Оуън Колфър
Кодът на вечността (3)

Глава 2: Запечатани

Град Убежище, Нисши елементи

Макар че Артемис нямаше лоши намерения, сканирането за проследяващи лъчи, което Кубът бе извършил, щеше да доведе до сериозни последствия. Параметрите за търсене бяха толкова неопределени, че уредът бе започнал да проверява открития Космос и, разбира се, дълбоко под Земята.

Под земната повърхност Полицията на Нисшите елементи беше претрупана с работа заради неотдавнашната гоблинска революция. Три месеца след опита на гоблините за преврат повечето главни заговорници бяха арестувани. Но все още отделни групички от триадата Бюа Кел сновяха из тунелите на Убежище, въоръжени с незаконни лазери „Зурла“.

Всеки наличен служител на ПНЕ беше мобилизиран да помага в операция „Прочистване“ преди началото на туристическия сезон. Последното, което Градският съвет искаше, беше туристите да похарчат златото си в Атлантида, защото пешеходната зона в центъра на Убежище не е безопасно място за разходки. В края на краищата, туризмът съставляваше осемнайсет процента от приходите на града.

Капитан Бодлива Зеленика беше прехвърлена от Разузнаването. Обикновено работата й бе да лети до земната повърхност по следите на феи, дръзнали да се качат там без виза. Ако дори една блудна фея се оставеше да бъде заловена от Калните създания, Убежище щеше да престане да бъде убежище. Но докато и последният гоблински бандит не отидеше да ближе очните си ябълки в поправителната институция Ревльов връх, задълженията на Зеленика бяха същите като на всеки друг служител на ПНЕ: да реагира светкавично на всеки сигнал за тревога, свързан с бандата Бюа Кел.

Днес тя ескортираше четирима хулигани гоблини до полицейския участък за разпит. Бяха ги намерили заспали в магазин за насекомни деликатеси с кореми, издути след цяла нощ тъпкане. Имаха късмет, че Зеленика пристигна в подходящия момент, защото джуджето — собственик на магазина, тъкмо се готвеше да пусне четиримата люспести престъпници във фритюрника на максимална температура.

Партньор на Зеленика в операция „Прочистване“ беше ефрейтор Лишей Кафяво Водорасло, по-малкият брат на легендарния капитан Риск Кафяво Водорасло, един от най-награждаваните офицери в Полицията на Нисшите елементи. Лишей обаче не притежаваше стоическия характер на брат си.

— Закачих си една кожичка на пръста, докато закопчавах последния гоблин — каза младшият офицер, дъвчейки палеца си.

— Неприятно — отвърна Зеленика, като си придаде загрижен вид.

Те караха по един магнитен поток към Централния полицейски участък, като престъпниците пътуваха натъпкани отзад в полицейския фургон. Това не беше точно редовен полицейски фургон. По време на краткотрайната си революция Бюа Кел бяха успели да изгорят толкова много полицейски коли, че Полицията на Нисшите елементи се видя принудена да реквизира всичко с двигател и място отзад, достатъчно да побере неколцина затворници. Всъщност Зеленика пилотираше вагонетка за бързо хранене, отстрани на която със спрей беше нарисуван жълъдът — символ на ПНЕ. Полицейските автомонтьори просто бяха заковали прозорчето за обслужване и бяха извадили фурните. Жалко, че не можеха да премахнат миризмата.

Лишей изучаваше пострадалия си пръст.

— Тези белезници имат остри ръбове. Трябва да подам оплакване.

Зеленика се съсредоточи върху пътя, макар че магнитният поток управляваше колата вместо нея. Ако Лишей подадеше жалба, тя нямаше да е нито първата, нито дори двайсетата. Малкото братче на Риск виждаше недостатъци във всичко освен в себе си. Сега обаче той нямаше никакво основание: херметическите белезници нямаха остри ръбове. Ако имаха, на някой гоблин можеше да му хрумне да пробие дупка в другата херметическа ръкавица и така вътре да проникне кислород, а никой не би искал гоблини да мятат огнени кълба в задната част на фургона му.

— Знам, че изглежда дребнаво да се подава жалба за кожичка на пръста, но никой не може да ме обвини, че съм дребнав.

— Ти — дребнав! И дума да не става.

Лишей изпъчи гърди.

— В края на краищата, аз съм единственият от Първи отряд по изтеглянето, изправил се срещу онзи човек Бътлър.

Зеленика шумно изпъшка. Надяваше се така да откаже Лишей от намерението да разкаже за пореден път бойната си история за Артемис Фоул. С всеки разказ тя ставаше все по-дълга и все по-неправдоподобна. В действителност Бътлър го беше пуснал, тъй както рибар пуска рибка лещанка.

Но Лишей явно не разбираше от намеци.

— Много добре си спомням — започна мелодраматично той. — Беше непрогледна нощ.

И сякаш думите му бяха заредени с неустоима магия, изведнъж всички светлини в града угаснаха.

Не само това, ами и мощността на магнитния поток секна, като ги остави да висят неподвижно в средното платно на замрялата магистрала.

— Не го направих аз, нали? — прошепна Лишей.

Зеленика не отговори, тъй като вече беше подала глава през вратата на фургона. Над нея слънчевите ивици, които имитираха светлината на земната повърхност, помръкваха до черно. В последните секунди на полуздрача тя присви очи към Северния тунел: естествено, вратата се плъзгаше надолу и под долния й край надничаха алармените светлини. Шестдесет метра здрава стомана откъснаха Убежище от останалия свят. Подобни врати се затваряха на стратегически входове и изходи из целия град. Запечатваха го. Имаше само три причини, които биха накарали Съвета да нареди запечатване на града: потоп, карантина или нашествие на човеци.

Зеленика се огледа наоколо. Никой не се давеше, нямаше болни. Значи Калните създания идваха. Ето че се сбъдваше най-страшният кошмар на всички феи.

Аларменото осветление замига над главата й, меките бели лъчи на слънчевите ивици бяха заменени от призрачно оранжево зарево. Обществените превозни средства щяха да получат последен тласък от магнитния поток, точно колкото да стигнат до най-близкото депо.

Обикновените граждани нямаха такъв късмет: на тях им се налагаше да вървят. Стотици вече слизаха от автомобилите си, твърде уплашени, за да протестират. Протестите щяха да започнат по-късно.

— Капитане! Зеленика!

Беше Лишей. Несъмнено се готвеше да подаде поредното оплакване.

— Ефрейтор — отвърна тя и се обърна към фургона. — Сега не е време за паника. Трябва да даваме пример…

Думите от лекцията заседнаха в гърлото й, когато видя какво става в колата. Съгласно разпоредбите всички полицейски коли трябваше да получат десетминутен авариен прилив на мощност от магнитния поток, за да може и полицаите, и товарът им да стигнат невредими до участъците. Тази мощност поддържаше и вакуума в белезниците. Разбира се, тъй като не използваха редовна кола на ПНЕ, те не бяха определени да получат аварийна мощност — нещо, което гоблините очевидно бяха разбрали, защото сега се опитваха да си прогорят път за бягство от фургона.

Лишей слезе, залитайки, от кабината с каска, почерняла от сажди.

— Белезниците се отвориха и те започнаха да горят вратите — изрече той задъхан и се оттегли на безопасно разстояние.

Гоблини. Шегичка на еволюцията. Да вземе най-тъпите създания на планетата и да им даде способността да мятат огън. Ако не престанеха да горят удебелените стени на фургона, гоблините скоро щяха да се залеят с разтопен метал. Неприятен начин да се простиш с живота, дори ако си огнеупорен.

Зеленика включи усилвателя на полицейската си каска.

— Хей, вие, във фургона! Прекратете стрелбата. Колата ще се стопи и вие ще се озовете в капан.

В първите няколко секунди през вентилаторите се процеждаше дим. После фургонът застина неподвижно върху осите си. През решетката надникна едно лице и промуши раздвоения си език между прътите.

— Мислиш ни за глупаци, а, фейо? Ей сега ще прогорим тая купчина железа.

Зеленика пристъпи напред и обърна тонколоните към него.

— Слушай, гоблин. Глупак си, така че просто го приеми и дай да караме нататък. Ако продължавате да мятате огнени кълба из фургона, покривът ще се стопи и капките ще се посипят върху главите ви като куршуми от човешко оръжие. Може да сте огнеупорни, но дали сте бронирани?

Гоблинът облиза очите си без клепачи, премисляйки думите й.

— Лъжеш, фейо! Ние ще прогорим дупка в тази килия. Ти ще си следващата.

Стените на фургона започнаха да се огъват и да се гърчат от подновената атака на гоблините.

— Няма причини за тревога — обади се Лишей от безопасно разстояние. — Пожарогасителите ще ги окъпят.

— Биха могли — отвърна Зеленика, — ако не бяха свързани с главното захранване, а то е изключено.

Преди да стъпи върху магнитния поток, фургон за бързо хранене като този тук трябваше да се спазва стриктно изискванията за противопожарна безопасност. Затова разполагаше с няколко пожарогасителя, които можеха за секунди да потопят в пяна цялото купе. Хубавото на тази пяна беше, че при контакт с въздуха тя се втвърдяваше, но недотам хубавото й се състоеше в това, че механизмът за включване бе свързан с магнитния поток. Няма мощност — няма пяна.

Зеленика извади своя „Неутрино 2000“ от кобура.

— Просто ще трябва сама да задействам механизма.

Капитан Зеленика запечата каската си и се качи в кабината на фургона. Тя избягваше да се докосва до метал навсякъде, където беше възможно, защото макар че микровлакната на полицейската й униформа имаха свойството да разпръскват прекомерната топлина, те не винаги реагираха така, както се очакваше от тях.

Гоблините лежаха по гръб и мятаха едно след друго огнени кълба по металния покрив.

— Престанете! — нареди им Зеленика, като промуши дулото на лазера през решетката.

Трима от гоблините не я погледнаха. Един — може би водачът — обърна люспестата си физиономия към решетката. Зеленика видя, че той има татуировки на очните си ябълки. Тази проява на върховна глупост вероятно би му осигурила повишение, ако Бюа Кел не беше разпусната.

— Не можеш да стреляш по всички ни, фейо — каза гоблинът и изпусна дим през устата и цепнатите си ноздри. — Все някой от нас ще ти го върне.

Той беше прав, макар че не бе в състояние да проумее защо. Зеленика изведнъж си припомни, че не може да стреля при запечатване. В разпоредбите се казваше, че в случай на затваряне на Убежище не бива да се открива огън.

Колебанието й бе доказателството, от което гоблинът се нуждаеше.

— Знаех си! — изрева той и небрежно метна едно огнено кълбо към решетката. Прътовете се нажежиха до червено и по визьора на Зеленика се посипаха искри. Покривът над главите на гоблините хлътна заплашително. Още няколко секунди и щеше да се срути.

Тя откачи от колана си един питон със стрела и я завинти в приспособлението за изстрелване над главната цев на неутриното. Това приспособление беше с пружина като старомодните харпунови пушки, така че не произвеждаше гореща искра: не можеше да задейства каквито и да било сензори.

Гоблинът истински се забавляваше, както повечето гоблини непосредствено преди прибирането им в затвора, което обяснява защо толкова много гоблини лежат по затворите.

— Стреличка? Ще ни бодеш, докато ни убиеш, а, фейо?

Зеленика се прицели в една халка, която стърчеше от дюзата на пожарогасителя в дъното на фургона.

— Може ли да млъкнете за малко? — каза тя и изстреля питона. Стрелата прелетя над главата на гоблина и се заби в центъра на халката, а въжето се опъна по дължината на фургона.

— Не ме улучи — отбеляза гоблинът и изплези раздвоения си език. Още едно свидетелство за глупостта на гоблините — да стоиш приклещен в разтапящ се фургон по време на запечатване в компанията на полицейски служител, който стреля по теб, и пак да си мислиш, че си го надцакал.

— Казах ви да мълчите! — отсече Зеленика и рязко дръпна въжето, като закачи халката.

Осемстотин килограма противопожарна пяна изригна от дюзата на пожарогасителя със скорост около двеста мили в час. Няма нужда да казваме, че всички огнени кълба угаснаха. Гоблините залепнаха за пода под напора на вече втвърдяващата се пяна. Водачът им остана така силно притиснат към решетката, че татуировките на очните му ябълки се видяха съвсем ясно. На едната пишеше „Майку“, на другата — „Татку“. Неправилен правопис, макар че той едва ли го знаеше.

— Ох! — изпъшка той по-скоро от изненада, отколкото от болка. Не успя да произнесе нищо повече, защото устата му беше пълна със застиваща пяна.

— Не се тревожете — каза Зеленика. — Пяната е пореста, така че ще можете да дишате, но освен това е напълно огнеупорна, така че късмет в опитите за разчистване на път за бягство.

Когато Зеленика се показа от фургона, Лишей още разглеждаше кожичката на пръста си. Тя свали полицейската каска и избърса слоя сажди от визьора с ръкава на униформата си. Предполагаше се, че по плата не полепва нищо; може би трябваше да се изпрати за ново промазване.

— Всичко наред ли е? — попита Лишей.

— Да, ефрейтор. Всичко е наред. Не благодарение на теб.

Лишей има дързостта да направи обидена физиономия.

— Аз подсигурявах периметъра, капитане. Не можем всички да бъдем екшън герои.

Това беше типично за Лишей — да си намира извинение във всяка ситуация. Зеленика щеше да се заеме с него по-късно. Сега трябваше на всяка цена да стигне до Полицейския участък и да разбере защо Съветът е запечатал града.

— Мисля, че трябва да се върнем в Щаба — предложи Лишей. — В случай че има човешко нашествие, момчетата от Разузнаването сигурно ще искат да ме разпитат.

— Мисля, че аз трябва да се върна в Щаба — отговори Зеленика. — Ти стой тук и пази заподозрените, докато отново пуснат тока. Смяташ ли, че ще се справиш? Или от тази кожичка на пръста не можеш да изпълняваш задълженията си?

Кестенявата коса на Зеленика се бе слепнала от пот и стърчеше на кичури, а кръглите й очи с цвят на лешник просто предизвикваха Лишей да възрази.

— Не, Зеленика… капитане. Оставете на мен. Всичко е под контрол.

„Съмнявам се“ — помисли си Зеленика и се затича към Полицейския участък.

 

 

В града цареше пълен хаос. Всички граждани бяха излезли по улиците и оглеждаха стъписани безжизнените си превозни средства и електронни приспособления. За някои по-млади феи загубата на мобилния телефон беше повече, отколкото можеха да понесат. Те рухваха на уличните платна с приглушени ридания.

Към Полицейския участък се стичаха тълпи любопитни граждани като нощни пеперуди на лампа. В този случай — една от малкото светещи лампи в града. Болниците и колите за бърза помощ може би имаха още енергия, но иначе Централното управление на Полицията на Нисшите елементи бе единствената правителствена сграда, която продължаваше да функционира.

Зеленика си проби път през тълпата до фоайето. Пред гишетата на гражданските служби се виеха опашки, които се спускаха надолу по стълбите и излизаха навън. Днес всички задаваха един и същ въпрос: защо няма мощност?

Същият въпрос бе и на устата на Зеленика, когато влетя през вратата на Службата за извънредни ситуации, но си замълча. Стаята вече беше пълна с капитани от отряда към Службата заедно с тримата регионални командири и всичките седем членове на Съвета.

— А-ха — обади се председателят на Съвета Кахартес. — Последният липсващ капитан.

— Не получих извънреден приток на енергия — обясни Зеленика. — Пътувах в нередовна кола.

Кахартес намести на главата си коничната служебна шапка.

— Няма време за извинения, капитане, господин Вихрогон отлагаше началото на събранието до пристигането ви.

Зеленика зае мястото си на масата на капитаните, точно до Риск Кафяво Водорасло.

— Лишей добре ли е? — прошепна той.

— Закачи си една кожичка на пръста.

Риск завъртя очи.

— Сигурно ще подаде оплакване.

Кентавърът Вихрогон влезе в тръс през вратата, стиснал в ръце купчина дискове. Вихрогон беше техническият гений на Полицията на Нисшите елементи и главно на нововъведенията му в сферата на сигурността се дължеше фактът, че човеците все още не бяха разкрили подземното скривалище на феите. Може би това беше на път да се промени.

Кентавърът ловко зареди дисковете в оперативната система, като отвори няколко прозореца на плазмения екран, който заемаше цялата стена. Появиха се няколко сложни наглед алгоритъма и диаграми.

Той шумно се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Въз основа на тези данни посъветвах председателя Кахартес да започне запечатване на града.

Началникът на Разузнаването Кореноплод смукна от незапалената си гъбена пура.

— Смятам, че ще изразя мнението на всички тук, Вихрогоне, ако кажа, че виждам единствено линии и драскулки. Това сигурно означава нещо за умен кон като теб, но останалите се нуждаят от обяснение на прост гномски.

Вихрогон въздъхна.

— Казано на прост, ама на съвсем прост език, засечени сме. Това достатъчно ясно ли е?

Ясно беше. В стаята отекна стъписано мълчание. „Засичане“ беше стар морски термин от времето, когато сонарът бе предпочитано средство за детектиране. „Засечени сме“ беше жаргонен израз, който означаваше, че са разкрити. Някой знаеше, че феиният народ живее под земята.

Кореноплод пръв се окопити.

— Засечени, значи. Кой ни е засякъл?

Вихрогон сви рамене.

— Не знам. Продължи само няколко секунди. Липсваше разпознаваем код и не можеше да се проследи.

— Какво са разкрили?

— Доста неща. Всичко в Северна Европа. Скопи, постове. Всичките ни камери и джаджи. Свалена е информация за всички до една.

Това беше опустошителна новина. Някой или нещо знаеше всичко за феините уреди за наблюдение в Северна Европа, и то само за няколко секунди.

— Човешка техника ли е — попита Зеленика — или извънземна?

Вихрогон посочи едно цифрово възпроизвеждане на лъча.

— Не мога да кажа със сигурност. Ако е човешка, трябва да е съвсем нова. Не знам откъде се е взела. Доколкото ми е известно, никой не разработва такава технология. Каквото и да е обаче, прочете ни като отворена книга, разби кодовете ми за сигурност, сякаш изобщо ги е нямало.

Кахартес свали униформената си шапка, без да го е грижа за протокола.

— Какво означава това за Народа?

— Трудно е да се каже. Има добри и лоши сценарии. Нашият мистериозен хакер може да научи всичко за нас когато пожелае и да постъпи с цивилизацията ни както му хрумне.

— А какъв е най-добрият сценарий? — попита Риск.

Вихрогон пое дъх.

— Това беше най-добрият сценарий.

 

 

Началникът Кореноплод повика Зеленика в кабинета си. В стаята вонеше на пури въпреки пречиствателя за въздух, вграден в бюрото. Вихрогон беше вече там и пръстите му бягаха със светкавична скорост по клавиатурата на началника.

— Сигналът е дошъл някъде от Лондон — каза кентавърът. — Знаем го само защото в същия момент по случайност гледах в монитора — той се надигна и поклати глава. — Невероятно. Това е някаква хибридна технология. Почти като нашите системи, но не съвсем — само на косъм от тях.

— Как е станало не е важно сега — отбеляза Кореноплод. — Повече ме интересува въпросът „кой“.

— Какво мога да направя, сър? — попита Зеленика.

Кореноплод стана и отиде до картата на Лондон, изобразена на стенния плазмен екран.

— Трябва да оставиш Надзора, да отидеш до повърхността и да чакаш. Ако пак ни засекат, искам да има някой на място, готов да тръгне. Не можем да запишем това нещо, но със сигурност можем да проследим визуално сигнала. Щом се покаже на екрана, ще ти изпратим координатите и ти ще можеш да разследваш.

Зеленика кимна.

— Кога е следващият експрес?

„Експрес“ беше полицейска жаргонна дума за магмените потоци, с които офицерите от Разузнаването се изкачваха до повърхността в титанови яйца. Пилотите на яйцата наричаха тази раздрусваща процедура „да яхнеш експреса“.

— Нямаш голям късмет — отвърна Вихрогон. — Никаква активност през следващите два дни. Ще трябва да вземеш совалка.

— Ами запечатването?

— Възстановил съм захранването в Стоунхендж и в сателитните ни прихващачи. Ще се наложи да рискуваме: ти трябва да отидеш до земната повърхност и да поддържаме връзка. Бъдещето на цивилизацията ни може да зависи от това.

Зеленика почувства как бремето на отговорността се стоварва на плещите й. Напоследък бъдещето на цивилизацията им все по-често висеше на косъм.