Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научен текст
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Димо Божков. Великани на животинския свят
Първо издание
Рецензенти: Михаил Йосифов, Господин Свещаров
Редактор: Евгени Ганчовски
Художник: Текла Алексиева
Черно-бели рисунки: Румен Ракшиев
Художествен редактор: Богдан Мавродинов
Технически редактор: Анастасия Константинова
Коректори: Анна Среброва, Евгения Веселинова
Излязла от печат през март 1986
Печатни коли 12,50 Издателски коли 14,58
Издателски № 26227 Формат 70/90/16 Тираж 32 110
Код 02/9532753332/2540–28–86
Издателство Наука и изкуство
Печатница Георги Димитров, София
История
- — Добавяне
Височина — 6 метра!
Ако слонът е най-едрото сухоземно животно, то безспорен „рекордьор“ на височина е ЖИРАФАТА (Giraffa camelopardalis). Нейният ръст може да достигне шест метра. Не случайно наричат понякога жирафата „странствуваща кула“. Теглото й достига 750–1000 кг, като се забелязва нещо своеобразно в устройството на нейното тяло — отделните му части изглеждат твърде непропорционални. Сравнително малката глава, на която има двойка покрити с кожа рогца, се носи от неимоверно дълга шия, трупът изглежда някак твърде къс, а предните крака са по-дълги от задните. Козината на жирафата е къса, с особена окраска — върху по-светъл, жълтеникавочервен фон са пръснати големи, по-тъмни петна с неправилна форма. В миналото някои зоолози са различавали няколко вида жирафи по техните шарки и по някои други белези, но днес се приема, че се касае само за един вид животно. Различават се обаче отделни подвидове, от които най-известен е така наречената масайска жирафа, която среща в саваните на Източна Африка. Основната й окраска е жълточервена, а по нея са пръснати шоколадовокафяви петна. Друг подвид е мрежестата жирафа, която живее в гористите местности на Сомалия и Северна Кения. Тъмните петна при нея изглеждат като големи многоъгълници, които почти се сливат помежду си, а основният жълт цвят образува нещо като светла мрежа между тях. Като изключения на различни места в Африка се срещат и жирафи-албиноси, т.е. такива екземпляри, чиято козина е лишена от пигменти и затова изглеждат светли, понякога почти бели. Съществуват и отделни екземпляри жирафи, които имат съвсем тъмна окраска и изглеждат почти черни.
Жирафата се среща в Африка на юг от Сахара. Тя обитава обикновено саваните и местности с редки дървета. Храни се най-вече с млади клонки, листа и филизи на чадъровидните акации, мимозите и някои други дървета. По-рядко пасе трева. Когато пие вода или пасе, жирафата разкрачва широко предните си крака, а понякога дори коленичи.
Своеобразното устройство на жирафата е дало отражение и върху нейната физиология. Така например сърцето на животното трябва да изтласква кръвта на два и повече метри височина, докато тя достигне главата. Вследствие на това кръвното налягане на жирафата е двойно по-голямо от това на човека, кръвта й съдържа два пъти повече червени кръвни телца в единица обем, а стената на сънната артерия е дебела 1,2 см. Интересно е, че при едно вдишване жирафата поема само 12 л въздух, докато един кон например вдишва наведнъж 30 л. Ето защо бягащата жирафа може лесно да бъде догонена от конник, а освен това, ако бяга по-дълго време, животното така се изтощава, че е принудено изведнъж да спре или дори пада понякога на земята. На къси разстояния жирафата може да развие скорост до 50 км в час. Освен това тя може да прескача и сравнително високи препятствия — над 1,80 м.
Жирафата се среща най-често на малки стада от по 7–12 животни. Рядко се виждат единични животни. Веднъж проф. Гжимек забелязал стадо от 51 жирафи, но такива големи стада са изключение.
Жирафите са дневни животни. Те се хранят обикновено сутрин и след обяд, а през най-горещите часове на деня дремят под сянката на дърветата. Нощем те спят, като понякога лягат на земята. Сънят им обаче се прекъсва често и продължителността на дълбокия сън не е повече от 20 минути за цялата нощ.
В стадата на жирафите съществува определена йерархия, т.е. едно животно е „по-високостоящо“ от друго. Така например една „по-високостояща жирафа“ пресича спокойно пътя на „по-нискостоящата“ от нея, докато обратното не става никога. Освен това „по-високостоящото“ животно държи главата си изправена, а „подчиненото“ навежда глава, когато край него мине „по-старшо“ животно.
Мъжките жирафи често се бият помежду си. Това са най-често „турнирни“ схватки, при които двете животни установяват кое е „по-висшестоящо“. Понякога обаче при такава битка едната мъжка жирафа може да нарани сериозно другата. Самата битка между двете животни става по следния начин. Двете жирафи застават една до друга (а не една срещу друга) и започват да си нанасят взаимно удари с главите и шиите. Силата на тези удари най-често е твърде голяма. Когато един от двамата противници се признае за победен, той се оттегля на известно разстояние настрани, а победителят го следва с дигната глава. Победената жирафа не е изгонена от победителя от стадото и често малко след битката може да се види как двете жирафи пасат мирно близо една до друга. Жирафите се отнасят обикновено твърде миролюбиво към другите едри тревопасни животни. Често може да се види как наред с тях пасат зебри, антилопи и други животни.
Веднъж била наблюдавана една интересна среща на самотна жирафа със стадо павиани в националния парк „Аруша“ в Танзания.
Тази жирафа се мъчела да се покатери по стръмна биволска пътека нагоре по един склон. Пътеката била обаче твърде хлъзгава, тъй като наскоро бил валял дъжд. Ето защо копитата на животното непрекъснато се хлъзгали по мократа почва и то дори паднало, като след това с мъка се изправило. Тъкмо по това време отгоре по пътеката се задало стадо павиани. Като видели жирафата, павианите насядали в полукръг близо до нея и започнали с интерес да я разглеждат. Това траяло известно време. Изведнъж един „малчуган“ набрал кураж и бързо се мушнал под корема на жирафата, като се търкулнал след това презглава надолу по пътеката. Жирафата ритнала с единия си крак по маймунчето, но не успяла да го улучи. Като видели това, останалите павиани като по команда се спуснали надолу, минавайки под корема на жирафата или край нея. Самата жирафа така се уплашила или учудила, че стояла неподвижно като статуя. Едва когато цялото стадо павиани вече било преминало, жирафата бавно се обърнала и също започнала да слиза по пътеката надолу.
Жирафата няма много врагове между хищниците в Африка — най-страшен неин враг е лъвът. Неведнъж са отбелязвани нападания на лъвове срещу възрастни жирафи.
В Намибия например веднъж лъв издебнал една самотна пасяща жирафа. Като видяла хищника, жирафата се спуснала да бяга. Ала било вече късно. Лъвът я настигнал само с няколко скока и скочил върху гърба й зад шията. Огромната хищна котка успяла да се задържи върху бягащото животно с помощта на ноктите си и очевидно скоро прегризало вратните прешлени на жертвата си, защото тя рухнала на земята.
Друг път обаче нападението на един лъв срещу една жирафа завършило трагично за него.
Този път жирафата видяла дебнещия я лъв още отдалеч и веднага се спуснала да бяга. Лъвът трябвало да я преследва доста дълго време и когато скочил върху жертвата си, той бил вече твърде изморен. Хищникът не успял „да възседне“ жирафата, а се хлъзнал по задницата й и паднал на земята. При това жирафата така силно ритнала лъва с двата си задни крака, че му смачкала гръдния кош, като изпотрошила почти всичките му ребра. Агонизиращият лъв лежал дълго на земята. Най-после един лесничей го доубил е един изстрел, за да прекрати мъките му.
В националния парк „Серенгети“ група от единадесет лъва убили веднъж една стара мъжка жирафа. Минали цели три дни, докато те изяли грамадния й труп.
Проф. Гжимек описва и следния интересен случай.
През януари 1963 г. ловното управление на Кения успяло с доста усилия да превози четири жирафи от района на Елдорет до угасналия кратер на вулкана Менентай, разположен на 160 км от столицата Найроби.
Когато пуснали животните в новото им „местожителство“, една мъжка жирафа решила да пояде от листата и клонките на едно дърво. В неговата корона обаче се бил притаил един леопард. Като забелязал жирафата, леопардът скочил върху врата й и така тежко я наранил, че тя скоро умряла.
В миналото в Африка били убити много жирафи, като за тях ходели на лов както туземци, така и бели ловци. Месото на жирафата се яде, но освен това са били използувани и други части от нейното тяло. Негрите изготвяли от кожата на животното здрави щитове, сухожилията се използували за струни на музикални инструменти, а от дългите косми на върха на опашката изплитали гривни. Днес вече почти никой не ходи на лов за жирафи, тъй като по-голям брой от тези животни се срещат сега само в резервати и национални паркове. По тези места стават обаче понякога „инциденти“ между жирафи и… автомобили.
Така например веднъж в ЮАР един лекар, който пътувал заедно със своето семейство с колата си, срещнал по шосето две жирафи. Било още призори, поради което водачът спрял колата и загасил запалените й фарове, за да не заслепява животните. Като забелязали автомобила, едната жирафа веднага се отбила от шосето, но другата се запътила съвсем спокойно към него. Достигайки до колата, тя изведнъж се обърнала и така силно я ритнала, че на три места по каросерията останали дълбоки следи от копитата й. Лекарят след това много се гордеел, че именно жирафата „наредила“ така колата му, разправял на всеки за приключението си и дълго време не поправял следите от ритането.
При друг случай един джип с геолози се движел след настъпването на нощта в Североизточна Уганда по едно шосе. След един завой водачът видял на около 25 м пред себе си по шосето застанала неподвижно жирафа. Шофьорът успял да спре колата пред самото животно. То обаче внезапно се обърнало и силно ритнало автомобила с двата си задни крака. От силния удар се счупило предното стъкло, двата фара станали на парчета, изкривил се дори воланът на колата. След това за голямо учудване на геолозите жирафата прескочила колата и се отдалечила. Никой от пътниците не пострадал при този скок на шарения исполин…
Проф. Гжимек пише, че сам той много пъти е срещал жирафи, когато е бил в кола, и то както по шосета, така и в откритата степ. Никога обаче тези животни не са проявявали нападателни намерения при тези срещи. Ето защо споменатите по-горе два случая трябва да се смятат за изключение.
Размножителният период на жирафата започва през юли и трае около два месеца. Бременността на женската е около 420–450 дни. Новороденото жирафче е „само“ 1,5–2 м високо и тежи до 70 кг! Вече 10–15 минути след раждането си то се опитва да се изправи на крака, но това му се удава най-често едва след половин час.
Жирафите се размножават и на затворено. Данните от зоологическите градини показват, че тези животни живеят повече от 25 години — като рекорд една жирафа е достигнала 28-годишна възраст.