Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eternity Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Кодът на вечността

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN-10: 954-733-482-4

ISBN-13: 978-954-733-482-3

История

  1. — Добавяне

Глава 6: Нападение на имението Фоул

Извадка от дневника на Артемис Фоул. Диск 2. Кодиран

Баща ми най-после беше в съзнание. Разбира се, изпитвах облекчение, но последните му думи от онзи ден не преставаха да се въртят в главата ми.

„Златото не е най-важното, Арти. Нито могъществото. Всичко, от което се нуждаем, е тук. Това сме ние тримата.“

Възможно ли бе магията да е променила баща ми? Трябваше да разбера. Необходимо беше да поговоря с него насаме. Затова още в три сутринта на другия ден Бътлър ме докара с наетия мерцедес в Университетската болница в Хелзинки.

Баща ми не спеше — четеше „Война и мир“ на нощна лампа.

„Не е много забавна“ — отбеляза той. Пак се шегуваше. Направих опит да се усмихна, но лицето ми не поддаде.

Баща ми затвори книгата.

— Очаквах те, Арти. Трябва да поговорим. Има някои неща, които се налага да изясним.

Аз стоях като вкопан до леглото му.

— Да, татко. Съгласен съм.

Баща ми се усмихна малко тъжно.

— Какво протоколно поведение. Помня, че и аз говорех така с баща си. Понякога си мисля, че той изобщо не ме е познавал, и се безпокоя, че същото може да стане и с нас. Ето защо искам да поговорим, синко, и не за банкови сметки. Не за акции и проценти. Не за корпоративно управление. Не искам да говорим за бизнес, искам да поговорим за теб.

Страхувах се от това.

— За мен? Ти си приоритетът сега, татко.

— Може би, но не мога да се чувствам щастлив, докато майка ти не се успокои.

— Майка ми? — попитах аз, сякаш не знаех накъде отива разговорът.

— Не се прави на невинен, Артемис. Обадих се на някои познати от органите на реда в Европа. Очевидно в мое отсъствие ти си развивал дейност. Голяма дейност.

Аз свих рамене: не знаех дали ми се кара или ме хвали.

— Преди време сигурно бих останал приятно изненадан от кроежите ти. Такава дързост, при това от дете. Но сега ти говоря като баща: положението трябва да се промени, Арти. Трябва да се върнеш към детството. Такова е и моето желание, и желанието на майка ти: след ваканцията ще се върнеш в училище и ще оставиш семейните дела на мен.

— Но, татко…

— Повярвай ми, Арти, аз съм бил в този бизнес по-дълго от теб. Обещах на майка ти, че отсега нататък семейство Фоул ще излезе начисто. Това важи за всички Фоул. Даден ми е втори шанс и аз няма да го пропилея от алчност. Сега сме семейство. Почтено семейство. Отсега името Фоул ще значи чест и достойнство. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — казах аз и стиснах ръката му.

Но какво да правя със срещата си с Джон Спайро от Чикаго? Реших да действам по план. Последно приключение — и след това Фоул щяха да бъдат почтено семейство. В края на краищата, Бътлър щеше да е с мен. Какво би могло да се обърка?

Имението Фоул

Бътлър отвори очи. Беше си у дома. Артемис спеше във фотьойла до леглото. Момчето приличаше на стогодишен старец. Нищо чудно след всичко, което беше преживял. Но вече край с това. Завинаги.

— Има ли някой вкъщи? — обади се икономът.

Артемис моментално се сепна.

— Бътлър, ти се върна при нас!

Бътлър с мъка се изправи на лакът. Това му костваше големи усилия.

— Учуден съм. Изобщо не очаквах да те видя — нито теб, нито когото и да било — отново.

Артемис напълни чаша с вода от каната до леглото.

— Ето, стари приятелю. Само не се напрягай.

Бътлър пиеше бавно. Беше уморен, но не само това. И преди се бе случвало да чувства умора след битка, но това надхвърляше обичайното изтощение.

— Артемис, какво се е случило? Изобщо не би трябвало да съм жив. А ако приемем, че съм, сега би следвало да изпитвам непоносима болка.

Артемис отиде до прозореца и хвърли поглед надолу, към земите на имението.

— Тъпст те простреля. Раната беше смъртоносна, а Зеленика не беше наблизо, за да помогне, затова те замразих, докато дойде.

Бътлър поклати глава.

— Криогеника! Само Артемис Фоул би се сетил. Използвал си фризерите за риба, предполагам?

Артемис кимна.

— Надявам се, че не съм се превърнал в пъстърва, нали?

Когато момчето се обърна, на лицето му нямаше следа от усмивка.

— Получиха се усложнения.

— Усложнения?

Артемис въздъхна.

— Лечението беше трудно, нямаше начин да се предвиди резултатът. Вихрогон ни предупреди, че организмът ти може да не го понесе, но аз настоях да продължим.

Бътлър седна.

— Артемис, всичко е наред. Аз съм жив. Всичко е за предпочитане пред алтернативата.

Момчето не изглеждаше успокоено. То извади от шкафчето огледало със седефена дръжка.

— Приготви се да се погледнеш.

Бътлър пое дълбоко дъх и погледна. Изпъна надолу челюст и опипа торбичките под очите си.

— Откога съм в безсъзнание? — попита той.

Презатлантически полет, „Боинг“ 747

Сламчо бе решил, че най-лесният начин да провали мисията е да дразни Мокасина, докато го подлуди. Подлудяването на хората беше талант, който джуджето притежаваше по рождение, а не го използваше достатъчно често.

Двамата нисички господа седяха един до друг в салон на „Боинг“ 747 и гледаха как облаците прелитат долу под тях. Първа класа: едно от предимствата да се работи за клана Антонели.

Сламчо изискано отпи от крехката чаша с шампанско.

— Е, Чехъл…

— Искаш да кажеш Мокасин.

— А, да, Мокасин. Какъв е номерът с татуировките?

Мокасина нави ръкава си и откри тюркоазеносиня змия с капки кръв вместо очи. Също негов проект.

— Правя си по една след всяка свършена работа.

— А-ха — каза Сламчо. — Значи боядисваш една кухня и после си правиш татуировка?

— Не такава работа, глупако.

— Каква работа тогава?

Мокасина скръцна със зъби.

— Трябва ли да ти го кажа буква по буква?

Сламчо си взе няколко фъстъка от минаващ покрай него поднос.

— Няма нужда. И без това не съм ходил на училище. Ако го кажеш на прост английски, ще разбера.

— Е, не може да си чак толкова тъп! Спац Антонели не наема тъпаци.

Сламчо му смигна присмехулно.

— Сигурен ли си?

Мокасина опипа колана си в търсене на някакво оръжие.

— Чакай само всичко да свърши, умнико. Тогава двамата с теб ще си разчистим сметките.

— Приказвай си, Ботуш.

— Мокасин!

— Както и да е.

Сламчо се скри зад едно списание. Беше повече от лесно. Гангстерът вече излизаше от кожата си. Още няколко часа и Мокасина Магуайър щеше да бълва огън и жупел.

Летище Дъблин, Ирландия

Сламчо и Мокасина минаха без проблем ирландската митническа проверка. В края на краищата, те бяха просто ирландски граждани, които се прибираха у дома за празниците. А и изобщо нямаха вид на престъпници. Кой би повярвал? Къде се е чуло и видяло такива ниски хора да участват в организирана престъпност? Никъде. Но може би тъкмо затова ги биваше в работата им.

Паспортната проверка даде поредната възможност на Сламчо да ядоса партньора си.

Служителят полагаше всички усилия да не забелязва височината на Сламчо или по-скоро липсата й.

— Е, господин Копам, прибирате се у дома при роднините?

Сламчо кимна.

— Да. Родът на майка ми е от Киларни.

— О, така ли?

— О’Райли, не О’Такали, но какво са една-две срички между приятели.

— Много забавно. Би трябвало да станете комик.

— Интересно, че го споменавате…

Служителят изпъшка. Още десет минути — и смяната му щеше да свърши.

— Само се пошегувах… — промърмори той.

— … Защото заедно с приятеля ми господин Магуайър участваме в коледното представление. Играем „Снежанка“. Аз съм Знайко, а той е Глупи.

Служителят принудено се усмихна.

— Много добре. Следващият.

Сламчо заговори така, че цялата опашка да чуе:

— Разбира се, господин Магуайър е направо роден за ролята на Глупи, ако разбирате какво искам да кажа.

Мокасина избухна насред терминала:

— Гаден дребосък! — изрева той. — Ще те убия! Ти ще си следващата ми татуировка. Ти ще си следващата ми татуировка!

Сламчо зацъка с език, когато видя Мокасина да изчезва между десетина полицаи.

— Актьори — каза той. — Толкова са докачливи.

 

 

Три часа по-късно, след обстойно претърсване и няколко телефонни разговора с енорийския свещеник в родния му град, Мокасина беше пуснат на свобода. Сламчо го чакаше в предварително наетата кола, специално подобрен модел с по-плавни педали за газта и спирачките.

— Този твой нрав сериозно застрашава операцията — отбеляза джуджето с безизразно лице. — Ако не можеш да се владееш, ще бъда принуден да се обадя на госпожица Фрацети.

— Карай — изръмжа железният човек. — Да приключваме с това.

— Добре тогава. Но ти давам последна възможност. Още един такъв епизод — и ще ти строша главата със зъби.

Мокасина за пръв път забеляза зъбите на партньора си. Те бяха емайлирани блокове като надгробни камъни и изглеждаха ужасяващо много за една-единствена уста. Способен ли беше Копам наистина да изпълни заплахата си? Не, реши Мокасина. Чисто и просто митническата проверка го беше изнервила. И все пак имаше нещо в усмивката на това джудже. Някаква искрица в очите, която говореше за скрити и страховити способности. Железният човек предпочиташе те да останат скрити.

 

 

Сламчо караше колата, докато Мокасина говореше по мобилния си телефон. За него беше проста работа да се свърже с неколцина стари приятели и да уреди една брезентова чанта с оръжие, заглушител и два комплекта слушалки с микрофони да го чака зад знака на алеята за коли към имението Фоул. Приятелите на Мокасина дори приемаха плащания с кредитни карти, така че нямаше нужда от обичайните тежкарски сцени с размяна на пари и оръжие, които най-често съпровождаха престъпните сделки.

В колата Мокасина провери механизмите и прицелите на оръжията. Отново почувства, че държи нещата в свои ръце.

— Бам-Слам — каза той и се изкиска, сякаш тази проста рима беше най-смешната шега, която някога е измислял. И което бе най-тъжното, наистина беше така. — Имаш ли вече план?

Сламчо не сваляше очи от пътя.

— Не. Мислех, че ти си умникът тук. Плановете са по твоята част. Аз само се промъквам и отварям вратата.

— Така си е. Аз съм умникът и, повярвай ми, онова хлапе Фоул също ще го разбере, когато ми падне в ръчичките.

— Хлапе? — невинно попита Сламчо. — Дошли сме тук заради някакво дете?

— Не е просто някакво дете — заговори Мокасина, нарушавайки заповедите. — То е Артемис Фоул. Наследник на престъпната империя Фоул. В главата му има нещо, което госпожица Фрацети иска да измъкне. И ние трябва да обясним на малкия колко важно е да дойде с нас и да си изпее всичко.

Сламчо стисна по-здраво волана. Досега трябваше да е измислил нещо. Но номерът беше не да обезвреди Мокасина, а да убеди Карла Фрацети да не изпраща други хора.

Артемис щеше да намери изход. Сламчо трябваше да стигне до момчето преди Мокасина. Един мобилен телефон и ходене до тоалетна — нищо повече не му трябваше. За съжаление, досега не си беше направил труда да се сдобие с телефон, а нямаше и на кого да се обажда. Освен това от Вихрогон всичко можеше да се очаква. Този кентавър можеше да определи местоположението на пеещ щурец.

— Трябва да спрем да си напазаруваме — каза Мокасина. — Кой знае колко дни ще отидат за оглеждане на къщата.

— Няма нужда. Познавам мястото. На младини съм влизал да крада там. Лесна работа.

— И защо досега не обели дума за това?

Сламчо направи обиден жест на един шофьор, който караше и в двете платна.

— Знаеш как е. Работя на парче. Заплащането зависи от трудността на работата. Кажа ли, че вече съм влизал в къщата, ще ми намалят парите с десет хилядарки.

Мокасина не възрази. Вярно беше. И той винаги преувеличаваше сложността на работата, само и само да оскубе работодателя си с няколко хиляди долара отгоре.

— Значи можеш да ни вкараш вътре?

— Мога да вкарам себе си вътре. После ще се върна за теб.

Мокасина се усъмни.

— Защо просто не дойда с теб? Много по-лесно е, отколкото да се навъртам наоколо посред бял ден.

— Първо, аз няма да тръгна, преди да се е стъмнило. И, второ, можеш да дойдеш с мен, ако нямаш нищо против да се гмурнеш в септичната яма и после да пълзиш по деветметрова канализационна тръба.

Само от мисълта за това Мокасина изпита нуждата да отвори прозореца.

— Добре. Ще дойдеш да ме вземеш. Но през цялото време ще държим връзка. Ако нещо се обърка, веднага ще ми кажеш.

— Слушам, сър, шефе — отвърна Сламчо, докато наместваше слушалката в косматото си ухо и закачаше микрофона на сакото си. — Няма да те оставя да пропуснеш срещата си с опасното хлапе.

Сарказмът прелетя покрай ушите на Мокасина с едва доловимо свистене.

— Точно така — каза момчето от Килкени. — Аз съм шефът. И ти ще се постараеш да не закъснея за срещата.

Джуджето трябваше да се съсредоточи върху брадата си, за да накара космите й да спрат да се къдрят. Космите на джуджетата са чувствителни към настроения, особено към враждебност, а враждебността на този човек струеше от всяка негова пора. Космите на Сламчо никога не го подвеждаха. Това партньорство нямаше да свърши добре.

 

 

Джуджето паркира колата в сянката на стената, която опасваше границите на имението Фоул.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Мокасина.

Сламчо посочи с дебелия си пръст към портата от ковано желязо.

— Виждаш ли надписа: „Имение Фоул“?

— Да.

— Бих казал, че със сигурност това е мястото.

Дори Мокасина не можа да пропусне тази открита подигравка.

— Гледай да ме вкараш вътре, Копам, щото иначе…

Сламчо му се озъби.

— Иначе какво?

— Иначе госпожица Фрацети много ще се подразни — неуверено довърши изречението Мокасина, като ясно съзнаваше, че губи словесната битка. Той твърдо реши при първа възможност да покаже на Копам с кого си има работа.

— Никой не иска да дразни госпожица Фрацети — отвърна Сламчо. Той слезе от високата седалка и извади чантата си с инструменти от багажника. Вътре имаше някои необичайни приспособления, които беше набавил от приятеля си гном в Ню Йорк. Надяваше се никое от тях да не влезе в действие тук. Поне планът му за проникване в имението не ги включваше.

Сламчо почука по прозореца на задната седалка. Мокасина го отвори.

— Какво?

— Не забравяй: стоиш тук, докато не дойда да те взема.

— Това ми прилича на заповед, Копам. Сега и заповеди ли ще ми даваш?

— Аз ли? — попита Сламчо и оголи всичките си зъби. — Да ти давам заповеди? Не бих си го и помислил.

Мокасина затвори прозореца.

— По-добре недей — отвърна той, щом се увери, че между него и зъбите отсреща има дебел слой стъкло.

 

 

Вътре в имението Бътлър тъкмо привърши с подстригването и бръсненето си. Започваше отново да прилича на себе си. В остарял вариант.

— Кевлар, казваш? — попита той, като оглеждаше потъмнялата кожа на гърдите си.

Артемис кимна.

— Явно няколко нишки са останали в раната. Магията ги е умножила. Според Вихрогон новата тъкан ще ограничава дишането ти, но не е достатъчно здрава, за да те пази от куршуми, освен ако са малък калибър.

Бътлър закопча ризата си.

— Всичко е различно, Артемис. Не мога да те пазя вече.

— Няма да се наложи. Зеленика беше права. Моите планове имат свойството да нараняват хората. Щом свършим със Спайро, смятам да се посветя на образованието си.

— Щом свършим със Спайро? Говориш така, сякаш вече е станало. Джон Спайро е опасен човек, Артемис. Мислех, че си го разбрал.

— Разбрах го, стари приятелю. Повярвай ми, занапред няма да го подценявам. Вече започнах да съставям план. Трябва да си върнем В-куба и да неутрализираме господин Спайро, като се надявам, че Зеленика ще се съгласи да помогне.

— Къде е Зеленика? Трябва да й благодаря. Отново.

Артемис погледна през прозореца.

— Отиде да изпълни Ритуала. Сигурно се досещаш къде.

Бътлър кимна. За пръв път бяха срещнали Зеленика на едно свещено за феите място на югоизток по време на Ритуала й за възвръщане на силите. Макар че „срещнали“ не беше думата, която Зеленика би употребила. „Отвлекли“ беше по-близо до истината.

— Трябва да се върне до час. Предлагам ти дотогава да си починеш.

Бътлър поклати глава.

— Мога да си почивам и после. Сега трябва да огледам имението. Не е много вероятно Спайро да е успял да изпрати свои хора тук. Но човек никога не знае.

Телохранителят отиде до екрана на стената, който беше свързан със системата за наблюдение. Артемис виждаше, че всяка крачка е усилие за него. С новата тъкан на гърдите си Бътлър не би могъл да изкачи стълбите, без да се задъха като след маратонско бягане.

Икономът раздели монитора на сектори, за да вижда едновременно изображенията от всички камери. Един от секторите го заинтересува повече от останалите, затова той го увеличи.

— Гледай ти, гледай ти — подсмихна се Бътлър. — Я виж кой е дошъл да ни навести.

Артемис се приближи към екрана. Един много дребен човек показваше среден пръст на камерата над кухненската врата.

— Сламчо Челюстокопач. Тъкмо това джудже ми трябваше.

Бътлър прехвърли изображението на Сламчо на целия екран.

— Може би. Но ти за какво си му притрябвал?

 

 

С типичния за себе си мелодраматичен тон джуджето поиска сандвич, преди да обясни положението. За негово съжаление Артемис предложи лично да му го направи. След малко Фоул-младши се появи от кухненския бокс с чиния, на която сякаш бе избухнала бомба.

— Оказа се по-трудно, отколкото си го представях — обясни момчето.

Сламчо разтвори масивните си челюсти и изсипа в устата си цялата купчина наведнъж. След като дъвка няколко минути, той бръкна с цяла ръка и извади от гърлото си парче печена пуйка.

— Следващия път сложи повечко горчица — каза той и изтръска няколко трохи от ризата си, като неволно включи закачения на сакото микрофон.

— Ще се постарая — отвърна Артемис.

— Би трябвало да ми благодариш, Кално създание — продължи Сламчо. — Дойдох чак от Чикаго да ти спася живота. Със сигурност това заслужава един непохватно направен сандвич. И като казвам сандвич, имам предвид най-отвлечения смисъл на думата.

— От Чикаго? Джон Спайро ли те изпраща?

Джуджето поклати глава.

— Може би, но не лично. Аз работя за семейство Антонели. Разбира се, те нямат представа, че аз съм джудже от Феиния народ: мислят ме за най-добрия крадец в престъпния свят.

— Областният прокурор на Чикаго смята, че в миналото Спайро е имал връзки със семейство Антонели. Поне се опита да го докаже.

— Както и да е. Значи, планът е аз да вляза тук и после партньорът ми да те убеди да ни придружиш до Чикаго.

Бътлър седеше облегнат на масата.

— Къде е сега партньорът ти, Сламчо?

— Отвън, пред портата. Той е гневен дребосък. Между другото, радвам се да те видя жив, здравеняко. В подземния свят се носеше слух, че си мъртъв.

— Бях, но сега съм по-добре — каза Бътлър и се запъти към контролния център на охранителните системи.

 

 

Мокасина извади от джоба на гърдите си малко тефтерче със спирала. В него си записваше гангстерски лафове, които според него вършеха работа в опасни ситуации. Остроумен диалог — това беше запазената марка на всеки добър гангстер, поне във филмите. Той разлисти страниците и нежно се усмихна.

„Време е да закриеш сметката си. Завинаги“ — Лари Феригамо. Бивш банкер. 9 август.

„Боя се, че харддискът ти току-що се изтри“ — Дейвид Спински. Компютърен хакер. 23 септември.

„Правя това, понеже свърших с месенето на тестото“ — Морти пекаря. 17 юли.

Добър материал. Може би някой ден Мокасина щеше да напише мемоарите си.

Той още се усмихваше, когато чу гласа на Слам в слушалката си. Отначало помисли, че маймуната говори на него, но после осъзна, че този така наречен негов партньор разправя всичко на мишената им.

„Би трябвало да ми благодариш, Кално създание — каза Копам. — Дойдох чак от Чикаго да ти спася живота.“

Да му спаси живота! Дребният идиот Слам работеше за другата страна и съвсем бе забравил, че има микрофон.

Мокасина слезе от колата и се погрижи да я заключи. Тя беше взета под наем и ако някой я откраднеше, щяха да изгубят депозита и госпожица Фрацети щеше да си го удържи от заплатата му. В стената до главната порта имаше малък вход за пешеходци. Слам Копам беше оставил вратата отворена. Мокасина се промъкна вътре и забърза по алеята, като се стараеше да се движи в сенките на дърветата.

Слам продължаваше да бърбори в ухото му. Изложи целия им план на хлапето Фоул без каквато и да било заплаха от изтезания. Направи го съвсем доброволно. Изглежда, Копам от самото начало работеше за ирландското момче. Нещо повече: Слам не беше Слам, а Сламчо. Що за име е това? Сламчо, джудже от Феиния народ. Това ставаше от странно по-странно. Може би Феиният народ беше някаква банда. Макар че името не подхождаше много на банда. „Джуджетата от Феиния народ“ трудно можеха да всеят ужас в душите на конкуренцията.

Мокасина заприпка по главната алея, като подмина редица изящни сребристи брези и истинско игрище за крокет. Край изкуственото езеро се разхождаха два пауна. Гангстерът изсумтя презрително. Изкуствено езеро! В дните преди телевизионните предавания за градинарство и дизайн това щеше да бъде просто голяма локва вода.

Мокасина тъкмо се чудеше къде е входът за доставки, когато видя надпис: „За доставки минете отзад“. Много благодаря. Той още веднъж провери заглушителя и пълнителя и тръгна на пръсти по посипаната с чакъл пътека.

 

 

Артемис подуши въздуха.

— На какво мирише?

Сламчо подаде глава иззад вратата на хладилника.

— Боя се, че на мен — избоботи той, докато предъвкваше невъзможно голямо количество храна. — Слънцепредпазен крем. Отвратително е, знам, но без него щях да мириша още по-лошо. Представи си как миришат парчета бекон върху плосък камък в Долината на смъртта.

— Очарователна картина.

— Джуджетата са подземни създания — обясни Сламчо. — Ние живеем под земята още от времето на династията Вейка…

Вейка беше първият елфически крал. По време на царуването му феите и човеците живееха заедно на земната повърхност.

— … Това, че сме чувствителни към светлината, затруднява живота ни сред човеците. Да ви кажа честно, този живот започна да ми омръзва.

— Желанието ти е заповед за мен — обади се глас зад него. Беше Мокасина. Той стоеше на вратата на кухнята и държеше в ръце много голям пистолет.

Трябва да признаем, че Сламчо бързо се окопити.

— Нали ти казах да ме чакаш отвън.

— Вярно, каза ми. Но аз реших все пак да вляза. И познай: нямаше септична яма, нямаше канализационна тръба. Задната врата беше широко отворена.

Сламчо имаше навика да скърца със зъби, когато мисли. Звукът беше като от стържене на нокти по черна дъска.

— А… да. Тук извадихме късмет. И аз се възползвах, но за нещастие момчето ме видя. Тъкмо бях спечелил доверието му, когато влезе ти.

— Не си прави труда — каза Мокасина. — Микрофонът ти е включен. Чух всичко, Слам. Или може би Сламчо, джуджето от Феиния народ.

Сламчо преглътна наполовина сдъвканата храна. Отново голямата му уста го беше вкарала в затруднение — може би щеше да успее и да го отърве. Не беше никак трудно да откачи челюстта си и да погълне дребния наемен убиец. Беше лапал и по-големи залъци. Един бърз залп от газове щеше да го завърти като спирала из стаята. Надяваше се само оръжието да не гръмне, преди да го е прокарал през стомашно-чревния си тракт.

Мокасина забеляза погледа в очите на Сламчо.

— Точно така, дребосък — каза той, като вдигна дулото на пистолета си. — Само опитай да мръднеш. Да видим къде ще стигнеш.

Артемис също размишляваше. Знаеше, че за момента е в безопасност. Новодошлият нямаше да наруши заповедта и да го нарани. Но времето на Сламчо изтичаше и нямаше кой да го спаси. Дори да беше наблизо, Бътлър бе твърде слаб, за да се намеси. Зеленика беше заета да изпълнява Ритуала. А самият Артемис не се справяше особено добре в ситуации, изискващи физическо натоварване. Налагаше се да преговаря.

— Знам за какво си дошъл — започна той. — За тайните на Куба. Ще ти ги кажа, но само ако оставиш приятеля ми на мира.

Мокасина размаха пистолета.

— Ти ще направиш каквото поискам когато поискам. Сигурно ще се разревеш като момиче. Понякога и това се случва.

— Много добре. Ще ти кажа каквото искаш да знаеш. Само не стреляй по никого.

Мокасина преглътна усмивката си.

— Разбира се. Няма проблем. Бъди добро момче, ела с мен и никой няма да пострада. Имаш думата ми.

В кухнята влезе Бътлър. Лицето му лъщеше от пот, той дишаше на пресекулки.

— Погледнах на монитора — каза телохранителят. — Колата е празна, другият трябва да е…

— Тук — довърши Мокасина. — Не е новина за никого, освен за теб, деденце. А сега без резки движения, да не получиш сърдечен удар.

Артемис видя как очите на Бътлър зашариха из стаята. Търсеше нещо, което да използва. Нещо, с което да ги спаси. Може би вчерашният Бътлър би успял, но днешният беше с петнайсет години по-стар и още се възстановяваше след магическата хирургия. Положението беше безнадеждно.

— Можеш да вържеш останалите — предложи Артемис. — После ще тръгнем.

Мокасина се плесна по челото.

— Страхотна идея! После може да опитаме и друга тактика за забавяне, само че аз не съм чак такъв аматьор.

Гангстерът усети как по гърба му пълзи сянка. Той рязко се обърна и видя, че на вратата стои момиче. Още един свидетел. Карла Фрацети щеше да получи допълнителна сметка за тези усложнения. От самото начало нещата не се развиваха така, както тя му ги бе описала.

— Добре, госпожице — каза Мокасина. — Ела при останалите. И не върши глупости.

Момичето на вратата отметна косата си назад и примигна с лъщящи зелени клепачи.

— Аз не върша глупости — отвърна то. После рязко протегна ръка към пистолета на Мокасина. Грабна пълнителя и сръчно го извади от дръжката. Сега оръжието не ставаше за нищо, освен за зачукване на гвоздеи.

Мокасина отскочи назад.

— Хей, хей! Внимавай. Не ми се иска да те нараня по погрешка. Това чудо може да гръмне.

Само така си мислеше.

Той продължи да ги плаши с безполезния метален предмет.

— Назад, момиченце: не ме карай да повтарям.

Джулиет размаха пълнителя под носа му.

— Иначе какво? Ще ме убиеш с това?

Мокасина се опули при вида на пълнителя.

— Хей, това ми прилича на…

Джулиет така го фрасна в гърдите, че той се озова зад бара.

Сламчо погледна към зашеметения гангстер, после към момичето на вратата.

— Бътлър, само налучквам, но ми се струва, че това е сестра ти.

— Прав си — каза прислужникът и прегърна Джулиет. — Как позна, за бога?