитваше страхопочитание пред кръщелницата на боса.

— Госпожице Фрацети, можехте да ми звъннете. Нямаше нужда да идвате в тази бърлога.

— Сега нямаме време за това. Случаят е спешен. Тръгваш веднага.

— Добре, тръгвам. Къде ще ходя?

— В Ирландия. Чичо ти Пат е болен.

Мокасина се намръщи.

— Чичо ми Пат? Аз нямам чичо Пат.

Карла почука с токчето на обувката си.

— Той е болен, Мокасин. Много болен, ако схващаш за какво говоря.

Мокасина най-после схвана.

— А, разбрах. Значи трябва да го навестя.

— Точно така. Толкова е болен, че трябва да го навестиш.

Мокасина взе един парцал, за да избърше мастилото от рамото си.

— Добре, готов съм. Направо на летището ли отиваме?

Карла хвана под ръка дребничкия гангстер.

— След малко, Мокасин. Но първо трябва да вземем брат ти.

— Аз нямам брат — възрази Мокасина.

— Разбира се, че имаш. Той държи ключовете от къщата на чичо ти Пат. Често ходи там да храни маймунката.

— А! — досети се Мокасина. — Този брат, значи.

 

 

Мокасина и Карла се качиха в лимузината и поеха към Ийст Сайд. Мокасина не можеше да се начуди на огромните американски сгради. В Килкени най-високата сграда беше на пет етажа, а самият той бе отрасъл в малка къщичка в покрайнините. Никога обаче не би признал това пред приятелите си бандити. Пред тях той разказваше, че е сирак, прекарал детството си в различни сиропиталища.

— Кой е маймуната? — попита Мокасина.

Карла Фрацети извади огледало и започна да оправя гарвановочерната си коса. Тя беше къса и пригладена назад.

— Едно ново момче. Слам Копам. И той е ирландец като теб. Така е много по-удобно. Няма нужда от визи, документи, сложни истории за прикритие. Просто две нисички момчета се прибират у дома за празниците.

Мокасина се наежи.

— Какво искаш да кажеш с това „две нисички момчета“?

Карла затвори с трясък капака на огледалото си.

— На кого говориш, Магуайър? Защото едва ли говориш на мен. Не и с този тон.

Мокасина пребледня и изведнъж целият му живот премина като на лента пред очите му.

— Извинете ме, госпожице Фрацети. Просто мразя тази дума „нисичък“. Цял живот я слушам.

— А как искаш да ти викат хората? Върлина? Ти си нисък, Мокасин. Преживей го. Затова си и толкова сприхав. Кръстникът ми все казва, че няма нищо по-опасно от нисък мъж, който има нещо да доказва. Затова ти дадохме работа.

— Предполагам.

Карла го потупа по рамото.

— Горе главата, Мокасин. В сравнение с другото момче ти си направо гигант.

Това видимо ободри Мокасина.

— Наистина ли? Колко е висок Слам Копам?

— Нисък е — отвърна Карла. — Не знам с точност до сантиметри, но ако беше само малко по-нисък, щяхме да му сменяме памперсите и да го возим в количка.

Мокасина се усмихна. Тази работа щеше да му хареса.

Маймуната

Слам Копам беше живял и по-добре. Само допреди четири месеца той държеше луксозна мансарда в Лос Анджелис и имаше над милион долара в банката. Но сега средствата му бяха замразени от Бюрото за разследване на престъпни авоари и той работеше на повикване за чикагската мафия. А Спац Антонели не се славеше с щедрост към момчетата на повикване. Разбира се, Слам винаги можеше да се махне от Чикаго и да се върне в Лос Анджелис, но там името му фигурираше в списъците на местната полиция и ударната група по залавянето му само го чакаше да се върне. Всъщност за Слам нямаше сигурно убежище нито на земята, нито под нея, защото истинското име на Слам Копам беше Сламчо Челюстокопач, джудже клептоман и беглец, преследван от ПНЕ.

Някога Сламчо копаеше тунели, но един ден реши, че животът в мините не е за него, и намери друго приложение на уменията си на миньор, а именно отнемане на ценни вещи от Калните създания и продаването им на черно сред феите. Разбира се, влизането в чужд дом без позволение довеждаше до загуба на магическите способности, но Сламчо не страдаше от това. Джуджетата и без това не притежават големи магически способности, а след заклинания на него винаги му прилошаваше.

Джуджетата имат някои физически особености, които ги правят идеалните крадци. Те могат да откачат челюстите си и да поглъщат няколко килограма пръст в секунда. Организмът усвоява полезните минерали в пръстта и след това я изхвърля във вид на изпражнения. Джуджетата притежават и способността да пият през порите в кожата си, което може да бъде много полезно при срутвания в тунелите. Също така порите могат да служат като вендузи — голямо удобство за всеки крадец. И накрая, космите на джуджетата са нещо като живи антени по подобие на котешките мустаци: с тях може да се прави всичко — от ловене на бръмбари до прихващане на звукови вълни в тунелите.

Сламчо бързо се издигаше във феиния свят, докато досието му не попадна в ръцете на полицейския началник Юлиус Кореноплод. Оттогава му се събираха около триста години престой в затвора. В момента го издирваха за кражба на няколко кюлчета злато от откупа за Бодлива Зеленика. За него нямаше сигурно скривалище под земята, дори сред събратята му джуджета. Затова Сламчо беше принуден да се представя за човек и да приема каквато работа му предложат, пък било то и от чикагската мафия.

Представянето му за човек криеше някои опасности. Разбира се, ниският му ръст привличаше вниманието на всеки срещнат. Но Сламчо скоро откри, че Калните създания намираха причина да се съмняват в почти всички себеподобни: ръст, тегло, цвят на кожата, религиозна принадлежност. Това, че е различен, дори го караше да се чувства в по-голяма безопасност.

По-сериозен проблем за него беше слънцето. Джуджетата са крайно чувствителни към светлината и за по-малко от три минути могат да изгорят. За щастие Сламчо обикновено работеше нощем, но когато му се налагаше да излезе някъде през деня, той грижливо покриваше всеки милиметър от кожата си със специален дълготраен слънцепредпазен крем.

Джуджето бе наело апартамент на приземен етаж в сграда от червено-кафяв камък, строена в началото на XX век. Не беше кой знае какво, но напълно задоволяваше нуждите на Сламчо. Той махна паркета в спалнята и изсипа върху паянтовите основи на сградата два тона почва, примесена с тор. По стените имаше достатъчно влага и мъх, така че нямаше нужда да добавя нищо. След няколко часа стаята вече гъмжеше от насекоми. Сламчо можеше да си лежи в ямата и да лови хлебарки с космите на брадата си. Истински домашен уют. Сега апартаментът приличаше на разкопан тунел, а ако ПНЕ случайно го откриеха, за един миг джуджето можеше да се озове на петдесет метра под земята.

В следващите няколко дни Сламчо щеше да съжалява, че не е предприел дълго замисляното бягство още в мига, когато е чул на вратата да се чука.

 

 

На вратата се почука. Сламчо изпълзя от леглото си в импровизирания тунел и погледна монитора, свързан с видеокамерата. Карла Фрацети оправяше косата си, като се оглеждаше в лъскавото медно чукче.

Кръщелницата на боса? Лично! Явно поръчката беше голяма. Може би заплащането щеше да му стигне за преселване в друг щат. Вече три месеца живееше в Чикаго и само въпрос на време беше ПНЕ да надушат следите му. Все пак не би напуснал Съединените щати. Щом ти се налага да живееш на земната повърхност, по-добре да е някъде, където има кабелна телевизия и много богаташи, от които да крадеш.

Сламчо натисна копчето на интеркома.

— Изчакайте минутка, госпожице Фрацети, обличам се.

— Побързай, Слам — сопна се Карла и гласът й отекна като гръмотевица в евтините тонколонки. — Ще остарея тук.

Сламчо сложи халат, който си беше ушил сам от стари картофени чували. Тъканта им, която му напомняше за пижамите в затвора на Убежище, му се струваше странно уютна. Бързо вчеса брадата си, за да махне заплелите се в нея насекоми, и отвори вратата.

Карла Фрацети бързо мина покрай него, влезе в хола и се настани на единственото кресло. До вратата имаше още един човек, застанал извън обхвата на видеокамерата. Сламчо мислено си отбеляза да пренасочи обектива. Всяка фея би могла да се промъкне отдолу, дори щит не й трябваше.

Мъжът изгледа Сламчо с присвити очи. Типично поведение на мафиот. Тези хора смятаха, че само защото убиват гангстери, имат право да се държат грубо.

— Няма ли друг стол? — попита дребното човешко създание, след като влезе в хола.

Сламчо затвори вратата.

— При мен не идват много гости. Всъщност вие сте първите. Обикновено Бруно ми се обажда и аз отивам в автосервиза.

Бруно Сиренето беше местният надзирател на мафията. Той ръководеше бизнеса си от един квартален склад за авточасти. Носеше се слух, че от петнайсет години не е ставал от бюрото си.

— Страхотно си се обзавел — саркастично отбеляза Мокасина. — Плесен и дървеници. Харесва ми.

Сламчо нежно прокара пръст по една зелена ивица влага на стената.

— Когато се нанесох, тази плесен си стоеше тук, покрита с тапет. Какви хубави неща имат хората и ги крият, да не повярваш.

Карла Фрацети извади флакон парфюм от чантата си и напръска въздуха около себе си.

— Добре, стига приказки. Имам интересна работа за теб, Слам.

Сламчо положи усилие да запази хладнокръвие. Това беше големият му шанс. Може би най-после щеше да се засели в някоя уютна влажна дупка и да намери покой за известно време.

— Тази работа от онези ли е, за които се плаща добре, ако се справиш?

— Не — отговори Карла. — Тази работа е от онези, за които плащаш скъпо, ако се издъниш.

Сламчо въздъхна. Никой ли не се държеше мило в днешно време?

— Защо аз? — попита той.

Карла Фрацети се усмихна и рубинът на зъба й блесна в полумрака.

— Ще ти отговоря на този въпрос, Слам, макар че нямам навика да давам обяснения на наемниците. Особено на маймуни като теб.

Сламчо преглътна. Понякога забравяше колко безцеремонни са тези хора. Но не за дълго.

— Избрахме те за тази работа, Слам, защото се справи отлично с онзи Ван Гог.

Той се усмихна скромно. Алармената сигнализация в музея беше детска играчка. Дори кучета нямаше.

— А и защото имаш ирландски паспорт.

Един избягал гном, който се укриваше в Ню Йорк, му беше направил ирландски документи на ксерокс, откраднат от ПНЕ. Ирландците открай време бяха любимите човешки същества на Сламчо и той избра да стане един от тях. Трябваше да предположи, че това ще му докара неприятности.

— Тази работа трябва да се свърши в Ирландия, което би могло да се окаже проблем. Но за вас двамата ще бъде като безплатна разходка.

Сламчо кимна към Мокасина.

— Коя е мутрата?

Мокасина още повече присви очи. Джуджето знаеше, че ако госпожица Фрацети нареди, човекът ще го убие на място.

— Мутрата е Мокасина Магуайър, партньорът ти. Той е железният човек. Работата е за двама. Ти отваряш вратата. Мокасина хваща мишената и я придружава дотук.

Придружава я дотук. Сламчо знаеше какво означава това и не искаше да участва. Кражбата беше едно, отвличането беше друго. Но джуджето бе наясно, че не може да откаже поръчката. Можеше обаче при първа възможност да зареже железния човек и да побегне към южните щати. Беше чувал, че във Флорида има приятни блатисти местности.

— Е, кой е мишената? — попита Сламчо, като се престори на заинтересован.

— Това е поверителна информация — отбеляза Мокасина.

— Нека позная: не е моя работа да знам.

Карла Фрацети извади снимка от джоба на палтото си.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще те гризе съвестта. Това ти стига: къщата. За момента разполагаме само с тази снимка. Когато пристигнеш, ще огледаш на място.

Сламчо взе снимката. Това, което видя, го зашемети, сякаш бе получил пристъп на газове. Беше имението Фоул. Значи мишената бе Артемис. Този дребен психопат трябваше да отвлече Артемис Фоул.

Фрацети долови объркването му.

— Проблем ли има, Слам?

Не се издавай, каза си Сламчо. Не им давай да разберат.

— Не. Това е… ъ-ъ-ъ… Това е цяла крепост. Представям си каква алармена система има, с камери на всяка крачка. Няма да е лесно.

— Ако беше лесно, щях сама да си свърша работата — каза Карла.

Мокасина пристъпи напред и изгледа Сламчо от горе на долу.

— Какво става, дребосък? Не ти стиска, а?

Сламчо трябваше да мисли бързо. Ако Карла Фрацети сметнеше, че той не става за тази работа, щеше да изпрати друг. Някой, който без угризения да вкара мафията в дома на Артемис. Джуджето с изненада установи, че не може да допусне това. Ирландското момче бе спасило живота му по време на гоблинското въстание и беше най-близко до онова, което се нарича приятел — направо нелепо, като се замислиш. Трябваше да приеме поръчката, дори само за да обърка плановете на мафията.

— Хей, не се тревожете за мен. Още не е построена такава сграда, в която Слам Копам да не може да влезе. Дано само Мокасина да си свърши работата.

Мокасина грабна джуджето за реверите.

— Какво искаш да кажеш, Копам?

Сламчо обикновено избягваше да обижда хора, които биха могли да го убият, но сега можеше да се окаже полезно, ако поядосаше малко Мокасина. Особено след като смяташе да хвърли вината за провала върху него.

— Едно е да си дребен, когато си маймуна, но доколко може да се разчита на дребен железен човек?

Мокасина пусна Сламчо и разкъса ризата си, за да открие гърди, покрити с плетеница от татуировки.

— Виждаш ли колко ме бива, Копам? Преброй татуировките. Преброй ги.

Сламчо погледна многозначително Карла Фрацети. Погледът му казваше: „Наистина ли вярваш на този тип?“

— Стига! — отсече Карла. — Тестостеронът тук започва да смърди повече от мухлясалите стени. Работата е много важна. Ако вие не можете да се справите, ще намеря друг екип.

Мокасина започна да оправя ризата си.

— Добре, госпожице Фрацети. Ще се справим. Една работа е добра, когато е свършена.

Карла стана и изтръска сакото си от няколкото стоножки, които лазеха по него. Тя не се гнусеше от насекоми. За двайсет и пет годишния си живот беше виждала далеч по-отвратителни неща.

— Радвам се да го чуя. Слам, облечи се и си вземи всички маймунски инструменти. Ние ще те чакаме в лимузината.

Мокасина смушка Сламчо в гърдите.

— Имаш пет минути. После ще дойдем да те вземем.

Сламчо ги видя да си тръгват. Това беше последната му възможност да се измъкне. Можеше да прояде пода на спалнята и преди Карла Фрацети да се е опомнила, той да пътува в някой влак към юга.

Джуджето сериозно се замисли. Това никак не отговаряше на характера му. Не че беше лоша фея, просто нямаше навика да помага. Особено ако не можеше да извлече полза от това. В решението да помогне на Артемис Фоул нямаше абсолютно нищо егоистично. Сламчо потръпна. Съвестта беше последното, от което се нуждаеше сега. Скоро можеше и да стане член на някоя скаутска организация.