Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артемис Фоул (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eternity Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Оуън Колфър. Артемис Фоул: Кодът на вечността

Първо издание

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Инвестпрес“ АД

ИК „Прозорец“ ЕООД

ISBN-10: 954-733-482-4

ISBN-13: 978-954-733-482-3

История

  1. — Добавяне

Глава 3: По леда

„Ан Фен“, Найтсбридж

Звуковият взрив на гранатата на Бътлър беше разбил вратата на кухнята и бе издухал елементите от неръждаема стомана като стръкчета трева. Аквариумът се беше счупил и подовите плочки се хлъзгаха от вода, разпилени парчета плексиглас и стъписани омари. Те пъплеха сред отломките и размахваха клещи.

Служителите на ресторанта лежаха на пода вързани и упоени, но живи. Бътлър не ги развърза. Сега не му трябваше истерия. Имаше време да се занимава с тях, след като неутрализира всички заплахи.

Една от убийците, останала заклещена в цепнатина в стената, помръдна. Икономът провери очите й. Гледаха накриво и разфокусирано. Не представляваше заплаха. Въпреки това Бътлър прибра оръжието на старата дама. Предпазливостта никога не е излишна — нещо, в което за пореден път се убеждаваше. Ако мадам Ко беше видяла провала му този следобед, със сигурност щеше да премахне с лазер татуировката за дипломирането му.

Помещението беше чисто, но нещо продължаваше да тревожи телохранителя. Войнишкият инстинкт стържеше в главата му като парчета счупена кост. Отново си спомни за мадам Ко, негов сенсей в академията. Основна задача на телохранителя е да пази шефа си. Шефът ти не може да бъде прострелян, ако го закриваш с тялото си. Мадам Ко винаги наричаше работодателите шефове. Човек не се привързва към шефовете си.

Бътлър се зачуди как се е сетил точно за тази максима. От стотиците, които мадам Ко бе набила в главата му, защо тъкмо за тази? Беше съвсем очевидно. Той бе нарушил първото правило на охраната, оставяйки шефа си незащитен. Второто правило — Не се привързвай емоционално към шефа — също беше до голяма степен погазено. Бътлър така се бе привързал към Артемис, че очевидно започваше да губи трезвата си преценка.

Пред очите му беше мадам Ко, невзрачна в костюма си цвят каки, всеки би я помислил за обикновена японска домакиня. Но колко домакини, независимо от националността, удряха така бързо, че въздухът свистеше? Ти си позор, Бътлър. Позор за името си. Повече би ти прилягало да поправяш обувки. Неутрализираха шефа ти.

Бътлър се движеше като насън. Докато тичаше към вратата на кухнята, самият въздух сякаш му пречеше. Знаеше какво би могло да се случи. Арно Тъпст беше професионалист. Може би суетен — основно прегрешение на телохранителите, — но въпреки това професионалист. При опасност от стрелба професионалистите винаги използваха тапи за уши.

Плочките се хлъзгаха под краката му, но за да компенсира, Бътлър тичаше приведен напред, като забиваше носовете на гумените си подметки в пода. Тъпанчетата на ушите му, останали незасегнати, доловиха неравномерни вибрации от ресторанта. Разговор. Артемис говореше с някого. С Арно Тъпст, нямаше съмнение. Вече беше твърде късно.

Бътлър мина през служебната врата със скорост, която би засрамила и олимпийски атлет. Мозъкът му започна да пресмята вероятностите още щом ретините запечатаха първите образи: Тъпст се готвеше да стреля. Нищо вече не можеше да се направи. Имаше само една възможност. Бътлър пристъпи към нея без колебание.

 

 

В дясната си ръка Тъпст държеше пистолет със заглушител.

— Първо ти — каза, — после горилата.

Той освободи предпазителя, прицели се за кратко и стреля.

Бътлър се появи изневиделица, сякаш изпълни цялата стая, препречвайки пътя на куршума. Ако беше на по-голямо разстояние, кевларът на бронираната му жилетка можеше и да издържи, но толкова отблизо куршумът с тефлоново покритие прониза жилетката, както горещ ръжен — сняг. Влезе в гърдите на Бътлър един сантиметър под сърцето. Раната беше фатална. А този път капитан Зеленика не бе наблизо, за да го спаси с феината си магия.

Инерцията, набрана от телохранителя, съчетана със силата на куршума, запрати Бътлър право върху Артемис и го хвърли на количката с десертите. От момчето остана да стърчи само една обувка от „Армани“.

Бътлър лежеше почти без дъх и със затворени очи, но още не беше умрял. Електричеството в мозъка му бързо угасваше, но телохранителят се държеше за една-единствена мисъл: да защити шефа си.

Арно Тъпст пое дъх от учудване и Бътлър изстреля шест патрона по посока на звука. Ако можеше да види, щеше да остане разочарован от своята неточност. Но един от куршумите попадна в целта, като закачи темето на Тъпст. Последва незабавна загуба на съзнание, мозъчното сътресение беше неизбежно. Арно Тъпст се строполи на пода при останалите от групата си.

Бътлър не обръщаше внимание на болката, която сякаш стискаше тялото му в гигантски юмрук. Той се ослуша, за да долови движение. Наблизо нямаше нищо, само омари драскаха с клещи по плочките. А ако някой от омарите решеше да атакува, Артемис можеше да се оправи и сам.

Нищо повече не можеше да се направи. Артемис или беше в безопасност, или не беше. Ако не, Бътлър не беше в състояние да изпълнява условията по трудовия си договор. Мисълта за това го изпълни с невъзмутимо спокойствие. Няма повече отговорности. Само за собствения си живот, който във всички случаи щеше да продължи няколко секунди. И все пак Артемис не беше просто шеф. Той беше част от живота на телохранителя. Единственият му истински приятел. Мадам Ко можеше и да не одобрява такова отношение, но сега вече не би могла да промени съществено нещата. Никой не би могъл.

 

 

Артемис не обичаше десерти. А сега се намери сред еклери, чийзкейкове и торти. Костюмът му беше напълно съсипан. Разбира се, умът му констатираше тези факти единствено за да отхвърли мислите за случилото се. Но деветдесет килограма мъртво тегло трудно могат да бъдат пренебрегнати.

За късмет на Артемис падащото тяло на Бътлър го беше блъснало на втората полица на количката, докато самото то се бе задържало отгоре при сладоледите. Доколкото момчето можеше да съди, тортата „Черна гора“ бе омекотила удара достатъчно, за да се избегне сериозно вътрешно увреждане. Все пак несъмнено щеше да се наложи посещение при хиропрактор[1]. Може би Бътлър също имаше нужда въпреки телосложението си на трол.

Артемис се измъкна изпод иконома. При всяко негово движение лукави плезири бълваха взривове от сметана.

— Наистина, Бътлър — избоботи момчето, — занапред ще трябва да подбирам по-внимателно деловите си партньори. Не минава и ден, без да се окажем жертви на заговор.

Артемис с облекчение забеляза, че Арно Тъпст лежи в безсъзнание на пода на ресторанта.

— Още един ликвидиран злодей. Добър изстрел, Бътлър, както обикновено. И още нещо: реших на бъдещи делови срещи да нося бронирана жилетка. Това донякъде ще улесни работата ти, нали?

Едва в този момент Артемис видя ризата на Бътлър. При гледката въздухът изведнъж напусна гърдите му сякаш при удар с невидим чук. Нямаше дупка в плата, но през него се процеждаше кръв.

— Бътлър, ти си ранен. Прострелян. А кевларът?

Телохранителят не отговори; не се и налагаше. Артемис беше запознат с точните науки по-добре от повечето ядрени физици. Ако трябва да бъдем честни, той често публикуваше лекции в Интернет под псевдонима Емзи Скуайър. Очевидно инерцията на патрона бе твърде голяма, за да може бронираната жилетка да издържи. Вероятно имаше тефлоново покритие за по-добро проникване.

Нещо в Артемис силно искаше да обгърне с ръце тялото на телохранителя и да заплаче, както би плакал за брат. Но Артемис потисна този инстинкт. Сега трябваше да се мисли бързо.

Бътлър прекъсна хода на мислите му.

— Артемис… ти ли си? — произнесе той, като дишаше на пресекулки.

— Да, аз съм — отвърна Артемис с треперещ глас.

— Не се тревожи. Джулиет ще те пази. Ще ти бъде добре.

— Не говори, Бътлър. Лежи и не мърдай. Раната не е сериозна.

Бътлър запръска слюнка. Повече от това не можеше да се засмее.

— Добре де, сериозна е. Но аз ще измисля нещо. Само не мърдай.

Бътлър с последни сили вдигна ръка.

— Сбогом, Артемис — каза. — Приятелю.

Момчето улови ръката му. Сълзите рукнаха. Незабелязани.

— Сбогом, Бътлър.

Невиждащите очи на евроазиатеца бяха спокойни.

— Артемис, викай ми… Домовой.

Името говореше на Артемис две неща. Първо, дългогодишният му спътник беше кръстен на славянски дух пазител[2]. Второ, възпитаниците от Академията на мадам Ко бяха обучени никога да не се представят с личните си имена на своите господари. Това допринасяше за поддържането на безпристрастни отношения. Бътлър никога не би нарушил това правило… освен ако то вече нямаше значение.

— Сбогом, Домовой — изхлипа момчето. — Сбогом, приятелю.

Ръката се отпусна. Бътлър си бе отишъл.

— Не! — извика Артемис и колебливо се отдръпна.

Не беше редно. Това не беше начинът, по който нещата трябваше да завършат. По някаква причина той винаги си бе представял, че двамата ще умрат заедно — борейки се с непреодолими трудности на някое екзотично място. Навръх внезапно активиралия се вулкан Везувий може би или по бреговете на великата река Ганг. Но заедно, като приятели. След всичко, което бяха преживели, Бътлър не можеше просто да падне от ръката на някакъв надут второкласен супермен с мускули.

И преди се бе случвало Бътлър за малко да умре. Миналата година той бе размазан от трол, излязъл от дълбоките тунели изпод град Убежище. Тогава Бодлива Зеленика ги беше спасила с помощта на феината си магия. Но сега наблизо нямаше феи, които да спасят телохранителя. Тук врагът беше времето. Ако Артемис имаше повече време, можеше да измисли как да се свърже с Полицията на Нисшите елементи и да убеди Зеленика отново да използва магията си. Но времето изтичаше. Бътлър имаше може би четири минути, преди мозъкът му да се изключи. Недостатъчно дори за интелект като този на Артемис — трябваше да изкопчи още време. Или да открадне.

Мисли, момче, мисли. Използвай каквото ти предоставя ситуацията. Артемис затвори кранчето на сълзите. Намираше се в ресторант, в рибен ресторант. Безполезно! Безсмислено! Може би в медицински пункт би могъл да направи нещо. Но тук? Какво имаше тук? Фурна, мивки, кухненски съдове. Дори ако имаше подходящите инструменти, той все още не бе завършил медицинското си образование. Беше твърде късно за всякакъв вид конвенционална хирургия — освен ако имаше метод за сърдечна трансплантация, който да отнеме по-малко от четири минути.

Секундите отминаваха. Артемис се ядосваше на себе си. Времето беше против тях. Времето беше врагът. Трябваше да го спре. Идеята блесна в главата му като взрив на неврони. Може би нямаше как да спре времето, но би могъл да спре движението на Бътлър в него. Процедурата със сигурност бе рискована, но това беше единствената им възможност.

Артемис вдигна с крак спирачката на количката за десерти и я задърпа към кухнята. Няколко пъти трябваше да спира, за да отмества стенещи тела на убийци от пътя си.

Колите на бърза помощ приближаваха, като си проправяха път през Найтсбридж. Явно детонацията на звуковата граната бе привлякла вниманието на околните. Само след секунди щеше да му се наложи да съчинява правдоподобна история за пред властите… По-добре да се махне… Пръстовите отпечатъци не бяха проблем, тъй като в ресторанта идваха десетки посетители. Трябваше само да се махне от там, преди лондонската полиция да е пристигнала.

В кухнята цялата облицовка от неръждаема стомана беше свалена. Печки, шкафове и плотове бяха осеяни с парчета, изпопадали от взрива на звуковата граната. В мивката се мяташе риба, по плочките пъплеха ракообразни, а от тавана се сипеше хайвер от белуга.

Ето! В дъното имаше ред фризери, задължителни във всяко бистро за морски деликатеси. Артемис опря рамо в количката и я добута до далечния край на кухнята.

Най-големият фризер беше от стандартните уреди за вграждане с предно отваряне, каквито често можеха да се видят в големи ресторанти. Артемис издърпа чекмеджето и бързо извади потъналите в скреж парчета сьомга, лаврак и хек.

Криогеника. Това беше единственият им шанс. Науката за замразяване на тялото, докато медицината се развие достатъчно, за да го съживи. Принципно отхвърляна от медицинската общност, въпреки всичко тя донасяше милиони годишно от ексцентрични богаташи, които се нуждаеха от повече от един живот, за да похарчат парите си. Обикновено криогенни камери се строяха по много точни спецификации, но сега Артемис нямаше време да действа по правилния начин. Този фризер можеше да свърши работа като временно решение. Най-важно беше главата на Бътлър да се охлади, за да се запазят мозъчните клетки. Ако мозъчните му функции бяха незасегнати, на теория той можеше да бъде съживен дори да нямаше сърдечна дейност.

Артемис започна да маневрира, докато количката надвисна над отвореното чекмедже на фризера, после с помощта на един сребърен поднос той прехвърли тялото на Бътлър върху димящия лед. Чекмеджето беше тясно, но телохранителят се побра със сгънати крака. Артемис затрупа падналия си другар с незалепнали късчета лед и после нагласи термостата на минус четири градуса, за да избегне увреждане на тъканите. Безжизнените очи на Бътлър се взираха в него през слоя лед.

— Ще се върна — каза момчето. — Наспи се.

Сега сирените виеха съвсем наблизо. Артемис чу свистене на гуми.

— Дръж се, Домовой — прошепна той и затвори чекмеджето на фризера.

 

 

Артемис излезе през задната врата и се смеси с тълпата от местни обитатели и зяпачи. Полицията вероятно щеше да нареди на някого да снима тълпата, затова той не се повъртя около кордона и дори не погледна към ресторанта. Вместо това се запъти към „Хародс“, където си намери свободна маса в кафенето в пасажа.

След като убеди сервитьорката, че не търси майка си и показа достатъчно пари в брой, за да плати за чайник с „Ърл Грей“, Артемис извади мобилния си телефон и избра един номер от менюто за бърз достъп.

На второто позвъняване се обади мъж.

— Ало, който и да сте, побързайте. В момента съм много зает.

Мъжът беше инспектор Джъстин Бар, детектив в Ню Скотланд Ярд. Дрезгавината на гласа му се дължеше на порязване на гърлото с ловен нож при едно сбиване в бар през деветдесетте. Ако Бътлър не се беше оказал наблизо, за да спре кръвотечението, Джъстин Бар никога нямаше да се издигне по-нагоре от редови полицай. Беше дошло време да върне дълга си.

— Инспектор Бар, обажда се Артемис Фоул.

— Артемис, как си? А как е старият ми партньор Бътлър?

Артемис се почеса по челото.

— Боя се, че никак не е добре. Има нужда от една услуга.

— За него — всичко. Какво мога да направя?

— Да сте чули нещо за инцидент в Найтсбридж?

Последва пауза. Артемис чу шум от късане на хартия — от рулото на факса.

— Да, информацията дойде току-що. Счупили са прозорците на някакъв ресторант. Нищо съществено. Няколко уплашени туристи. Предварителните данни сочат, че е имало нещо като локализирано земетресение, ако може да се вярва на това. Сега там се намират две наши коли. Не ми казвай, че това е работа на Бътлър!

Артемис пое дъх.

— Искам да държите хората си настрана от фризерите.

— Странна молба, Артемис. Какво толкова има във фризерите, че не трябва да го виждам?

— Нищо незаконно — увери го Артемис. — Просто ми повярвайте, като ви казвам, че за Бътлър това е въпрос на живот и смърт.

Бар не се поколеба.

— Това не е точно в моите правомощия, но можеш да го считаш за уредено. Ще извадите ли от фризерите онова, което не бива да виждам?

Детективът бе отгатнал мислите му.

— По най-бързия начин. Трябват ни само две минути.

Бар премисли думите му.

— Добре. Да синхронизираме действията си. Групата от експерти ще остане там около два часа. През това време нищо не мога да направя. Но мога да се погрижа в четири и половина там да не дежури никой. Ще имате на разположение пет минути.

— Това е повече от достатъчно.

— Добре. И кажи на здравеняка Бътлър, че сме квит.

Артемис овладя вълнението в гласа си.

— Да, инспекторе. Ще му кажа.

Ако имам тази възможност, добави момчето наум.

Институт по криогеника „Ледников период“, оттатък „Харли Стрийт“, Лондон

Институтът по криогеника „Ледников период“ не се намираше точно на лондонската „Харли Стрийт“. Технически погледнато, той бе сгушен в „Дикенс Лейн“, странична уличка в южния край на известния булевард на медицината. Но това не пречеше на административния директор на учреждението, някоя си доктор Констанс Лейн, върху всички рекламни материали да посочва „Харли Стрийт“ като адрес на институт „Ледников период“. Това не беше съвсем вярно. Когато обаче зърнеха тези вълшебни думи на визитната картичка, представителите на висшето общество се надпреварваха да замразяват крехките си тела.

Артемис Фоул не се впечатляваше толкова лесно. Но нямаше голям избор: „Ледников период“ беше един от трите центъра по криогеника в града и единственият със свободни места. Все пак неоновият надпис му се стори малко прекален: „Пашкули под наем“. Наистина.

При вида на сградата го побиха тръпки. Фасадата беше облицована с лъскав алуминий, очевидно за да прилича на космически кораб, а вратите се отваряха със съскане като в „Стар Трек“. Къде беше културата? Къде беше изкуството? Кой бе разрешил построяването на такова чудовищно творение в историческата част на Лондон?

Една медицинска сестра, екипирана с бяла униформа и тривърха шапка, стоеше на пост на рецепцията. Артемис предположи, че тя не е истинска сестра — заради цигарата между пръстите й с изкуствени нокти.

— Извинете, госпожице…

Сестрата едва вдигна поглед от клюкарското си списание.

— Да? Търсите ли някого?

Артемис сви ръцете зад гърба си в юмруци.

— Да, бих желал да видя доктор Лейн. Тя е хирургът, нали?

Сестрата смачка цигарата си в препълнения пепелник.

— Нали това не е поредният училищен проект? Доктор Лейн каза, че спираме с проектите.

— Не. Не е поредният училищен проект.

— Да не сте адвокат? — подозрително попита сестрата. — От онези генийчета, които получават диплома още докато са в пелени?

Артемис въздъхна.

— Гений — да. Адвокат — едва ли. Аз, мадмоазел, съм клиент.

Изведнъж сестрата стана самото очарование.

— О, клиент, защо не казахте? Елате, ще ви заведа. Ще желаете ли чай, кафе или може би нещо по-силно?

— Аз съм на тринайсет години, мадмоазел.

— Сок?

— Чай ще ми дойде добре. „Ърл Грей“, ако имате. Очевидно без захар: може да ме направи хиперактивен.

Сестрата с готовност преглътна сарказма на видимо платежоспособния клиент и го отведе до фоайе, отново издържано в космически стил — изобилие от лъскав велур и безкрайни огледала.

Артемис бе преполовил чашата чай, който със сигурност не беше „Ърл Грей“, когато вратата към кабинета на доктор Лейн се отвори.

— Влезте — колебливо го покани висока жена.

— Сам ли да вляза — попита Артемис — или ще ме телепортирате?

По стените на кабинета бяха наредени рамки. На едната стена висяха дипломите и сертификатите на доктор Лейн. Артемис предположи, че повечето от тези сертификати можеха да се получат за един уикенд. По цялото протежение на стената бяха наредени фотографски портрети. Над тях висеше надпис: „Любовта е само заспала.“ В този момент страшно му се прииска да си тръгне, но беше отчаян.

Доктор Лейн седеше зад бюрото си. Беше наистина ослепителна жена, с падаща на вълни червена коса и изящни пръсти като на човек на изкуството. Лекарската й престилка беше от „Диор“. Дори усмивката на Констанс Лейн бе съвършена — прекалено съвършена. Артемис се вгледа в нея и забеляза, че цялото й лице представляваше шедьовър на пластичната хирургия. Очевидно целият живот на тази жена бе преминал в надбягване с времето. Беше дошъл на подходящото място.

— Е, младежо, Трейси казва, че искате да ни станете клиент? — тя направи опит да се усмихне, но изпънатата кожа на лицето й лъсна като балон.

— Не, лично аз — не — отговори Артемис. — Но бих желал да наема една от камерите ви. За кратко.

Констанс Лейн извади рекламна брошура на компанията и огради няколко цифри в червено.

— Цените ни са доста високи.

Артемис дори не погледна към цифрите.

— Парите не са проблем. Можем веднага да уредим прехвърлянето на сумата от сметката ми в швейцарската банка, на която съм клиент. След пет минути личната ви сметка ще набъбне със сто хиляди паунда. Трябва ми само свободна камера за една нощ.

Сумата беше внушителна. Констанс се замисли за всички пластични операции, които би могла да плати с нея. Но все още се колебаеше…

— По принцип на малолетни не се позволява да ползват нашите камери за замразяване на роднини. Всъщност законът го забранява.

Артемис се наведе напред.

— Доктор Лейн… Констанс, това, което искам, не е съвсем законно, но и никой няма да пострада. Една нощ — и вие сте богата. Утре по това време аз вече няма да съм тук. Никакви трупове, никакви оплаквания.

Пръстите на доктор Лейн заиграха по линията на брадичката й.

— Една нощ?

— Само една. Дори няма да разберете, че сме били тук.

Констанс извади от чекмеджето на бюрото си малко огледало и започна да изучава отражението си.

— Обадете се в банката — каза тя.

Стоунхендж, Уилтшир

В южната част на Англия имаше две шахти на ПНЕ. Едната беше в самия Лондон, но тя не се използваше поради факта, че на петстотин метра над летището за совалки футболен клуб „Челси“ беше построил стадиона си.

Другото летище беше в Уилтшир, точно зад мястото, което човеците наричаха Стоунхендж. Калните създания имаха няколко теории за произхода на тази конструкция. Те варираха от място за приземяване на летящи чинии до център на езическо поклонение. Истината далеч не беше толкова впечатляваща. Всъщност Стоунхендж бе някогашен пункт за наземна продажба на храна върху сплескан хляб. Или, по човешки понятия, лавка за пица.

Един гном на име Тресавище беше забелязал колко много туристи забравят да си вземат сандвичи за наземните екскурзии и затова бе отворил будка зад терминала. Обслужването ставаше бързо. Докарваш совалката до едно от прозорчетата, казваш какво да има отгоре на хляба и след десет минути вече се тъпчеш до пръсване. Разбира се, когато човеците започнаха да говорят с цели изречения, Тресавище трябваше да премести бизнеса си под земята. А и без това от купчините кашкавал земята ставаше клисава. Няколко от прозорчетата дори се срутиха.

За редовите граждани на феиния народ беше трудно да получат визи за Стоунхендж заради постоянното оживление на повърхността. Но пък някои хипита виждаха феи всеки ден и това никога не предизвикваше сензация. Като полицейски служител Зеленика нямаше визови проблеми: едно показване на значката от Разузнаването можеше да отвори дупка в земната повърхност.

Но това, че беше офицер от Разузнаването, не помагаше, когато не се предвиждаше магмен поток. А шахтата на Стоунхендж беше пресъхнала от триста години. Нямаше и искрица. При липсата на експрес, който да яхне, Зеленика беше принудена да пътува на борда на туристическа совалка.

Първата совалка беше претъпкана, но за късмет някой бе отменил резервацията си в последния момент, така че не се наложи някой от пътниците да слиза.

Совалката беше луксозен модел с петдесет места. Тя бе наета специално от братството „Тресавище“ за посещение на обекта на техния патрон. Тези феи, предимно гноми, бяха посветили живота си на пицарството и всяка година честваха първия ден на Тресавище в бизнеса с чартърен полет и пикник на земната повърхност. Менюто на пикника се състоеше от пица, грудкова бира и сладолед с вкус на пица. Няма нужда да споменаваме, че през целия ден те не сваляха от главите си гумените бонета във формата на пица.

И така в продължение на шестдесет и седем минути Зеленика седя притисната между двама гноми, които се наливаха с бира и пееха химна на пицата:

Пицо, пицо,

закръгли лице,

колкото по-бухнала,

толкоз по-добре!

Химнът имаше сто и четиринайсет куплета. И нататък не ставаше по-поносимо. Гледката на светлините на терминала при Стоунхендж никога не бяха изпълвали Зеленика с такава радост.

Самият терминал беше много обширен, с три платна за митническа проверка, комплекс за развлечения и безмитен магазин. Последният писък на модата в сувенирите беше една кукла Кално създание хипи, която като я натиснеш по коремчето, произнасяше: „Мир, човече“.

Като размахваше значката си, Зеленика мина през опашката от чакащи за митническа проверка, след което се качи на обезопасен ескалатор до повърхността. Напоследък беше станало по-лесно да се излиза на земната повърхност при Стоунхендж, защото Калните създания бяха сложили ограда. Човеците пазеха историческото си наследство или поне така мислеха. Странно, но като че ли бяха по-загрижени за миналото, отколкото за настоящето си.

Зеленика пристегна крилата си и след като от контрол полети й дадоха знак да тръгва, тя освободи въздушната спирачка и се издигна на седем хиляди фута височина[3]. Имаше дебел слой облаци, но въпреки всичко тя активира щита си. Сега никой не можеше да я забележи, тя беше невидима за човешкото и механичното око. Само плъховете и два вида маймуни можеха да виждат през феиния щит.

Зеленика включи бордовия навигатор в компютъра на крилата и остави уредите да управляват вместо нея. Приятно й беше отново да лети над земната повърхност, особено при залез-слънце. Това бе любимото й време от деня. На лицето й се разля бавна усмивка. Въпреки ситуацията тя беше доволна. Това бе нейното призвание. Разузнаването. Когато вятърът плющи във визьора ти и стиснал зъби, летиш към предизвикателството.

Найтсбридж, Лондон

Бяха изминали почти два часа, откакто Бътлър беше прострелян. По принцип времето от спирането на сърцето до мозъчното увреждане е около четири минути, но този период може да бъде удължен, ако телесната температура на пациента значително се понижи. Жертвите на удавяне например могат да се съживят до час след видимата им смърт. Артемис можеше само да се моли импровизираната му криогенна камера да задържи Бътлър в стаза[4], докато го премести в една от камерите на институт „Ледников период“.

Институтът по криогеника разполагаше със специална кола за транспортиране на клиентите си от частните клиники, в които бяха издъхнали. Колата беше снабдена със собствен генератор и пълно хирургично оборудване. И макар че много лекари считаха криогениката за шарлатанство, самата кола би задоволила и най-строгите изисквания за апаратура и хигиена.

— Тези коли струват близо милион паунда едната — съобщи доктор Констанс Лейн на Артемис, след като седнаха в ослепително бялата подвижна хирургична зала. На хирургичната маса между тях беше привързана с ремъци цилиндрична криогенна камера.

— Колите се правят по поръчка в Мюнхен и са специално бронирани. Това нещо може да мине през пехотна мина и да излезе цяло и невредимо.

По изключение този път Артемис не беше заинтересован от предлаганата му информация.

— Много хубаво, докторе, но не можем ли да се движим по-бързо? Времето на съдружника ми изтича. Вече минаха сто двайсет и седем минути.

Констанс Лейн направи опит да се намръщи, но кожата на челото й беше прекалено опъната.

— Два часа? Никой досега не е бил съживяван след толкова време. Но всъщност никой досега не е бил съживяван след престой в криогенна камера.

Движението в Найтсбридж беше както винаги хаотично. В „Хародс“ бяха обявили разпродажба за деня и сградата беше обсадена от напористи клиенти, които се редяха на опашка, за да влязат в луксозния магазин. Отне им още седемнайсет минути да стигнат до задния вход на „Ан Фен“.

Часът беше четири и трийсет и шест и, както бе обещал инспекторът, нямаше полицаи, с изключение на един. Самият инспектор Джъстин Бар стоеше на пост на задния вход. Той бе огромен мъж, потомец на народа на зулусите, както казваше Бътлър. Не беше трудно човек да си представи двамата рамо до рамо в някоя далечна земя.

Невероятно, но се намери свободно място за паркиране и Артемис слезе от колата.

— Криогеника — каза Бар, като забеляза надписа на колата. — Мислиш ли, че можеш да направиш нещо за него?

— Значи сте погледнали във фризера? — попита Артемис.

Инспекторът кимна.

— Как можех да устоя? Работата ми е да бъда любопитен. Съжалявам, той беше добър човек.

— Той е добър човек — упорито го поправи Артемис. — Не съм готов да се откажа от него.

Бар отстъпи встрани, за да направи път на двама униформени санитари от институт „Ледников период“.

— Според моите хора група въоръжени бандити са се опитали да ограбят заведението, но е имало земетресение, което им е попречило. Ще си изям значката, ако наистина е било така. Едва ли можеш да хвърлиш светлина върху случилото се, нали?

— Един мой конкурент не одобри деловата ми стратегия. Неодобрението му прерасна в насилие.

— Кой дръпна спусъка?

— Арно Тъпст. Новозеландец. Изрусена коса, обеци, татуировки по ръцете и врата. Повечето му зъби липсват.

Бар си записа.

— Ще изпратя описанието до всички летища. Кой знае, може и да го хванем.

Артемис разтърка очи.

— Бътлър ми спаси живота. Куршумът беше за мен.

— Типично за Бътлър — каза Бар и кимна. — Мога ли да помогна с нещо?

— Ако се наложи, веднага ще ви се обадя — отвърна Артемис. — Подчинените ви завариха ли някого в заведението?

Бар погледна в бележника си.

— Няколко клиенти и персонал. Всички се легитимираха, затова ги пуснахме. Крадците са избягали, преди да дойдем.

— Няма значение. Сам ще се разправям с престъпниците.

Бар полагаше неимоверни усилия да не обръща внимание на суетенето в кухнята зад гърба му.

— Артемис, можеш ли да ми гарантираш, че няма да загазя заради това? Технически погледнато, тук е извършено убийство.

Артемис погледна Бар втренчено, което не беше лесно.

— Инспекторе, няма труп — няма престъпление. Гарантирам ви, че утре Бътлър ще бъде жив и ще рита топка. Ще го накарам да ви се обади, ако това ще успокои съвестта ви.

— Ще я успокои.

Санитарите изкараха Бътлър на количка. Лицето му бе покрито със скреж. От увреждането на тъканите пръстите му вече започваха да посиняват.

— Хирургът, който ще го оправи от това състояние, трябва да е истински магьосник!

Артемис наведе глава.

— Такъв е планът, инспекторе. Такъв е планът.

В колата доктор Лейн направи няколко инжекции с глюкоза.

— Това е, за да спре унищожаването на клетките — обясни тя на Артемис, докато масажираше гърдите на Бътлър за раздвижване на глюкозата. — Иначе водата в кръвта ще замръзне на кристали и ще пробие стените на клетките.

Бътлър лежеше в отворена криогенна камера, снабдена със собствени жироскопи. Беше облечен в специален сребрист костюм за замразяване, а върху тялото му като пакетчета захар в чаша имаше натрупани пликове с лед.

Констанс не беше свикнала хората наистина да слушат с интерес обясненията й на процеса на замразяване, но този блед младеж поглъщаше информацията по-бързо, отколкото тя бе в състояние да му я предоставя.

— Нима водата няма пак да замръзне? Глюкозата не може да попречи на това.

Констанс остана поразена.

— Ами да, така е. Само че на по-малки кристалчета, така че ще може да се движи свободно между клетките.

Артемис записа нещо в джобния си компютър.

— Това не е необходимо. Аз само искам той да остане в стаза за няколко часа. После няма да има никакво значение.

— Не мисля, че разбирате, млади човече — каза доктор Лейн. — Настоящата медицина не се е развила до такава степен, че да излекува такова нараняване. Ако скоро не направя пълна подмяна на кръвта, ще се получи сериозно увреждане на тъканите.

Колата подскочи, когато колелата й минаха през една от множеството лондонски дупки. Ръката на Бътлър отскочи и за миг Артемис бе готов да се закълне, че телохранителят е жив.

— Не се безпокойте за това, докторе.

— Но…

— Сто хиляди паунда, Констанс. Просто не спирайте да си повтаряте тази сума. Паркирайте колата пред Института и забравете за нас. На сутринта вече ще ни няма. И двамата.

Доктор Лейн се изненада.

— Да паркираме отвън? Дори не искате да го внесем?

— Не, Бътлър ще остане отвън — каза Артемис. — Моят… ъ-ъ-ъ… хирург има проблем със сградите. Но нали може аз да вляза и да ползвам телефона ви? Трябва да проведа малко особен телефонен разговор.

Въздушното пространство над Лондон

Светлините на Лондон грееха под Зеленика като звезди на някаква размирна галактика. По принцип столицата на Англия беше територия, забранена за полети на служители на Разузнаването заради четирите летища, които бълваха самолети в небето над града. Преди пет години капитан Риск Кафяво Водорасло се отърва на косъм от сблъсък с един „Еърбъс“, който летеше от „Хийтроу“ до „Кенеди“. Оттогава всички планове за полети над градове с летища се одобряваха лично от Вихрогон.

Зеленика заговори в микрофона в каската си.

— Вихрогоне! Предвиждат ли се полети, за които трябва да знам?

— Чакай да наглася радара. Добре, да видим. На твое място бих се спуснал до петстотин фута. След минута-две трябва да кацне един 747 от Малага. Няма да те удари, но компютърът в каската ти може да се намеси в системите му за навигация.

Зеленика свали задкрилките, докато слезе на необходимата височина. В небето над главата й с писък профуча гигантски реактивен самолет. Ако не бяха тапите й за уши, и двете й тъпанчета щяха да се пръснат.

— Добре. Успешно избегнах самолет, пълен с туристи. Сега какво?

— Сега ще чакаме. Ако изникне нещо важно, ще се обадя.

Не се наложи да чака дълго. След по-малко от пет минути Вихрогон наруши радиомълчанието.

— Зеленика! Получихме нещо.

— Нов сигнал?

— Не. Нещо от системата „Страж“. Задръж, изпращам файла до каската ти.

На визьора на Зеленика се показа звуков файл. Вълната му приличаше на данни от сеизмограф.

— Какво е — подслушан телефонен разговор?

— Не точно — отвърна Вихрогон. — Това е един от милиардите файлове, които „Страж“ ни изпраща всеки ден.

Системата „Страж“ се състоеше от множество уреди за прихващане, които Вихрогон бе прикачил към стари американски и руски сателити. Функцията им беше да следят всички човешки телекомуникационни системи. Разбира се, не би било възможно да се прослушват всички телефонни разговори, провеждани всеки ден. Затова компютърът беше програмиран да търси ключови думи. Ако например в някой разговор се появяха думи като „фея“, „убежище“ и „подземен“, компютърът го маркираше. Колкото повече думи и изрази, свързани с Народа, се съдържаха в разговора, толкова по-напред в списъка попадаше.

— Това е обаждане от Лондон, направено преди няколко минути. Пълно е с ключови думи. Досега не съм чувал нищо подобно.

— Просвири — отчетливо произнесе Зеленика, за да задейства гласовата команда. Един вертикален курсор се втурна по звуковата вълна.

„Народът — каза нечий глас, трудно доловим поради смущенията. — Полиция на Нисшите елементи, Убежище, летища за совалки, елфи, Бюа Кел, тролове, спиране на времето, Разузнаване, Атлантида.“

— Това ли е?

— Не е ли достатъчно? Човекът, който се е обадил, би могъл да напише биографиите ни.

— Но това е само поредица от думи. Без смисъл.

— Хей, недей да спориш с мен — каза кентавърът. — Аз само събирам информация. Все пак трябва да има връзка със сигнала. Две неща от този род не могат просто ей така да се случат в един ден.

— Добре. Имаме ли точните координати?

— Обаждането е дошло от институт по криогеника в Лондон. Качеството, засечено от „Страж“, не е достатъчно добро, за да се пусне за разпознаване на гласа. Знаем само, че идва от вътрешността на сградата.

— И на кого е звъняло тайнственото Кално създание?

— Чудна работа. Обадило се е на горещата линия за кръстословици на вестник „Таймс“.

— Може би тези думи са отговорите в днешната кръстословица? — попита Зеленика с надежда.

— Не. Проверих правилните отговори. Нищо общо с феиния народ.

Зеленика превключи крилата си на ръчно управление.

— Добре. Време е да разберем какво си е наумило Калното създание. Изпрати ми координатите на института.

Зеленика подозираше, че това е фалшива тревога. Всяка година имаше стотици подобни обаждания. Вихрогон беше такъв параноик, че всеки път, щом някой споменеше думата „магия“ в телефонен разговор, той мислеше, че Калните създания се готвят да ги нападнат. А с последната мода в човешките фантастични филми и видеоигри думите, свързани с магия, се споменаваха доста често. Полицията бе изгубила хиляди часове в обсаждане на жилищата, от които бяха дошли обажданията, и накрая винаги се оказваше, че вътре някое дете играе на компютъра си.

По всяка вероятност това загадъчно телефонно обаждане бе последица от преплитане на линии или някой холивудски драскач разказваше новия си сценарий, или може би служител на ПНЕ под прикритие се бе опитал да звънне у дома. Но все пак днес всичко съмнително трябваше да се проверява.

Зеленика ритна с крака и започна рязко да се спуска. Рязкото спускане беше против правилата на Разузнаването. Всяко спускане на повърхността трябваше да се извършва контролирано и постепенно, но какъв е смисълът от летенето, ако не можеш да усетиш как попътната струя се удря в пръстите на краката ти?

Институт по криогеника „Ледников период“, Лондон

Артемис се облегна на задната броня на колата. Странно, колко бързо могат да се променят приоритетите на човек. Сутринта той бе загрижен за това кои обувки отиват повече на костюма му, а сега единственото, за което можеше да мисли, беше, че животът на най-близкия му приятел виси на косъм. И този косъм бързо изтъняваше.

Артемис избърса слоя скреж от очилата, които бе извадил от сакото на телохранителя си. Това не бяха обикновени очила. Бътлър имаше отлично зрение. Тези очила бяха направени от филтри, взети от каска на ПНЕ. Противощитови филтри. Бътлър ги носеше със себе си още откакто Бодлива Зеленика го беше причакала в имението Фоул.

„Човек никога не знае — казваше той. — Ние сме заплаха за сигурността на ПНЕ, а някой ден на мястото на началника Кореноплод може да дойде някой, на когото няма да сме толкова симпатични.“

Артемис не беше на същото мнение. Феите бяха, общо взето, миролюбив народ. Не му се вярваше, че ще тръгнат да преследват някого, пък бил той и Кално създание, за минали престъпления. В края на краищата, бяха се разделили като приятели. Или поне не като врагове.

Предполагаше, че обаждането ще свърши работа — нямаше основания да се съмнява: няколко правителствени агенции за сигурност следяха телефонните обаждания чрез системи за ключови думи, като записваха разговори, застрашаващи националната сигурност. А щом хората го правеха, Вихрогон трябваше да е поне две крачки напред.

Артемис си сложи очилата и седна в шофьорската кабина. Беше се обадил преди десет минути. Ако се предположеше, че Вихрогон е започнал веднага да работи по следата, щяха да минат поне два часа, докато ПНЕ изпрати свой служител на повърхността. Още два часа. Това правеше почти шест часа, откакто сърцето на Бътлър бе спряло. Рекордът за оцеляване след спиране на сърцето беше два часа и петдесет минути, поставен от алпийски скиор, засипан от лавина. Никой досега не бе съживявал човек, мъртъв от шест часа. Може би нямаше и да се случи.

Артемис погледна към подноса с храна, изпратен от доктор Лейн. Във всеки друг ден той би се оплакал от абсолютно всичко в чиниите, но сега храната бе просто средство, което да го държи буден до идването на подкреплението. Артемис отпи голяма глътка от пластмасовата чаша с чай. Тя звучно се разплиска в празния му стомах. В подвижната хирургична зала отзад криогенната камера на Бътлър бръмчеше като най-обикновен домашен фризер. От време на време се разнасяше електронно пиукане и бръждене от компютъра, който се самодиагностицираше. Артемис си спомни за седмиците, прекарани в Хелзинки в очакване баща му да дойде в съзнание. В очакване да види какво може да направи феината магия…

 

 

Извадка от дневника на Артемис Фоул. Диск 2. Кодиран

Днес баща ми заговори. За пръв път от близо две години чух гласа му и той звучеше точно така, както го помнех. Но не всичко беше постарому.

Бяха изминали повече от два месеца, откакто Бодлива Зеленика бе използвала магия, за да излекува изтощеното му тяло, а той все така продължаваше да лежи в болницата в Хелзинки. Неподвижен, безчувствен. Лекарите бяха в недоумение.

„Трябваше вече да е буден — уведомиха ме те. — Мозъчните вълни са силни, дори необичайно силни. А сърцето му бие като часовник. Невероятно: човекът би трябвало да е на смъртно легло, а има мускулен тонус на двайсетгодишен младеж.“

Разбира се, за мен това не беше загадка. Магията на Зеленика бе ремонтирала основно тялото на баща ми с изключение на левия му крак, който бе изгубен при потъването на кораба край Мурманск. Той беше получил прилив на живот — телом и духом.

Въздействието на магията върху тялото му не ме безпокои, но не мога да не се питам какъв ефект ще има тази положителна енергия върху съзнанието на баща ми. За него такава промяна би могла да се окаже мъчителна. Той е патриархът на семейство Фоул и животът му се върти около правенето на пари.

В продължение на шестнайсет дни седяхме в болничната стая на баща ми в очакване на някакъв признак на живот. Дотогава се бях научил да следя уредите и на сутринта веднага забелязах, че мозъчните вълни на баща ми се раздвижват. Предположих, че скоро ще дойде в съзнание, затова повиках сестрата.

Изпъдиха ни от стаята, за да влезе лекарски екип от поне десет души. Двама кардиолози, анестезиолог, мозъчен хирург, психолог и няколко сестри.

Всъщност баща ми не се нуждаеше от лекарски грижи. Той просто седна в леглото, разтърка очи и промърмори една дума: „Анджелин“.

Пуснаха майка ми да влезе. Бътлър, Джулиет и аз останахме да чакаме още няколко мъчителни минути, докато тя отново се появи на вратата.

— Елате всички — каза. — Той иска да ви види.

Тогава изведнъж се уплаших. Баща ми, човекът, чието отсъствие се бях опитвал да компенсирам две години, беше дошъл в съзнание. Дали нямаше да ме разочарова? Дали аз нямаше да го разочаровам?

Влязох нерешително. Артемис Фоул Първи седеше подпрян на няколко възглавници. Първото, което забелязах, беше лицето му. Не следите от раните, които бяха почти напълно изчезнали, а изражението. Челото на баща ми, обикновено сбърчено в съсредоточено съзерцание, беше гладко и безоблачно.

След толкова дълга раздяла аз не знаех какво да кажа.

Баща ми нямаше подобни колебания.

— Арти! — извика и протегна ръце към мен. — Станал си мъж. Млад мъж.

Аз се хвърлих в прегръдките му и докато той ме притискаше към себе си, всички планове и кроежи излязоха от главата ми. Отново имах баща.

Институт по криогеника „Ледников период“, Лондон

Потокът от спомени на Артемис беше прекъснат от леко движение горе на стената. Той подаде глава от прозореца и погледна нататък, като напрягаше очи зад филтрите. На перваза на един прозорец на третия етаж беше приклекнала фея: офицер от Разузнаването, екипиран с крила и каска. Само след петнайсет минути! Хитрината му бе свършила работа. Вихрогон беше прихванал обаждането и бе изпратил някого да разследва. Оставаше само да се надява, че тази фея прелива от магия и е готова да помогне.

Към нея трябваше да се подходи деликатно. Последното, което искаше, беше да изплаши служителя на Разузнаването. Една погрешна стъпка — и щеше да се събуди след шест часа без какъвто и да било спомен за събитията от деня. А това щеше да бъде фатално за Бътлър.

Артемис бавно отвори вратата на колата и слезе. Феята източи врат, за да проследи движенията му. За свое учудване Артемис видя как създанието насочи към него платинена пушка.

— Не стреляйте — каза Артемис и вдигна ръце. — Аз съм невъоръжен. И имам нужда от помощта ви.

Феята активира крилата си и плавно се спусна, докато визьорът й стигна нивото на очите на Артемис.

— Не се тревожете — продължи момчето. — Аз съм приятел на Народа. Помогнах за разгромяването на Бюа Кел. Казвам се…

Феята свали щита си и матовото стъкло на визьора й се плъзна нагоре.

— Знам как се казваш, Артемис — заговори капитан Бодлива Зеленика.

— Зеленика! — възкликна Артемис, като я стисна за раменете. — Ти си!

Зеленика се отърси от човешките ръце.

— Знам, че съм аз. Какво става тук? Предполагам, че ти си се обадил?

— Да, да. Сега нямаме време за това. По-късно ще ти обясня.

Зеленика отвори клапана на крилата и се издигна до четири метра височина.

— Не, Артемис. Искам да ми обясниш сега. Ако ти е трябвала помощ, защо не се обади по собствения си телефон?

Артемис положи усилия да отговори на въпроса.

— Нали ми каза, че Вихрогон е свалил наблюдението от комуникациите ми, пък и не бях сигурен, че ще дойдеш.

Зеленика се замисли.

— Добре де. Може би нямаше да дойда.

Тогава забеляза.

— Къде е Бътлър? Сигурно пак ни пази гърбовете, както обикновено.

Артемис не отговори, но изражението на лицето му подсказа на Зеленика защо Калното създание я беше повикало.

Артемис натисна един бутон и капакът на криогенната камера се отвори с пневматично съскане. Вътре лежеше Бътлър, покрит с един сантиметър лед.

— О, не — въздъхна Зеленика. — Какво се е случило?

— Спря куршум, който беше предназначен за мен — отговори Артемис.

— Кога най-после ще се научиш, Кално създание? — избухна феята. — Твоите малки кроежи имат свойството да нараняват хората. Най-вече онези, които държат на теб.

Артемис не отговори. В края на краищата, което е вярно — вярно е.

Зеленика отлепи един плик с лед от гърдите на телохранителя.

— Откога е така?

Момчето погледна часовника на мобилния си телефон.

— От четири часа и петнайсет минути. Плюс-минус минута-две.

Капитан Зеленика избърса слоя скреж и сложи длан върху гърдите на Бътлър.

— Четири часа и петнайсет минути. Не знам, Артемис. Нищо не улавям. Нито искрица.

Артемис вдигна поглед от криогенната камера.

— Можеш ли да го направиш, Зеленика? Можеш ли да го излекуваш?

Зеленика отстъпи назад.

— Аз? Аз не мога. Само професионален лечител би дръзнал да опита такова нещо.

— Но ти излекува баща ми!

— Това е друго. Баща ти не беше мъртъв. Дори не беше в критично състояние. Не ми е приятно да го кажа, но Бътлър си е отишъл. Отдавна.

Артемис извади изпод ризата си кожената връвчица, на която висеше златен медальон. Кръглата монетка беше пробита. Точно по средата.

— Помниш ли? Ти ми го даде, за да ми покажеш, че показалецът ти е зараснал добре. Каза, че ще ми напомня за искрицата почтеност в мен. Сега се опитвам да направя нещо почтено, капитане.

— Не става дума за почтеност. Това просто не може да се направи.

Артемис почука с пръсти по хирургическата маса. Размишляваше.

— Искам да говоря с Вихрогон — каза накрая.

— Аз говоря от името на Народа, Фоул — сопна се Зеленика. — Ние не приемаме нареждания от човеци.

— Моля те, Зеленика — каза Артемис. — Просто не мога да го оставя. Това е Бътлър.

Зеленика не можа да устои. В края на краищата, Бътлър беше спасявал задниците на всички, и то неведнъж.

— Много добре — отвърна тя и свали от колана си резервен комуникатор. — Само че и Вихрогон няма да има добри новини за теб.

Артемис нахлузи комплекта слушалки на едното си ухо, като нагласи микрофона така, че да бъде близо до устата му.

— Вихрогоне? Слушаш ли?

— Шегуваш ли се? — разнесе се отговорът в слушалките. — Това е по-хубаво от човешка сапунена опера.

Артемис събра мислите си. Трябваше да бъде убедителен, иначе Бътлър щеше да изгуби последния си шанс.

— Единственото, което искам, е лечение. Разбирам, че може и да не се получи, но какво ни струва да опитаме?

— Не е толкова просто, Кално създание — отговори кентавърът. — Лечението не е лесен процес. Необходими са дарба и концентрация. Зеленика е доста добра, гарантирам ти го, но за такова нещо ще ни трябва обучен екип от магьосници лечители.

— Няма време — отсече Артемис. — Бътлър е мъртъв от часове. Трябва да се направи веднага, преди глюкозата да се абсорбира в кръвта. Вече има увреждане на тъканите на пръстите.

— А може би и на мозъка? — предположи кентавърът.

— Не. Свалих температурата още в първите минути. Замразих черепа му веднага след инцидента.

— Сигурен ли си? Нали не искаме да възстановим тялото на Бътлър без умствените му способности?

— Сигурен съм. Мозъкът е наред.

Вихрогон запази мълчание за няколко секунди.

— Артемис, ако се съгласим да опитаме, нямам представа какви ще бъдат резултатите. Ефектът върху тялото на Бътлър може да бъде катастрофален, да не говорим за ума му. Операция от този вид никога не е правена на човек.

— Разбирам.

— Наистина ли, Артемис? Наистина ли разбираш? Готов ли си да се сблъскаш с последиците от това лечение? Може да възникнат множество непредвидими проблеми. Каквото и да излезе, ще бъде за твоя сметка. Готов ли си да поемеш тази отговорност?

— Готов съм — отвърна Артемис без колебание.

— Много добре, тогава решението е в ръцете на Зеленика. Никой не може да я принуди да използва магията си: това зависи от нея.

Артемис сведе поглед. Нямаше сили да погледне капитана.

— Е, Зеленика… Ще го направиш ли? Ще опиташ ли?

Зеленика избърса скрежа от челото на Бътлър. Той беше добър приятел на Народа.

— Ще опитам — отвърна тя. — Нищо не обещавам, но ще направя каквото мога.

Краката на Артемис се подкосиха от облекчение. След малко отново се овладя. Сега не беше време за разнежване.

— Благодаря ти, капитане. Осъзнавам, че решението не е било лесно. А сега какво да правя?

Зеленика посочи задната врата на колата.

— Излез. Имам нужда от стерилна обстановка. Когато свърша, ще те повикам. И каквото и да стане, каквото и да чуеш, не влизай, докато не те повикам.

 

 

Зеленика свали камерата от каската си и я закачи на капака на криогенния цилиндър, за да може Вихрогон да вижда по-добре пациента.

— Така добре ли е?

— Да — отговори Вихрогон. — Виждам отлично горната част на тялото. Криогеника. Този Фоул е направо гений за човек. Даваш ли си сметка, че е разполагал с по-малко от минута, за да измисли този план? Умно Кално създание.

Зеленика грижливо изтърка ръцете си над медицинския умивалник.

— Не достатъчно умно, за да не си търси белята. Не мога да повярвам, че го правя. Лечение на човек, мъртъв от четири часа и петнайсет минути. Това сигурно е първият подобен опит.

— Технически погледнато, лечението ще трае само две минути, ако наистина мозъкът е бил замразен веднага. Но…

— Но какво? — попита Зеленика, докато енергично бършеше пръстите си с кърпа.

— Замразяването оказва влияние на биоритмите и магнитното поле на тялото — неща, които дори Народът не разбира докрай. Тялото не е само кожа и кости. Нямаме представа как подобна травма ще се отрази на Бътлър.

Зеленика надникна в камерата.

— Сигурен ли си, че идеята е добра, Вихрогоне?

— Иска ми се да имахме време за обсъждане, Зеленика, но всяка секунда коства на стария ни приятел една-две мозъчни клетки. Ще говорим в хода на операцията. Първото, което трябва да направим, е да огледаме раната.

Зеленика отлепи няколко плика с лед и разкопча ципа на костюма от фолио. Входното отвърстие беше малко и черно, точно по средата на локва кръв, подобна на разцъфнало цвете.

— Не е имал никакъв шанс. Точно под сърцето. Ще разгледам по-отблизо.

Зеленика затвори визьора си и използва филтрите на каската за уголемяване на образа.

— Вътре има нишки. Кевлар, струва ми се.

Вихрогон изцвили в слушалките.

— Само това ни липсваше. Усложнения.

— Какъв е проблемът с нишките? Сега наистина не е време за специализиран жаргон. Искам обяснение на прост гномски.

— Добре. Обяснявам като за идиоти. Ако бръкнеш с пръсти в раната, магията ще възпроизведе клетките на Бътлър заедно с нишките кевлар. Ще бъде мъртъв, но затова пък брониран.

Зеленика усети как от напрежение я полазват тръпки.

— И така, какво трябва да направя?

— Трябва да отвориш нова рана и да оставиш магията да потече оттам.

Страхотно, помисли си Зеленика, нова рана. Колко му е да пробиеш дупка в стар приятел.

— Но той е твърд като камък!

— Ами тогава ще трябва да го поразтопиш малко. Използвай „Неутрино 2000“ на ниска степен, но не прекалявай. Ако мозъкът се събуди по-рано, отколкото трябва, с Бътлър е свършено.

Зеленика извади неутриното си, като нагласи мощността на минимум.

— Къде предлагаш да разтопя?

— Пак на гърдите. Имай готовност да лекуваш: топлината ще се разпространи бързо. Бътлър трябва да се излекува, преди кислородът да стигне до мозъка му.

Зеленика насочи лазера към гърдите на телохранителя.

— Само кажи кога.

— Приближи малко. Горе-долу петнайсет сантиметра. Две секунди.

Зеленика вдигна визьора си и няколко пъти вдиша дълбоко. „Неутрино 2000“ — хирургичен инструмент? Кой би помислил?

Тя натисна спусъка, докато чу първото щракване. При второто лазерът щеше да се активира.

— Две секунди, нали?

— Да. Хайде.

Щрак. От цевта на неутриното изскочи оранжев лъч от концентриран огън, който обля гърдите на Бътлър. Ако беше жив, телохранителят щеше да изгуби съзнание. Образува се правилен кръг от изпаряващ се лед, който полепна на капки по тавана на подвижната хирургична зала.

— А сега — обади се Вихрогон с писклив от напрежение глас — свий лъча и фокусирай в една точка.

Зеленика ловко промени настройките с палец. Свиването на лъча щеше да усили неговата мощност, но лазерът трябваше да се нагласи много внимателно, за да не среже от край до край тялото на Бътлър.

— Ще стрелям от петнайсет сантиметра.

— Добре, но побързай: топлината се разпространява.

Гърдите на Бътлър бяха възвърнали цвета си и ледът в цялото тяло се топеше. Зеленика отново натисна спусъка, като този път направи малък разрез във формата на полумесец. На ръба на раната се оформи самотна капка кръв.

— Няма обилно кървене — отбеляза Вихрогон. — Това е добре.

Зеленика прибра оръжието в кобура.

— А сега какво?

— Сега бръкни надълбоко и излей магията си до последната капка. Не я оставяй сама да изтече — изтласкай я.

Зеленика направи гримаса. Тази част никак не й допадаше. Макар че беше лекувала много пъти, така и не можа да свикне с пъхането на пръсти в чуждите вътрешности. Изпъна палци, опря кокалчетата им едно о друго и бръкна в разреза.

— Излекувай го — прошепна тя и магията потече по пръстите й. Около раната на Бътлър подскачаха сини искрици и потъваха вътре като падащи звезди, които изчезваха зад хоризонта.

— Още, Зеленика — пришпори я Вихрогон. — Още един тласък.

Зеленика отново се напъна, този път по-силно. Отначало потокът беше обилен — кипяща маса от сини искрици, — но после, когато започна да се изчерпва, магията потече по-слабо.

— Това е — каза тя задъхана. — Имам само колкото да си сложа щита на път за вкъщи.

— Добре тогава — отвърна Вихрогон, — отдръпни се до второ нареждане, защото след малко ще настане ад.

Зеленика застана до стената. В първите няколко секунди нищо не се случи, после гърбът на Бътлър се огъна и той изпъчи гърди. Зеленика чу как няколко прешлена изпукаха.

— Сърцето заби — отбеляза Вихрогон. — Дотук беше лесното.

Бътлър се отпусна обратно в камерата. Прясната му рана започна да кърви. Магическите искрици се сплетоха, като образуваха трептяща ризница около туловището на телохранителя. Бътлър се затресе на масата като топче в дрънкалка — магията възстановяваше атомите. От порите му започна да излиза пара, чрез която токсините напускаха организма му. Слоят лед, който го бе сковал, моментално се разсея, като образува облаци и дъжд от водните частици, полепнали по металния таван. Пликовете с лед се издуха като балони и кристалите скреж върху тях се разлетяха из помещението. Явлението приличаше на многоцветна буря.

— Сега върви при него! — изкомандва Вихрогон в ухото на Зеленика.

— Какво?

— Върви! Магията се движи по гръбначния му стълб. Задръж главата му неподвижна, докато трае лечението, иначе може да започне делене на увредени клетки. След като лечението приключи, нищо не можем да променим.

Чудно, помисли си Зеленика. Задръж Бътлър неподвижен. Няма проблем.

Тя с усилие си запробива път през вихрушката, като едва виждаше от ледените кристали, които се сипеха по визьора й.

Човешкото тяло продължаваше да се мята в криогенната камера, забулено в облаци пара.

Зеленика стисна с две ръце главата на Бътлър. Вибрациите запълзяха по цялата им дължина и разтресоха тялото й.

— Дръж го, Зеленика. Дръж го!

Тя се надвеси над камерата и затисна с цяло тяло главата на телохранителя. В цялата суматоха изобщо не можеше да разбере дали усилията й имат някакъв резултат.

— Наближава! — извика Вихрогон в ушите й. — Приготви се!

Потокът от магическа сила се разля по врата и лицето на Бътлър. Сините искрици се съсредоточиха около очите, плъзнаха по дължината на очния нерв до самия мозък. Очите на Бътлър рязко се отвориха и се завъртяха в орбитите си. Устата му също оживя и занарежда дълги върволици от думи на различни езици без никаква логическа връзка.

— Мозъкът му тества системите — обясни Вихрогон. — Просто проверява дали всичко работи.

Всеки мускул и става се напрягаха до крайност, извиваха се, въртяха се и се изпъваха. Фоликулите на космите работеха с бясна скорост, като покриваха обикновено гладко избръснатата глава на Бътлър с гъста коса. Ноктите израснаха и щръкнаха като на тигър, а по лицето му набоде брада.

Зеленика се държеше с всички сили. Представяше си, че сигурно така се чувстват каубоите, когато укротяват някой своенравен бик.

Постепенно искриците се разпръснаха спираловидно и изтляха във въздуха като въглени, угасени от вятъра. Бътлър се успокои и се отпусна. Тялото му лежеше в петнайсет сантиметра вода и охладител. Дишаше бавно и дълбоко.

— Успяхме — каза Зеленика и се свлече на колене. — Жив е.

— Не бързай да се радваш — отвърна Вихрогон. — Има още много да се свърши. Той ще остане в безсъзнание най-малко два дни, а като се събуди, кой знае в какво състояние ще бъде умът му. Вече е очевидно, че имаме проблем.

Зеленика вдигна визьора си.

— Какъв проблем?

— Виж сама.

Капитан Бодлива Зеленика се страхуваше да погледне лежащото в камерата тяло. Въображението й рисуваше гротескни картини. Какъв ли безформен човешки мутант бяха създали?

Първото, което забеляза, бяха гърдите на Бътлър. Дупката от куршума беше изчезнала напълно, но кожата бе почерняла. На тъмния фон се открояваше червена линия. Приличаше на главно „Р“.

— От кевлара е — обясни Вихрогон. — Част от нишките може да са се възпроизвели. За щастие, не са достатъчно, за да го убият, но ще забавят дишането му. С тези нишки около ребрата си Бътлър няма да участва в маратонско бягане.

— А червената линия?

— Прилича ми на боя. Може би върху бронираната жилетка е имало надпис.

Зеленика се огледа из хирургичната зала. Бронираната жилетка на Бътлър лежеше захвърлена в един ъгъл. На гърдите бяха изписани инициалите „ФБР“. В средата на буквата „Р“ имаше дупка.

— Е — обади се Вихрогон, — това е ниска цена за живота му. Може да казва, че е татуировка. В днешно време те са много популярни сред Калните създания.

Зеленика се надяваше, че бронираната от кевлара кожа е очевидният проблем, за който говореше Вихрогон. Но имаше и друго. То стана ясно веднага щом погледът й се спря на лицето на телохранителя. Или по-скоро на космите, които стърчаха по лицето му.

— О, богове — прошепна тя. — На Артемис това няма да му хареса.

 

 

Артемис крачеше из двора, докато Зеленика подлагаше телохранителя му на магическата хирургична операция. Сега, когато планът му се осъществяваше на практика, съмнението започна да дъвче съзнанието му като охлюв — зелен лист. Това ли беше правилното решение? Ами ако Бътлър станеше друг човек? В края на краищата, откакто баща му се бе завърнал при семейството си, той беше коренно променен. Артемис никога нямаше да забрави онзи разговор…

 

 

Извадка от дневника на Артемис Фоул. Диск 2. Кодиран

Лекарите в Хелзинки бяха категорични, че трябва да напомпат баща ми с витамини. Той беше не по-малко категоричен, че това не е необходимо. А когато един Фоул е категоричен, той обикновено получава своето.

— Много съм си добре — упорстваше баща ми. — Моля ви, дайте ми възможност да прекарам малко време със семейството си.

Лекарите се оттеглиха, безсилни пред обаянието му. Аз останах изненадан от този подход. От оръжията, с които си служеше, баща ми никога не бе наблягал на чара. В миналото той би предпочел да постигне целта си, прегазвайки като булдозер всеки, който бе достатъчно глупав да се изпречи на пътя му.

Сега баща ми заемаше единствения фотьойл в болничната стая, подпрял по-късия си крак на табуретка. Майка ми бе приседнала на страничната облегалка. Изглеждаше ослепителна в палтото от бяла изкуствена кожа.

Баща ми забеляза, че гледам крака му.

— Не се тревожи, Арти — каза. — Утре ще ми вземат мерки за протеза. Доктор Херман Грубер ще долети от Дортмунд.

Бях чувал за Грубер. Той работеше за олимпийския отбор на Германия. Най-добрият.

— Ще поискам нещо по-спортно. Може би с кантове.

Шега. Необичайно за баща ми.

Майка ми разроши косата му.

— Престани с шегите, скъпи. На Арти му е трудно, знаеш. Когато замина, той беше още бебе.

— Какво ти бебе, майко — казах аз. — В края на краищата, бях на единайсет.

Баща ми топло се усмихна. Може би сега беше моментът да поговорим, преди доброто му настроение да се е сменило с обичайната строгост.

— Татко, след изчезването ти нещата се промениха. Аз се промених.

Той кимна важно.

— Да, прав си. Трябва да поговорим за бизнеса.

А, да. Да се върнем към бизнеса. Това беше бащата, когото помнех.

— Ще видиш, струва ми се, че семейните банкови сметки са в добро състояние, а се надявам и да одобриш портфолиото с акциите. За изминалата финансова година те донесоха осемнайсет процента дивидент. Осемнайсет процента е доста внушително за съвременния пазар, така че не съм те провалил.

— Явно аз съм те провалил, сине — каза Артемис-старши, — щом мислиш, че банковите сметки и акциите са най-важното. Сигурно си го научил от мен — той ме придърпа към себе си. — Не бях съвършеният баща, Арти, съвсем не. Бях твърде зает със семейния бизнес. Винаги са ми казвали, че мой дълг е да управлявам империята Фоул. Престъпна империя, както и двамата знаем. Ако от това отвличане е имало някаква полза, тя е, че преразгледах приоритетите си. Искам нов живот за всички ни.

Не можех да повярвам на ушите си. Един от най-ясните ми спомени беше как баща ми постоянно цитираше мотото на семейството: „Aurea est potestas“ — „Златото е могъщество“. А ето че сега загърбваше принципите на Фоул. Какво беше направила магията с него?

— Златото не е най-важното, Арти — продължи той. — Нито могъществото. Всичко, от което се нуждаем, е тук. Това сме ние тримата.

Бях крайно изненадан. Но не неприятно.

— Но, татко… Винаги си казвал… Това не си ти. Ти си нов човек.

Майка ми се присъедини към разговора.

— Не, Арти. Не нов, а предишният. Човекът, в когото се влюбих и за когото се омъжих, преди империята Фоул да вземе връх. И сега си го върнах: отново сме семейство.

Погледнах родителите си — колко щастливи бяха заедно! Семейство? Възможно ли беше Фоул отново да станат нормално семейство?

 

 

Артемис се върна в настоящето, стреснат от суматохата в колата на институт „Ледников период“. Тя започна да се клатушка, изпод вратата се процеждаше синя светлина.

Не се паникьоса. И преди беше виждал лечение. Миналата година, когато Зеленика поправяше откъснатия си показалец, магическите искрици бяха разтопили половин тон лед — и всичко това заради едно малко пръстче. Представете си какви поражения би могъл да нанесе организмът на Бътлър, възстановяващ се от фатална рана.

Суматохата продължи няколко минути, през които две от гумите на микробуса отхвърчаха, а окачването бе напълно съсипано. За щастие, институтът беше затворен за през нощта, иначе доктор Лейн със сигурност щеше да прибави към сметката и автосервизните услуги.

Накрая магическата буря утихна и колата се отпусна като вагон от влакче на ужасите след бясно препускане. Зеленика отвори задната врата и се облегна с цялото си тяло на касата. Беше изтощена, изцедена. Мургавото й лице светеше с болнава бледност.

— Е? — попита Артемис. — Жив ли е?

Тя не отговори. Интензивното лечение често предизвикваше гадене и преумора. Капитан Бодлива Зеленика пое няколко дълбоки глътки въздух и се отпусна на задната броня.

— Жив ли е? — повтори момчето.

Зеленика кимна.

— Жив е. Да, жив е. Но…

— Но какво, Зеленика? Кажи ми!

Феята свали каската си. Тя се изплъзна от пръстите й и се търкулна на двора.

— Съжалявам, Артемис. Направих всичко, което беше по силите ми.

По-лошо нещо от това едва ли можеше да каже.

 

 

Артемис се качи в колата. Подът беше хлъзгав от вода и цветни кристали. През натрошената решетка на вентилационната система се процеждаше пара, а неоновата лампа на тавана примигваше като светкавица в бутилка.

Криогенната камера лежеше разнебитена в ъгъла, от жироскопите й капеше течност. През ръба се подаваше една от ръцете на Бътлър и хвърляше страховита сянка на стената.

Контролното табло на камерата още работеше. Артемис изпита облекчение, когато погледна екрана и забеляза, че иконката със сърдечния пулс леко примигва. Бътлър беше жив! Зеленика отново бе успяла! Но нещо безпокоеше феята. Според нея имаше проблем.

Още щом надникна в криогенната камера, Артемис разбра какъв е проблемът. Порасналата коса на телохранителя беше силно прошарена: Бътлър беше влязъл в камерата четиридесетгодишен, а човекът, когото сега виждаше пред себе си, бе поне на петдесет. Може би дори по-възрастен. В разстояние на малко повече от четири часа Бътлър беше остарял.

Зеленика надникна през рамото на Артемис.

— Поне е жив — каза феята.

Момчето кимна.

— Кога ще се събуди?

— След два дни. Приблизително.

— Как се случи това? — попита Артемис, като отметна кичур коса от челото на Бътлър.

Зеленика сви рамене.

— Не знам със сигурност. Това е от компетентността на Вихрогон.

Артемис извади от джоба си комплекта слушалки, закачи ги на ухото си и нагласи микрофона.

— Някакви предположения, Вихрогоне?

— Не съм сигурен — обади се кентавърът. — Предполагам обаче, че магията на Зеленика не е била достатъчна. За лечението е била необходима и част от жизнените сили на Бътлър. Ако се съди по вида му, около петнайсет години.

— Може ли да се направи нещо?

— Боя се, че не. Каквото е излекувано, не може да се поправи. Ако това може да ти послужи за утеха, той вероятно ще живее по-дълго от нормалното. Но не можем да върнем младостта му и което е по-важно, не можем да определим състоянието на ума му. Лечението може да е изличило всичко от мозъка му и той сега да е празен като форматиран диск.

Артемис дълбоко въздъхна.

— Какво ти причиних, стари приятелю!

— Няма време за това — прекъсна го Зеленика. — И двамата трябва да се махате от тук. Сигурна съм, че целият този гръм и трясък е привлякъл нечие внимание. Имате ли превозно средство?

— Не. Пристигнахме с полет на гражданската авиация. От „Хийтроу“ дойдохме с такси.

Зеленика сви рамене.

— Бих искала да помогна, Артемис, но вече изгубих достатъчно време тук. Изпълнявам мисия. Изключително важна мисия, с която трябва да се заема незабавно.

Артемис отстъпи от криогенната камера.

— Зеленика, относно мисията ти…

Капитанът бавно се обърна.

— Артемис…

— Разкрити сте, нали? Някой е пробил защитните системи на Вихрогон, това ли е?

Зеленика извади от раницата си голям лист камуфлажно фолио.

— Трябва да отидем някъде да поговорим. На спокойствие.

 

 

През следващите четиридесет и пет минути за Артемис всичко беше като в мъгла. Зеленика уви двамата човеци в камуфлажно фолио и ги закачи за Лунния си пояс. Този пояс ефективно намали теглото им до една пета от земната им маса.

Но дори тогава механичните й крила с усилие издигнаха тримата в нощното небе. Феята трябваше да отвори клапана до дупка, за да ги издигне на петстотин фута надморска височина.

— Сега ще си сложа щита — предупреди тя в микрофона си. — Гледай да не се мяташ много насам-натам. Не искам някой от вас да се откачи.

После изчезна и на мястото й леко заблещукаха звезди, наредени по очертанията на фигурата й. От вибрациите халките на колана дрънчаха и зъбите на Артемис се тресяха в устата му. Чувстваше се като насекомо в пашкула си от фолио, откъдето се подаваше само лицето му, брулено от нощния вятър. В началото усещането беше почти приятно, той летеше високо над града и гледаше как колите блещукат с фарове по пътищата. После Зеленика се остави на западния вятър и тримата се понесоха по въздушните течения над океана.

Изведнъж за Артемис цялата Вселена се превърна във вихрушка от пронизващи ветрове, самолети с дъвчещи пътници и стъписани птици. До него Бътлър висеше отпуснат в импровизирания вързоп от фолио. То се сливаше с цветовете наоколо, като отразяваше преобладаващите нюанси. В никакъв случай не стигаше до съвършено пресъздаване на обстановката, но определено вършеше работа за нощен полет над океана към Ирландия.

— Това фолио неуловимо ли е за радарите? — попита Артемис по микрофона. — Не искам някой усърден пилот на изтребител да ме вземе за НЛО.

Зеленика обмисли думите му.

— Прав си. Може би трябва да се спуснем малко по-ниско, за всеки случай.

След две секунди Артемис горчиво съжаляваше, че изобщо се е обадил: Зеленика нагласи крилата си на стръмно спускане и тримата се понесоха с бясна скорост към нощните вълни. Спряха в последния момент, когато Артемис вече мислеше, че кожата ще отлети от лицето му.

— Така достатъчно ниско ли е? — попита Зеленика с едва доловима нотка на присмех в гласа си.

Те обраха пяната от върховете на вълните и по камуфлажното фолио на Артемис заискриха капки вода. Тази вечер океанът беше бурен и Зеленика следваше очертанията на водната повърхност, като ту се спускаше, ту се изкачваше по хребетите на вълните. Пасаж гърбави китове доловиха присъствието им и забраздиха пенестите води на бурното море, като скачаха на трийсет метра през вълните и се скриваха в черните дълбини. Нямаше делфини. Дребните бозайници се криеха от бурята в тесните заливи и подводните пещери покрай ирландския бряг.

Зеленика заобиколи корпуса на един пътнически ферибот, прелитайки толкова близо край него, че Артемис долови пулса на двигателя. На палубата няколко пасажери групово повръщаха през борда, като едва не улучиха невидимите пътници отдолу.

— Очарователно — промърмори Артемис.

— Не се тревожи — обади се гласът на Зеленика от прозрачния въздух над главата му. — Почти пристигнахме.

Те минаха над фериботното пристанище Рослеър и поеха по бреговата линия на север, прелитайки над планините Уиклоу. Дори в дезориентираното състояние, в което се намираше, Артемис не можеше да не се възхити на скоростта им на придвижване. Тези крила бяха фантастично изобретение. Колко пари можеха да се спечелят от такъв патент! Артемис се овладя. Продажбата на феини технологии беше основната причина за сегашното състояние на Бътлър.

Те намалиха скоростта достатъчно, за да се видят очертанията на отделните градове. Дъблин беше на изток — над мрежата от магистрали блещукаше нимб от жълти светлини. Зеленика заобиколи града и се насочи към по-слабо населената северна част на областта. По средата на голямо тъмно парче земя се издигаше самотна сграда, която изглеждаше бяла на светлината на външните прожектори: потомственото имение Фоул, домът на Артемис.

Имението Фоул, Дъблин, Ирландия

— А сега ми обясни — каза Зеленика, след като бяха сложили Бътлър в леглото му.

Тя седеше на най-долното стъпало на голямото стълбище. От маслените портрети на стените я гледаха поколения Фоул. Капитанът от Полицията на Нисшите елементи активира микрофона в каската си и го превключи на високоговорител.

— Вихрогоне, запиши това, моля те. Имам чувството, че ще ни се наложи да го чуем отново.

— Всичко стана на една делова среща този следобед — започна Артемис.

— Продължавай.

— Разговарях с Джон Спайро, американски индустриалец.

Зеленика дочу тракане на клавиши. Несъмнено Вихрогон търсеше сведения за този Джон Спайро.

— Джон Спайро — почти веднага се обади кентавърът. — Тъмна личност дори по човешките понятия. Агенциите за сигурност на Калните създания отдавна се опитват да го тикнат зад решетките. Компаниите му са екологични убийци. И това е най-малкото: промишлен шпионаж, отвличане, изнудване, връзки с мафията. За каквото и да се сетиш, той вече го е правил и се е измъкнал.

— Това е човекът — каза Артемис. — Та, бях си уговорил среща с господин Спайро…

— Какво си искал да му продадеш? — прекъсна го Вихрогон. — Човек като Спайро не прекосява Атлантическия океан за чаша чай с кифлички.

Артемис се намръщи.

— Всъщност нямах намерение да му продавам каквото и да било. Само му предложих да изчакам с пускането в продажба на едно революционно изобретение — срещу възнаграждение, естествено.

Гласът на Вихрогон отекна хладно:

— Какво революционно изобретение?

Артемис се поколеба за секунда.

— Помните ли онези каски, които Бътлър взе от Отряда по изтеглянето?

— О, не! — изстена Зеленика.

— Деактивирах механизмите им за саморазрушаване и от сензорите и чиповете конструирах куб: В-куб, миникомпютър. Не беше трудно да инсталирам фиброоптичен блокатор, за да не можете да поемете контрола върху Куба, ако го засечете.

— Дал си феина технология на човек като Джон Спайро?

— Очевидно е, че не съм му я дал! — отсече Артемис. — Той сам си я взе.

Зеленика размаха показалец пред момчето.

— Не се прави на жертва, Артемис. Не ти отива. Какво си си въобразявал? Че Джон Спайро ще си тръгне и ще ти остави изобретение, което може да го направи най-богатият човек на повърхността на планетата?

— Значи твоят компютър ни е засякъл? — попита Вихрогон.

— Да — призна Артемис. — Неволно. Спайро поиска тест за следене и феините вериги на Куба прихванаха сателитните лъчи на ПНЕ.

— Не можем ли да блокираме бъдещи засичания? — попита капитан Зеленика.

— Дефлекторите на Убежище са безсилни срещу собствените ни технологии. Рано или късно Спайро ще научи за Народа. А ако това стане, не виждам как такъв човек просто ще живее в хармония с нас.

Зеленика изгледа кръвнишки Артемис.

— Да ти напомня за някого?

— Аз не съм като Джон Спайро — възпротиви се момчето. — Той е хладнокръвен убиец!

— След още няколко години и ти ще си същият — отвърна Зеленика.

Вихрогон въздъхна. Сложи Артемис Фоул и Бодлива Зеленика в една стая — и скандалът е неизбежен.

— Стига, Зеленика — обади се кентавърът. — Нека се държим като професионалисти. Първо трябва да отменим запечатването. Следващата ни задача е да измъкнем Куба от Спайро, преди той да е разгадал тайните му.

— Имаме известна преднина — каза Артемис. — Кубът е кодиран.

— Как е кодиран?

— Вградих Код на вечността в твърдия диск.

— Код на вечността? — попита Вихрогон. — Впечатлен съм.

— Не беше чак толкова трудно. Изобретих съвсем нов основен език, така че Спайро няма да има база за сравнение.

Зеленика започна да не разбира.

— И колко време ще му отнеме да разбие този Код на вечността?

Артемис не се сдържа да не повдигне вежди.

— Цяла вечност — каза. — На теория. Но с възможностите на Спайро значително по-малко.

Зеленика реши да не обръща внимание на тона му.

— Добре тогава, значи сме в безопасност. Няма нужда да търсим Спайро, щом единственото, с което разполага, е някаква кутийка с безполезни вериги.

— Съвсем не са безполезни — възрази Артемис. — Само дизайнът на чиповете може да отведе изследователския му екип в интересни посоки. Но за едно си права, Зеленика: няма нужда да търсим Спайро. След като разбере, че съм още жив, той сам ще дойде да ме търси. В края на краищата, аз съм единственият, който може да отключи целия потенциал на В-куба.

Зеленика обхвана главата си с ръце.

— Значи всеки момент тук може да нахлуе отряд от наемни убийци, за да търси ключа към твоя Код на вечността. В такива моменти е добре наблизо да има някой като Бътлър.

Артемис свали телефонната слушалка от стойката на стената.

— В нашето семейство има повече от един Бътлър — каза той.

Бележки

[1] Специалист, който лекува чрез манипулации по гръбначния стълб и ставите. — Бел.прев.

[2] Домовой (рус.) — домашен дух, полтъргайст. — Бел.прев.

[3] Около 2300 м. — Бел.прев.

[4] Забавяне, застой (мед.). — Бел.прев.