Димо Божков
Великани на животинския свят (19)

Горският човек

ОРАНГУТАНЪТ (Pongo pygmaeus) се среща в Азия. По големина той отстъпва доста на горилата — максималната му височина е 1,40–1,50 м, а теглото му — 190 до 200 кг. Мъжките орангутани са много по-едри от женските.

„Орангутан“ значи на малайски „горски човек“. Това наименование е твърде сполучливо, тъй като едрата маймуна живее действително в горите, а освен това у нея, особено у по-младите животни, има нещо, което напомня първобитен човек.

Заслужава да се спомене, че сред туземците съществува поверие, според което орангутаните са се скрили в горите и не искат да говорят само за да не ги накарат да работят…

Орангутанът се среща на островите Калимантан и Суматра. На всеки един от двата острова се среща отделен подвид, като този на Калимантан достига до по-големи размери.

Тялото на орангутана е покрито от дълга козина, която има най-често ръждивочервен цвят. Най-дълги косми има по раменете и горната част на предните крайници. Лицето е голо, широко, с относително високо чело и малки очи. Устните, особено долната, могат да се издават силно напред. При възрастните мъжки екземпляри и по бузите има особени издатъци, които се състоят от съединителна тъкан и мазнина, а освен това тези животни имат още мустаци, брада и гребен отгоре на главата.

Предните крайници на орангутана са твърде дълги — два пъти по-дълги от тези на човека. Задните крака, напротив, са относително къси. Пръстите и на едните, и на другите са отлично приспособени за катерене по дърветата.

Орангутаните се срещат най-вече из гъсти, блатисти гори, където клоните на дърветата са тясно прилепнали помежду си и по тях има различни увивни растения. Предпочитанието на такива места се обяснява с обстоятелството, че орангутанът за разлика от много други маймуни не може да скача от едно дърво на друго.

Орангутаните се срещат обикновено на малки групи най-често от по 3 до 5 животни заедно. Групите могат да имат различен състав. Понякога се виждат мъжка и женска маймуна със или без малки. Друг път се срещат заедно две-три почти напълно израснали орангутана. В някои случаи пък женска носи своето малко, като се придружава и от второ, поотраснало вече орангутанче. Възрастните мъжкари живеят понякога и поединично.

„Горският човек“ прекарва по-голяма част от живота си по дърветата. На земята той слиза сравнително рядко, тъй като там се чувствува несигурен. Движи се по нея, като се опира и на четирите си крака.

През по-голямата част от деня орангутаните търсят храна по дърветата. Те ядат листа, пъпки, различни горски плодове, млади филизи, кората на някои дървета и пр., а понякога и птичи яйца. Любимо лакомство за тях са плодовете на дуриановото дърво, което може да израсне до 30 м височина. Плодовете на това дърво са големи колкото футболна топка и са бодливи. Като откъсне такъв плод, орангутанът го разтваря с помощта на зъбите и лапите си, а после започва да вади с пръсти отвътре бялата мека маса, която много обича.

Орангутаните пият вода по два начина — те или направо я смучат със силно издадени устни, или пък потапят лапата си в нея и след това я облизват.

През деня орангутаните от време на време почиват, като най-често лягат при това в гнездата си. Малките маймунчета използуват обикновено това време за игра.

Вечер, преди да настъпи още здрач, орангутаните търсят подходящи дървета за строеж на гнезда. Самото гнездо се оплита от откъснати яки клони, застила се с листа и след това се утъпква. Когато маймуната легне да спи в него, тя се покрива с големи листа или с меки клони. Този навик се запазва и в зоологическите градини, където орангутаните се покриват вечер с одеяло, преди да заспят.

Гнездата могат да се намират на различна височина по дърветата, но най-често те са на 10–20 м над земята. Всяко гнездо се използува обикновено само една нощ, но понякога и повече нощи подред — в случай че маймуните се задържат повече дни на едно и също място. Както бе казано вече, орангутаните почиват и през деня в гнездата си. Малкото орангутанче спи нощем в едно гнездо с майка си.

В сравнение с другите човекоподобни маймуни орангутанът е твърде „флегматичен“. Както движенията, така и действията му са обикновено бавни.

Сутрин например, след като се събуди при първите слънчеви лъчи, орангутанът не бърза да стане от гнездото си. Той се протяга, почесва се, търка с юмруци очите си, зяпа наоколо си и едва след като слънцето се е издигнало вече доста високо, се надига да си търси храна. Когато строи гнезда, той също не бърза. Бавно къса необходимите му клони, като от време на време премества някой вече поставен в гнездото клон на ново, по-подходящо място. Бавни са и придвижванията на орангутана по дърветата както във вертикална, така и в хоризонтална посока.

Орангутанът е твърде миролюбиво животно. Когато види хора, той обикновено се спотайва в гъстата шума на дърветата и чака те да отминат. В други случаи, след като ги гледа известно време, се отдалечава малко навътре в гората. Даже когато е възбуден, „горският човек“ само тихо ръмжи. Орангутанът изобщо е мълчаливо животно.

Размножаването на орангутана не е свързано с определен период през годината. Женската ражда по едно малко след бременност, която трае около 275 дни. Орангутанчето суче от майка си до 3–4-годишна възраст. Женската се грижи много за него. Тя го учи да се катери по дърветата и да строи гнезда. Младите орангутани остават заедно с родителите си или с майка си, докато станат полово зрели. Продължителността на живота на „горския човек“ е докъм 30 години.

Освен човека орангутанът почти няма други врагове. Преследва го понякога само леопардът, тъй като тази едра хищна котка може отлично да се катери и да пълзи по дърветата. Жертва на леопарда обаче стават само малки и млади орангутани.

В наши дни „горският човек“ се среща още само в някои от най-затънтените кътове на островите Калимантан и Суматра. Според известни сведения там живеят сега около 3000 орангутана. Индонезийското правителство е взело мерки за опазването на този ценен вид маймуна, като е забранило да се ходи на лов за нея. Изключение се правят само при научни изследвания. Ала и в наши дни орангутани биват убивани все още от бракониери. Ето защо само решителни мерки могат да запазят от изчезване „горския човек“.