Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

8

Тръгвам към асансьора, като захвърлям лъка си на една страна, а колчана със стрелите — на другата. Минавам бързо покрай зяпналите от почуда авокси, които охраняват асансьорите, и стоварвам юмрук върху бутона с номер дванайсет. Вратите се плъзгат, затварят се и политам нагоре. Почти успявам да стигна до моя етаж, преди сълзите да потекат по бузите ми. Чувам как останалите ме викат от салона, но аз се втурвам по коридора, влизам в стаята си, заключвам вратата и се хвърлям на леглото. След това избухвам в плач.

Сега наистина се провалих! Сега съсипах всичко! Дори да бях имала и най-нищожен шанс, той изчезна, когато изстрелях онази стрела по гейм-мейкърите. Какво ще ми направят сега? Ще ме арестуват? Ще ме екзекутират? Ще ми отрежат езика и ще ме превърнат в авокс, за да мога да обслужвам бъдещите трибути на Панем? Какво си мислех, като стрелях по гейм-мейкърите? Разбира се, не си мислех нищо: стрелях по ябълката, защото бях страшно ядосана, че не ми обръщат внимание. Не съм искала да убия никой от тях. Ако исках, щяха да са мъртви!

О, какво значение има? И без друго нямаше вероятност да спечеля Игрите. Кого го е грижа какво ще ми направят? Това, което ме плаши истински, е какво може да причинят на майка ми и на Прим, как може да пострада семейството ми сега заради моята несдържаност. Дали ще им вземат малкото вещи, дали ще изпратят майка ми в затвора, а Прим — в общинския дом, дали ще ги убият? Не биха ги убили, нали? Защо не? Какво им пречи?

Трябваше да остана и да се извиня. Или да се засмея, сякаш това беше някаква голяма шега. Тогава може би щяха да се отнесат с мен по-снизходително. Но вместо това аз излязох наперено оттам, по възможно най-непочтителния начин.

Хеймич и Ефи чукат на вратата ми. Изкрещявам им да се махат и накрая те наистина си отиват. Отнема ми поне час да се наплача до насита. След това просто лежа свита на кълбо в леглото, милвам копринените чаршафи и гледам как слънцето залязва над Капитола, който прилича на пръснати захарни бонбони.

Отначало очаквам пазачите да дойдат и да ме отведат. Но времето минава и това изглежда все по-малко вероятно. Успокоявам се. Все още им трябва момиче-трибут от Окръг 12, нали така? Ако гейм-мейкърите искат да ме накажат, могат да го направят публично. Да изчакат, докато изляза на арената, и да насъскат срещу мен освирепели от глад животни. Хващам се на бас, че ще се погрижат да нямам лък и стрели, за да се защитя.

Преди това обаче ще ми дадат такава ниска оценка, че никой човек с ума си няма да ми стане спонсор. Ето какво ще се случи тази вечер. Тъй като на тренировките не се допускат зрители, гейм-мейкърите присъждат определен брой точки на всеки състезател. По този начин публиката се ориентира за залаганията, които продължават през цялото време на Игрите. Оценките са между едно и дванайсет — едно е безнадеждно лоша оценка, а дванайсет — непостижимо висока, — и показват доколко обещаващ е трибутът. Оценката не е гаранция кой ще излезе победител. Тя показва единствено потенциала, който даден трибут е проявил при обучението. Често, поради променливите обстоятелства на истинската арена, трибутите, които получават високи оценки, отпадат почти веднага. А преди няколко години момчето, което спечели Игрите, получи едва тройка. Въпреки това, оценката може да помогне или да навреди на трибута, що се отнася до спечелването на спонсори. Надявах се, че уменията ми в стрелбата може да ми донесат шест или седем, макар и да не съм особено силна физически. Сега съм сигурна, че имам най-ниския резултат от двайсет и четиримата. Ако никой не ме подкрепи, шансовете ми да остана жива намаляват почти до нула.

Когато Ефи чука на вратата, за да ме повика на вечеря, решавам, че е най-добре да отида. Тази вечер ще излъчат резултатите по телевизията. И без друго няма начин вечно да крия случилото се. Отивам в банята и си измивам лицето, но то все още е зачервено и подпухнало.

Всички чакат на масата, дори Цина и Порша. Иска ми се стилистите да не се бяха появили, защото, поради някаква причина, не ми е приятно да ги разочаровам. Без дори да се замисля, хвърлих на вятъра цялата добра работа, която свършиха на церемониите по откриването. Старая се да не поглеждам към никого и греба малки лъжици рибена чорба. Солена е като сълзите ми.

Възрастните започват да обсъждат прогнозата за времето, а аз поглеждам към Пийта. Той повдига вежди. Това е въпрос. Какво стана? Само поклащам леко глава. После, докато ни поднасят основното ястие, чувам Хеймич да казва:

— Добре, стига празни приказки, признайте си точно колко зле се представихте днес?

Пийта вмята бързо:

— Не знам дали има значение. Когато се появих, никой дори не си направи труда да ме погледне. Май пееха някаква пиянска песен. Така че размятах наоколо няколко тежки предмета, докато ми казаха, че мога да си вървя.

От думите му малко ми олеква. Не че и той е нападнал гейм-мейкърите, но поне и него са го предизвикали.

— А ти, скъпа? — пита Хеймич.

По някакъв начин това, че Хеймич ме нарича „скъпа“, ме стряска достатъчно, за да мога поне да говоря:

— Аз изстрелях една стрела по гейм-мейкърите.

Всички спират да се хранят.

— Какво си направила? — Ужасът по лицето на Ефи потвърждава най-лошите ми предчувствия.

— Изстрелях по тях стрела. Не точно по тях. В тяхната посока. И с мен стана като с Пийта: стрелях, а те не ми обръщаха внимание и просто… просто изгубих самообладание, затова пуснах една стрела и избих ябълката от устата на тъпото им печено прасе! — казвам предизвикателно.

— А те какво казаха? — предпазливо пита Цина.

— Нищо. Или поне аз не знам. После си излязох.

— Без да са те освободили? — ахва Ефи.

— Сама се освободих — отговарям аз. Спомням си как обещах на Прим, че наистина ще се опитам да победя, и ме обзема чувството, че върху мен е паднал цял тон въглища.

— Е, това е положението — казва Хеймич. После намазва с масло едно хлебче.

— Мислите ли, че ще ме арестуват? — питам аз.

— Съмнявам се. На този етап ще е трудно да те заместят — казва Хеймич.

— Ами семейството ми? Тях ще ги накажат ли?

— Едва ли. Няма да има особен смисъл. Предполагам, че за да окаже това върху населението някакъв ефект, който да си заслужава, ще трябва да разкрият какво е станало в Тренировъчния център. Ще трябва да кажат на хората какво си направила. Но не могат, тъй като това е тайна, така че ще бъде само загуба на излишни усилия — отбелязва Хеймич. — По-вероятно е да превърнат живота ти в ад на арената.

— Е, те и без друго вече обещаха да го направят — казва Пийта.

— Съвсем вярно — казва Хеймич. И осъзнавам, че се случва невъзможното. Те всъщност ме окуражават. Хеймич вдига с пръсти една свинска пържола, при което Ефи се мръщи, и я топва във виното си. Откъсва със зъби голямо парче месо и започва да се подсмихва. — Как изглеждаха лицата им?

Усещам как ъгълчетата на устните ми се извиват нагоре:

— Шокирани. Ужасени. Ъ-ъ, глупаво, някои от тях. — В ума ми бързо се появява един образ: — Един се спъна и падна в купата с пунш.

Хеймич се изкикотва и всички започваме да се смеем, с изключение на Ефи, макар че дори тя потиска една усмивка.

— Ами, така им се пада. Работата им е да ви обръщат внимание. И само защото идвате от Окръг 12, не им дава право да ви пренебрегват. — После бързо се оглежда, сякаш е казала нещо абсолютно възмутително. — Съжалявам, но така мисля — казва тя, без да се обръща конкретно към някого.

— Ще получа много лоша оценка — казвам.

— Оценките имат значение само ако са добри; никой не обръща особено внимание на лошите и средните. Откъде да знаят, че не криете талантите си, та нарочно да получите ниска оценка. Някои използват тази стратегия — казва Порша.

— Надявам се хората да разтълкуват именно така четворката, която вероятно ще получа — казва Пийта. — Ако получа и толкова. Всъщност, има ли нещо по-скучно от това да гледаш как някой вдига едно тежко гюле и го хвърля на няколко метра? Едното за малко да се приземи върху крака ми.

Ухилвам му се и осъзнавам, че умирам от глад. Отрязвам парче свинско, топвам го в картофено пюре и започвам да се храня. Всичко е наред. Семейството ми е в безопасност. А щом те са в безопасност, значи всъщност не е станало нищо сериозно.

След вечеря отиваме в салона да гледаме обявяването на резултатите по телевизията. Първо показват снимка на трибута, след това бързо изписват под нея резултата със светещи цифри. Професионалните трибути, естествено, получават оценки между осем и десет. Повечето други участници получават среден резултат пет. Изненадващо, малката Ру е постигнала седем. Не знам какво е показала на съдиите, но тя е толкова мъничка, че трябва да е било впечатляващо.

Окръг 12 се появява последен, както обикновено. Пийта успява да постигне осмица, така че поне двама от гейм-мейкърите трябва да са го гледали. Когато лицето ми се появява, впивам нокти в дланите си и очаквам най-лошото. После на екрана изписват със светещи цифри числото единайсет.

Единайсет!

Ефи Тринкет изписква, всички ме тупат по гърба, обсипват ме с аплодисменти и ме поздравяват. Но на мен всичко ми се струва нереално.

— Трябва да има грешка. Как… как е възможно това да се случи? — питам Хеймич.

— Предполагам, че им е допаднал буйният ти нрав — казва той. — Те трябва да осигурят зрелище. Нужни са им по-разпалени играчи.

— Катнис, момичето, което гореше — казва Цина и ме прегръща. — О, чакай само да си видиш роклята за интервюто.

— Още пламъци? — питам аз.

— Нещо такова — подмята дяволито той.

Двамата с Пийта си разменяме поздравления: още един неловък момент. Всеки от нас се е справил добре, но какво означава това за другия? Измъквам се, прибирам се в стаята си възможно най-бързо и се заравям под завивките. Напрежението от деня, особено плачът, ме е изтощило. Унасям се в сън, успокоена, облекчена, докато зад клепачите ми още се мярка бързо числото 11.

Събуждам се призори и дълго се излежавам — гледам как слънцето се показва и обявява началото на една красива утрин. Неделя е. Почивен ден у дома. Питам се дали Гейл е вече в гората. Обикновено в неделя трупаме запаси за седмицата. Ставаме рано, ловуваме и събираме растения, а след това разменяме стоката в „Таласъма“. Представям си Гейл без мен. И двамата умеем да ловуваме поотделно, но като двойка сме по-добри. Особено ако се опитваме да убием по-едър дивеч. Но и в дребните неща, да имаш партньор облекчава бремето по прехраната на семейството и дори понякога прави тази тежка задача приятна.

Мъчех се да се справям сама от около шест месеца, когато за пръв път се натъкнах на Гейл в гората. Беше една неделя през октомври, беше студено и се носеше миризма на гниещи листа. Цяла сутрин се състезавах с катериците за орехите, а през малко по-топлия следобед газих в плитките езерца, за да събирам воден шип. Не бях застреляла нищо друго, освен една катерица, която така се беше устремила към жълъдите, че буквално ме настъпи по пръстите, иначе ловът на животни можех да отложа за по-късно, когато снегът затрупа другите ми източници на храна. Тъй като бях навлязла по-навътре в гората, метнах на гръб торбите си и поех бързо по обратния път, когато изведнъж видях мъртъв заек. Висеше на трийсетина сантиметра над главата ми, обесен за врата на тънка тел. На около петнайсет метра имаше още един. Разпознах изплетените по специален начин примки, защото баща ми използваше същите. Щом жертвата падне в капана, той я вдига във въздуха, за да не я достигнат други гладни животни. Цяло лято безуспешно се опитвах да използвам примки, така че не се сдържах и пуснах торбите си, за да ги разгледам отблизо. Пръстите ми бяха точно върху телта над един от зайците, когато проехтя глас:

— Това е опасно.

Отскочих един метър назад, когато Гейл се появи внезапно иззад едно дърво. Сигурно ме беше наблюдавал през цялото време. Той беше само на четиринайсет, но вече беше висок метър и осемдесет и ми изглеждаше направо като възрастен. Бях го виждала из Пласта и в училище. И още веднъж. Беше изгубил баща си при същия взрив, при който загина и моят. През януари стоях редом до него и гледах как получава почетния си медал в Сградата на справедливостта — и той беше най-голямото дете в друго семейство, останало без баща. Помнех двете му братчета, вкопчили се в майка му — по издутия й корем личеше, че й предстои да роди само след броени дни.

— Как се казваш? — попита той, като се приближи и освободи заека от примката. Други три висяха закачени на колана му.

— Катнис — казах едва чуто.

— Е, Катнип, кражбата се наказва със смърт — или може би не знаеш? — каза той.

— Катнис — повторих по-високо. — И не се канех да го крада. Просто исках да погледна примката ти. В моите никога не се хваща нищо.

Той ме погледна намръщено: не беше убеден.

— Тогава откъде взе катерицата?

— Застрелях я. — Свалих лъка от рамото си. Все още използвах малкия лък, който ми беше направил баща ми, но напоследък се упражнявах с големия, когато можех. Надявах се, че до пролетта вече ще мога да убивам по-едър дивеч.

Гейл не можеше да отдели поглед от лъка:

— Може ли да го видя?

Подадох му го:

— Само не забравяй — кражбата се наказва със смърт.

Тогава за пръв път го видях да се усмихва. Това го преобрази, заплашителният вид изчезна и той се превърна в човек, когото ти се иска да познаваш. Но ми бяха нужни няколко месеца, докато отвърна на тази усмивка.

После заговорихме за лов. Казах му, че може би ще успея да му намеря лък, ако има какво да даде в замяна. Не храна. Исках познания. Исках да залагам собствени примки и да хвана за един ден достатъчно зайци, които да закача на колана си. Той се съгласи, че може да се измисли нещо. С течение на времето ние неохотно започнахме да споделяме познанията си, оръжията си, тайните си места, които бяха пълни с диви сливи или пуйки. Той ме учеше как да залагам примки и да ловя риба. Аз му показвах кои растения се ядат, а накрая му дадох един от скъпоценните си лъкове. После един ден, без никой от двама ни да го изрече на глас, станахме екип. Деляхме си работата и плячката. Грижехме се и двете ни семейства да имат храна.

Гейл ми вдъхна чувство за сигурност, каквото ми беше липсвало, откакто баща ми загина. Компанията му промени дългите самотни часове в гората. Станах много по-добра в лова, защото имаше кой да ми пази гърба и вече не се налагаше постоянно да се озъртам през рамо. Но той се превърна в нещо много повече от партньор в лова. Превърна се в мой довереник, в човек, с когото можех да споделям мисли, които иначе не смеех да изрека на глас в границите на оградата. В замяна, той ми доверяваше своите. В гората с Гейл… понякога наистина бях щастлива.

Наричам го свой приятел, но през последната година тази дума изглежда твърде обикновена за онова, което е Гейл за мен. Остра тръпка на копнеж пробожда гърдите ми. Само да беше с мен сега! Но, разбира се, не искам това. Не искам да е на арената, където ще умре само след няколко дни. Просто… просто ми липсва. И ми е неприятно да съм толкова самотна. Дали му е мъчно за мен? Сигурно.

Мисля си за цифрата единайсет, която проблясваше под името ми снощи. Знам точно какво щеше да ми каже: „Е, можеше и повече“. После щеше да ми се усмихне, а и аз щях да му отвърна с усмивка без сегашните колебания.

Не мога да се сдържа да не сравня отношенията си с Гейл с тези, които уж имам с Пийта. Как никога не подлагам на съмнение мотивите на Гейл, а през цялото време се съмнявам в тези на Пийта. Сравнението всъщност не е справедливо. С Гейл ни сближаваше взаимната нужда да оцелеем. Всеки от нас двамата с Пийта знае, че оцеляването на другия означава неговата собствена смърт. Как да забравиш такова нещо?

Ефи чука на вратата, за да ми напомни, че предстои още един „голям, голям, наистина голям ден“. Утре вечерта ще предават интервютата ни по телевизията. Предполагам, че целият екип ще е зает да ни подготвя за това.

Ставам и вземам бърз душ, като този път внимавам повече какви копчета натискам, и после се отправям към трапезарията. Пийта, Ефи и Хеймич са се скупчили около масата и разговарят приглушено. Това ми се вижда странно, но гладът надделява над любопитството и отрупвам чинията си с различни неща за закуска, преди да отида при тях.

Днес задушеното е от крехки късчета агнешко и сушени сливи. Идеално приготвени върху канапе от див ориз. Вече съм се справила с половината от огромния куп в чинията си, когато осъзнавам, че никой не говори. Отпивам голяма глътка портокалов сок и си избърсвам устните.

— Е, какво става? Днес ще ни обучавате за интервютата, нали?

— Точно така — казва Хеймич.

— Не е нужно да ме чакате да свърша. Мога едновременно да слушам и да ям — казвам аз.

— Ами, има промяна в плановете. Относно настоящия ни подход — казва Хеймич.

— Каква? — питам. Не съм сигурна какъв е настоящият ни подход. Да се опитваме да изглеждаме посредствени пред останалите трибути, е последната част, която си спомням.

Хеймич свива рамене:

— Пийта помоли да бъде обучаван отделно.