Оуън Колфър
Кодът на вечността (5)

Глава 4: Да влезеш в семейството

Сфакс, Тунис, Северна Африка

За осемнайсетия си рожден ден Джулиет Бътлър поиска и получи предпазна ластична жилетка за джудо, два тежки ножа за мятане и видеокасета с финалите от Световното състезание по кеч — неща, които обикновено не присъстват в списъка с желани подаръци на едно младо момиче. Но Джулиет Бътлър не беше като другите млади момичета.

Джулиет правеше изключение в много отношения. Първо, тя можеше да порази движеща се цел с всяко оръжие, което ви дойде наум, и, второ, можеше да запрати противника си на разстояние, достатъчно голямо, за да се счита за безопасно.

Разбира се, Джулиет не беше научила всичко това само с гледане на записи от състезания по кеч. Тя бе започнала обучението си на четиригодишна възраст. Всеки ден, след като я вземеше от детската градина, Домовой Бътлър водеше малката си сестричка в дожото на имението Фоул, където я обучаваше на различните видове бойни изкуства. На осем години Джулиет беше трети дан с черен колан в седем дисциплини. На единайсет вече излизаше извън йерархията на коланите.

По традиция всички мъже от семейство Бътлър се записваха в Академията за лична охрана на мадам Ко на дванайсетия си рожден ден, като всяка година в продължение на шест месеца изучаваха занаята на телохранителя, а през останалите шест работеха като охрана на някого, който не беше изложен на голям риск. Жените Бътлър обикновено ставаха прислужници в различни заможни семейства по света. Джулиет обаче беше решила да комбинира двете професии, като през половината година прислужваше на Анджелин Фоул, а през другата усъвършенстваше бойните си умения в лагера на мадам Ко. Тя беше първата жена Бътлър, записала се в Академията, и едва петата от основаването й насам, успяла да издържи изпита за физическа подготовка. Тренировъчни лагери никога не се организираха в една и съща страна за повече от пет поредни години. Бътлър беше преминал обучението си в Швейцария и Израел, а малката му сестра се обучаваше в планините Уцукушигахара в Япония.

Спалните помещения на мадам Ко бяха далеч от луксозната обстановка в имението Фоул. В Япония Джулиет спеше на сламеник, не носеше никакви други дрехи освен два груби памучни халата и се хранеше само с ориз, риба и протеинови шейкове.

Денят й започваше в пет и половина, когато заедно с другите възпитаници тя пробягваше четири мили до близкия поток, където ловеше риба с голи ръце. След като сваряваха рибата и я поднасяха на своя сенсей, учениците връзваха на гърбовете си празни двайсетгалонови бидони и се изкачваха нагоре до линията на снега. След като напълнеха бидоните със сняг, те ги търкаляха обратно до базовия лагер и там започваха да тъпчат снега с боси крака, докато се стопи, за да може сенсеят да го използва за банята си. После започваха тренировките.

Уроците включваха подготовка по Кос Та’па, бойно изкуство, разработено лично от мадам Ко и предназначено специално за телохранители, чиято основна цел е не самозащитата, а защитата на господаря. Възпитаниците на Академията преминаваха още задълбочен курс по оръжейно дело, учеха информационни технологии, устройство и поддръжка на автомобила и техники за преговаряне с похитители на заложници.

На осемнайсет години Джулиет можеше с вързани очи да разглоби и сглоби деветдесет процента от световната оръжейна продукция, да управлява всеки вид автомобил, да се гримира за по-малко от четири минути и въпреки поразителната си външност — резултат от евроазиатска смесица — да се впише в която и да било тълпа по света като местен жител. Брат й много се гордееше с нея.

Последен етап от обучението й беше полева симулация в непозната среда. Ако преминеше този изпит, мадам Ко щеше да бележи рамото на Джулиет със синя диамантена татуировка. Татуировката, идентична с тази на рамото на Бътлър, говореше не само за добрата физическа форма на възпитаника, но и за разностранния характер на подготовката му. В кръговете на личните охранители бодигардовете със синя диамантена татуировка не се нуждаеха от допълнителни препоръки.

Мадам Ко беше избрала град Сфакс в Тунис за последния изпит на Джулиет. Задачата й беше да преведе господаря си през шумния пазар на града, така наречената медина. Обикновено един телохранител би посъветвал господаря си да не минава през такъв оживен район, но мадам Ко изтъкна, че господарите рядко се вслушват в съветите на телохранителите си и затова е добре те бъдат подготвени за всякакви ситуации. Не стигаше това, ами мадам Ко предложи лично да изиграе ролята на господаря.

В Северна Африка беше невероятно горещо. Джулиет присвиваше очи зад големите слънчеви очила, като не изпускаше от поглед дребничката фигура, която си пробиваше път през тълпата пред нея.

— По-бързо — пришпори я мадам Ко. — Ще ме изпуснеш.

— Мечтайте си, мадам — невъзмутимо отговори Джулиет.

Мадам Ко просто се опитваше да я разсее с приказки. А в околната обстановка и без това имаше достатъчно неща, които я разсейваха. По десетките сергии наоколо искряха синджири от злато, на дървени рамки се полюшваха тунизийски килими — идеалното прикритие за един убиец. Местните се притискаха към нея, създавайки неудобна близост, любопитни да надзърнат в лицето на тази привлекателна млада жена; теренът беше коварен: една погрешна стъпка можеше да доведе до изкълчен глезен или провал.

Джулиет машинално обмисляше цялата тази информация, преди да предприеме следващия ход. Тя здраво притисна длан в гърдите на някакъв тийнейджър, който й се усмихваше, заобиколи една мазна локва, блеснала с цветовете на дъгата, и последва мадам Ко в поредната малка уличка от безкрайния лабиринт на медина.

Изведнъж пред лицето й изникна мъж. Един от многото търговци на пазара.

— Имам хубав килими — каза той на развален френски. — Идва с мен. Аз покажа!

Мадам Ко продължаваше да върви. Джулиет се опита да я последва, но мъжът се беше изпречил на пътя й.

— Не, благодаря. Килимите не ме вълнуват. Аз живея на открито.

— Много смешен, мадмоазел. Ти прави хубав шега. Сега идва види килими на Ахмед.

Тълпата започна да се оглежда, хората източваха вратове като пипала на гигантски организъм, надничаха в лицето й. Мадам Ко се отдалечаваше. Джулиет щеше да изгуби господаря си.

— Казах — не. Отдръпнете се, господин Килими. Не ме карайте да си чупя ноктите.

Тунизиецът не беше свикнал да получава заповеди от жена, а и приятелите му го гледаха.

— Аз даде добър цена — упорстваше той, като сочеше сергията си. Най-хубав килими в Сфакс.

Джулиет отстъпи встрани, но тълпата се размърда и й препречи пътя.

В този момент цялата симпатия, която Джулиет изпитваше към Ахмед, се изпари. Дотогава той беше просто невинен местен, попаднал на погрешното място в погрешния момент. Но сега…

— Да вървим — каза тунизиецът и уви ръка около кръста на русото момиче. Това определено не влизаше в списъка с десетте му най-добри идеи.

— Грешка, господин Килими!

И преди да му мигне окото, Ахмед се намери увит в един килим, а от Джулиет не бе останала и следа. Никой не разбра какво стана, докато не изгледаха записа на инцидента от камерата на Камал, продавача на пилета. На забавен каданс търговците видяха как момичето с евроазиатски черти хвана Ахмед за врата и колана и сръчно го метна на най-близката сергия за килими. Един от продавачите на злато дори позна хватката: прашка, популяризирана от американския кечист Папа Хог. Търговците така се смяха, че някои чак се обезводниха. Това беше най-забавната случка на годината. Записът дори спечели награда в тунизийската версия на шоуто „Най-смешните видеоклипове“. Три седмици по-късно Ахмед се пресели в Египет.

Но да се върнем към Джулиет. Кандидат-телохранителят спринтираше между сергиите, като заобикаляше стъписаните търговци. Накрая сви вдясно по една уличка. Мадам Ко едва ли беше стигнала далеч. Джулиет все още можеше да изпълни задачата си.

Тя се ядосваше на себе си. Точно за такъв капан я беше предупреждавал брат й.

— Внимавай с мадам Ко — съветваше я Бътлър. — Никога не знаеш какво може да ти скрои на полевата задача. Чувал съм, че веднъж пуснала стадо слонове в Калкута, само за да отвлече вниманието на един ученик.

Проблемът беше, че нямаше как да се знае със сигурност. Този търговец на килими можеше да е нает от мадам Ко, но можеше и да е невинен гражданин, случайно попаднал където не му е работата.

Уличката стана толкова тясна, че хората по нея се движеха в една редица. Над главата на Джулиет висяха импровизирани простори за пране с ветреещи се на тях влажни ризи и шалвари, от които се вдигаше пара. Тя се пъхна под прането и започна да снове между шляещите се купувачи. Стъписани пуйки отскачаха встрани, доколкото им позволяваха въженцата, с които бяха вързани.

И изведнъж Джулиет излезе на открито. Мрачен площад с надвиснали триетажни къщи. По горните балкони седяха мъже и пушеха от наргилета с плодови ухания. Под краката й имаше безценна поочукана мозайка, която изобразяваше сцена от римска баня.

По средата на площада лежеше мадам Ко, притиснала колене към гърдите си. Беше нападната от трима мъже. Тези не бяха местни търговци. И тримата бяха облечени в черно като на специалните части и атакуваха с увереността и точността на обучени професионалисти. Това не беше проверка. Мъжете наистина се опитваха да убият нейната сенсей.

Джулиет бе невъоръжена: такова беше изискването. Внасянето на оръжие в африканска държава автоматично можеше да я вкара в затвор до живот. За щастие, противниците й също като че ли не носеха оръжие, но ръцете и краката им със сигурност бяха достатъчни за онова, с което се бяха захванали.

Тук ключът към оцеляването беше импровизацията. Нямаше смисъл да се предприема пряко нападение. Ако тези тримата бяха повалили мадам Ко, Джулиет не би могла да им се опре в обичайна схватка. Време беше да опита нещо нетрадиционно.

Докато тичаше, Джулиет подскочи и в движение дръпна едно въже с дрехи. Халката в стената оказа съпротивление за секунда, след това изскочи от изсъхналия гипс. Въжето тежко се повлече след нея заедно с прострените пътеки, дрехи и забрадки. Джулиет се дръпна наляво, доколкото товарът й позволяваше, после се насочи право към мъжете.

— Хей, момчета! — извика тя не от безразсъдство, а защото така щеше да ги накара да вдигнат глави.

Мъжете погледнаха нагоре и в същия момент устите им се напълниха с мокри камилски косми. Тежките черги и дрехи се увиха около тях, а найлоновото въже мина точно под брадичките им. За по-малко от секунда и тримата бяха повалени. А Джулиет ги обездвижи допълнително, като притисна нервните възли на вратовете им.

— Мадам Ко! — извика тя и се зарови в прането в търсене на своя сенсей. Възрастната жена лежеше разтреперана в маслиненозелената си рокля. Лицето й беше забулено с проста кърпа.

Джулиет й помогна да се изправи.

— Видяхте ли тази хватка, мадам? Напълно обезвредих тримата глупаци. Обзалагам се, че никога досега не са виждали подобно нещо. Импровизация. Бътлър винаги е казвал, че тя е ключът към успеха. Знаете ли, мисля, че сенките ми за очи ги разсеяха. Лъскаво зелено. Винаги върши работа…

Джулиет млъкна, защото в гърлото й беше опрян нож. Държеше го самата мадам Ко, която всъщност не беше мадам Ко, а някаква друга дребничка азиатка в маслиненозелена рокля. Капан.

— Мъртва си — каза жената.

— Да — съгласи се мадам Ко, излизайки от една сянка. — А щом ти си мъртва, и господарят ти е мъртъв. Провали се.

Джулиет опря длани една в друга и се поклони ниско.

— Това беше подъл номер, мадам Ко — каза тя, като се стараеше тонът й да звучи почтително.

Сенсеят се разсмя.

— Разбира се. Такъв е животът. Ти какво очакваше?

— Но убийците… аз им сритах зад… аз ги обезвредих!

Мадам Ко махна с ръка на възражението й.

— Чист късмет. За твое щастие, те не бяха убийци, а възпитаници на Академията. Каква беше тази нелепа идея с въжето за пране?

— Бойна хватка. Нарича се „Въже за пране“.

— Неблагонадеждна е — отбеляза японката. — Успя само защото извади късмет. Но в нашата работа късметът не е достатъчен.

— Вината не беше моя! — запротестира Джулиет. — Един тип на пазара ми попречи. Залепи се за мен. Наложи се да го укротя.

Мадам Ко чукна с пръст Джулиет между очите.

— Стига, момиче. Помисли малко. Какво трябваше да направиш?

Джулия наведе глава още по-ниско.

— Трябваше веднага да обезвредя търговеца.

— Точно така. Животът му не струва нищо. Той е незначителен в сравнение със сигурността на господаря.

— Не мога просто така да убивам невинни хора! — възрази Джулиет.

Мадам Ко въздъхна.

— Знам, дете. И тъкмо затова още не си готова. Притежаваш всички умения, но ти липсват концентрация и решителност. Може би догодина.

Джулиет посърна. Брат й беше получил синята диамантена татуировка на осемнайсетгодишна възраст. Най-рано дипломиралият се възпитаник на Академията. Тя се беше надявала да постигне същото. Сега трябваше да опитва отново след дванайсет месеца. Нямаше смисъл да възразява повече. Мадам Ко никога не променяше решенията си.

От уличката забързано изскочи млада жена в униформа на Академията с малко куфарче в ръка.

— Мадам — каза тя, като се поклони. — Търсят ви по сателитния телефон.

Мадам Ко взе протегнатия телефон и няколко секунди внимателно слуша. Накрая каза:

— Съобщение от Артемис Фоул.

Джулиет изпита непреодолимо желание да се изправи от приведената поза, но това щеше да бъде непростимо нарушение на протокола.

— Да, мадам?

— Съобщението гласи: „Домовой има нужда от теб.“

Джулиет се намръщи.

— Искате да кажете, че Бътлър има нужда от мен.

— Не — невъзмутимо отвърна мадам Ко. — Казах, че Домовой има нужда от теб. Само повтарям каквото ми бе предадено.

Изведнъж Джулиет усети как слънцето безмилостно пече във врата й, чу как комарите бръмчат в ушите й като машинката на зъболекар и й се прииска само да се изправи и да тича презглава чак до летището. Бътлър никога не би казал името си на Артемис. Единствено в случай… Не, тя не можеше да повярва в това. Не можеше дори да си го помисли.

Мадам Ко замислено почука по брадичката си.

— Не си готова. Не мога да ти позволя да напуснеш. Влагаш твърде много емоции, за да бъдеш полезен телохранител.

— Моля ви, мадам — каза Джулиет.

Нейната сенсей мисли цели две минути.

— Е, добре — каза накрая. — Върви.

Джулиет изхвърча, преди още ехото от последната дума да е заглъхнало, и тежко на всеки търговец на килими, който й се изпречеше на пътя.