Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

18

Момчето от Окръг 1 умира, преди да успее да издърпа копието. Моята стрела се забива дълбоко в средата на врата му. Той пада на колене и съкращава наполовина краткия остатък от живота си, като изтръгва стрелата и се удавя в собствената си кръв. Презаредила съм и насочвам лъка ту на една, ту на друга страна, като в същото време крещя на Ру:

— Има ли още? Има ли още?

Налага се тя да каже „не“ няколко пъти, за да я чуя.

Ру се е обърнала на една страна, тялото й се е увило около копието. Изблъсквам момчето от нея, измъквам ножа си и я освобождавам от мрежата. Само с един поглед към раната разбирам, че е далеч отвъд възможностите ми да я излекувам. Отвъд чиито и да било възможности. Копието се е забило в корема й чак до дръжката. Прикляквам пред нея и безпомощно се взирам в забитото оръжие. Безсмислено е да й говоря утешителни думи, да й казвам, че ще се оправи. Тя не е глупачка. Ръката й се пресяга и аз се вкопчвам в нея като в спасително въже. Сякаш не умира Ру, а аз.

— Взриви ли храната? — прошепва тя.

— До последното късче — казвам.

— Ти трябва да победиш — казва тя.

— Ще го направя. Сега ще победя и заради двете ни — обещавам аз. Чувам оръдие и вдигам поглед. Трябва да е за момчето от Окръг 1.

— Не ме оставяй. — Ру стисва по-силно ръката ми.

— Разбира се, че няма. Няма да мръдна оттук — казвам. Приближавам се по-плътно до нея и придърпвам главата й на скута си. Нежно отмятам тъмната, гъста коса и я приглаждам назад.

— Пей — казва тя, но едва успявам да доловя думата.

Да пея ли?, мисля си аз. Какво да пея? Наистина знам няколко песни. Ако искате вярвайте, но някога и в моята къща звучеше музика. Пееше се и аз участвах в това пеене. Баща ми ме увличаше със забележителния си глас — но почти не съм пяла, откакто той умря. Освен когато Прим е много болна. Тогава й пея същите песни, които обичаше като бебе.

Да пея. Сълзите давят гърлото ми, прегракнала съм от пушека и умората. Но ако това е последната молба на Прим, искам да кажа, на Ру, трябва поне да опитам. Идва ми на ум простичка люлчина песен, с която приспиваме плачливи, гладни бебета. Мисля, че е стара, много стара. Отдавна се пее из нашите хълмисти земи. Както казва учителят ми по музика, „планински полъх“. Но думите са нежни и успокояващи, те обещават, че утрешният ден ще бъде изпълнен с повече надежда от този ужасен момент, който наричаме „днес“.

Леко покашлям, преглъщам с усилие и запявам:

Нататък в полята, там под върбата

в легло от мека, зелена трева

глава отпусни и затвори натежали очи.

А когато пак ги отвориш, слънцето ще изгрее.

 

Тук е спокойно, тук е тихо и топло,

тук цветята те пазят от всяка беда.

Тук са сладки мечтите и новото утро ги сбъдва за нас.

Тук е мястото, дето обичам те аз.

Очите на Ру са затворени. Гърдите й се движат, но едва-едва. Гърлото ми пуска на воля сълзите и те обливат лицето ми. Но трябва да довърша песента заради нея:

Нататък в полята, скрита далече,

под лъч от луната, във плащ от листа,

забрави всички скърби, бедите приспи.

И когато настъпи пак утрин сияйна,

и когато пак стане сутрин, тях ще ги няма.

 

Тук е спокойно и топло.

Тук цветята те пазят от всяка беда.

Последните думи едва се чуват:

Тук са сладки мечтите и новото утро ги сбъдва за нас.

Тук е мястото, дето обичам те аз.

Всичко е неподвижно и тихо. После, сякаш ги води неземна сила, сойките-присмехулки подемат песента ми.

За миг оставам да седя там и гледам как сълзите ми капят по лицето й. Оръдието, известяващо смъртта на Ру, гръмва. Навеждам се напред и притискам устни към слепоочието й. Бавно, сякаш за да не я събудя, полагам главата й на земята и пускам ръката й.

Сега те ще искат да се махна оттам. За да могат да приберат телата. А и няма за какво да оставам. Преобръщам момчето от Окръг 1 по лице, вземам раницата му и прибирам стрелата, сложила край на живота му. Отрязвам също и раницата на Ру от гърба й, защото знам, че тя би искала да я взема, но оставям забитото в стомаха й копие. Оръжията, които останат в телата, се отнасят с ховъркрафта. Не ме бива да си служа с копие, така че колкото по-скоро изчезне от арената, толкова по-добре.

Не мога да откъсна очи от Ру — изглежда още по-дребна, като животинче, свито на кълбо в гнездо от мрежа. Нямам сили да я оставя така — знам, че вече не я боли, но има толкова беззащитен вид. Да мразя момчето от Окръг 1, което в смъртта си изглежда не по-малко беззащитно, ми се струва неподходящо. Хората от Капитола са тези, които мразя, задето причиняват това на всички ни.

В главата ми звучи гласът на Гейл. Яростните му думи срещу Капитола вече не ми се струват безсмислени, вече не могат да бъдат пренебрегвани. Смъртта на Ру ме застави да се изправя очи в очи със собствената си непримиримост срещу жестокостта, срещу несправедливостта, която те ни налагат. Но тук, дори още по-силно, отколкото у дома, разбирам колко съм безсилна. Няма начин да си отмъстя на Капитола. А може би има?

Тогава си спомням думите, които Пийта каза на покрива: „Само че все ми се иска да можех да измисля начин да… да покажа на онези от Капитола, че не ме притежават. Че съм нещо повече от обикновена пионка в техните Игри“. И за пръв път разбирам какво има предвид.

Искам да направя нещо, още тук, още сега, за да ги засрамя, да ги накарам да отговарят за постъпките си, да покажа на Капитола, че каквото и да правят или да ни принуждават да правим, има една частица от всеки трибут, която не могат да притежават. Че Ру е била нещо повече от обикновена пионка в техните Игри. И че същото важи и за мен.

На няколко крачки навътре в гората намирам полянка с диви цветя. Възможно е и да са някакъв вид плевели, но имат цветчета в красиви нюанси на виолетовото, жълтото и бялото. Набирам цял букет и се връщам при Ру. Бавно, цвете по цвете, украсявам тялото й. Покривам грозната рана. Подреждам ги във венец около лицето й. Втъквам в косите й ярки цветове.

Няма как да не го покажат. Може и да предпочетат нещо друго в този момент, но ще трябва да насочат камерите си обратно тук, когато прибират телата, и тогава всички ще я видят и ще разберат, че съм го направила аз. Отстъпвам назад и поглеждам за последен път Ру. В крайна сметка тя наистина прилича на заспала в тази ливада.

— Довиждане, Ру — прошепвам. Притискам към устните трите пръста на лявата си ръка и ги протягам в нейната посока. После се отдалечавам, без да поглеждам назад.

Птиците са замлъкнали. Някъде една сойка-присмехулка надава предупредителното изсвирване, което предшества появата на ховъркрафта. Не знам как разбира. Сигурно чува неща, които хората не могат да чуят. Спирам за миг и очите ми се насочват към онова, което предстои, а не онова, което става зад мен. После птиците отново подемат песента си и знам, че нея вече я няма.

Друга сойка-присмехулка, млада, ако се съди от вида й, кацва на един клон пред мен и бурно подхваща мелодията на Ру. Моята песен и ховъркрафтът са й били твърде сложни, за да ги запомни, и все пак е научила няколкото ноти. Онези, които означават, че тя е в безопасност.

— Тя е добре, тя е в безопасност — казвам аз, докато минавам под клона, на който е кацнала птицата. — Вече не трябва да се тревожим за нея. — Тя е добре, тя е в безопасност.

Не знам накъде да тръгна. Краткото усещане, че съм си у дома, което изпитах през онази нощ с Ру, е изчезнало. Краката ми ме носят безцелно ту в една, ту в друга посока до залез-слънце. Не се страхувам, дори не съм нащрек. Което ме превръща в лесна мишена. Само дето съм готова да убия всеки срещнат на място. Без емоции и без да ми трепне ръката. Омразата ми към Капитола ни най-малко не е намалила омразата към противниците ми. Особено към професионалистите. Поне тях мога да накарам да си платят за смъртта на Ру.

Никой обаче не се появява. Не сме останали много хора, а арената е голяма. Скоро ще измислят нов начин да ни принудят да се съберем. Но днес се проля достатъчно кръв. Може би дори ще поспим.

Каня се да завлека раниците си в клоните на едно дърво, за да си направя лагер, когато един сребърен парашут плавно се спуска надолу и се приземява пред мен. Подарък от спонсор. Но защо сега? Доста добре съм с провизиите. Може би Хеймич е забелязал колко съм унила и се опитва да ме поободри. Или пък може би е нещо, което да помогне на ухото ми?

Отварям парашута и намирам малък самун хляб. Не е от хубавите бели хлябове в Капитола. Замесен е с черното брашно от дажбите и има форма на полумесец. Поръсен със семена. Припомням си на какво ме научи Пийта в Тренировъчния център за хлябовете, типични за различните окръзи. Този хляб е типичен за Окръг 11. Предпазливо вдигам все още топлия хляб. Какво ли е струвал на хората от Окръг 11, които не могат да изхранват дори себе си? Колко ли души е трябвало да се лишат от залъка си, за да отделят някоя монета, която да добавят към събраните пари за този хляб? Със сигурност е бил предназначен за Ру. Но вместо да оттеглят подаръка, когато тя загина, те са упълномощили Хеймич да го даде на мен. Като знак на благодарност ли? Или защото, също като мен, и те не обичат да оставят дълговете си неплатени? Каквато и да е причината, това се случва за пръв път: подарък от някой окръг за трибут от друг окръг.

Повдигам лице и пристъпвам сред последните падащи слънчеви лъчи. „Благодаря на хората от Окръг Единайсет“, изричам аз. Искам да знаят, че съм наясно откъде е дошъл хлябът. Че съм наясно с пълната стойност на техния дар.

Изкачвам се опасно високо в клоните на едно дърво — не за да се пазя, а за да се махна колкото може по-далече от днешния ден. Спалният ми чувал е грижливо навит в раницата на Ру. Утре ще прегледам и подредя запасите. Утре ще измисля нов план. Но тази вечер не съм способна да правя нищо друго, освен да се пристегна в клоните на дървото и да отхапвам малки залъци от хляба. Хубав е. Вкусът му ми напомня за вкъщи.

Скоро гербът се появява в небето и химнът прозвучава в дясното ми ухо. Виждам момчето от Окръг 1 и Ру. Това е всичко за тази вечер. Останахме шестима, казвам си. Само шестима. Все още стиснала хляба в ръцете си, заспивам моментално.

Понякога, когато положението е особено лошо, мозъкът ми изпраща приятен сън. Разходка с баща ми в гората. С Прим сме се излегнали на слънце и се наслаждаваме на парче торта. Тази вечер той ми изпраща Ру, все още окичена с цветя, кацнала горе в море от високи дървета, докато се опитва да ме научи да говоря със сойките-присмехулки. Не виждам никаква следа от раните й, нито кръв, само грейнало, смеещо се момиче. Тя пее песни, които никога не съм чувала, с ясен, мелодичен глас. Отново и отново. Цяла нощ. Накрая, в полусън, чувам последните няколко ноти от нейната мелодия, макар че тя се е изгубила сред листата. Когато се събуждам напълно, за миг се чувствам утешена. Опитвам се да задържа чувството на покой и блаженство, родено от съня, но то бързо се изпарява и ме оставя по-тъжна и по-самотна от всякога.

Усещане за тежест нахлува в цялото ми тяло, сякаш във вените ми има течно олово. Изгубила съм волята да върша дори най-прости задачи, да правя каквото и да било, освен да лежа тук и да се взирам немигащо през балдахина от листа. Няколко часа оставам неподвижна. Както обикновено, именно мисълта за тревожното лице на Прим, която ме гледа на екрана у дома, ме откъсва от летаргията ми.

Давам си поредица от прости заповеди, които да изпълня, например: „Сега трябва да се изправиш до седнало положение, Катнис. Сега трябва да пиеш вода, Катнис“. Изпълнявам заповедите с бавни движения, като робот. „Сега трябва да подредиш раниците, Катнис“.

Раницата на Ру съдържа спалния ми чувал, почти празния й кожен мех за вода, шепа ядки и корени, малко заешко, чифт чорапи и прашката. Момчето от Окръг 1 има няколко ножа, две резервни остриета за копие, фенерче, малка кожена кесия, комплект принадлежности за първа помощ, пълна бутилка с вода и пакет сушени плодове. Пакет сушени плодове! При целия избор, който е имал! За мен това е израз на безкрайна арогантност. Защо да си правиш труда да носиш храна, когато разполагаш с такова изобилие в лагера? Когато ще избиеш враговете си толкова бързо, че ще се прибереш, преди да си огладнял? Мога само да се надявам, че и останалите професионалисти са се придвижвали с толкова лек товар и сега няма какво да ядат.

Като стана дума за това, собствените ми запаси са на привършване. Дояждам хляба от Окръг 11 и последното заешко. Колко бързо изчезва храната. Останали са ми само корените и ядките на Ру, сушените плодове на момчето и резенче сушено говеждо. Сега трябва да ловуваш, Катнис, нареждам си.

Старателно събирам на едно място запасите, които ми трябват, и ги слагам в раницата. Щом слизам от дървото, скривам ножовете и върховете за копието на момчето в купчина едри камъни, за да не може никой да ги използва. Поради цялото обикаляне и лутане вчера вечерта, съм объркана, но се опитвам да тръгна приблизително в посоката, където е потокът. Разбирам, че съм на прав път, когато попадам на третия, незапален огън на Ру. Скоро след това откривам ято гъски, кацнали в клоните на дърветата, и убивам три, преди да се усетят какво ги е сполетяло. Връщам се при сигналния огън на Ру и го запалвам, без да ме е грижа за гъстия дим. Къде си, Катон?, мисля си, докато пека птиците и корените на Ру. Чакам те точно тук.

Кой знае къде са професионалистите сега? Или твърде далече, за да стигнат до мен, или твърде сигурни, че това е номер, или… възможно ли е? Твърде изплашени от мен? Разбира се, те знаят, че имам лък и стрели, Катон ме видя да ги вземам от тялото на Глимър. Но дали вече са успели да съберат две и две? Дали са се досетили, че аз съм взривила провизиите и съм убила един от техните? Може би мислят, че това е дело на Треш. Не би ли било по-вероятно той да отмъсти за смъртта на Ру, отколкото аз? Тъй като е от същия окръг? Не че някога е проявявал особен интерес към нея.

Ами Фоксфейс? Дали е останала наблизо, за да ме види как взривявам запасите? Не. Как само се смееше в гората на следващата сутрин, като човек, на когото са поднесли прекрасна изненада.

Не вярвам да си помислят, че Пийта е запалил сигналния огън. Катон е сигурен, че Пийта е полумъртъв. Улавям се, че ми се иска да можех да разкажа на Пийта за цветята, с които покрих Ру. Че сега разбирам какво се опитваше да ми каже на покрива. Може би ако той спечели, ще ме види в нощта на победителя, когато повтарят най-впечатляващите моменти от Игрите върху екрана над сцената, където се провеждаха интервютата ни. Победителят седи на почетно място върху платформата, заобиколен от поддържащия си екип.

Но обещах на Ру, че аз ще спечеля. И за двете ни. И не знам защо, но това ми се струва още по-важно от клетвата, която дадох на Прим.

Наистина мисля, че сега имам шанс да спечеля. Да победя. Не само защото имам стрелите или защото надхитрих професионалистите няколко пъти, макар че тези неща помагат. Нещо се случи, докато държах ръката на Ру и гледах как животът я напуска. Сега съм решена да отмъстя за нея, да направя загубата й незабравима, а мога да постигна това единствено като спечеля и по този начин самата аз стана незабравима.

Пека птиците по-дълго, отколкото трябва, с надеждата, че някой ще се появи, за да го застрелям, но никой не се появява. Може би останалите трибути са някъде там навън и се пребиват взаимно до безсъзнание. Което би било чудесно. Още от първоначалната кървава битка ме показват по телевизионните екрани по-често, отколкото ми се иска.

Накрая прибирам храната и се връщам при потока да си налея вода и да събера малко корени и растения. Но пак ме обзема умора и макар да е само ранна вечер, аз се покатервам в клоните на едно дърво и се настанявам за нощта. Мозъкът ми започва да повтаря събитията от вчера. Непрекъснато виждам как Ру лежи, прободена с копие, и как стрелата ми пронизва врата на момчето. Не знам защо изобщо трябва да се вълнувам за момчето.

После осъзнавам… той беше първият човек, когото убих.

Заедно с другите статистически сведения, които съобщават, за да помогнат на хората да решат на кого да заложат, всеки трибут има списък на убити съперници. Предполагам, че технически ще ми се признае заслугата и за Глимър и момичето от Окръг 4, задето хвърлих онова гнездо върху тях. Но момчето от Окръг 1 беше първият човек, за когото знаех, че ще умре поради моите действия. Безброй животни са намирали смъртта си от моите ръце, но само един човек. Чувам Гейл да казва: „Толкова ли е различно всъщност?“

Удивително сходно по начина на изпълнение. Дръпната тетива на лък, изстреляна стрела. Напълно различно по отношение на последиците. Убих момче, чието име дори не знам. Някъде семейството му плаче за него. Приятелите му призовават да се пролее моята кръв. Може би е имал приятелка, която наистина е вярвала, че ще се върне…

Но после си спомням за безжизненото тяло на Ру и успявам да прогоня момчето от съзнанието си. Поне засега.

Днешният ден е протекъл спокойно, без особени събития, ако се съди по небето. Няма загинали. Питам се колко ли време имаме, преди следващата катастрофа да ни принуди да се съберем отново. Ако ще е тази вечер, искам първо да поспя. Покривам здравото си ухо, за да заглуша звуците на химна, но после чувам тръбите, надигам се, сядам и поглеждам нагоре в нетърпеливо очакване.

През повечето време единствената връзка с външния свят, която трибутите имат извън арената, е обявяването на броя на загиналите всяка вечер. Но понякога се разнася тръбен зов, последван от съобщение. Обикновено то е покана за пиршество. Когато храната не достига, гейм-мейкърите устройват банкет за играчите на някое място, известно на всички, например при Рога на изобилието, като стимул да се съберат и да се бият. Понякога има угощение, а понякога няма нищо освен самун стар хляб, за който трибутите да се състезават. Не бих отишла заради храната, но това може да е идеален момент да ликвидирам няколко състезатели.

Отгоре прогърмява гласът на Клодиъс Темпълсмит, който поздравява нас, шестимата живи играчи. Но не ни кани на пиршество. Казва нещо много объркващо. Направена е промяна в правилата на Игрите. Промяна в правилата! Това само по себе си е главозамайващо, тъй като всъщност не може да се говори за никакви правила, освен първоначалното изискване да останеш в кръга шейсет секунди, и негласната забрана да се изяждаме помежду си. Според новото правило, и двамата трибути от един и същи окръг ще бъдат обявени за победители, ако са последните двама, останали живи. Клодиъс прави пауза, сякаш знае, че не схващаме казаното, и повтаря отново промяната.

Бавно осъзнавам значението на новината. Тази година победители могат да станат двама трибути. Ако са от един и същи окръг. И двамата могат да оживеят. Ние двамата можем да оживеем.

Преди да успея да се спра, извиквам името на Пийта.