Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

16

Ру е решила да ми се довери изцяло. Разбирам това, защото веднага щом химнът свършва, тя се сгушва в мен и заспива. Явно и аз нямам и никакви опасения по отношение на нея, тъй като не вземам особени предпазни мерки. Ако искаше смъртта ми, трябваше просто да изчезне от онова дърво, без да ми покаже гнездото на хрътосите. Някъде дълбоко в себе си знам очевидното. Не може и двете да спечелим тези Игри. Но тъй като шансовете засега са, че и двете няма да оцелеем, изхвърлям тази мисъл от главата си.

Вместо това се насочвам към най-новата си идея за професионалистите и техните припаси. Двете с Ру трябва да намерим някакъв начин да унищожим храната им. Напълно съм сигурна, че ще им е много трудно да се изхранват. По традиция стратегията на професионалните трибути е още от самото начало да завземат цялата храна и да действат от тази позиция. Годините, през които не я бяха опазили добре — в единия случай я унищожи стадо отвратителни влечуги, другия път я отнесе предизвикано от гейм-мейкърите наводнение — са всъщност тези, когато победители станаха трибути от други окръзи. Фактът, че професионалистите се хранят по-добре още от малки, всъщност им пречи, защото не умеят да гладуват. Не така, както умеем ние с Ру.

Но съм прекалено изтощена, за да се заема с подробен план още тази вечер. Заздравяващите рани, все още леко замаяната ми от отровата глава и топлината на Ру до мен, сгушила глава на рамото ми, ми вдъхват усещане за сигурност. За пръв път си давам сметка колко самотна бях на арената; колко успокояващо може да бъде присъствието на друго човешко същество. Предавам се на съня, като решавам, че утре ще си разменим ролите. Утре професионалистите ще са тези, които ще трябва да се тревожат.

Гърмежът на оръдието ме стряска и ме събужда. Небето просветлява, птиците вече чуруликат. Ру кацва на един клон срещу мен, обгърнала нещо с двете си ръце. Чакаме да чуем още изстрели, но няма такива.

— Кой според теб беше това? — Не мога да не си помисля за Пийта.

— Не знам. Може да е всеки — казва Ру. — Сигурно довечера ще разберем.

— Повтори ми кои останаха — моля я аз.

— Момчето от Окръг 1. Двамата трибути от 2. Момчето от Трети. Треш и аз. И вие с Пийта — казва Ру. — Това прави осем. Чакай, и момчето от Десети окръг, онова със сакатия крак. С него са девет.

Има и още някой, но и двете не можем да си спомним кой.

— Питам се как ли е умрял последният — казва Ру.

— Няма как да разберем. Но е добре за нас. Една смърт би трябвало да задържи за малко вниманието на тълпата. Може би ще имаме време да направим нещо, преди гейм-мейкърите да решат, че нещата се развиват твърде бавно. Какво държиш в ръцете си?

— Закуска — казва Ру, протяга ръце и виждам две големи яйца.

— Какви са? — питам.

— Не съм сигурна. Оттатък има едно блатисто място. От някаква водна птица са — казва тя.

Хубаво ще е да ги сготвим, но не ни се рискува да палим огън. Предполагам, че загиналият днес трибут е бил жертва на професионалистите, което означава, че са се съвзели достатъчно, за да влязат отново в Игрите. Изсмукваме яйцата, изяждаме по едно заешко бутче и малко къпини. Това по всички представи е добра закуска.

— Готова ли си да го направим? — питам аз, като си слагам раницата на гърба.

— Какво да направим? — пита Ру, но от начина, по който бързо скача на крака, е ясно, че е готова да направи всичко, което предложа.

— Днес ще унищожим храната на професионалистите — казвам.

— Наистина ли? Как? — Очите й светват от възбуда. В това отношение е пълна противоположност на Прим, за която приключенията са истинско мъчение.

— Нямам представа. Хайде, ще измислим план, докато ловуваме — казвам.

Ловът не е кой знае колко успешен, защото се занимавам повече с това да измъкна от Ру всяко късче информация за базовия лагер на професионалистите. Тя се е промъкнала да ги шпионира само за малко, но е наблюдателна. Разположили са лагера си до езерото. Запасите им са струпани на трийсетина метра от него. През деня оставят друг трибут, момчето от Окръг 3, да пази провизиите.

— Момчето от Окръг 3 ли? — питам. — Той действа заедно с тях?

— Да, стои в лагера през цялото време. Той също беше ужилен, когато привлякоха хрътосите до езерото — казва Ру. — Сигурно са го оставили жив, за да им служи за пазач. Но не е много едър.

— Какви оръжия има? — питам.

— Доколкото видях, не кой знае какви. Копие. Нас може и да ни спре, но за Треш ще е лесно да го убие — отвръща Ру.

— И храната си стои просто така, на открито? — питам аз. Тя кимва. — Нещо не е съвсем наред в цялата тази постановка.

— Знам. Но не разбрах точно какво — казва Ру. — Катнис, дори да успееш да се добереш до храната, как ще я унищожиш?

— Ще я изгоря. Ще я хвърля в езерото. Ще я залея с гориво. — Смушквам Ру в корема, точно както бих смушкала Прим. — Ще я изям! — Тя се изкикотва. — Не се тревожи, ще измисля нещо. Да унищожаваш разни неща е много по-лесно, отколкото да ги създаваш.

Известно време събираме корени, къпини и зелени растения и с приглушени гласове измисляме стратегия. И започвам да опознавам Ру, най-голямата от шест деца, която пази братята и сестрите си, отстъпва дажбите си на по-малките, търси храна из полята на един окръг, в който миротворците далеч не са така любезни като нашите. Ру, която, попиташ ли я какво обича най-много на света, отговаря, за моя безкрайна изненада: „Музиката“.

— Музиката ли? — възкликвам аз. В нашия свят по полезност нареждам музиката някъде между панделките за коса и небесната дъга. Дъгата поне ти подсказва какво ще е времето. — Остава ли ви много време за музика?

— Пеем вкъщи. А също когато работим. Затова много ми харесва брошката ти — казва тя и посочва към сойката-присмехулка, за която отново съм забравила.

— Имате сойки-присмехулки? — питам.

— О, да. С някои сме големи приятели. С часове пеем и си отвръщаме на песните. Те ми носят съобщения — казва тя.

— Какви съобщения? — питам аз.

— Обикновено съм най-високо в клоните на дървото, затова първа виждам флага, който сигнализира, че работният ден свършва. Изпълнявам една специална песничка — казва Ру, отваря уста и изпява кратка мелодия от четири ноти със сладък, ясен глас. — А сойките-присмехулки я разнасят из овощната градина. Така всички знаят, че трябва да приключват работа — продължава тя. — Все пак, ако се приближиш твърде много до гнездата им, стават опасни. Но за това не можеш да им се сърдиш.

Разкопчавам брошката и й я подавам:

— Заповядай, вземи я. За теб тя има по-голямо значение, отколкото за мен.

— О, не — казва Ру, като отново затваря пръстите ми върху брошката. — Обичам да я гледам на теб. Затова реших, че мога да ти се доверя. А и си имам това. — Тя измъква от ризата си огърлица, изработена от усукани треви. Върху нея е окачена грубо издялана дървена звезда. Или може би е цвете. — Това е талисман за късмет.

— Е, засега действа — казвам, докато закопчавам сойката-присмехулка обратно на ризата си. — Продължавай да си го носиш.

Когато става време за обяд, вече имаме план. Рано следобед сме готови да го приведем в действие. Помагам на Ру да събере и да подреди дървата за първите два лагерни огъня: за третия ще има време да се погрижи сама. Решаваме да се срещнем после на мястото, където за пръв път ядохме заедно. Потокът би трябвало да ми помогне да се върна обратно дотам. Преди да тръгна, проверявам дали Ру има достатъчно храна и кибритени клечки. Дори настоявам да вземе спалния ми чувал в случай, че до падането на нощта не успеем да се срещнем.

— Ами ти? Няма ли да ти е студено? — пита тя.

— Не и ако си намеря друг чувал долу при езерото — казвам. — Знаеш ли, тук кражбите не са незаконни — казвам ухилено.

В последния момент Ру решава да ме научи на своя сигнал със свирукането на сойката-присмехулка — онзи, с който съобщава, че работата за деня е приключила.

— Може и да не подейства. Но ако чуеш сойките-присмехулки да го пеят, ще знаеш, че съм добре, само че не мога да се върна веднага.

— Тук има ли много сойки-присмехулки? — питам аз.

— Не си ли ги видяла? Имат гнезда навсякъде — отговаря тя. Трябва да призная, че не съм забелязала.

— Добре тогава. Ако всичко мине според плана, ще се видим за вечеря — казвам аз.

Неочаквано Ру обвива ръце около шията ми. Поколебавам се само за миг, преди да отвърна на прегръдката й.

— Да се пазиш — казва ми тя.

— Ти също — казвам аз. Обръщам се и поемам обратно към потока леко разтревожена — че Ру може да загине; че може и да не загине, и двете да останем последни; че оставям Ру сама; че оставих Прим сама вкъщи. Не, Прим си има майка ми и Гейл, както и един хлебар, който обеща, че няма да остане гладна. Ру има само мен.

Щом стигам до потока, тръгвам надолу покрай него към първото място, което си избрах след нападението на хрътосите. Трябва обаче да съм предпазлива, докато се движа покрай водата, защото откривам, че мислите ми са заети с въпроси, на които засега нямам отговор, и повечето са свързани с Пийта. Оръдието, което гръмна рано тази сутрин, сигнал за неговата смърт ли беше? Ако е така, как е умрял? Убит от някой професионален трибут? И дали е било за отмъщение, че ме е оставил жива? Отново се мъча да си спомня онзи момент над тялото на Глимър, когато той се втурна през дърветата. Но дори само фактът, че тялото му искреше, сякаш беше покрито с роса, ме кара да се съмнявам във всичко случило се.

Вчера сигурно съм се придвижвала много бавно, защото само за няколко часа стигам до плиткия участък, където се къпах. Спирам, за да допълня запаса от вода и да покрия раницата с още един слой кал. Тя като че ли непрекъснато си възвръща оранжевия цвят, независимо колко пъти я мажа.

Близостта с лагера на професионалистите изостря сетивата ми и колкото повече се приближавам, толкова по-предпазлива ставам. Често спирам и се ослушвам за необичайни звуци, с готова стрела в тетивата на лъка. Не виждам никакви други трибути, но наистина забелязвам някои неща, които спомена Ру. Сладки къпини. Храст с листата, които излекуваха ужилванията ми. Гроздове от гнезда на хрътоси близо до дървото, в чиито клони бях хваната като в капан. А тук-там за миг се мярка черно-бяло крило на сойка-присмехулка в листата високо над главата ми.

Когато стигам до дървото с изоставеното гнездо в подножието му, спирам за миг, за да събера смелост. Ру ми даде точни указания как да стигна оттук до най-доброто място за наблюдение близо до езерото. Помни, казвам си. Сега ловецът си ти, а не те. Стискам по-здраво лъка си и продължавам напред. Стигам до горичката, за която ми каза Ру, и отново трябва да отбележа колко е умна и находчива. Намирам се в самия край на гората, но ниската растителност е толкова гъста, че мога лесно да наблюдавам лагера на професионалистите, без да ме забележат. Между нас се простира обширната равнина, където започнаха Игрите.

Виждам четирима трибути. Момчето от Окръг 1, Катон и момичето от Окръг 2, и мършаво момче с пепелява на цвят кожа, което трябва да е от Окръг 3. През цялото време, което прекарахме в Столицата, не ми направи почти никакво впечатление. Не си спомням почти нищо за него — нито костюма, нито оценката от обучението, нито интервюто му. Дори сега, докато седи там и премята из пръстите си някаква пластмасова кутия, е лесно да го пренебрегнеш в присъствието на едрите му и властни другари. Сигурно имат някаква полза от него, иначе едва ли биха го оставили жив. И все пак това, че го виждам, само допълва несигурността ми по въпроса защо професионалистите са го оставили да пази, защо изобщо са го оставили жив.

И четиримата, изглежда, още се възстановяват от нападението на хрътосите. Дори оттук виждам големите отоци по телата им. Сигурно не са проявили достатъчно разум да измъкнат жилата или, ако са го направили, не са знаели за листата, които лекуват тези ужилвания. Очевидно лекарствата, които са намерили в Рога на изобилието, каквито и да са били те, не са имали ефект.

Рогът на изобилието стои в първоначалното си положение, но вътрешността му е напълно опразнена. Повечето провизии, прибрани в сандъци, чували от зебло и пластмасови каси, са грижливо подредени под формата на пирамида, която ми се струва съмнително отдалечена от лагера. Други са пръснати около пирамидата — почти така, както бяха пръснати около Рога на изобилието в началото на Игрите. Над пирамидата е опъната мрежа, единствената полза от която е да я предпазва от птиците.

Цялата постановка е напълно озадачаваща — отдалечеността, мрежата и присъствието на момчето от Окръг 3. Едно е сигурно: да унищожа тези провизии няма да е толкова лесно, колкото изглежда. Тук действа някакъв друг фактор, и по-добре да почакам, докато разбера какъв е. Сигурно около пирамидата е заложен някакъв капан. Може би има скрити ями, падащи мрежи, конец, който, ако бъде прекъснат, изпраща в сърцето ти смъртоносна стрела. Наистина, възможностите са безкрайни.

Докато размишлявам върху вариантите, с които разполагам, чувам как Катон изкрещява. Той сочи към гората, далеч зад мен, и без да се обръщам, знам, че Ру е запалила първия огън. Погрижихме се да съберем достатъчно сурови дърва, така че пушекът да се вижда отдалече. Професионалистите веднага започват да се въоръжават.

Избухва спор. Достатъчно силен е, за да чуя, че се отнася за това дали момчето от Окръг 3 трябва да остане, или да ги придружи.

— Той идва с нас. Имаме нужда от него в гората, а и без друго работата му тук вече е свършена. Никой не може да докосне тези запаси — казва Катон.

— Ами Любовника? — пита момчето от Окръг 1.

— Непрекъснато ти повтарям: забрави за него. Знам къде го прерязах. Истинско чудо е, че още не е умрял от загуба на кръв. Във всеки случай, не е в достатъчно добра форма да ни нападне — казва Катон.

Значи Пийта е някъде там в гората, тежко ранен. Но все още нямам представа поради каква причина е изменил на професионалистите.

— Хайде — казва Катон. Тиква едно копие в ръцете на момчето от Окръг 3 и всички тръгват в посока на огъня. Последното, което чувам, докато влизат в гората, е как Катон казва: „Щом я намерим, ще я убия, както аз си знам, и никой да не се меси“.

Не ми се вярва да говори за Ру. Не тя е тази, която пусна върху него гнездо на хрътоси.

Оставам на мястото си около час, като се опитвам да измисля какво да правя по въпроса с провизиите. Предимството, което ми дават лъкът и стрелите, е разстоянието. Много лесно мога да изстрелям пламтяща стрела в пирамидата — стрелям достатъчно добре, за да я провра през пролуките в мрежата, — но няма гаранция, че ще я подпали. По-вероятно е просто да изгори, и после какво? Няма да съм постигнала нищо и ще съм им дала твърде много информация за себе си: че съм била тук, че имам съучастник, че стрелям точно с лък.

Няма алтернатива. Ще трябва да се промъкна по-близо и да видя дали не мога да открия как точно са защитени запасите. Тъкмо се готвя да се покажа, когато някакво движение привлича погледа ми. На неколкостотин метра вдясно, виждам как някой излиза от гората. За миг си помислям, че е Ру, но после разпознавам Фоксфейс — именно нея не можахме да си спомним сутринта. Когато решава, че е безопасно, тя затичва към пирамидата с бързи, ситни стъпки. Преди да стигне до кръга от провизии, разпръснати около пирамидата, спира, оглежда терена и внимателно стъпва на едно място. После започва да се приближава към пирамидата със странни малки подскоци, като понякога се приземява на един крак и леко се олюлява, а понякога рискува и прави няколко стъпки. В един момент се хвърля нагоре във въздуха, прескача малко буренце и се приземява, изправена на пръсти. Но леко надхвърля целта и инерцията я запраща напред. Чувам я как надава остър писък, когато ръцете й се удрят в земята, но не се случва нищо. След миг тя вече е успяла да се изправи отново на крака и продължава, докато стига купчината с провизии.

Значи съм права за скрития капан, но явно е по-сложен, отколкото си представях. Бях права и за момичето. Колко ли е хитра, след като е успяла да открие този път, за да се добере до храната и да го повтаря толкова успешно? Тя си напълва раницата, като взема няколко неща от най-различни контейнери, солени бисквити от една щайга, две-три ябълки от чувал, който виси окачен на въже на един сандък. Взима от всичко по малко, толкова, колкото никой да не усети, че нещо от храната липсва. Толкова, колкото да не предизвика подозрение. После изпълнява странния си малък танц в обратна посока, измъква се от кръга и избягва в гората, здрава и читава.

Осъзнавам, че скърцам със зъби в пристъп на безсилен гняв. Фоксфейс потвърди онова, за което вече се бях досетила. Но какъв капан са заложили, който да изисква такава сръчност? И да има толкова много механизми за задействане? Защо изпищя така, когато ръцете й се допряха до земята? Бихте си помислили… и бавно започва да ми просветва… бихте си помислили, че самата земя ще експлодира.

— Минирано е — прошепвам си аз. Това обяснява всичко: готовността на професионалистите да зарежат запасите си, реакцията на Фоксфейс, участието на момчето от Окръг 3, в който се намират фабриките, където правят телевизори, автомобили и експлозиви. Но откъде ги е намерил? В запасите? По принцип гейм-мейкърите не осигуряват такъв вид оръжие, защото на тях им харесва да гледат как трибутите собственоръчно проливат кръв. Измъквам се от храстите и пресичам терена до една от кръглите метални плочи, с които повдигнаха трибутите и ги изпратиха на арената. Земята около нея е разкопана и после отново заравнена. Мините бяха обезвредени след изтичането на шейсетте секунди, в които стояхме върху плочите, но момчето от Окръг 3 вероятно е успяло да ги задейства отново. За пръв път виждам някой да прави такова нещо по време на Игрите. Обзалагам се, че е било истински шок дори за гейм-мейкърите.

Е, браво на момчето от Окръг 3, задето ги изигра, но какво да правя аз сега? Очевидно не мога просто така да се разходя из минираното поле, без да хвръкна във въздуха. Колкото до изстрелването на горяща стрела, това е още по-смехотворно. Мините се задействат при натиск. И не е нужно да е особено силен. Една година едно момиче изпусна отличителния знак на окръга си — малка дървена топка, докато стоеше върху металната плоча, и буквално трябваше да изстържат от земята парчетата от тялото й.

Разполагам с доста добро оръжие. Може да успея да запратя няколко камъка там вътре и да задействам… колко? Една мина? Това може да предизвика верижна реакция. Може ли наистина? Дали момчето от Окръг 3 е разположило мините така, че само една мина да не е достатъчна, за да задейства останалите? По този начин запасите са защитени, но смъртта на нашественика е сигурна. Дори да взривя само една мина, със сигурност ще подтикна професионалистите отново да тръгнат по следите ми. А и във всеки случай, какво си въобразявам? Налице е онази мрежа, явно опъната с цел да отклони всяко подобно нападение. Освен това, необходимо е да запратя трийсетина камъка едновременно там вътре, за да задействам голяма верижна реакция, ако искам да унищожа всичко наведнъж.

Поглеждам назад към гората. Димът от втория огън на Ру се издига към небето. Досега професионалистите вероятно вече са започнали да подозират някаква хитрост. Времето изтича.

Има решение: знам, че има, но трябва да се съсредоточа. Взирам се в пирамидата, в кошчетата, в щайгите, прекалено тежки, за да ги съборя със стрела. Може би в някоя от тях има готварско олио. Пак се връщам на идеята за горящата стрела, когато осъзнавам, че накрая мога да изгубя всичките си дванайсет стрели и пак да не улуча точно някой съд с олио, тъй като ще действам само по догадки. Сериозно обмислям и идеята да повторя изкачването на Фоксфейс до пирамидата, с надеждата да намеря ново средство за унищожение, когато погледът ми случайно попада върху чувала с ябълки. Мога да разкъсам въжето с един изстрел: нима не постигнах поне това в Тренировъчния център? Чувалът е голям, но въпреки това може би ще предизвика само една експлозия. Ако можех да освободя самите ябълки…

Знам какво да направя. Влизам в обхват и си определям три стрели, за да изпълня задачата. Заемам внимателно поза за стрелба, изключвам от съзнанието си останалия свят и методично се прицелвам. Първата стрела разкъсва чувала отстрани, близо до най-горния край и оставя процеп в зеблото. Втората разширява процепа до зееща дупка. Виждам как, когато изпращам третата стрела, първата ябълка се накланя, докосва разкъсания край на чувала и се търкулва през процепа.

За миг всичко изглежда застинало във времето. После ябълките се разпиляват на земята и взривната вълна ме отхвърля назад.