Оуън Колфър
Кодът на вечността (10)

Глава 9: Призраци в машината

Празен участък, Индустриална зона „Пивоварна“, Южно Чикаго

Джон Спайро не беше наел Плочката и Чипса заради уменията им да водят разговор. Интервюто им за работа се състоеше от една-единствена задача. На стотината кандидати беше раздаден по един орех и им бе казано да го счупят по избран от тях начин. Само двама се справиха. Плочката покрещя на ореха няколко минути и после го смачка между гигантските си длани. Чипса избра по-радикален метод. Сложи ореха на масата, сграбчи интервюиращия за косата и счупи ореха с челото му. И двамата бяха наети тутакси. Те бързо се превърнаха в най-доверени помощници на Арно Тъпст при работа в градски условия. Не им се позволяваше да работят извън Чикаго, защото това би могло да изисква разчитане на карти — нещо, с което Плочката и Чипса не се справяха особено добре.

В момента двамата разговаряха на лунна светлина, докато Сламчо копаеше дупка със собствените си размери в сухата пръст зад една изоставена фабрика за цимент.

— Можеш ли да познаеш защо ми викат Плочката? — попита Плочката и изпъчи корем, за да подскаже на събеседника си.

Чипса отвори пакетче чипс — винаги си носеше по няколко.

— Не знам. Да не е за по-кратко?

— От какво?

— Не знам — каза Чипса. Това беше един от любимите му изрази. — От Франсис?

Предположението се стори тъпо дори на Плочката.

— От Франсис ли? Как може Плочката да е съкратено от Франсис?

Чипса сви рамене.

— Е. Аз имах един чичо Робърт и всички му викаха Боби. Да виждаш някаква връзка?

Плочката ококори очи.

— От плочки, глупако. Плочката идва от плочки, понеже съм направил страшни плочки на корема.

Сламчо изсумтя в ямата. Да слуша това тъпоумно дърдорене беше почти толкова мъчително, колкото да копае яма с лопата. Той се изкушаваше да зареже плана и да се гмурне в песъкливата почва. Но Артемис не искаше никой да демонстрира феини способности на този етап от операцията. Ако джуджето отвореше паст и тези двамата побегнеха, без да бъдат хипнотизирани, параноята на Спайро щеше да се изостри още повече.

Горе Чипса реши да продължи с гатанките.

— Познай защо ми викат Чипса — каза той, като скри пакетчето чипс зад гърба си.

Плочката сбърчи чело. Беше чувал тази гатанка и преди.

— Не ми казвай. Сам ще се сетя.

Сламчо подаде глава от дупката.

— Защото яде чипс, идиот такъв! Чипса яде чипс. Вие двамата сте най-тъпите Кални създания, които съм срещал. Защо просто не ме убиете? Поне няма да ви слушам бръщолевенето.

Плочката и Чипса се стъписаха. Така се бяха улисали в умствените си упражнения, че почти бяха забравили за дребосъка в дупката. Освен това не бяха свикнали жертвите им да казват нещо различно от: „Не, моля ти, се, Боже, не!“

Плочката се наведе над ръба на ямата.

— Какво означава „бръщолевене“?

— Означава целия ви разговор за плочки и чипсове.

Плочката поклати глава.

— Не, питам какво означава думата „бръщолевене“. Никога досега не съм я чувал.

Сламчо с удоволствие се зае да обясни:

— Означава дърдорене, бърборене, плещене, дрънкане, плямпане. Това достатъчно ясно ли е?

Чипса разбра последната дума.

— Плямпане? Ей, това е обидно! Обиждаш ли ни, дребосък?

Сламчо сплете пръсти като за молитва.

— Най-после схвана.

Мускулестите мъжаги не знаеха как да реагират на такава неприкрита обида. Сред живите имаше само двама души, които ги обиждаха редовно: Арно Тъпст и Джон Спайро. Но това беше част от работата: те не обръщаха внимание и през едното им ухо влизаше, през другото излизаше.

— Трябва ли да слушаме тоя умник? — обърна се Плочката към партньора си.

— Не мисля. Може би трябва да се обадя на господин Тъпст.

Сламчо изстена. Ако глупостта беше престъпление, тези двамата щяха да бъдат обществени врагове номер едно и две.

— Вашата работа е да ме убиете. Не беше ли това идеята? Просто ме убивате и толкоз.

— Какво мислиш, Чипс? Дали просто да го убием?

Чипса лапна шепа „Рафълс“ с вкус на барбекю.

— Да. Тъй да бъде. Заповедта си е заповед.

— Но на ваше място аз не бих се убил просто така — намеси се Сламчо.

— Тъй ли?

— О, не. След като току-що ви обидих… Не, аз заслужавам нещо по-специално.

Почти се чуваше как мозъкът на Плочката пуши от прегряване.

— Така е, дребосък. Ти ще получиш нещо по-специално. Не даваме на никой да не се майтапи с нас!

Сламчо дори не си направи труда да посочи излишната частица „не“ в изречението.

— Прав си. Много ми знае устата и каквото и да ми се случи, съм си го заслужил.

Тук последва кратко мълчание, през което Плочката и Чипса се мъчеха да измислят нещо по-лошо от обичайния куршум в главата.

Сламчо ги остави да помислят за минута, след което любезно предложи:

— Ако аз бях на ваше място, щях да се погреба жив.

Чипса се ужаси.

— Да се погребеш жив? Ама че гадост! Ще има да крещиш и да дращиш с нокти. После ще сънувам кошмари.

— Обещавам да лежа съвсем кротко. Така или иначе, заслужил съм си го. Та аз ви нарекох недоразвити едноклетъчни неандерталци.

— Тъй ли?

— Е, току-що го направих.

Плочката беше по-импулсивният от двамата.

— Добре, господин Копам. Знаеш ли какво ще направим? Ще те погребем жив!

Сламчо се плесна по лицето.

— О, ужас!

— Сам си го изпроси, приятелче.

— Така е, как можах?

Плочката извади втора лопата от багажника на колата.

— Никой не може да ни вика недоразвити еднолични нинджи без палци.

Сламчо покорно легна в гроба си.

— Не, сигурен съм, че никой не може.

Плочката започна ожесточено да копае и напомпаните му мускули се издуха под сакото. За няколко минути цялото тяло на Сламчо се изгуби под пръстта.

Чипса почувства, че му се гади.

— Ама че отврат. Отврат. Горкият дребосък.

Плочката беше непреклонен.

— Да, само че той сам си го изпроси. Ще ни вика… каквото там разправяше.

— Ама да го погребем жив… Като в оня филм на ужасите. Нали се сещаш, страшния.

— Май съм го гледал. Дето на края започнаха да изписват разни думи, тоя ли?

— Да, същия. Да ти кажа, накрая думите малко го развалиха.

Плочката утъпка насипаната пръст.

— Нищо, брато. Сега няма да има думи.

Те се качиха в шевролета си. Чипса все още изглеждаше оклюмал.

— Знаеш ли, наистина е по-истинско, отколкото на кино.

Плочката не обърна внимание на пътния знак за забранено вписване в магистралата и излезе на платното.

— Заради миризмите е. Като гледаш филм, не ти мирише.

Чипса изсумтя тревожно.

— На Копам сигурно му е станало криво накрая.

— Нищо чудно.

— Щото май го видях да реве. Целият се тресеше, все едно се смееше. Та сигурно се е разревал. Трябва да е откачен да се смее, като го погребват жив.

— Сигурно се е разревал.

Чипса отвори пакетче чипс с вкус на пушен бекон.

— Да. Само се е разревал.

 

 

Сламчо се смееше така, че за малко да се задави с първата хапка пръст. Ама че смешници! Все пак имаха късмет, че са смешници, иначе щяха да избират метода на своята екзекуция.

Джуджето откачи долната си челюст и започна да копае тунел право надолу. След пет метра зави на север към някакви изоставени складове. Космите на брадата му изпращаха сонарни сигнали във всички посоки. В застроени райони малко повече предпазливост не е излишна. Винаги се срещат диви животни, а и Калните създания имат навика да заравят разни неща на места, където най-малко ги очакваш. Тръби, септични резервоари, варели с промишлени отпадъци — какво ли не му се бе случвало да захапе неволно, докато копае. А няма нищо по-отвратително от това да намериш в устата си някоя изненада, особено ако шава.

Приятно му беше отново да копае земята. Джуджетата бяха родени за това. Земята приятно се слягаше под пръстите му и Сламчо скоро влезе в ритъм. Пресяваше боклуците със зъби, дишаше с полузатворени ноздри и изкарваше обработения материал през другия край.

Космите антени на джуджето му подсказаха, че на повърхността няма вибрации, затова той зарита нагоре, като използва последния залп газове, за да изскочи от дупката.

Зеленика го чакаше на метър от земната повърхност.

— Много благоуханно — отбеляза тя.

— Какво да ти кажа? — каза Сламчо без следа от съжаление. — Аз съм истинско природно бедствие. През цялото време ли ме наблюдаваше?

— Да, за всеки случай, ако нещата излязат от контрол. Голямо представление изигра.

Сламчо изтупа пръстта от панталоните си.

— Един-два изстрела с неутрино щяха да ми спестят копаенето.

Зеленика се усмихна, имитирайки Артемис.

— Това не влизаше в плана. А ние трябва да се придържаме към плана, нали?

Тя наметна джуджето с лист камуфлажно фолио и го закачи на Лунния си пояс.

— По-полека, моля те! — тревожно каза Сламчо. — Джуджетата са земни създания. Ние не обичаме да летим, дори не обичаме да подскачаме.

Зеленика даде газ и те полетяха към центъра на града.

— Ще се съобразя с желанието ти, точно както ти се съобразяваш със служителите на ПНЕ.

Сламчо пребледня. Странно, но тази дребничка фея му се видя далеч по-страшна от двамата едри наемни убийци.

— Зеленика, ако някога съм те обидил с нещо, най-искрено…

Той не довърши изречението, защото внезапното ускорение напъха думите обратно в гърлото му.

Кулата „Спайро“

Арно Тъпст отведе Артемис в килията му. Тя беше достатъчно удобна, със самостоятелна баня и домашно кино. Само две неща липсваха: прозорци и дръжка на вратата.

Тъпст потупа момчето по главата.

— Не знам какво стана в оня ресторант в Лондон, обаче опиташ ли нещо такова тук, ще те изкормя и ще ти изям вътрешностите — за подсилване на ефекта той скръцна със заострените си зъби и се наведе към ухото на Артемис. Момчето чуваше как зъбите му тракат на всяка сричка: — Не ми пука какво казва шефът, няма вечно да му трябваш, тъй че на твое място щях да се държа добре с такъв като мен.

— Ако ти беше на моето място — каза Артемис, — аз щях да съм на твоето, а на твое място бих се разкарал някъде по-надалеч.

— А, тъй ли? Че защо?

Артемис направи пауза, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

— Защото Бътлър ще дойде и ще те намери. А много ти е ядосан.

Тъпст отстъпи няколко крачки назад.

— Няма начин, хлапе. Аз го видях да пада. Видях кръвта.

Артемис се усмихна.

— Не казах, че Бътлър е жив. Казах само, че ще дойде.

— Само ме будалкаш. Господин Спайро ме предупреди.

Тъпст тръгна да излиза, без да сваля очи от Артемис.

— Не се бой, Тъпст. Не съм го скрил в джоба си. Имаш няколко часа, може би дни, преди часът ти да удари.

Арно Тъпст тресна вратата толкова силно, че цялата каса се разтресе. Усмивката на Артемис се разшири. Всяко зло за добро.

 

 

Артемис влезе под душа и подложи челото си под мощната струя топла вода. В интерес на истината той малко се тревожеше. Едно беше да съставяш план, когато си на сигурно място у дома. Съвсем друго — да го осъществяваш, след като си се напъхал право в устата на вълка. И макар че никога не би го признал, през последните няколко дни самоувереността му търпеше чувствителни колебания. Спайро го беше изиграл в Лондон, при това без всякакво усилие. Артемис бе влязъл в капана му наивно като турист в тъмна и опасна улица.

Момчето бе съвсем наясно с възможностите си. То умееше да крои заговори, престъпни планове, подли схеми. Нямаше по-голяма тръпка от това да приведеш в действие един съвършен план. Но напоследък при всяка победа го глождеше чувство за вина, особено след случилото се с Бътлър. Артемис бе на косъм от това да изгуби най-добрия си приятел. Прилошаваше му само като си помислеше.

Нещата трябваше да се променят. Скоро баща му щеше да се включи във възпитанието му с надеждата, че Артемис ще направи правилния избор. А ако това не станеше, Артемис-старши най-вероятно щеше да му отнеме възможността да избира. Момчето си спомни думите на баща си: „А ти, Арти? Ще извървиш ли този път с мен? Когато настъпи моментът, ще се възползваш ли от възможността да станеш герой?“

Артемис все още нямаше отговор на този въпрос.

 

 

Той се загърна в халат с инициалите на своя похитител. Освен че му напомняше за себе си със златните букви на халата, Спайро бе поставил и чувствителна към движение камера, която следеше Артемис навсякъде из стаята.

Момчето се съсредоточи върху предизвикателната задача да проникне в трезора на Спайро и да си върне В-куба. Артемис беше предвидил много от мерките за сигурност и се бе подготвил предварително. Макар че някои бяха неочаквани и доста изобретателни, на негова страна беше феината технология, а при повече късмет — и Вихрогон. Кентавърът бе получил нареждане да не помага в операцията, но ако Зеленика представеше проникването в трезора като предизвикателство, Артемис се съмняваше Вихрогон да устои на изкушението.

Момчето седна на леглото и небрежно се почеса по врата. Латексовата лепенка върху микрофона беше издържала на душа, точно както бе казала Зеленика. За него беше утешително да знае, че не е сам в пленничеството си.

Тъй като микрофонът реагираше на вибрации, не се налагаше Артемис да говори силно, за да го чуват.

— Добър вечер, приятели — прошепна той, седнал с гръб към камерата. — Всичко се развива по план, ако приемем, че Сламчо е жив и здрав. Трябва да ви предупредя за евентуално посещение на горилите на Спайро. Сигурен съм, че той ги е изпратил да следят улиците около сградата и ако повярва, че моите хора са избити, това ще му даде измамно усещане за сигурност. Господин Спайро беше така любезен да ме разведе из трезора си и се надявам, че разполагате с всичко необходимо, за да изпълните мисията. Мисля, че местният термин за този вид операция е „свиване“. Очаквам от вас да направите точно това.

Артемис шепнеше бавно, като ясно произнасяше всяка дума. Особено важно беше членовете на екипа му да спазват стриктно инструкциите. Ако не го направеха, последиците щяха да бъдат като след изригване на вулкан. А в момента той седеше в самия му кратер.

 

 

Плочката и Чипса бяха в добро настроение. Когато се върнаха в Кулата, освен че господин Тъпст им даде премии от по пет хилядарки за добре свършената работа със Слам Копам, той им постави и нова задача. Камерите за външно наблюдение бяха заснели черна каравана, паркирана на другия тротоар на улицата точно срещу главния вход. Стоеше там от близо три часа, а след като прегледаха всички записи, забелязаха час преди това същата кола да обикаля сградата в търсене на място за паркиране. Господин Спайро ги беше предупредил да внимават за подозрителни коли, а тази със сигурност изглеждаше подозрителна.

— Вървете да огледате — заповяда Тъпст, седнал на стола си в офиса на охраната. — И ако видите някой да диша вътре, питайте го що диша въздуха пред моята сграда.

Плочката и Чипса разбираха от такива инструкции. Никакви въпроси, никаква сложна техника. Само отваряш вратата, изпоплашваш всичко живо, затваряш вратата. Лесна работа. Докато слизаха с асансьора, двамата се закачаха, като се тупаха по раменете, докато ръцете им изтръпнаха.

— Тая вечер ще се видим с пари — каза Плочката, докато разтриваше бицепсите си, за да възстанови движението на кръвта.

— И още как — въодушеви се Чипса, като помисли за всичките филми на DVD, които би могъл да си купи. — Може да изкараме още някоя премия. Поне пет бона. Това прави общо…

Последваха няколко минути мълчание, докато двамата брояха на пръсти.

— Много кинти — заключи Плочката.

— Много кинти — съгласи се Чипса.

 

 

Джулиет следеше с бинокъл въртящата се врата на кулата „Спайро“. По-лесно би било да използва оптиката във феината каска, но за съжаление за последните две години главата й бе станала прекалено голяма. И това не беше единствената промяна. От хлапе с дълги ръце и крака Джулиет се бе превърнала в строен атлет. Все пак тя още не беше съвършеният телохранител: тепърва имаше да изглади някои недостатъци. От личностно естество.

Джулиет Бътлър обичаше да се забавлява: това бе по-силно от нея. Никак не й допадаше идеята да стои с каменна физиономия до рамото на някой устат политик. Направо би умряла от скука, освен ако Артемис не я наемеше на работа като професионален телохранител. С Артемис Фоул човек никога не можеше да се отегчи. Но това едва ли щеше да стане. Артемис бе уверил всички, че тази операция му е последната. След Чикаго той възнамеряваше да излезе на чисто. Ако оживееше.

Това седене на пост също беше досадно. Да седи на едно място не беше в кръвта на Джулиет. Нейната хиперактивност я бе проваляла неведнъж в Академията на мадам Ко.

— Трябва да бъдеш в мир със себе си, момиче — казваше японската инструкторка. — Намери тихо кътче в душата си и се засели в него.

Джулиет едва сдържаше прозевките си, щом мадам Ко започнеше да ръси мъдрости в духа на кунгфу. За разлика от нея, Бътлър попиваше всичко. Отдавна беше намерил своето тихо кътче и се бе заселил в него. Всъщност той излизаше от тихото си кътче само когато трябваше да цапардоса някого, който заплашва Артемис. Може би затова бе получил синята си диамантена татуировка, а Джулиет не беше.

От кулата „Спайро“ излязоха двама здравеняци. Те се хилеха и се тупаха един друг по рамото.

— Капитане, започваме — каза Джулиет по микрофона, настроен на честотата на Зеленика.

— Разбрано — обади се феята от позицията си над кулата „Спайро“. — Колко са обектите?

— Двама. Едри и тъпи.

— Трябва ли ти помощ?

— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.

— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.

— Разбрах.

Джулиет прекъсна връзката и се премести в задната част на караваната. Напъха купчината техника за наблюдение под една седалка за всеки случай, ако двамата успееха да я надвият. Не беше много вероятно, но на нейно място брат й непременно щеше да скрие оборудването. Тя свали сакото си и си сложи бейзболна шапка, като я обърна с козирката назад. Отвори задния прозорец и излезе на улицата.

 

 

Плочката и Чипса прекосиха „Стейт Стрийт“ и се насочиха към подозрителната каравана. Определено беше подозрителна със затъмнените си стъкла, но това не ги притесни. Напоследък всеки нахакан колежанин караше кола със затъмнени стъкла.

— К’во ще кажеш? — попита Плочката партньора си.

Чипса сви ръце в юмруци.

— Няма смисъл да чукаме.

Плочката кимна. Обикновено се придържаха към един и същ план. Чипса тъкмо понечи да откачи вратата от пантите, когато иззад караваната се появи младо момиче.

— Баща ми ли търсите, момчета? — попита то с интонация, типична за водеща на MTV. — Като дойде някой да го търси, него все го няма. Никакъв го няма. Имам предвид, в духовен аспект.

Плочката и Чипса едновременно примигнаха. На универсалния език на жестовете примигването означава: „Ъ?“ Това момиче беше поразителна смесица между азиатка и европейка, но ако се съдеше по разбирането, изписано на физиономиите на мъжете, то вероятно говореше на гръцки. Изразът „духовен аспект“ се състоеше от цели пет срички, за бога.

— Твоя ли е тази каравана? — попита Чипса, решил да поеме инициативата.

Момичето тръсна плитка.

— Дотолкова, доколкото някой от нас може да нарече нещо свое. Един свят, един народ, нали, човече? Притежанието е, така да се каже, илюзия. Може би дори не притежаваме собственото си тяло. Може би сме, тъй да се каже, сън наяве, продукт на по-висш разум.

Плочката избухна.

— Твоя ли е караваната? — кресна той и стисна врата на момичето между палеца и показалеца си.

То кимна. В трахеята му нямаше достатъчно въздух, за да каже нещо.

— Така е по-добре. Има ли някой вътре?

Този път момичето поклати отрицателно глава. Плочката леко охлаби хватката.

— Колко души сте?

То отвърна шепнешком, за да пести въздуха:

— Осем. Аз, татко, мама, баба, дядо и тризнаците: Бо, Мо и Джо. Всички отидоха за суши.

Плочката видимо се развесели. Тризнаци, баба и дядо — никакъв проблем.

— Добре. Ще почакаме. Отвори ни, хлапе.

— Суши! — каза Чипса. — Това е сурова риба. Ял ли си такова чудо, брато?

Плочката продължи да стиска момичето за врата, докато то се суетеше с ключовете.

— Да. Един път си взех от супермаркета.

— Хубаво ли беше?

— Да. Сложих го във фритюрника за десет минути. Не беше зле.

Момичето отвори плъзгащата се врата на караваната и се качи. Плочката и Чипса я последваха, като наведоха глави, за да минат през вратата. Докато се качваше, Плочката пусна за момент момичето. Това беше грешка. Добре обучен частен охранител никога не би оставил пленник без вързани ръце да влезе пръв в непозната кола.

Момичето неволно се препъна и падна на колене върху килимчето в купето.

— Сушито — каза Плочката — върви с пържени картофи.

В този момент момичето изпъна крак назад и го улучи в гърдите. Мускулестият охранител падна задъхан на пода.

— Оп-па! — възкликна Джулиет и се изправи. — Прощавай.

Чипса си помисли, че сънува: нямаше начин това нищо и никакво девойче да събори деветдесет килограма мускули и хъс.

— Ти… ти току-що… — заекна той. — Не може да бъде. Няма начин.

— Има — отвърна Джулиет и се завъртя като балерина. Плитката й изплющя и нефритеният пръстен цапардоса Чипса с цялата си центробежна сила. Удари го между очите като камъче от прашка. Той залитна назад и рухна на кожения диван.

Зад гърба й Плочката се опомни. Очите му престанаха да играят и се съсредоточиха върху нападателката.

— Здрасти — каза Джулиет, като се надвеси над него. — Знаеш ли какво?

— Какво? — попита Плочката.

— Сушито не се пържи — осведоми го момичето и го плесна с длани по слепоочията. Последва моментална загуба на съзнание.

Сламчо излезе от тоалетната, като закопчаваше капака на работните си панталони.

— Какво пропуснах? — попита той.

 

 

Зеленика кръжеше на сто и петдесет метра височина над централната част на Чикаго, известна на местните жители като Примката заради извития надлез, който опасва района. Тя се намираше тук по две причини. Първо, трябваше да направи рентгеново сканиране на кулата „Спайро“, за да изготви триизмерен план на сградата. И, второ, искаше да говори с Вихрогон насаме.

Зеленика видя каменен орел, кацнал на покрива на жилищна сграда от началото на XX век и се приземи на главата му. След няколко минути трябваше да се премести, защото вибрациите на щита й щяха да превърнат камъка в прах.

В слушалката й се разнесе гласът на Джулиет:

— Капитане, започваме.

— Разбрано — отговори Зеленика. — Колко са обектите?

— Двама. Едри и тъпи.

— Трябва ли ти помощ?

— Не. Ще ги вържа. Като се върнеш, ще си побъбрите.

— Добре. Ще сляза до пет минути, след като поговоря с Вихрогон. Джулиет, не оставяй белези.

— Разбрах.

Зеленика се усмихна. Биваше си я тази Джулиет. Истинска отломка от скалата Бътлър. Но беше необуздана. Дори на пост не можеше да замълчи за повече от десет секунди. Не притежаваше и частица от дисциплинирания характер на брат си. Тя беше весела тийнейджърка. Дете. Изобщо не беше за тази работа. Артемис не биваше да я забърква в налудничавите си планове. Но в това ирландско момче имаше нещо обезоръжаващо. През последната година и половина Зеленика се пребори с трол заради него, излекува цялото му семейство, гмурна се в Северния Ледовит океан, а сега се готвеше да наруши пряка заповед на началника си Кореноплод.

Тя се включи на честотата на полицейския отдел „Операции“.

— Вихрогоне, чуваш ли ме?

В първите няколко секунди — нищо. После в микроговорителя на каската отекна гласът на кентавъра:

— Зеленика! Почакай малко. Има леки смущения, трябва да настроя дължината на вълните. Говори. Кажи нещо.

— Проба. Едно, две. Едно, две. Трол вдига тропот и всичко троши.

— Сега е добре. Кристално чисто. Как е горе на Калната земя?

Зеленика огледа града под себе си.

— Тук няма кал. Само стъкло, стомана и компютри. Ще ти хареса.

— О, не. Едва ли. Калните създания са си Кални създания, независимо дали носят костюми или препаски. Единственото хубаво нещо при човеците е телевизията. Тук, под земята, дават само повторения. Почти съжалявам, че съдебният процес срещу гоблинските генерали приключи. Обявиха ги за виновни по всички обвинения благодарение на теб. Идния месец ще произнесат присъдите.

Тревогата, стиснала в юмрук стомаха на Зеленика, леко охлаби хватката си.

— Виновни! Слава на небесата. Най-после ще се върнем към нормалния живот.

Вихрогон изцвили.

— Към нормалния живот ли? Ако си искала нормален живот, сбъркала си си работата. Не вземем ли машинката на Артемис от Спайро, кажи сбогом на нормалния живот.

Кентавърът беше прав. Животът й бе престанал да бъде нормален, откакто я бяха взели в Разузнаването. Но нима Зеленика искаше нормален живот? Нали тъкмо за да избяга от него, тя избра да се прехвърли от помощния взвод?

— Та за какво се обаждаш? — попита Вихрогон. — Домъчняло ти е за вкъщи, така ли?

— Не — отвърна Зеленика. И беше искрена. Не й бе домъчняло. Феята почти не се беше сещала за Убежище, откакто Артемис я бе посветил в последния си план. — Имам нужда от съвет.

— От съвет? Така, значи. Това не е просто друг начин да ме помолиш за помощ, нали? Мисля, че думите на подполковник Кореноплод бяха „сама се оправяй“. Правилата са си правила, Зеленика.

Зеленика въздъхна.

— Да, Вихрогоне. Правилата са си правила. Юлиус знае най-добре.

— Така е. Юлиус знае най-добре — повтори Вихрогон с известно недоверие.

— И без това едва ли можеш да помогнеш. Охранителната система на Спайро е много сложна.

Вихрогон изсумтя, а сумтенето на кентавър е нещо, което си струва да се чуе.

— Как пък не. Какво толкова има? Няколко консервени кутии и куче? Страхотия!

— Де да беше така. В тази сграда има такива неща, каквито не съм виждала досега. Последна дума на техниката.

В ъгъла на феиния визьор примигна и оживя малък екран от течни кристали. Вихрогон бе установил видеовръзка от Централното полицейско управление. Технически погледнато, това не беше редно при неофициална операция. Но кентавърът беше любопитен.

— Впрочем знам какво правиш — каза Вихрогон, размахвайки показалец.

— Изобщо не разбирам за какво говориш — невинно отвърна Зеленика.

— „И без това едва ли можеш да помогнеш. Охранителната система на Спайро е много сложна“ — повтори кентавърът с гримасничене. — Опитваш се да подразниш егото ми. Не съм глупак, Зеленика.

— Добре. Може и да е така. Искаш ли самата истина?

— О, значи сега ще ми кажеш истината? Това полицейска тактика ли е?

— Кулата „Спайро“ е крепост. Дори Артемис признава, че не можем да влезем без твоя помощ. Не ни трябва нито оборудване, нито допълнителна магическа сила. Искаме чисто и просто съвет, може би малко сателитни снимки. Дръж връзка с нас — само това искам.

Вихрогон се почеса по брадата.

— Не можете да влезете, а? Дори Артемис го признава?

— „Не можем да се справим без Вихрогон“ — това са точните му думи.

Кентавърът положи усилие да прикрие самодоволството си.

— Имаш ли някакви видеозаписи?

Зеленика свали джобен компютър от колана си.

— Артемис засне някои неща в Кулата, сега ще ти ги изпратя.

— Трябва ми план на сградата.

Зеленика обърна визьора си наляво, после надясно, за да може Вихрогон да види местоположението й.

— Затова съм се качила тук. За рентгеново сканиране. До десет минути ще имаш план.

Тя чу звън като от камбанка. Това беше компютърен сигнал: съобщението й бе пристигнало в Полицейското управление. Вихрогон отвори файла.

— Кодове. Добре. Камери. Няма проблем. Чакай само да видиш каква програма за охранителни камери съм създал. Коридори — тук ще превъртя напред. Хоп-хоп-хоп. А, трезорът. На осемдесет и петия етаж. Подложки, скенери, антибиотична пяна. Двигателни сензори. Лазерни температурни сензори. Топлинни камери. Гласов сензор, ретинов скенер, скенер на пръстови отпечатъци — Вихрогон направи пауза. — Забележително за Кално създание.

— На мен ли го казваш? — отвърна Зеленика. — Няколко консервени кутии и куче, а?

— Фоул е прав. Без мен сте загубени.

— Значи ще помогнеш?

Вихрогон удължи момента за по-пълна наслада.

— Нищо не обещавам, но…

— Какво?

— Ще държа връзка с вас. Ако обаче стане нещо ненадейно…

— Разбирам.

— Не давам гаранция.

— Не даваш гаранция — добре. Дължа ти кашон моркови.

— Два кашона. И каса морковен сок.

— Дадено.

Лицето на кентавъра бе поруменяло от тръпката на предизвикателството.

— Ще ти липсва ли, Зеленика? — неочаквано попита той.

Този въпрос завари феята неподготвена.

— Кое да ми липсва? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Момчето, Фоул, разбира се. Ако всичко се развие по план, ние ще изчезнем завинаги от паметта му. Край на дръзките планове, край на отчаяните приключения. Какъв спокоен живот!

Зеленика отбягна погледа на Вихрогон, макар че камерата на каската й показваше нейната гледна точка и кентавърът не би могъл да я види.

— Не — отвърна тя. — Няма да ми липсва.

Но очите й не можеха да скрият истината.

 

 

Зеленика прелетя около Кулата няколко пъти на различна височина, докато рентгеновият скенер събра достатъчно данни за създаване на триизмерен модел. Тя изпрати копие от файла до Вихрогон и се върна в караваната.

— Мисля, че ти казах да не оставяш белези — каза феята, след като се надвеси над повалените охранители.

Джулиет сви рамене.

— Хей, голяма работа, фейо! Разгорещих се и се поувлякох. Пусни им малко сини искри и ги изпрати да си ходят.

Зеленика прокара пръст по съвършено кръглата синина на челото на Чипса.

— Да беше ме видяла — каза Джулиет. — Бам-бам и двамата паднаха. Нямаха никакъв шанс.

Феята изпрати една самотна искрица до върха на пръста си и тя изличи синината, както гъба изтрива петно от кафе.

— Знаеш ли, можеше да ги зашеметиш с неутриното.

— С неутриното? Че какво му е забавното на зашеметяването с неутрино?

Капитан Бодлива Зеленика свали каската си и изгледа човешкото момиче.

— Не сме дошли да се забавляваме, Джулиет. Това не е игра. Мислех, че си го разбрала, като се има предвид какво стана с Бътлър.

Усмивката на Джулиет изчезна.

— Знам, че не е игра, капитане. Може би просто така работя.

Зеленика я погледна право в очите.

— Е, тогава може би не си избрала подходящата работа.

— Или може би ти се престараваш в работата — възрази Джулиет. — Според Бътлър и теб не те бива много в дисциплината.

Сламчо излезе от тоалетната. Този път си беше сложил слънцепредпазен крем. Вече наближаваше полунощ, но джуджето не искаше да рискува. Ако това проникване с взлом минеше гладко, както най-вероятно щеше да стане, на сутринта Сламчо можеше вече да е далеч от тук.

— Какъв е проблемът, дами? Ако се карате за мен, не си правете труда. Аз имам правило никога да не се обвързвам със същества от друг вид.

Напрежението спадна като въздух от пробит балон.

— И насън не би ми хрумнало, косматко — каза Зеленика.

— Сън ли? Кошмар е по-точно — добави Джулиет. — Аз пък имам правило никога да не се обвързвам със същества, които живеят в купчини тор.

Сламчо остана невъзмутим.

— И двете сте в период на отрицание. Аз имам такова въздействие върху жените.

— Не се съмнявам — отвърна Зеленика и се усмихна.

Тя разгъна една маса и сложи каската си отгоре. Включи камерата на режим прожектиране и пусна триизмерния план на кулата „Спайро“. Образът, изтъкан от неоновозелени нишки, се завъртя във въздуха.

— Добре, моля всички за внимание. Ето какъв е планът: Екип Едно ще прогори дупка в стената на осемдесет и петия етаж и ще влезе в сградата. Екип Две ще мине през входа откъм площадката за хеликоптери. Ето тук.

Зеленика отбеляза местата за влизане на екрана на джобния си компютър. На увисналото във въздуха триизмерно изображение запулсираха оранжеви точки.

— Вихрогон се съгласи да помогне, така че ще поддържа връзка с нас. Джулиет, ти ще вземеш този компютър. Можеш да го използваш за конферентна връзка с нас в хода на операцията. Не обръщай внимание на гномските символи, ние ще ти изпращаме всички файлове, от които се нуждаеш. Сложи си слушалката обаче, за да изключиш колоните. Последното, което ни трябва, е пиукане на компютър в неподходящия момент. Малката вдлъбнатинка под монитора е микрофон. Улавя и шепот, така че не се налага да крещиш.

Джулиет закопча за китката си компютъра с размер на кредитна карта.

— Кои са екипите и какви задачи ще изпълняват?

Зеленика влезе в триизмерното изображение. Тялото й попадна в пашкул от светещи линии.

— Екип Едно ще деактивира охранителната система и ще изключи кислородните апарати на пазачите в трезора. Екип Две ще вземе кутийката. Просто е. Ще се разделим по двойки. Ти и Сламчо. Артемис и аз.

— О, не — възрази Джулиет, като поклати глава. — Аз трябва да бъда с Артемис. Той е моят господар. Брат ми ходеше като залепен за Артемис и от мен се очаква същото.

Зеленика излезе от холограмата.

— Няма да стане. Ти не можеш да летиш и не можеш да се катериш по стени. Трябва да има по една фея в екип. Ако не ти харесва, оплачи се на Артемис следващия път, като го видиш.

Джулиет се намръщи. Звучеше смислено. И как иначе! Плановете на Артемис винаги бяха смислени. Сега й стана ясно защо господарят не бе разкрил целия план още в Ирландия. Знаеше, че тя ще протестира. Това, че не бяха заедно от шест часа, беше лошо. Но най-лошото тепърва предстоеше, а Артемис не можеше да разчита на никого от Бътлър да го пази.

Зеленика влезе обратно в холограмата.

— Екип Едно — ти и Сламчо — се изкачвате по Кулата и прогаряте дупка в стената на осемдесет и петия етаж. Там поставяте този прихващач на един от кабелите към видеокамерите.

Тя подаде на Джулиет нещо, което приличаше на парче кабел.

— Зареден фиброоптичен кабел — обясни феята. — Позволява проникване от разстояние във всяка видеосистема. След като се постави, Вихрогон може да изпраща сигнал до каските ни от всяка камера в сградата. Освен това може да изпраща и свой сигнал до охранителната система и да показва на човеците каквото пожелае. После трябва да замените двата кислородни цилиндъра с наша специална смес.

Джулиет прибра прихващача в джоба на сакото си.

— Аз ще вляза от покрива — продължи Зеленика. — Оттам ще стигна до стаята на Артемис. След като Екип Едно ни даде знак, че е чисто, ще излезем и ще вземем В-куба.

— От твоята уста звучи толкова лесно — каза Джулиет.

Сламчо се засмя.

— Тя винаги го прави — отбеляза той. — И никога не е така.

Екип Едно, подножието на кулата „Спайро“

Джулиет Бътлър бе преминала подготовка по седем вида бойни изкуства. Беше се научила да пренебрегва болката и недостига на сън. Умееше да издържа както на физически, така и на психически мъчения. Но по никакъв начин не беше подготвена за онова, което трябваше да понесе, за да проникне в тази сграда.

Кулата нямаше стени без прозорци и от всички страни кипеше дейност двайсет и четири часа в денонощието, затова те бяха принудени да започнат изкачването от земята. Джулиет заобиколи и паркира караваната максимално близо до стената. Излязоха през подвижния покрив на караваната, увити в листа камуфлажно фолио, които Зеленика бе дала на Сламчо. Джулиет беше закачена за Лунния пояс на кръста на джуджето.

Тя почука по каската на Сламчо.

— Вониш!

Отговорът на Сламчо се разнесе в цилиндричната слушалка в ухото й:

— За теб това може да е воня, но за женските джуджета е ухание на здрав мъжкар. Ти вониш, Кално създание. За мен миризмата ти е като смрадта на скункс, който два месеца не си е сменял чорапите.

Зеленика подаде глава през отвора на покрива.

— Тихо! — изсъска тя. — И двамата! Ако не сте забравили, нямате време. Джулиет, твоят безценен господар е затворен в една стая горе и ме чака да се появя. Вече е четири и пет. Пазачите ще се сменят след по-малко от час, а аз трябва да хипнотизирам двете горили. Разполагаме с четиридесет и пет минути. Така че да не губим време в разправии.

— Защо просто не ни качиш до осемдесет и петия етаж?

— Основите на военната тактика изискват да се разделим. Така все някой може да успее. Ако сме заедно, провали ли се един, всички се проваляме. Разделяй и владей.

Думите на феята отрезвиха Джулиет. Зеленика беше права: това бе съвсем близко до ума. Пак същата грешка — Джулиет губеше концентрация в решителен момент.

— Добре. Да тръгваме. Ще си запуша носа.

Сламчо пъхна ръце в устата си, за да изсмуче последната влага от порите си. След като свърши, той каза:

— Дръж се. Потегляме.

Джуджето сви мощните си крака и отскочи метър и половина нагоре по стената на кулата „Спайро“. Джулиет увисна зад него, чувствайки се така, сякаш плува под вода. Проблемът с Лунния пояс беше, че създаваше усещане за безтегловност, човек губеше координация и понякога получаваше пристъпи на гадене. Лунните пояси бяха предназначени за пренасяне на предмети, не на живи феи, а още по-малко на човешки същества.

Сламчо не беше пил нищо от няколко часа, което бе довело до разширяване на порите му до размерите на дупки в електрически контакт. Те с шумно засмукване се прилепваха към гладката външна повърхност на кулата „Спайро“. Джуджето избягваше прозорци с огледални стъкла, като се лепеше за металните рамки, защото макар двамата с Джулиет да бяха увити в камуфлажно фолио, достатъчно ръце и крака стърчаха навън, за да бъдат забелязани. Камуфлажното фолио не правеше загънатия в него напълно невидим. Хилядите микросензори, втъкани в нишките на материала, анализираха и копираха околната обстановка, но ако завалеше дъжд, можеше да се получи късо съединение.

Сламчо се катереше бързо, като поддържаше равномерен ритъм. Сръчните пръсти на ръцете и краката му се залавяха за най-малката грапавина. А където нямаше грапавини, порите на джуджето залепваха за гладката повърхност. Космите на брадата му бяха щръкнали под визьора на каската и проучваха фасадата на сградата.

Джулиет не се сдържа и попита:

— Брадата ти… малко е странна. Какво прави? Търси пукнатини?

— Вибрации — избоботи Сламчо. — Сензори, електричество, технически персонал — очевидно не можеше да хаби енергията си за цели изречения. — Двигателен сензор улавя. Край с нас. Фолио или не.

Джулиет не винеше джуджето, че пести силите си. Чакаше ги дълъг път. Право нагоре.

След като излязоха от прикритието на съседните сгради, задуха вятър. Краката на Джулиет литнаха нагоре и тя започна да се мята около джуджето като шал. Рядко се беше чувствала така безпомощна. Събитията бяха далеч извън нейния контрол. Дългите години обучение не помагаха по никакъв начин в такава ситуация. Животът й бе изцяло в ръцете на Сламчо.

Етажите се изнизваха покрай тях в мъглява върволица от стъкло и стомана. Вятърът ги дърпаше с алчните си пръсти, като заплашваше да отвее и двамата в нощта.

— Вятърът е много влажен — каза задъхано джуджето. — Не мога да се задържа повече.

Джулиет протегна ръка и прокара пръст по стената. Тя беше хлъзгава, покрита със ситни капчици влага. По повърхността на камуфлажното фолио пробягваха искрици — влажният вятър предизвикваше късо съединение в микросензорите. На места фолиото прозираше. В резултат на това отстрани се виждаха пъстри петна, увиснали в нощта. Цялата сграда се люлееше, като заплашваше да хвърли от себе си умореното джудже и неговата спътничка.

Накрая Сламчо се залови с пръсти за ръба на осемдесет и петия етаж. Покатери се на тесния перваз и обърна визьора си към сградата.

— Положението вътре не е розово — каза той. — Визьорът ми улавя два двигателни и един лазерен сензор. Трябва да заобиколим.

Джуджето тръгна по перваза, стъпвайки ловко като планинска коза. В края на краищата това беше по неговата специалност. Джуджетата не падаха. Освен ако някой не ги бутнеше. Джулиет го следваше предпазливо. Дори Академията на мадам Ко не я беше подготвила за това.

Накрая Сламчо стигна до прозорец, който му се стори подходящ.

— Ето — каза той и гласът му отекна уморено в слушалката на Джулиет. — Тук има сензор с изтощена батерия.

Космите на брадата му се залепиха за стъклото на прозореца.

— Не усещам никакви вибрации, значи няма електричество и никой не говори. Изглежда безопасно.

Сламчо капна няколко капки скален абразив върху дебелото стъкло. То моментално се втечни, оставяйки пенеста локва на килима. При повече късмет дупката можеше да остане незабелязана през почивните дни.

— Уф! — обади се Джулиет. — Това вони почти колкото теб.

Сламчо не си направи труда да й отвърне, като вместо това предпочете да скочи на сигурно място в стаята.

Той погледна лунометъра на визьора си.

— Четири и двайсет. Човешко време. Изоставаме от плана. Да вървим.

Джулиет скочи през дупката в прозореца.

— Типично за Кално създание — отбеляза Сламчо. — Спайро харчи милиони за охранителна система и всичко отива на вятъра само заради една батерия.

Джулиет извади „Неутрино 2000“. Свали предпазителя и натисна бутона за мощност. Светлината се смени от зелена на червена.

— Да влизаме — каза тя и тръгна към вратата.

— Чакай! — изсъска джуджето, като я стисна за ръката. — Камерата!

Джулиет замръзна на място. Беше забравила за камерата. Нямаше и минута, откакто бяха в сградата, а тя вече допускаше грешки. Съсредоточи се, момиче, съсредоточи се.

Сламчо обърна визьора си към охранителната камера. Йонният филтър в каската му описа дъга от искрящ златист поток светлина — обсегът на камерата. Нямаше начин да се мине покрай нея.

— Няма и едно празно място — каза джуджето. — А кабелът на камерата е зад тази кутия.

— Просто ще трябва да се сместим в камуфлажното фолио — предложи Джулиет и при мисълта за това нацупи устни.

На компютърния екран на китката й се появи образът на Вихрогон.

— Можете да го направите. Но, за съжаление, камуфлажното фолио не предпазва от камери.

— Защо?

— Камерите виждат по-добре от човеците. Виждала ли си картина на телевизор? Камерите разбиват всичко на пиксели. Ако минете по коридора в камуфлажно фолио, ще изглеждате като двама души зад прожекционен екран.

Джулиет се озъби:

— Още нещо, Вихрогоне? Може би подът ще се превърне в локва киселина?

— Съмнявам се. Спайро е умен, но не колкото мен.

— Не можеш ли да пуснеш видеозапис, конче? — прошепна Джулиет в микрофона на компютъра. — Просто им изпрати фалшив сигнал за около минута.

Вихрогон оголи конските си зъби.

— Подценяваш ме. Не, не мога да пусна запис, ако нямам връзка, каквато имах по време на обсадата на Фоул. Затова имаме нужда от прихващача. Боя се, че тук трябва да се оправяте сами.

— Тогава ще взривя камерата.

— Лоша идея. Един залп от неутриното със сигурност ще извади от строя камерата, но може да предизвика и верижна реакция в цялата мрежа. Арно Тъпст ще очаква точно това.

Джулиет ритна стената от яд. Проваляше се при първото затруднение. Брат й щеше да знае как да постъпи, но той се намираше от другата страна на Атлантическия океан. Само шест метра коридор ги деляха от целта им, но сякаш бяха хиляда метра, посипани с натрошено стъкло.

Тя забеляза, че Сламчо разкопчава капака на панталоните си.

— О, страхотно. Сега пък на дребосъка му се ходи по нужда. Това не е най-подходящият момент.

— Ще оставя без внимание сарказма ти — каза Сламчо и легна на пода, — защото знам как постъпва Спайро с хората, които не харесва.

Джулиет коленичи до него. Не много близо.

— Надявам се следващото ти изречение да бъде „Имам план“.

Джуджето като че ли насочваше задницата си в определена посока.

— Всъщност…

— Не говориш сериозно.

— Напълно сериозно. Тук разполагам със значителен арсенал.

Джулиет не се сдържа и се усмихна. Дребосъкът беше сродна душа. Метафорично казано. И той импровизираше според ситуацията, точно като нея.

— Трябва само да завъртим камерата на около двайсет градуса и ще имаме открит достъп до кабела.

— И смяташ да направиш това с… въздушен залп?

— Точно така.

— Ами шумът?

Сламчо примигна.

— Безшумно, но смъртоносно. Аз съм професионалист. От теб се иска само щом ти дам сигнал, да стиснеш малкия пръст на крака ми.

Въпреки усилената подготовка на тежък терен Джулиет съвсем не беше подготвена да участва във въздушна офанзива.

— Трябва ли да участвам? Това ми прилича на солова операция.

Сламчо присви очи, за да се прицели, като намести задника си в съответната посока.

— Този залп изисква точност. Трябва ми някой, който да дръпне спусъка, докато аз се съсредоточавам в целта. Рефлексологията е изпитана наука при джуджетата. Всяка част от ходилото е свързана с определена част от тялото. И по една случайност малкият пръст на левия ми крак е свързан със…

— Добре — побърза да каже Джулиет. — Схванах картинката.

— Да приключваме тогава.

Джулиет издърпа ботуша на Сламчо. Чорапите му бяха с отворени пръсти и петте космати пръста на джуджето шаваха със сръчност, каквато човешките пръсти на краката не притежават.

— Това ли е единственият начин?

— Освен ако нямаш по-добра идея.

Джулиет неохотно улови малкия пръст и черните къдрави косми покорно се разделиха, за да й осигурят достъп до кокалчето.

— Сега какво?

— Чакай — Джуджето облиза показалеца си и го вдигна във въздуха. — Няма вятър.

— Още не — промърмори Джулиет.

Сламчо старателно се прицели.

— Добре. Стискай.

Джулиет си запуши носа и стисна. И за да отдадем дължимото на момента, трябва да го представим на забавен каданс.

Джулиет обхвана с пръсти кокалчето на пръста. От притискането по крака на Сламчо бързо пробягаха спазми. Той се помъчи да ги овладее, за да не се отклони от целта. Напрежението се натрупа в корема му и експлодира с тъп звук през капака на панталоните му. Единственото, с което Джулиет можеше да сравни собственото си преживяване, беше седене в непосредствена близост до минохвъргачка. Снарядът от компресиран въздух прелетя през стаята, разнасяйки вълни от топлина във въздуха.

— Много се върти — изстена Сламчо. — Презаредил съм го.

Нагорещеното кълбо се завъртя спираловидно към тавана, като пореше въздуха на слоеве, подобни на лучени обелки.

— По-надясно — измърмори Сламчо. — Малко по-надясно.

Следващият импровизиран снаряд се блъсна в стената на метър от целта. За щастие, при рикоширането закачи кутията на камерата и я завъртя като чиния на пръчка. Неканените гости изчакаха със затаен дъх, за да видят накъде ще се обърне. След като се завъртя десетина пъти във въздуха, накрая камерата спря.

— Е? — попита Джулиет.

Сламчо седна и погледна през визьора си, за да определи йонния поток.

— Имаме късмет — прошепна той. — Голям късмет. Образувала се е права пътека.

Джуджето затвори още димящия капак на панталоните си.

— Отдавна не съм пускал торпедо.

Джулиет извади прихващача от джоба си и го размаха пред екрана на компютъра си, за да може Вихрогон да го види.

— Значи трябва само да увия това около някой кабел? Така ли?

— Не, Кална девойко — въздъхна Вихрогон, който видимо се чувстваше уютно в ролята си на непризнат гений. — Това е продукт на сложна нанотехнология, който съдържа микрофибри, действащи като приемници, предаватели и клампи. Естествено, той черпи енергия от системата на Калните създания.

— Естествено — отбеляза Сламчо, като си отваряше очите на четири.

— Трябва да се увериш, че е здраво затегнат около един от видеокабелите. За щастие, мултисензорът му не изисква контакт с всички кабели. Само с един.

— И кои са видеокабелите?

— Ами… всички кабели тук.

Джулиет изстена.

— Значи просто трябва да го намотая около който и да било от кабелите?

— Предполагам — призна кентавърът. — Но го затегни здраво. Всички фибри трябва да имат допир.

Джулиет избра произволен кабел и намота прихващача около него.

— Добре ли е?

Последва кратка пауза, докато Вихрогон чакаше сигнал. На плазмения екран под земята започнаха един след друг да изскачат картини.

— Отлично. Сега имаме очи и уши.

— Да тръгваме тогава — нетърпеливо каза Джулиет. — Пускай записа.

Вихрогон изхаби още една минута за поредната лекция:

— Това е много повече от запис, млада госпожице. Ще изтрия изцяло движещите се елементи от картините на охранителните камери. С други думи, картините, които ще виждат в стаята за наблюдение, ще бъдат точно каквито трябва да бъдат, само че вие няма да сте в тях. Само внимавайте, не спирайте да се движите, иначе ще ви видят. Поддържайте постоянно движение, достатъчно е да мърдате и един пръст.

Джулиет погледна часовника на компютърния екран.

— Четири и трийсет. Трябва да побързаме.

— Добре. Офисът на охраната е един коридор по-нататък. Ще минем по най-краткия път.

Джулиет прожектира схемата във въздуха.

— Тръгваме по този коридор, два завоя надясно и сме там.

Сламчо мина покрай нея и застана до стената.

— Казах най-краткия път, Кално създание. Мисли буквално.

Влязоха в стандартен кабинет с изглед към хоризонта и чамови лавици от пода до тавана. Сламчо изтръгна една лавица и почука по стената отзад.

— Хоросан — каза той. — Няма проблем.

Джулиет затвори вратата зад гърба си.

— Не прави боклук, джудже. Артемис каза да не оставяме никакви следи.

— Не се тревожи. Когато ям, не правя трохи.

Сламчо откачи долната си челюст и устната му кухина зейна до размерите на баскетболно игрище. Той разтвори уста до невероятния ъгъл от сто и седемдесет градуса и отхапа огромно парче от стената. Внушителните му зъби скоро я превърнаха цялата в прах.

— Ма’ко е шуха — отбеляза джуджето. — Т’удно ше п’еглъща.

Три хапки по-късно те се намериха от другата страна. Сламчо влезе в съседния офис, без да остави и трохичка. Джулиет го последва, като дръпна лавицата зад себе си, за да прикрие дупката.

Следващият офис не беше толкова светъл, а по-скоро тесен и мрачен като за вицепрезидент. Без изглед към града, с метални лавици. Джулиет пренареди лавиците, за да прикрие прясно изкопаната дупка. Сламчо коленичи до вратата и космите на брадата му се залепиха за дървото.

— Отвън има някаква вибрация. Сигурно някакъв уред. Нищо неритмично, значи няма разговор. Бих казал, че сме в безопасност.

— Можехте да попитате мен — обади се Вихрогон в слушалката му. — Имам заснет материал от всяка камера в сградата. Те са повече от две хиляди, ако случайно се интересуваш.

— Благодаря за сведението. Е, чисто ли е?

— Да. Направо забележително. Няма никой в непосредствена близост, с изключение на един пазач във фоайето.

Джулиет извади от раницата си два сиви контейнера.

— Добре. Сега е мой ред да си заработя заплатата. Ти остани тук. Няма да отнеме повече от минута.

Джулиет открехна вратата и излезе в коридора, стъпвайки безшумно с гумените си подметки. В настилката бяха вградени ивици подово осветление, единствената друга светлина идваше от светещите надписи на противопожарните изходи.

Планът на компютъра й показваше, че до офиса на охраната остават двайсет метра. След това Джулиет можеше само да се надява, че шкафът със запаси от кислород е отключен. И защо да не бъде? Кислородните бутилки не криеха опасност. Ако случайно се появеше охрана, компютърът щеше да я предупреди.

Джулиет се запромъква по коридора като пантера. Килимът заглушаваше стъпките й. Когато наближи последния ъгъл, тя застина неподвижно и предпазливо надникна.

От мястото си виждаше офиса на охраната. Както беше казал Плочката под влияние на хипноза, цилиндрите с кислород за пазачите в трезора бяха подредени в шкаф точно пред бюрото.

Имаше само един дежурен пазач, който гледаше баскетбол на портативен телевизор. Джулиет запълзя по корем, докато стигна шкафа. Пазачът седеше с гръб към нея, увлечен в играта.

— Какво? — възкликна мъжът, едър колкото голям хладилник. Беше забелязал нещо на един от екраните, свързани с охранителните камери.

— Мърдай! — изсъска Вихрогон в слушалката на Джулиет.

— Какво?

— Мърдай! Виждаш се на мониторите.

Джулиет размърда пръстите на единия си крак. Беше забравила, че трябва да се движи. Бътлър никога не би го забравил.

Над главата й пазачът приложи стария като света метод за бърза поправка на електроуреди, като фрасна монитора с юмрук. Мъглявият силует изчезна.

— Смущение — промърмори той. — Тъпа сателитна телевизия.

Джулиет почувства как по носа й се търкулна капка пот. Малката Бътлър бавно протегна ръка и пъхна в шкафа двата кислородни контейнера. Макар че „кислородни контейнери“ е малко подвеждащо, защото в тях нямаше кислород.

Тя погледна часовника си. Може би вече бяха закъснели.

Екип Две, над кулата „Спайро“

Зеленика кръжеше на шест метра над Кулата в очакване на зелена светлина. Не се чувстваше уютно като участник в тази операция. Имаше твърде много променливи. Ако мисията не беше от такова решаващо значение за бъдещето на феината цивилизация, тя изобщо не би се съгласила да участва.

С течение на времето настроението й не се подобряваше. Екип Едно се държаха крайно непрофесионално, препираха се като двойка тийнейджъри. Макар че ако трябваше да бъдем честни, Джулиет беше точно такава. Сламчо, от друга страна, не можеше да открие детството си и в най-старите енциклопедии.

Капитан Зеленика следеше напредъка им на визьора си, като се мръщеше при всеки нов обрат. Най-после, противно на очакванията, Джулиет успя да подмени кислородните цилиндри.

— Тръгвай — обади се Сламчо, като се стараеше да звучи по военному. — Пак казвам, положение готовност за тръгване, код червено или каквото там.

Зеленика прекъсна връзката по средата на бърборенето му. В случай на криза Вихрогон можеше да се появи на визьора й.

Отдолу кулата „Спайро“ сочеше към небето като голяма ракета. В подножието й се образуваше ниска мъгла, която допринасяше за тази илюзия. Зеленика включи крилата си на спускане и леко се понесе към площадката за хеликоптери. Извика видеофайла със записа от влизането на Артемис в сградата и забави на мястото, където Спайро набираше кода за достъп на вратата на покрива.

— Благодаря, Спайро — каза тя, усмихна се и набра кода.

Вратата се плъзна с пневматично съскане. На стълбището замига автоматично осветление. На всеки шест метра имаше камера. Нито едно скрито ъгълче. За Зеленика това не представляваше проблем, защото човешките камери не улавяха фея, покрита с щит, освен ако не бяха от онези с изключително висока разредителна способност. И дори тогава всеки кадър трябваше да се застопорява, за да се забележи феиното същество. Само един човек беше успял да направи това. Ирландец, който по онова време беше дванайсетгодишен.

Зеленика полетя надолу по стълбите, като активира лазерния филтър на визьора си. Цялата сграда можеше да е опасана от лазерни лъчи и тя нямаше как да разбере, докато не задействаше алармата. Дори защитена фея има достатъчна маса, за да спре лъч по пътя му към сензора, пък било то и за хилядна от секундата. Всичко пред Зеленика потъна в облак пурпурна светлина, но лъчи нямаше. Тя не се съмняваше, че по пътя към трезора положението ще се промени.

Зеленика стигна до стоманените врати на асансьора.

— Артемис е на осемдесет и четвъртия етаж — каза Вихрогон. — Трезорът е на осемдесет и петия, а апартаментът на Спайро — на осемдесет и шестия, точно където сме сега.

— Как са стените?

— Според спектрометъра предимно хоросан и дърво в преградните стени. С изключение на по-важните стаи, които са от стомана.

— Нека позная: това са стаята на Артемис, трезорът и апартаментът на Спайро.

— Съвсем правилно, капитане. Но не се отчайвай. Начертал съм ти най-прекия път, сега ти го изпращам.

Зеленика изчака няколко секунди, докато в ъгълчето на визьора й замига икона, която я уведомяваше, че е получила поща.

— Отвори поща — отчетливо произнесе тя в микрофона си. Пред очите й се появи матрица от зелени линии. Нейният път беше отбелязан с дебела червена линия.

— Следвай лазера, Зеленика. Безопасно е. Нищо, което да те засегне.

— Засега не. Но ако не успея, така ще се засегна, че няма да повярваш.

Червеният лазер водеше право в търбуха на асансьора. Зеленика влетя в металната кутия и слезе на осемдесет и петия етаж. Насочващият лазер водеше напред по коридора.

Тя натисна дръжката на една врата отляво. Заключено. Нищо чудно.

— Ще се наложи да сваля щита, за да отключа. Сигурен ли си, че силуетът ми е изтрит от видеото.

— Разбира се — каза Вихрогон.

Зеленика си представи по детски нацупената му физиономия. Тя свали щита си и измъкна от колана си омнишперц. Сензорът на този омнишперц щеше да изпрати рентгенова снимка на ключалката до чипа и да подбере правилния ключ. Дори не се налагаше да го завърта. Разбира се, омнишперцът работеше само при неелектронни ключалки, които, въпреки че бяха неблагонадеждни, все още се използваха от Калните създания.

За по-малко от пет секунди вратата пред Зеленика се отвори.

— Пет секунди — каза тя. — Трябва да му сменя батерията.

Червената линия на визьора й стигаше до средата на офиса, след което завиваше под прав ъгъл надолу, към пода.

— Нека позная. Артемис долу ли е?

— Да. Спи, ако се съди по картината от ирисовата му камера.

— Нали каза, че килията е от стомана?

— Така е. Но по стените и тавана няма двигателни сензори. Така че трябва само да прогориш дупка.

Зеленика извади неутриното си.

— И това е всичко?

Тя избра едно място точно до стенния климатик и повдигна килима. Подът отдолу беше гладък и метален.

— Не оставяй следи, разбра ли? — каза Вихрогон в слушалката й. — Много е важно.

— По-късно ще мисля за това — отвърна Зеленика и включи климатика на вентилация. — Сега трябва само да го измъкна. Гоним график.

Тя нагласи неутриното така, че да се получи концентриран лъч, който да прореже металния под. От разтопения прорез започна да се издига задушлив дим, който климатикът моментално изсмука навън в чикагската нощ.

— Артемис не е единственият гений тук — промърмори Зеленика с плувнало в пот лице въпреки климатика в каската си.

— Така димът не стига до противопожарната аларма. Много добре.

— Буден ли е вече? — попита Зеленика, след като й оставаше последният сантиметър за прерязване.

— Ококорен и мята опашка, ако използваме кентавърския израз. Така става, когато някой реже тавана ти с лазер.

— Добре — каза капитанът и завърши рязането. Квадратното парче метал се огъна и увисна на последната си нишка.

— Няма ли да се вдигне много шум? — попита Вихрогон.

Зеленика проследи с поглед падащото парче метал.

— Съмнявам се — каза тя.