Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

6

Тренировъчният център има кула, предназначена единствено и само за трибутите и членовете на техните подготвителни екипи. Това ще бъде нашият дом, докато започнат истинските Игри. Всеки окръг разполага с цял етаж. Просто влизаш в асансьора и натискаш номера на окръга си. Много лесно се помни.

Возила съм се в асансьор два пъти в Сградата на справедливостта в Окръг 12. Веднъж — за да получа медал за смъртта на баща ми, и втори път — вчера, за да се сбогувам за последно с приятелите и семейството си. Но онзи асансьор е тъмно, скърцащо съоръжение, което се движи като охлюв и мирише на вкиснато мляко. Стените на този асансьор са кристални и виждаш как хората на приземния етаж се смаляват като мравки, докато се изстрелваш във въздуха. Ободряващо е и се изкушавам да попитам Ефи Тринкет дали можем да се повозим пак в асансьора, но това ми се струва някак детинско.

Очевидно задълженията на Ефи Тринкет не приключват на гарата. Двамата с Хеймич ще ни наглеждат чак докато излезем на арената. Това е донякъде хубаво, защото на нея поне може да се разчита да ни заведе навреме там, където трябва, докато Хеймич не сме го виждали, откакто във влака се съгласи да ни помага. Вероятно се е строполил в безсъзнание някъде. Ефи Тринкет, от друга страна, изглежда, хвърчи нависоко. Ние сме първият поверен на нейните грижи отбор, предизвикал сензация на церемониите по откриването. Прави ни комплименти не само за костюмите, но и за поведението ни. Освен това твърди, че познава всички важни хора в Капитола и цял ден ни е хвалила, с цел да ни спечели спонсори.

— Налагаше се да се държа много загадъчно — казва тя и притваря очи. — Защото, разбира се, Хеймич не си направи труда да ми каже стратегията ви. Аз обаче направих каквото можах с материала, с който разполагах. Как Катнис се пожертва за сестра си. Как и двамата успешно се преборихте и превъзмогнахте варварството на вашия окръг.

Варварство ли? Това звучи иронично, изречено от жена, която помага да ни подготвят за заколение. А на какво смята, че се дължат успехите ни? На маниерите ни на хранене ли?

— Всички са скептични, естествено, тъй като вие сте от въгледобивния окръг. Но аз казах — и това беше много умно от моя страна — казах: „Е, ако подложите въглищата на достатъчно силен натиск, те се превръщат в перли!“ — Ефи ни се усмихва така сияйно, че нямаме друг избор, освен да отговорим ентусиазирано на остроумната й забележка, макар тя да е невярна.

Въглищата не се превръщат в перли. Перлите се образуват в миди. Възможно е да е искала да каже, че въглищата се превръщат в диаманти, но това също е невярно. Чувала съм, че в Окръг 1 имат някаква машина, която може да превръща графит в диаманти. Но ние в Окръг 12 не добиваме графит в мините. Това беше част от работата на хората в Окръг 13, преди да бъде унищожен.

Питам се дали хората, на които цял ден е досаждала с приказките си за нас, знаят или изобщо се интересуват от това.

— За съжаление, аз не мога да уговарям споразумения със спонсори за вас. Само Хеймич има това право — казва мрачно Ефи. — Но не се тревожете, ще го докарам на масата, под дулото на пистолет, ако е необходимо.

Макар да й липсват качества в толкова много отношения, Ефи Тринкет притежава определена решителност, на която няма как да не се възхитя.

Апартаментът, в който ме настаняват, е по-голям от цялата ни къща в Окръг 12. Тапициран е с плюш, като купето във влака, но освен това в него има толкова много автоматични джаджи, че едва ли ще имам време да натисна всички копчета. Само душът има контролно табло с повече от сто варианта, от които можеш да избираш, за да регулираш температурата на водата, налягането й, сапуни, шампоани, благовония, масла и гъби за масаж. Когато излезеш от душа и стъпиш върху рогозката, се включват отоплителни уреди, които с въздушни струи изсушават тялото ти. Вместо да се мъча със заплелите се на възли кичури на мократа си коса, просто поставям ръка върху една кутия и около главата ми се разнася въздушен поток, който разплита, разделя и изсушава косата ми почти мигновено. Тя се спуска плавно по раменете ми като лъскава завеса.

Програмирам гардероба, за да си избера дрехи по мой вкус. Прозорците се въртят така, че показват или скриват части от града по мое желание. Трябва само да прошепнеш в една слушалка какво ястие си си избрал от огромното меню и след по-малко от минута то се появява пред теб, горещо и вдигащо пара. Разхождам се из стаята, похапвам гъши дроб и пухкав хляб и в този момент някой чука на вратата. Ефи ме вика на вечеря.

Хубаво. Умирам от глад.

Влизаме в трапезарията и заварваме Пийта, Цина и Порша на балкона, от който се разкрива гледка към Капитола. Радвам се да видя стилистите, особено след като чувам, че ще дойде и Хеймич. Всяка вечеря, където почетните места се падат само на Ефи и Хеймич, е обречена на провал. Освен това, целта в случая не е да ядем, а да планираме стратегията си — нещо, в което Цина и Порша вече са доказали колко са ценни.

Безмълвен млад мъж, облечен в бяла туника, предлага на всички ни високи чаши с вино. Отначало искам да откажа, но никога не съм опитвала вино, с изключение на домашното, с което майка ми лекува кашлица, а и кога ще ми се предостави шанс пак да го опитам? Отпивам от стипчивата, суха течност, и тайно си мисля, че може да се подобри с няколко супени лъжици мед.

Хеймич се появява точно когато сервират вечерята. Изглежда, че е имал собствен стилист, защото е чист, издокаран и по-трезвен, отколкото съм го виждала някога. Не отказва предложеното вино, но когато започва да яде супата си, осъзнавам, че това е изобщо първият път, в който го виждам да яде. Може би наистина ще успее да се стегне за достатъчно дълго време и да ни помогне.

Изглежда, че Цина и Порша оказват цивилизоващ ефект върху Хеймич и Ефи. Най-малкото, те се обръщат учтиво един към друг. И двамата сипят единствено хвалебствия към стилистите ни за встъпителната церемония. Докато си разменят празни приказки, аз се съсредоточавам върху яденето. Гъбена супа, горчиви зелени растения с домати, големи колкото грахови зърна, леко запечено говеждо, нарязано тънко като хартия, фиде в зелен сос, сирене, което се топи в устата, поднесено със сладко синьо грозде. Сервитьорите, всички до един млади хора, облечени в бели туники като онзи, който ни поднесе вино, безмълвно се доближават и отдалечават от масата, като се грижат чиниите и чашите да са постоянно пълни.

Някъде след половин чаша вино усещам, че главата ми се замайва и преминавам на вода. Усещането не ми харесва и се надявам скоро да отмине. Как Хеймич търпи да бъде непрекъснато в това състояние, е пълна загадка за мен.

Опитвам се да съсредоточа вниманието си върху разговора, който се е насочил към костюмите ни за интервюто, когато едно момиче поставя на масата великолепно изглеждаща торта и сръчно я запалва. Тя лумва, а после пламъците потрепват по краищата известно време, докато накрая изгасват. За миг ме обзема съмнение:

— Защо гори? Алкохол ли има вътре? — питам и вдигам поглед към момичето. — Това е последното нещо, което ис… О! Аз те познавам!

Не мога да свържа лицето на момичето с някакво име или да си спомня кога съм я виждала. Но съм сигурна в това. Тъмночервената коса, поразителните черти на лицето, порцеланово бялата кожа. Но още докато изричам думите, усещам как стомахът ми се присвива от нервност и вина при вида й, и макар да не мога да го изкарам на повърхността, знам, че с нея е свързан някакъв лош спомен. Ужасеното изражение, което преминава бързо по лицето й, само засилва смущението и неудобството ми. Тя поклаща глава в знак на отрицание и бързо се отдалечава.

Забелязвам, че четиримата възрастни на масата ме наблюдават зорко.

— Не ставай смешна, Катнис. Как е възможно да познаваш някой авокс? — казва Ефи. — Дори самата мисъл е нелепа.

— Какво е авокс? — питам глупаво.

— Някой, който е извършил престъпление. Отрязали са й езика, за да не може да говори — казва Хеймич. — Сигурно е някаква предателка. Няма вероятност да я познаваш.

— А дори и да я познаваш, не бива да говориш с никой авокс, освен за да му дадеш някаква заповед — допълва Ефи. — Разбира се, не е възможно да я познаваш.

Но аз действително я познавам. А сега, след като Хеймич спомена думата предателка, си спомням откъде. Неодобрението е толкова силно, че никога не бих могла да го призная.

— Не, сигурно не. Просто… — заеквам аз и започвам да усещам ефекта от виното.

Пийта щраква с пръсти:

— Дели Картрайт. Ето коя е. И на мен все ми се струваше позната. После осъзнах, че страшно ми прилича на Дели.

Дели Картрайт е тромаво момиче с нездрав цвят на лицето, с жълтеникава коса, което прилича на нашата сервитьорка горе-долу толкова, колкото някой бръмбар прилича на пеперуда. Освен това е може би най-дружелюбният човек на планетата — постоянно се усмихва на всички в училище, дори на мен. Никога не съм виждала момичето с червената коса да се усмихва. Но с благодарност се хващам за думите на Пийта.

— Разбира се, ето за кого си мислех. Трябва да е заради косата — казвам.

— А също и нещо в очите — допълва Пийта.

Напрежението около масата отслабва.

— Е, добре. Ако само за това става дума — казва Цина. — И, да, в тортата има спиртно питие, но алкохолът се е изпарил. Поръчах я специално в чест на огнения ти дебют.

Довършваме тортата и се преместваме в друга стая, за да гледаме записа на церемониите по откриването, който се излъчва в момента. Няколко други двойки правят добро впечатление, но никоя не може да се сравнява с нас. Дори собственият ни екип изпуска едно: „Ах!“, когато ни показват как излизаме от Тренировъчния център.

— Чия беше идеята да се държите за ръце? — пита Хеймич.

— На Цина — казва Пийта.

— Добре премерена нотка на бунтарство — казва Хеймич. — Много хубаво.

Бунтарство ли? За миг се замислям върху това. Но когато си спомням другите двойки, застанали сковано на разстояние един от друг, без изобщо да се докосват или някой от тях да показва с нещо, че забелязва присъствието на другия, сякаш другият трибут изобщо не съществува, сякаш Игрите вече са започнали, разбирам какво има предвид Хеймич. Представянето ни като приятели, а не като съперници, ни е отличило точно толкова, колкото и огнените костюми.

— Утре сутринта е първата тренировка от обучението ви. Да се срещнем за закуска, и ще ви кажа точно как искам да играете ролята си — обръща се Хеймич към нас двамата. — Сега вървете да поспите, докато възрастните разговарят.

Тръгваме заедно с Пийта по коридора към стаите. Когато стигаме до моята врата, той се обляга на рамката: не препречва пътя ми в истинския смисъл на думата, а настоява да му обърна внимание.

— Така значи, Дели Картрайт. Представи си само, да открием нейна двойница тук.

Иска обяснение и се изкушавам да му дам такова. И двамата знаем, че той ме покри. Значи отново съм му задължена. Ако му кажа истината за момичето, това може по някакъв начин да изравни нещата. С какво всъщност може да ми навреди? Дори той да ме издаде, едва ли ще има особено значение. Това беше само нещо, на което станах свидетел. Пък и той излъга за Дели Картрайт толкова, колкото и аз.

Осъзнавам, че всъщност наистина искам да разкажа на някого за това момиче. Някой, който може би ще успее да ми помогне да разбера нейната история. Гейл щеше да е първият ми избор, но няма вероятност някога да го видя отново. Опитвам се да преценя дали ако кажа на Пийта, това може да му даде някакво евентуално предимство пред мен, но не виждам как. Може би ако му се доверя, всъщност ще го накарам да повярва, че го смятам за приятел.

Освен това, мисълта за момичето с отрязания език ме плаши. Тя ми напомни защо съм тук. Не за да представям като на модно ревю огнени костюми и да ям деликатеси, а за да загина от кървава смърт, докато тълпите насърчават с викове убиеца ми.

Да кажа или да не кажа? Все още съм замаяна от виното. Взирам се към дъното на празния коридор, сякаш решението се крие там.

Пийта се възползва от колебанието ми:

— Беше ли вече на покрива? — Поклащам глава. — Цина ме заведе. Оттам се вижда целият град. Само че вятърът е малко силен.

Мислено си превеждам това като: „Никой няма да чуе какво си говорим“. Имам чувството, че тук сигурно сме под наблюдение.

— Може ли да се качим, без да питаме?

— Разбира се, хайде — казва Пийта.

Тръгвам след него по стълбището, което води до покрива. Има малка куполообразна стая с врата, от която се излиза навън. Щом излизаме на хладния, вечерен въздух, затаявам дъх при вида на гледката. Капитолът блещука като огромно поле от светулки. Електричеството в Окръг 12 е нередовно, обикновено го имаме само по няколко часа на ден. Често прекарваме вечерите на свещи. На наличието му може да се разчита само когато излъчват по телевизията Игрите или важни правителствени съобщения, които е задължително да гледаме. Но тук никога няма недостиг. Абсолютно никога.

С Пийта се приближаваме до парапета в края на покрива и поглеждам право надолу към улицата, която гъмжи от хора. Чуват се коли, от време на време някой вик и странно метално звънтене. В Окръг 12 по това време всички вече щяхме да се приготвяме за лягане.

— Попитах Цина защо ни пускат да се качваме тук горе. Дали не се тревожат, че някой от трибутите може да реши да скочи от покрива? — казва Пийта.

— И той какво каза?

— Че е невъзможно. — Пийта протяга ръка в привидно празното пространство. Чува се остър бумтеж и той рязко я отдръпва. — Някакво енергийно поле те отхвърля обратно на покрива.

— Винаги се грижат за безопасността ни — кимам аз. Макар че Цина е показал покрива на Пийта, аз се питам дали би трябвало да сме тук сега, толкова късно, и то сами. Никога не съм виждала трибути на покрива на Тренировъчния център. Но това не означава, че не ни записват. — Мислиш ли, че ни наблюдават сега?

— Може би — допуска той. — Ела да видиш градината.

От другата страна на купола са направили градина с цветни лехи и дървета в саксии. От клоните висят стотици вятърни камбанки, които обясняват звънтенето, което чух. Тук в градината, в тази ветровита нощ, то е достатъчно да заглуши гласовете на двама души, които искат никой да не ги чуе. Пийта ме поглежда с очакване.

Преструвам се, че разглеждам едно цветче.

— Веднъж ловувахме в гората. Бяхме се скрили, дебнехме дивеч — прошепвам.

— С баща ти ли? — прошепва той в отговор.

— Не, с приятеля ми Гейл. Изведнъж всички птици едновременно спряха да пеят. С изключение на една. Сякаш надаваше предупредителен крясък. И тогава я видяхме. Сигурна съм, че беше същото момиче. С нея имаше едно момче. Дрехите им бяха дрипави. Под очите си имаха тъмни кръгове от недоспиване. Бягаха, сякаш от това зависеше животът им — казвам аз.

За миг замлъквам, когато си спомням как ни парализира видът на тази странна двойка, явно не от Окръг 12, бягаща през гората. По-късно се питахме дали бихме могли да им помогнем да избягат. Сигурно бихме могли. Да ги скрием. Ако бяхме действали бързо. Вярно е, че бяхме изненадани, но нали и двамата сме ловци. Знаем как изглеждат притиснатите натясно животни. Разбрахме, че момчето и момичето са в беда още щом ги видяхме. Но само гледахме.

— Ховъркрафтът се появи изневиделица — продължавам да разказвам на Пийта. — Искам да кажа, в един миг небето беше празно, а в следващия той беше отгоре. Беше напълно безшумен, но те го видяха. Една мрежа се спусна върху момичето и го отнесе нагоре, бързо, по-бързо от онзи асансьор. Пронизаха момчето с нещо като копие. Беше прикрепено към кабел, и го вдигнаха заедно с него. Но съм сигурна, че беше мъртъв. Чухме как момичето изкрещя веднъж. Май извика името на момчето. После ховъркрафтът си замина. Изчезна във въздуха. А птиците запяха отново, сякаш не беше станало нищо.

— Видяха ли те? — попита Пийта.

— Не знам. Бяхме се скрили под една скала.

Но всъщност знам. Имаше един миг, след крясъка на птицата, но преди появата на ховъркрафта, когато момичето ни забеляза. Гледахме се очи в очи и то извика за помощ. Но нито Гейл, нито аз реагирахме.

— Трепериш — казва Пийта.

Става ми много студено от вятъра и от разказа. Писъкът на момичето. Дали й е бил последният?

Пийта сваля якето си и загръща с него раменете ми. Понечвам да отстъпя назад, но после му позволявам, като решавам засега да приема както якето, така и любезния жест. Един приятел би постъпил точно така, нали?

— Оттук ли бяха? — пита той и закопчава най-горното копче на якето.

Кимвам. Имаха онова излъчване на хората от Капитола. Момчето и момичето.

— Къде според теб са отивали? — пита той.

— Не знам — отговарям аз. Окръг 12 е до голяма степен краят на пътя. Отвъд него има само пустош. Ако не броите развалините на Окръг 13, които още тлеят от токсичните бомби. Показват го от време на време по телевизията, само за да ни напомнят. — Нито знам защо биха си тръгнали оттук. — Хеймич беше казал, че авоксите са извършили „предателство“. Срещу какво? Можеше да е единствено срещу Капитола. Но тук имаха всичко. Нямаха повод за бунт.

— Ще се махна оттук — избухва Пийта. После се оглежда разтревожено. Гласът му беше достатъчно висок, за да се чуе над звънтенето. — Бих се прибрал вкъщи още сега, ако ми позволят. Но трябва да признаеш, че храната е страхотна.

Пак прикри станалото. Ако някой чуеше само това, то щеше да прозвучи просто като думи на изплашен трибут, а не на човек, позволил си да усъмни в неподлежащата на обсъждане доброта на Капитола.

— Става студено. По-добре да се прибираме — казва той. Вътре в купола е топло и светло. Тонът му е на човек, който води обикновен разговор. — Твоят приятел Гейл. Това онзи, който отведе сестра ти по време на Жътвата, ли е?

— Да. Познаваш ли го? — питам.

— Всъщност не. Чувам момичетата да говорят много за него. Мислех си, че ти е братовчед или нещо такова. Приличате си — казва той.

— Не, не сме роднини — казвам аз.

Пийта кимва, с непроницаемо изражение.

— Той дойде ли да се сбогува с теб?

— Да — отговарям аз и го наблюдавам внимателно. — И баща ти дойде. Донесе ми сладки.

Пийта вдига вежди, сякаш това е новина. Но вече съм го виждала да лъже много убедително и не се хващам лесно на това.

— Наистина ли? Е, вие двете със сестра ти сте му симпатични. Сигурно е искал да има дъщеря, вместо пълна къща с момчета.

Самата мисъл, че е възможно някога да са ме обсъждали около масата на вечеря, край огъня в пекарницата, ме стряска. Сигурно майка му не е била в стаята.

— Познавал е майка ти, когато са били деца — казва Пийта.

Поредната изненада. Но сигурно е вярно.

— О, да. Израснала е в града — казвам. Изглежда неучтиво да добавя, че никога не е споменавала хлебаря, освен за да похвали хляба му.

Вече сме пред вратата на стаята ми. Връщам му якето:

— Значи ще се видим сутринта.

— До скоро — казва той и тръгва по коридора.

Когато отварям вратата, червенокосото момиче прибира трикото и ботушите ми от пода, където ги оставих преди да взема душ. Искам да й се извиня за това, че може би й навлякох неприятности преди малко. Спомням си обаче, че не е разрешено да говоря с нея, освен ако не й давам заповед.

— О, съжалявам — казвам. — Трябваше да ги върна на Цина. Съжалявам. Може ли да му ги занесеш?

Без да ме поглежда в очите, тя кимва леко и тръгва да излиза.

Бях решила да й кажа, че съжалявам за случилото се на вечеря. Но знам, че имам много по-дълбоки причини за извинения. Че се срамувам, задето така и не се опитах да й помогна в гората. Че оставих онези от Капитола да убият момчето и да осакатят нея, без да си мръдна и пръста.

Точно както гледах Игрите.

Изритвам обувките си и се пъхам под завивките както съм с дрехите. Продължавам да треперя. Възможно е момичето изобщо да не ме помни. Но знам, че ме помни. Не забравяш лицето на човека, който е бил последната ти надежда. Издърпвам завивките над главата си, сякаш това ще ме предпази от червенокосото момиче, което не може да говори. Но чувствам как очите й се взират в мен през стените, вратите и завивките.

Питам се дали ще й е приятно да гледа как умирам.