Димо Божков
Великани на животинския свят (6)

Невероятни, но съществуващи

За нас, жителите на сушата, представата за безгръбначно животно е свързана обикновено с нещо дребно. И наистина колко ли голям може да бъде някой сухоземен охлюв, паяк или насекомо! Съвсем друга представа се получава обаче, когато човек се запознае с обитателите на океана. Между тях има видове, които се отличават с много големи, дори исполински размери.

Ако някои страни от живота на гигантските акули са все още непроучени, то още по-малко се знае за биологията на някои грамадни главоноги мекотели — КАЛМАРИ, — които живеят в дълбочините на океана.

Още в древността са се разказвали страшни истории за тези морски исполини. Понякога те уж изплавали неочаквано от глъбините на океана, обхващали с пипалата си кораба и го повличали заедно с хората в бездънната бездна. Особено много легенди за тези морски чудовища се срещат в писанията на средновековните скандинавски летописци, които ги наричат „кракени“.

Колкото и да изглежда на пръв поглед странно, кашалотите са най-ценните „сътрудници“ на зоолозите при изучаването на тези огромни мекотели.

По телата на убити кашалоти неведнъж са наблюдавани характерни кръгли рани, които достигат 22–27 см в диаметър. Тези рани са причинени от ноктите по смукалата на пипалата на гигантски калмари. Описани са само няколко случая, когато се е удало на някои хора да наблюдават на повърхността на океана как кашалот поглъща грамаден калмар. Б. А. Зенкович е бил свидетел на такава сцена. Той описва как веднъж рано сутринта недалеч от „китоловеца“, на който се намирал, бил забелязан едър кашалот, който веднага му обърнал внимание със странното си поведение — огромният бозайник ту изскачал над повърхността, ту се въртял във водата, сякаш в тялото му бил забит харпун. Отначало Зенкович помислил, че това е агонизиращ кашалот, тъй като предния ден били ранени две такива животни, които скъсали дебелите въжета, но не могли да бъдат настигнати и убити поради спусналата се над морето мъгла. Скоро обаче забелязали, че на грамадната глава на кашалота има нещо, подобно на венец, което ту се увеличавало, ту намалявало. Тогава разбрали, че китът „се бори“ с гигантски калмар, обхванал с дългите си пипала главата му. Изглеждало като че ли кашалотът се мъчи да замае калмара чрез удари във водата или пък може би искал да се отърве от пречещото му главоного по какъвто и да е начин и затова изскачал почти напълно от водата и се въртял в нея. Докато корабчето приближавало, кашалотът успял да погълне главоногото. Всички били удивени от бързината, с която китът изял замаяния или убит калмар.

Това, което само много рядко може да се наблюдава на повърхността, изглежда, че става сравнително често в дълбочините на океана. За това може да се съди от останките на грамадни калмари, намирани в стомасите на убити кашалоти. Тези находки са извънредно ценни за зоолозите, защото досега не е уловено живо такова огромно морско чудовище. Намерените или повърнати от китовете при агония части от гигантски главоноги са допринесли значително за установяване устройството и размерите на тези морски великани.

Така например през 1955 г. от стомах на кашалот, който е имал 14,33 м дължина, било извадено главоного от рода Архитеутис (Architeuthis) със следните размери: дължина (заедно с пипалата) 10,49 м, тегло 184 кг, дебелина на пипалата в основата 17 см, диаметър на очите 18 см. Намирани са обаче и части от много по-големи калмари. Преди около 55 години едър кашалот при агонията си повърнал останки от грамадно главоного. Несмлените още пипала на това животно били дълги около десет метра.

Какви чудовища представляват тези огромни мекотели, може да се види и от следните факти. През 1880 г. зоологът Верил е описал един екземпляр от вида Архитеутис принцепс (Architeutis princeps) с дължина 18 м. Само пипалата на това грамадно животно били дълги 11 м! Още по-голям е бил трупът на друг гигантски калмар, който морските вълни изхвърлили през 1933 г. край Флауърс Къв на крайбрежието на о-в Нюфаундленд в Атлантическия океан. Тялото на това умряло исполинско мекотело било около 22 м дълго. Към една трета от него се падала на туловището на животното, а останалите две трети на пипалата му.

Има сведения, че гигантските калмари се крият денем в морската дълбочина, а нощем понякога излизат на повърхността. Известни са също така някои области в Тихия океан, където те се срещат сравнително по-често. Хейердал и неговите другари са били предупредени, че могат да очакват такава среща най-вече в областта на студеното Хумболтово течение, немного далеч от бреговете на Перу. Както пише сам Хейердал, вероятността от такава среща ги е накарала да се снабдят с тежки ножове — мачете, за да са готови, ако някоя нощ бъдат събудени от прегръдката на някое ужасно пипало. За щастие смелите мореплаватели не са били нападнати от подобно морско чудовище. Все пак Хейердал пише, че в много тъмни нощи те са виждали на повърхността фосфоресциращите очи на големи главоноги, и веднага след това добавя: „Само един-единствен път видяхме как повърхността на морето кипеше и клокочеше и нещо като големи колела сякаш се издигаше и въртеше във въздуха, докато част от нашите долфини се опитваха да се спасят с отчаяни въздушни скокове…“

Днес няма съмнение, че гигантските калмари са най-едрите безгръбначни животни. Ала все още доста неща около архитеутисите са забулени в тайна. Така напр. и досега не се знае със сигурност колко вида гигантски калмари се срещат в Световния океан. Слабо са познати и редица страни от тяхната биология и екология. Понастоящем е известно, че гигантските калмари са твърде широко разпространени в Световния океан, но изглежда, че тези морски исполини се срещат почти изключително в умерени и субтропични води. В тропичните и полярните зони на океаните те попадат крайно рядко. Днес не се знае със сигурност каква е максималната дължина, която могат да достигнат тези страшни морски чудовища. Както бе вече споменато, по телата на убити кашалоти са намирани понякога кръгли рани с диаметър 22–27 см, причинени от ноктите по смукалата на пипалата на огромните мекотели. Като се има предвид, че архитеутиси с дължина около 20 м имат смукала с диаметър 12–15 см, става ясно, че в дълбочините на Световния океан трябва да живеят и много по-едри калмари. Учените допускат, че максималната дължина на тези животни навярно надминава 30 м!

Заслужава още да се отбележи, че на нашата планета няма животински организъм, който да има по-големи очи от гигантските калмари. За това има непосредствени доказателства. Така веднъж в стомаха на един убит кашалот бил намерен труп на гигантски калмар с несмлени още очи. Тези очи имали диаметър… 40 см!

Както и останалите главоноги мекотели, исполинските калмари са хищници. Те се хранят най-вече с големи риби, но изглежда, че понякога тяхна плячка стават и други морски животни, напр. делфини. Денем тези чудовища се намират обикновено на 200–1000 м дълбочина. До сравнително неотдавна се смяташе, че архитеутисите са много бързи плувци. През последните години обаче това схващане се ревизира. Като изхождат от някои анатомични особености на гигантските мекотели, редица специалисти по тази група животни считат, че максималната скорост, която калмарите могат да развият, трябва да е 7–8 км в час.

До неотдавна се пишеше често за „битки“ между кашалоти и страшните безгръбначни исполини. През последните години обаче някои учени, както напр. видният съветски специалист по главоноги мекотели К. Н. Несис, са категорични, че е неправилно да се говори за „битка“ между кашалот и гигантски калмар. Те изхождат преди всичко от разликите в теглото и „въоръжението“ на двете животни.

Така докато среден по големина мъжки кашалот тежи 40–45 т, то средно голям архитеутис тежи поне десетина пъти по-малко. А на големината на двете животни съответствува очевидно и тяхната сила. Освен това, докато долната челюст на кашалота е въоръжена с множество едри и яки зъби, с които китът улавя плячката си, то ноктите по смукалата на архитеутиса, както и клюнът, който се намира в устата му, изглежда, не могат да причинят сериозни рани на кашалота, който има под кожата си дебел слой мазнина. Като изхожда от подобни съображения, К. Н. Несис пише, че да се говори за някаква битка между кашалот и гигантски калмар е толкова нелогично, колкото да се говори за битка между лъв и заек. Това, което хората са виждали понякога на повърхността на океана, представлява очевидно усилията на кашалота да се отърси от заловилия се за главата му калмар, преди да го погълне. Впрочем, че това схващане на К. Несис е вярно, свидетелствува и даденото вече по-горе наблюдение на Б. А. Зенкович.

Безбрежните простори на Световния океан приютяват не само гигантски калмари, но и други грамадни животни. Такива са някои октоподи, медузи, миди и раци. По големина те отстъпват на страшните калмари, но все пак това са истински великани в света на безгръбначните животни, които заемат своето място между гигантите на морето.

Октоподите са сродни на калмарите животни от групата на главоногите мекотели, в която влизат още сепиите, наутилусът и различни други морски обитатели.

Тялото на октоподите се състои от объл, най-често крушовиден труп и кръгла глава, на която се намират двойка много добре развити очи и осем дълги пипала, снабдени с множество смукала. В основата си пипалата са свързани с плавателна ципа. Октоподът може да плува, но най-често пълзи или се спотайва по морското дъно, където дебне плячката си. Между основите на осемте пипала е разположена устата на животното. Тя е снабдена с як клюн, който напомня човката на папагал. В устата на октопода се изливат каналите на жлези, отделящи отровна течност, която хищникът впръсква при ухапване в плячката си и понякога чрез това напълно я парализира. Подобно на сепиите октоподите имат т.нар. „мастилена торбичка“, пълна с тъмна течност. Когато октоподът бъде нападнат, той изпръсква течността във водата и под закрилата на тази тъмна „димна завеса“ бързо се отдалечава.

Най-едрите октоподи достигат до 3 м дължина и 100 кг тегло. Най-често октоподите бягат от човека и дори едрите видове само по изключение го нападат.

Както и останалите главоноги мекотели, октоподите са хищници…, и то какви хищници. Ето какво се случило веднъж в Неаполския аквариум. В един от басейните били държани заедно три октопода. Един ден в същия басейн поставили и един грамаден рак — омар, който скоро преди това смазал с огромните си щипки твърдия череп на едра морска костенурка. Неканеният пришълец бил веднага забелязан от октоподите и скоро един от тях смело го атакувал. Играещите като змии насам-натам пипала се обвили здраво около тялото на рака — започнала страшна борба. Двете животни се търкаляли като някаква голяма жива топка по дъното на басейна. По едно време омарът успял да хване с една от щипките си едно от пипалата на октопода. Зоологът, който наблюдавал битката, изтръпнал. Той помислил, че пипалото веднага ще бъде откъснато от страшния натиск на щипката. Обаче здравата и еластична като каучук тъкан издържала. Октоподът започнал да плува из басейна, влачейки рака след себе си. Най-после, след като бил блъснат няколко пъти в каменната стена на басейна при плуването на октопода, омарът пуснал пипалото. Битката се прекратила, но само за късо време. Скоро октоподът отново нападнал омара. Борбата продължила още известно време с кратки прекъсвания, докато най-после ракът изгубил едната си щипка. Вече наполовина обезоръжен, омарът трябвало да бъде преместен в съседния басейн. Октоподът обаче не оставил на мира противника си. Той пропълзял над каменната стена, която разделяла двата басейна, нахвърлил се отново върху омара и скоро буквално го разкъсал на две. След това победителят бързо и лакомо изял жертвата си.

Раците са любима храна на октоподите. Освен с раци октоподите се хранят още с риби, миди и различни други морски животни. Понякога при хранене с миди октоподът постъпва по твърде интересен начин. Като не може със сила да отвори някоя здраво затворена мидена черупка, октоподът се въоръжава с търпение. Той чака мидата да разтвори сама черупката си и бързо пъха между двете половини на черупката някой камък. Тогава за него вече е лесно да достигне мекото тяло на мидата.

Като се вземе предвид, че в животинското царство рядко се наблюдава използуването на предмети като оръдие, става ясно, че нервната дейност при октоподите е на твърде високо ниво.

Студените северни морета на Световния океан са по-бедни на видове, отколкото топлите тропични морета. И едните, и другите имат обаче своите гиганти между населяващите ги безгръбначни животни.

В Баренцово и някои други северни морета се среща медузата Цианеа арктика (Cyanea arctica). Нейното дисковидно тяло достига до 2 м в диаметър, а многобройните й пипала — до 30 м дължина! Тази медуза е не само много едра, но и извънредно красива. Великолепни багри и шарки изпъстрят нежното тяло.

По дългите пипала на медузата има множество копривни клетки, които при раздразване изхвърлят дълги, кухи нишки. Тези нишки се забиват в тялото на жертвата или врага, като по тях изтича отровна, парлива течност. Интересно е, че младите, наскоро излюпени рибки от някои видове (напр. тези на треската) не са чувствителни към това оръжие на медузата, докато върху по-едри риби, а също така върху кожата на човека то действува твърде силно. Споменатите рибки използуват гигантската медуза за свой защитник. При опасност те бързо се събират под дисковидното й тяло и намират там сигурно прикритие от своите врагове.

Цианеа арктика се среща понякога поединично, а друг път в групи от няколко екземпляра. В известни случаи медузата се появява в такова грамадно количество, че покрива повърхността на морето на разстояние няколко мили далеч.

По кораловите рифове на някои тропични морета се срещат други гиганти на животинския свят — някои миди от рода Тридакна (Tridacna). Най-едрите измежду тях достигат до 2 м дължина и 250–300 кг тегло. Тези миди имат много дебели и здрави черупки, като дебелината на черупката може да бъде колкото една длан. Огромната мида притежава страшна сила. Има наблюдения, които показват, че едри екземпляри от вида Тридакна гигас (Tridacna gigas) могат да скъсат дебело котвено въже или да извият железен лост, ако същите попаднат между двете затварящи се половини на черупката. Горко на плувеца, чийто крак случайно попадне там. Ако мидата успее да затвори черупката си, кракът остава притиснат като в страшна преса и е почти невъзможно да бъде освободен без чужда помощ. Особено опасни са тези екземпляри, които са обрасли отгоре с водорасли, тъй като могат да останат незабелязани от плувеца.

Ханс Хас и неговата жена Лоте са направили специален опит с цел да установят какво би станало с крака на плувеца, ако той попадне между двете половини на черупката на огромната мида. Безспорно те не са рискували да поставят лично крака си в такава страшна преса, но измислили нещо твърде остроумно — купили от един магазин за чорапи изкуствен дамски крак от пластмаса и го напълнили с гипс… С този именно крак те провели след известно време своя опит. Ето какво разказва самият Ханс Хас в „Ние идваме от морето“ за този интересен експеримент.

„На следващия ден небето притъмня напълно, но дъжд валеше само от време на време. Достигнахме до остров Лоу и на другата сутрин продължихме пътя си към къщи.

— Знаеш ли за какво съвсем не се и досетихме? — ме запита неочаквано Лоте.

— За какво?

— За нашия крак!

И наистина, в очакване да се натъкнем на някоя особено голяма мида-убиец съвсем бяхме забравили за експеримента. Тъй като небето се бе малко прояснило, отправихме се към Майкълмас-Кей, до една пясъчна банка, върху която гнездеха хиляди рибарки. В доста мътната вода на наветрената страна на рифа открихме няколко средно големи тридакни. С една от тях направихме замисления опит.

Докато Лоте правеше снимки, аз пъхнах крака между разтворените черупки на мидата и го дръпнах веднага, за да го извадя така бързо, както би се опитал да стори това човек, който погрешно е стъпил в нея, или по-скоро поисках да го извадя, тъй като мидата се беше затворила и здраво го държеше. Колкото повече дърпах, въртях и се мъчех да извадя крака, толкова повече черупките се затваряха. Животното едва ли имаше лоши намерения, ала чуждото тяло просто го дразнеше и то все по-здраво и по-здраво затваряше черупките си.

Почаках известно време, докато не усетих, че мидата не притиска с такава сила крака, и дръпнах изведнъж. Но се оказа, че мидата пак излезе по-бърза от мен. След трийсет и пет минути се отказах от двубоя, завързахме мидата с въже, качихме я в лодката и я закарахме до плитчината. Пъхнах между черупката нож, завързан за дълга дръжка, и прерязах големия свивателен мускул. Едва сега кракът можа да бъде освободен и видяхме колко беше «пострадал». Ръбовете на черупките се бяха врязали в гипса.

От това може да се заключи, че разказите за мидата-убиец са действително правдоподобни. Ако събирач на морски краставици по време на отлив стъпи между черупките на някоя тридакна на такава дълбочина, че водата да стига до гърдите му, то напълно е възможно тя да го държи дотогава, докато приливът не го удави. По същия начин, ако ръка или крак на леководолаз попадне в раковината на тридакна, той може да загине.“

Подобно на много други миди тридакните се хранят с дребни животински и растителни организми, които се носят от морската вода.

При някои гигантски тридакни, които се срещат в областта на Големия бариерен риф, простиращ се на 2300 км покрай източното крайбрежие на Австралия, преди известно време бе открит и друг източник на храна. Учените установили, че по повърхността на мантията и някои вътрешни органи на тези миди се развиват масово симбионтни едноклетъчни водорасли — зооксантели. Те използуват издишвания от мидите въглероден двуокис и някои други съединения, получени при нейната обмяна, а отделят кислород, който мидата оползотворява.

Подобни водорасли се срещат и в тялото на други водни организми. При някои тридакни обаче те съставляват очевидно и твърде важен дял от храната им, тъй като червото на мидата е изпълнено с тях. Самите водорасли са изгубили способността да живеят самостоятелно и се размножават масово в тялото на мидата.

Месото на гигантската тридакна не е вкусно за европейците, но туземците го ядат с голяма охота.

До появата на европейците на някои безводни острови край Големия бариерен риф местното население е използувало черупките на тази огромна мида за събиране и запазване на дъждовна вода. Пак в миналото на някои острови в Океания туземците изрязвали от здравите черупки големи кръгове, които употребявали като монети. За един такъв кръг можело да се купят 2000 кокосови ореха или цяла свиня. Освен това от здравата черупка на тридакните били изработвани остриетата на брадви и някои други сечива.

Едно от най-интересните животни в морето е безспорно дълбокоморският гигантски японски краб (Macrocheira kaempferi), който се среща в Японско море и някои други далекоизточни морета. Това е най-големият рак, който живее на нашата планета. Този гигант поразява обаче не толкова с размерите си, колкото с извънредно своеобразния си изглед.

Яйцевидният труп на краба достига до 60 см широчина. Той се носи от десет извънредно дълги крака, първата двойка от които завършва с яки щипки. Когато ракът пълзи по дъното, той сякаш се движи на кокили и прилича на чудноват огромен паяк. При покой разстоянието между краищата на разкрачените му крака достига до 3 м!

Животът в морските глъбини е оказал своето влияние върху устройството на това своеобразно животно. То е изцяло пригодено да живее в тихи води — там, където не се отразява никакво вълнение от повърхността. Щитът на рака е извънредно тънък, а огромните му крака са силно трошливи, поради което рядко такъв крехък гигант може да се извади невредим на повърхността.

Немският зоолог Дофлайн е пуснал веднъж един такъв уловен краб на плитко място, за да види какво ще прави той там. Дори при най-слабо вълнение ракът едва се държал на краката си и безпомощно се люлеел насам-натам в морската вода. На суша дългите му слаби крака били неспособни да носят сравнително малкия му труп.

Само там — дълбоко в родната стихия, безопасният за човека исполин е „у дома си“. Като някакво фантастично страшилище той бавно пълзи по мекото дъно и доказва със самото си съществуване до какви странни създания се стига понякога по пътя на еволюцията и приспособяването към околната среда в животинския свят.