Димо Божков
Великани на животинския свят (3)

Морските слонове и техният внушителен роднина — моржът

В Световния океан освен китообразните има и още една група бозайници, която има твърде едри представители — това са Перконогите. Естествено и най-големите между тях не могат да се сравнят с китовете, но някои видове все пак имат внушителни размери.

Най-едрите перконоги бозайници са МОРСКИТЕ СЛОНОВЕ. Това са два вида тюлени, единият от които е разпространен в Северното, а другият — в Южното полукълбо. Съответно с това първият се нарича северен морски слон (Mirounga angustirostris), а вторият — южен морски слон (Mirounga leonina).

И двата тюлена имат на върха на носа си своеобразна кожена торба, която при раздразване на животното се раздува силно и може да достигне два пъти нормалната си големина. Тази торба напомня донякъде хобота на сухоземните слонове, поради което тези тюлени са наречени „морски слонове“.

И двата вида спадат към семейството на същинските тюлени. Както и останалите представители на това семейство, морските слонове нямат ушни миди, задните им крайници, които не могат да се подвиват напред, служат само за плуване, но не и за придвижване по сушата, козината им е сравнително къса, а под кожата им се натрупва дебел слой мазнина.

В наше време северният морски слон, който е по-едър, се среща на малки стада само на о-в Гваделупа и по бреговете на Калифорния. Южният вид обаче е все още твърде многочислен в някои морета на Южното полукълбо, най-вече в субантарктически води.

Интересни сведения за южния морски слон ни дават двама учени — съветският В. А. Земски и френският Обер де ла Рю.

Южният морски слон достига до 6 м дължина и 2–3 т тегло. Впрочем тези цифри се отнасят до мъжкия екземпляр, тъй като женската е значително по-дребна и рядко надминава 3 м дължина. Твърдата, къса козина на южния морски слон мени цвета си с възрастта. Новороденото има гъста черна козина, но след един до два месеца цветът на козината става вече сребристосив, а при възрастните екземпляри той е светлокестеняв или кафяв.

Кожната торба на носа на южния морски слон достига нормално около 40 см дължина, но при възбудено състояние на животното става двойно по-голяма — до 80 см. Подкожният слой мазнина е извънредно добре развит и само от един едър екземпляр може да се получи около 600 кг мас.

Южният морски слон се храни най-вече с главоноги мекотели, по-малко с риби. Както и повечето останали тюлени, той поглъща плячката си цяла, тъй като зъбите му не са пригодени за дъвчене. Впрочем главоноги мекотели са основната му храна в районите, където ежегодно става раждането на малките, размножаването и линеенето на тюлените. През зимата повечето морски слонове напускат тези места и мигрират на север, където има по-топли води. С какво се хранят там, не е точно установено, но се предполага, че ядат пак главно главоноги мекотели.

Пътищата на миграциите на морските слонове не са още много добре познати. Обаче няма съмнение, че странствуванията на южния морски слон представляват внушително зрелище.

Френският учен Обер де ла Рю, който е зимувал няколко пъти на о-в Каргелен, пише: „Всяка година, когато южната зима е вече към края си, десетки хиляди тюлени се появяват на архипелага и остават на него до настъпването на есента, оживявайки брега със своето суетене и рев… Наистина не всички напускат архипелага през зимата, от април до края на август (когато е антарктичната зима). Остават несъмнено няколко хиляди, които живеят тук поединично или на малки групи, дремейки предимно сред купчини водорасли, изхвърлени от морето. По това време животните са тихи и тяхното ръмжене се чува рядко. На 18 юли, тоест в разгара на зимата, между нос Морн и нос Ратманова, на разстояние 22 км, преброихме приблизително 1500 екземпляра. Тогава там имаше най-вече или твърде млади, или едри мъжки; възрастни женски се срещаха доста рядко, а броят на тюлените от средните възрастови групи беше незначителен.“

Заслужава да се спомене, че при южния морски слон се среща една характерна особеност по отношение на начина на спане: както възрастните, така и младите животни често спят… по гръб — нещо, което се наблюдава като изключение при бозайниците.

Морският слон е полигамно животно. През размножителния период мъжките имат „хареми“, които се състоят от 10 до 45, но понякога и от около 120 женски животни. Първи на брега се появяват грамадните, тлъсти мъжки екземпляри. Приблизително две седмици след това започват да се появяват и женските тюлени. Мъжките ги посрещат в морето, недалеч от брега и всеки от тях се стреми да овладее повече женски. При това мъжкото животно чрез всевъзможни движения се мъчи да накара новопристигащите женски да го последват, като ги побутва и насочва към онова място, което е избрало за своя „харем“. В някои случаи, когато женската проявява известно колебание, мъжкият я принуждава да го последва чрез няколко силни удара на резците си.

През време на формирането на „харемите“ често между мъжките морски слонове стават ожесточени битки, при които те свирепо се блъскат и хапят. Борбата, която започва с оглушителен рев, продължава дотогава, докато един от двамата противници не отстъпи с кървави рани. Често и победителят излиза от борбата изпохапан и с разкъсан „хобот“.

Мъжкият морски слон зорко бди над своя „харем“ — да не би някоя от „жените“ да избяга от него или да бъде привлечена от друг мъжкар. Ако някоя от женските побегне, мъжкарят я настига, като се хвърля бързо във водата след нея и я връща обратно чрез няколко силни удара с резците си.

Женският морски слон ражда след около едногодишна бременност най-често само по едно малко. Новороденото е дълго 75–80 см и тежи около 15–20 кг. Отначало през по-голяма част от денонощието то спи.

За около четири седмици малкото тюленче нараства до 70–80 кг.

Интересно е да се отбележи, че при морския слон женската не показва особена привързаност към своето малко. Де ла Рю е забелязал, че когато някое наскоро родено тюленче бъде прекатурено от едрите приливни вълни и падне от леда в морето, пронизителните му викове видимо не правят никакво впечатление на неговата майка.

Друг пример изглежда просто невероятен. В някои случаи птици, наречени поморници (които са сродни на чайките), проявяват необикновено „нахалство“. Те избутват малкото сучещо тюленче и започват сами да поглъщат изтичащото гъсто мляко. Малкото се опитва тромаво да се съпротивява и надава пронизителни крясъци, но тюленът-майка спокойно си лежи и не обръща никакво внимание на това, което става…

Друг едър представител на перконогите е моржът (Odobenus rosmarus). Той се среща в Северния ледовит океан и в северните части на Атлантическия и Тихия океан, а липсва в цялото Южно полукълбо.

Мъжкият екземпляр е значително по-едър от женския — той достига до 4,5–5 м дължина и 2 т тегло, докато женската става най-много около 3 м дълга и към 1 т тежка.

Огромното тяло на моржа е покрито с извънредно здрава кожа, която може да достигне до 5 см дебелина! Цветът й е най-често тъмнокафяв. До около една година след раждането си моржът е покрит с гъста козина, която след това опадва. Четирите крайника на моржа, които, както и при останалите перконоги, са превърнати в плавници, имат по пет добре обособени пръста, свързани с плавателни ципи. Задните крайници на моржа може да се подвиват напред и участвуват при движението на животното по сушата.

Най-характерен белег на моржа са дългите, яки, насочени надолу бивници. Това са всъщност силно развитите кучешки зъби на горната челюст. Бивници имат и двата пола, но тези на мъжкия са по-дълги и по-големи; те достигат до 70 см дължина и 4 кг тегло.

Дълго време дори в научната литература се е писало, че бивниците представляват мощно оръжие за защита на моржа срещу неговите естествени врагове — бялата мечка и косатката. По-новите наблюдения не потвърждават това твърдение.

Съветският зоолог С. М. Успенски привежда твърде интересни данни в това отношение.

Според него бялата мечка едва ли може да се счита за враг на моржа, тъй като дори когато е много гладна, тя не се осмелява да нападне грамадното перконого. Възможно е според Успенски бялата мечка да напада понякога млади или пък болни моржове, но, както пише той, това още никой не е наблюдавал. Напротив, понякога може да се види как на някой леден блок лежат и бяла мечка, и моржове, без последните да проявяват безпокойство.

Успенски привежда и друг пример, който говори против допускането, че бивниците на моржа му служат за защита срещу неговите врагове.

В южните области на Арктика косатки нанасят понякога страшни опустошения сред моржовите стада. Моржовете гледат винаги да избягат и никога не се защищават.

Според Успенски раненият морж действително използува понякога бивниците си, напр. когато напада лодка с ловците, които са го ранили, но въпреки това при обикновени условия тези зъби не могат да се смятат за нападателно или защитно средство на животното.

Твърде често моржът си помага с бивниците при изкачването на някой стръмен леден блок. Той навярно чупи понякога с тях и немного дебел лед. Главното биологично предназначение на огромните зъби обаче е друго — с тях животното „преорава“ морското дъно, когато си търси храна.

С. М. Успенски сам е могъл да наблюдава как търсят храната си няколко едри моржа. Ето какво пише той за това:

„В моето поле на зрение постоянно се намираха два-три исполина, които правеха едни и същи неща. След като вентилираше известно време белите си дробове над водата и поемаше необходимия запас въздух, моржът се гмуркаше почти отвесно към дъното и започваше веднага да го разорава. От време на време бивниците на животното се скриваха напълно в грунта; при това моржът енергично движеше шията си или пък се преместваше с помощта на плавниците си. Когато той преобръщаше с помощта на бивниците си големи пластове от дъното, около него се вдигаше облак тиня. След като направеше някоя бразда, дълга два-три, а понякога и повече метра, моржът преплуваше няколко пъти над нея, извършвайки движения, които отначало ми бяха непонятни. Протягайки напред като ръце предните си плавници и триейки ги един в друг откъм вътрешната им повърхност, моржът започваше да се издига, оставяйки след себе си следа от ивица тиня. Преди да достигне обаче повърхността, той отпускаше плавниците си и отново се гмуркаше надолу, като при това често въртеше шията си, улавяйки нещо във водата.

Мъчейки се да разбера какво означава всичко това, аз си спомних, че изследователите отдавна са били учудени от един интересен факт: стомасите на убитите моржове обикновено са натъпкани с телата на мекотели, които понякога са така добре запазени, че по тях може да се определят видовете, към които принадлежат. В същото време в стомасите не се срещат останки от варовити черупки. До последно време беше загадка по какъв начин моржът се изхитря не само да събере за кратко време под водата достатъчно количество храна, но и така добре да я очисти, че да не повреди нежните части на мекотелите.

Лежейки на леда около час, започнах най-сетне да разбирам как се хранят моржовете. Оказа се, че моржовете събират изровените от дъното мекотели с помощта на широките и подвижни предни плавници, а не с устата си. Разбира се, заедно с храната те захващат и доста тиня. Издигайки се първия път към повърхността, моржът стрива с лапите плячката, като при това счупва черупките. След това, когато разтвори «ръцете» си, парчетата вече лесно се отделят и първи падат на дъното. Много по-бавно потъват очистените меки тела на мекотелите, които моржът улавя, когато се гмурка за втори път. Едва след като събере храната, животното се появява на повърхността. Стана ми ясно защо вътрешните повърхности на предните плавници на моржа са грапави и приличат на ренде или воденични камъни.

Изясни се, че при хранене моржът използува и своите гъсти, твърди мустаци. Те го улесняват при събирането на очистените мекотели сред размътената вода, особено през дългата полярна нощ.

Впрочем не всички моржове се хранят с мекотели и дънни рачета. Понякога между тях се срещат хищници, които предпочитат да ловят нерпи и морски зайци (тюлени), а нападат дори и лодки и са опасни за хората.

Такива моржове чукчите наричат «келючи», те ги разпознават отдалеч и се боят много от тях. Смята се, че бивниците на тези моржове имат жълт цвят и са обикновено отчупени, кожата им е покрита с драскотини и следи от порязвания, а в месото им има прослойки от мазнина (всичко това не е свойствено на «нормалните» животни). По мнението на чукчите «келюч» се получава от малко моржче, което е загубило рано майка си и е принудено да се храни с онова, което му попадне — риба, мъртви тюлени и друга необичайна храна. Като се има предвид, че младото моржче няма бивници и следователно не може да лови мекотели, подобно предположение е напълно логично.“

Моржовете живеят обикновено на стада, които в някои случаи са твърде големи.

Половата зрелост не настъпва преди 5-годишна възраст. Женският морж ражда най-често на всеки 3 или 4 години по едно малко. Бременността трае 11–12 месеца. Малкото бозае повече от една година.

Майката е много привързана към своето малко и когато няма друг изход, с ожесточение го защищава. Най-често обаче при опасност тя се опитва да избяга заедно с него, като го хваща с предните си плавници и се хвърля в морето, където го взема на гръб.

Както много други животни, обитаващи Далечния север, и моржовете извършват ежегодно дълги сезонни миграции.

Известният датски полярен изследовател Педер Фройхен пише следното за някои моржови стада, които зимуват в южните части на Западна Гренландия — близо до Сукертопен и Холстайнборг.

По тези места животните прекарват зимата край плитки води, където течения не дават възможност на морето да замръзне и моржовете могат лесно да изпълзят на крайбрежните скали или на някое от островчетата.

Край Сукертопен и Холстайнборг моржовете се появяват през септември или октомври и прекарват тук цялата зима. През февруари броят им се увеличава, тъй като идват допълнително моржове, вероятно от лежащия на север пролив Смит.

Едрите морски бозайници лежат в плътна маса по голите острови, където няма никаква растителност — всичко е унищожено от техните тежки, влачещи се тела. Ревът на мъжките се чува отдалеч, а над стадото се носи мъгла, образувана от дишането на животните.

Към края на април моржовете потеглят на север. Чака ги дълъг и изморителен път.

Подобно на китовете, които живеят лятно време във високите географски ширини и също се отправят по това време на север, и моржовете изчакват около два месеца, докато се разчупят и разпръснат ледовете и стане възможно да пресекат залива Мелвил, за да доплуват до водите, миещи крайбрежието в района на Туле. През време на миграцията женските моржове раждат своите малки. Повечето от животните са много изтощени след дългия път, тъй като през време на странствуването си моржовете се хранят твърде оскъдно.

По данни на Фройхен доста много моржове зимуват и в района на Туле, но тук ледът ги изтиква в морето. Те живеят по края на ледовете в северната част на Бафиново море, далеч от брега, като намират храната си по дъното на около 6–7,5 м дълбочина (моржът може обаче според някои сведения да се гмурка докъм 40–50 м дълбочина).

В района на Туле моржовете се приближават към бреговете, когато водата е вече очистена от леда, разчупен от пролетните приливи. Животните остават тук дълго време, като понякога отплуват далеч навътре в морето. Понякога само за няколко часа се образува „млад“ лед и тогава моржовете са принудени да го пробиват с глава. Те лесно вършат това — с мощния си череп без особени усилия разчупват 5–7,5 см дебел лед. След продължително гмуркане под водата моржът трябва да прекара известно време на повърхността, за да вентилира дробовете си, като при това шумно вдишва въздух.

Край Туле често ходят през април на лов за моржове по леда при условие, че последният е достатъчно здрав.

Щом животното се покаже над водата, ловецът бърза да забие харпуна си в шията му, ако моржът е обърнат гърбом към него, или пък в дебелата горна устна, ако муцуната на животното е насочена към ловеца. Да се цели човек в черепа е безсмислено — не може да го пробие никакъв харпун.

Моржовете са твърде ценни животни като ловен обект за ескимосите и другите обитатели на Арктика.

Само от един едър морж се получава повече от 200 кг мазнина, грамадна, дебела кожа и около един тон месо. От бивниците се изработват различни изящни изделия, които много се ценят.

С. М. Успенски изрично подчертава, че моржът играе огромна роля в живота на ескимосите и чукчите. От това животно те получават месо за себе си и своите кучета, кожата използуват за направа на шатри и лодки, стомахът и червата отиват за изготвяне на непромокаеми дрехи и някои домашни принадлежности, от бивниците правят различни инструменти, сухожилията употребяват вместо конци. Костите намират твърде разнообразно приложение — някои се използуват при направата на шейни и лодки, други служат за блюда (напр. плешката, на която се поднася месо), а трети заменят дървата — поливат ги с тюленова мас и ги горят в огнищата.

В наши дни броят на моржовете е силно намалял и поради това ловът на това животно е разрешен само за коренното население.