Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

24

Минава известно време, докато обясня ситуацията на Пийта. Как Фоксфейс открадна храната от купчината с провизии, преди да я взривя, как взе колкото й е нужно, за да оцелее, но достатъчно малко, така че никой да не забележи, и как не би се усъмнила, че къпините, които самите ние се готвим да изядем, са отровни.

— Чудя се как ли ни е намерила — казва Пийта. — Сигурно вината е в мен, ако наистина вдигам толкова шум, колкото твърдиш.

Да ни проследи някой беше толкова трудно, колкото и да проследи стадо добитък, но се опитвам да бъда мила:

— Тя е много хитра, Пийта. Или поне беше. Докато ти я надхитри.

— Не е нарочно. Струва ми се някак нечестно. Искам да кажа, и ние двамата щяхме да сме мъртви, ако тя не ги беше изяла. — Той млъква. — Не, нямаше. Ти ги разпозна, нали?

Кимвам:

— Наричаме ги „танатоски“.

— Дори името им звучи смъртоносно — казва той. — Съжалявам, Катнис. Наистина си помислих, че са същите, които беше набрала.

— Не се извинявай. Това просто означава, че сме с една крачка по-близо до вкъщи, нали? — питам.

— Ще се отърва от останалите — казва Пийта. Взема парчето син найлон, като внимателно увива къпините в него, и тръгва да ги изхвърли в гората.

— Чакай! — извиквам. Намирам кожената кесия, която беше на момчето от Окръг 1, и я напълвам с няколко шепи къпини от найлона. — Щом са заблудили Фоксфейс, може би ще успеят да заблудят и Катон. Ако върви по следите ни или нещо такова, можем да се престорим, че случайно сме изпуснали кесията, и ако ги изяде…

— Тогава здравей, Окръг 12 — казва Пийта.

— Именно — казвам, като прикрепвам кесията на колана си.

— Той сигурно знае къде сме сега — казва Пийта. — Ако е бил някъде наблизо и е видял ховъркрафта, ще разбере, че сме я убили, и ще тръгне да ни преследва.

Пийта е прав. Това може би е точно възможността, която Катон чака. Но дори и да избягаме сега, трябва да изпечем месото, а ако запалим огън, ще дадем още един знак къде се намираме.

— Да запалим огън. Още сега. — Започвам да събирам клони и листа.

— Готова ли си да го посрещнеш? — пита ме той.

— Готова съм да ям. По-добре да си сготвим за ядене, докато имаме тази възможност. Ако знае къде сме, значи знае, и толкова. Но освен това знае, че сме двама и вероятно предполага, че сме преследвали Фоксфейс. Това означава, че ти си оздравял. А огънят означава, че не се крием, а направо го приканваме да дойде тук. Ти на негово място щеше ли да се покажеш? — питам.

— Може би не — казва той.

Пийта е истински факир в паленето на огън: успява да запали дори мокрите дърва. След малко вече съм сложила зайците и катерицата да се пекат, а корените, увити в листа, са върху жаравата. Редуваме се да събираме зелени растения и да стоим на пост, като внимаваме дали Катон няма да се зададе отнякъде, но, както и очаквах, той не се появява. Щом яденето е готово, опаковам по-голямата част от него, като оставям за всеки по едно заешко бутче, което да изядем по пътя.

Искам да се придвижим нагоре в гората, да се покатерим на някое хубаво дърво и да си устроим лагер за през нощта, но Пийта е против:

— Не мога да се катеря като теб, Катнис, особено с този крак, а и не мисля, че ще успея да заспя на петнайсет метра над земята.

— Опасно е да останем на открито, Пийта — казвам.

— Не може ли да се върнем в пещерата? — пита той. — Наблизо има вода и се отбранява по-лесно.

Въздишам. Още няколко часа ходене — или по-скоро маршируване — през гората, за да стигнем до място, което ще трябва да напуснем на сутринта, за да отидем на лов. Но молбата на Пийта не е прекалена. През целия ден той прави каквото му кажа и съм сигурна, че ако ролите ни бяха разменени, нямаше да иска от мен да прекарам нощта в клоните на някое дърво. Осъзнавам, че днес не се държах с него особено мило. Натяквах му колко е шумен, развиках му се, задето изчезна. Закачливият романс, който поддържахме в пещерата, изчезна, когато се озовахме на открито, под горещото слънце, със заплахата от Катон, надвиснала над нас. Хеймич вероятно едва сдържа яда си към мен. А колкото до публиката…

Надигам се и го целувам.

— Разбира се. Да се върнем в пещерата.

Той изглежда доволен и облекчен.

— Е, това беше лесно.

Измъквам стрелата си от дъба, като внимавам да не я повредя. Сега тези стрели са символ на храната, безопасността и самия живот.

Мятаме в огъня още един наръч дърва. Би трябвало да продължи да дими още няколко часа, но се съмнявам, че Катон ще се хване на номера. Когато стигаме до потока, виждам, че нивото на водата значително е спаднало и тя се движи по обичайния си ленив начин, затова предлагам отново да нагазим в нея. Пийта с готовност се подчинява, и тъй като се придвижва много по-тихо във водата, отколкото по суша, идеята е двойно по-добра. Обратният път до пещерата е дълъг, въпреки че се движим надолу и сме се подкрепили със заешкото месо. И двамата сме изтощени от днешния преход и все още прекалено гладни. Държа лъка си зареден, както заради Катон, така и заради рибата, която евентуално може да зърна, но потокът изглежда странно необитаем.

Когато стигаме до целта си, вече влачим крака, а слънцето се е спуснало ниско на хоризонта. Напълваме бутилките с вода и се изкачваме по малкия склон към скривалището си. Не е кой знае какво, но в тази пустош, това е най-близкото подобие на дом, което имаме. Пък и вътре ще е по-топло, отколкото в клоните на някое дърво, защото донякъде ни пази завет от вятъра, който е започнал да духа силно от запад. Приготвям хубава вечеря, но някъде по средата Пийта задрямва. След дни на бездействие ловът си казва думата. Нареждам му да влезе в спалния чувал и прибирам остатъка от яденето му за по-късно, когато се събуди. Той заспива веднага. Издърпвам спалния чувал до брадичката му и го целувам по челото — не заради публиката, а заради себе си. Защото съм безкрайно благодарна, че е тук, а не лежи мъртъв край потока, както си бях помислила. И много щастлива, че не се налага да се изправям сама срещу Катон.

Жестокият, кръвожаден Катон, който може да прекърши нечий врат само с едно движение на ръката, който беше достатъчно силен да надвие Треш, който ме е набелязал още от самото начало. Вероятно изпитва особено силна омраза към мен, откакто получих по-висока оценка от него по време на обучението. Момче като Пийта щеше да отмине това със свиване на рамене. Докато Катон, струва ми се, почти излезе от релси. Което не е чак толкова трудна задача. Спомням си как глупаво реагира, когато откри, че провизиите са взривени. Разбира се, и другите се разстроиха, но той направо побесня. Минава ми мисълта, че Катон може би не е съвсем с ума си.

Гербът осветява небето и виждам как Фоксфейс блясва за миг, а после изчезва завинаги от света. Пийта не го каза, но, изглежда, страда, че я е убил, макар това да беше важно за нас. Не мога да се преструвам, че тя ще ми липсва, но трябва да призная, че й се възхищавах. Сигурно ако ни бяха подложили на някакъв тест, щеше да се окаже най-интелигентна от всички трибути. Обзалагам се, че ако бяхме решили да й заложим капан, щеше да го усети и да не докосне къпините. Това, което я погуби, бе невежеството на Пийта. Толкова дълго време внимавам да не подценявам противниците си, че съм забравила колко опасно е и да ги надценявам.

Това ме връща към мисълта за Катон. Но докато за Фоксфейс сякаш имах усет, досещах се каква е и как действа, той донякъде ми убягва. Силен, добре трениран, но умен? Не знам. И да е такъв, то не е по същия начин като нея. И напълно му липсва умение да се контролира, което беше основната черта на Фоксфейс. Мисля, че в пристъп на гняв Катон лесно може да изгуби способността си за преценка. Обаче не си въобразявам, че в това отношение го превъзхождам. Спомням си за момента, когато изстрелях онази стрела в ябълката, забучена в устата на прасето, защото бях вбесена. Може би всъщност разбирам Катон по-добре, отколкото си мисля.

Въпреки физическото изтощение продължавам да съм нащрек, затова оставям Пийта да спи дълго след обичайния час, в който се сменяме. Започва да се зазорява, когато разтърсвам рамото му. Той поглежда навън, почти разтревожено:

— Спал съм цяла нощ. Не е честно, Катнис, трябваше да ме събудиш.

Протягам се и се сгушвам в чувала:

— Сега ще поспя. Събуди ме, ако стане нещо интересно.

Очевидно не се случва нищо, защото когато отварям очи, през камъните блести яркото, горещо следобедно слънце.

— Някакви вести от нашия приятел? — питам.

Пийта поклаща глава:

— Не, колкото и да е странно, упорито се опитва да остане незабелязан.

— Колко време мислиш, че имаме, преди гейм-мейкърите да ни принудят да се съберем? — питам.

— Ами, Фоксфейс загина преди почти един ден, значи публиката вече е решила на кого да заложи и е започнала да се отегчава. Сигурно ще се случи всеки момент — отговаря Пийта.

— Да, предчувствам, че ще е днес — казвам. Изправям се и оглеждам спокойния пейзаж. — Чудя се как ли ще го направят.

Пийта не казва нищо. На този въпрос трудно може да се отговори.

— Е, докато го направят, няма смисъл да пропиляваме днешния ден. Става за лов. Но вероятно трябва да изядем толкова, колкото можем да поберем, за всеки случай — ако попаднем в беда — казвам.

Пийта прибира нещата ни, докато аз приготвям обилна закуска — остатъка от зайците, корените, зелените растения, хлебчетата, намазани с последното сирене. Оставям в запас единствено катерицата и ябълката.

Когато приключваме, пред нас има само купчинка заешки кости. Ръцете ми са мазни, което само допълва засилващото се чувство, че съм мърлява. Ние от Пласта може и да не се къпем всеки ден, но се поддържаме по-чисти, отколкото съм аз напоследък. С изключение на краката, тъй като газих в потока, цялата съм покрита със слой мръсотия.

Напускаме пещерата и ме обзема чувство, че краят е близо. Кой знае защо ми се струва, че няма да прекараме още една нощ на арената. Предчувствам, че по един или друг начин, жива или мъртва, днес ще се махна от нея. Докосвам камъните за довиждане и тръгваме надолу към потока да се измием. Кожата ме сърби от желание да се потопя в прохладната вода. Може да си измия косата и да я сплета отново, както си е мокра. Вече се питам дали не бихме могли да си изперем набързо дрехите, когато стигаме до потока. По-точно до това, което някога беше поток. От него е останало само напълно пресъхнало корито. Посягам надолу да го докосна.

— Дори не е леко влажно. Трябва да са го пресушили, докато сме спали — казвам. В съзнанието ми се промъква страхът от напукания език, болките по тялото и замайването, които предизвика предишното ми обезводняване. Бутилките и мехът ни са пълни, но тъй като и двамата ще пием, а слънцето е толкова силно, скоро ще свършат.

— Езерото — казва Пийта. — Ето къде искат да отидем.

— Може би в малките езерца е останало нещо — казвам с надежда.

— Можем да проверим — казва той, но го казва само за да ми угоди и да ме залъже. Аз самата се залъгвам, защото знам какво ще заваря при езерцето, в което потопих крака си. Прашна, зейнала като разтворена уста дупка. Все пак отиваме дотам просто за да се уверим в това, което вече знаем.

— Прав си. Принуждават ни да се изтеглим към езерото — казвам. Където няма прикритие. Където сигурно са се погрижили да последва кървава битка, не на живот, а на смърт, която нищо няма да им попречи да наблюдават. — Веднага ли искаш да отидем или да изчакаме, докато източат водата?

— Да отидем сега, докато сме сити и отпочинали. Хайде просто да вървим и да приключваме с това — казва той.

Кимвам. Странно е. Почти имам чувството, че отново е първият ден на Игрите. Че отново съм в същото положение. Двайсет и един трибути са мъртви, но въпреки това тепърва ми предстои да убия Катон. А и всъщност, нима винаги не е бил именно той човекът, когото трябва да убия? Сега ми се струва, че останалите трибути са били просто дребни препятствия, примамки за отвличане на вниманието, които са ни пречели да стигнем до истинската битка в Игрите. Между Катон и мен.

Но не, съществува и момчето, което чака до мен. Усещам как ръцете му ме обгръщат.

— Двама срещу един. Нищо по-лесно от това — казва той.

— Следващото ни ядене ще е в Капитола — отговарям.

— Обзалагам се, че ще е така — казва той.

Известно време стоим там, вкопчени в прегръдка, усещайки взаимно допира на телата си, слънчевата светлина, шумоленето на листата в краката ни. После, без да си кажем и дума, се пускаме и тръгваме към езерото.

Вече не се тревожа, че от тежките стъпки на Пийта гризачите се разбягват, а птиците се разлитат. Трябва да се преборим с Катон и предпочитам да го направя възможно най-скоро тук, вместо в равнината. Но се съмнявам, че ще имам такъв избор. Ако гейм-мейкърите искат да сме на открито, значи ще сме на открито.

Спираме да си починем няколко минути под дървото, където професионалистите ми устроиха клопка. Остатъкът от гнездото на хрътосите, смачкан на каша от проливните дъждове и изсъхнал на прежурящото слънце, потвърждава, че именно това е мястото. Докосвам го с върха на ботуша си и той се разпада на прах, който ветрецът бързо отвява. Не успявам да се сдържа и поглеждам нагоре към дървото, където се беше спотаила Ру, готвеща се да ми спаси живота. Хрътосите. Подпухналото тяло на Глимър. Ужасяващите халюцинации…

— Да продължаваме — казвам, тъй като искам да избягам от мрака, който витае на това място. Пийта не възразява.

Поради закъснението, с което тръгнахме, когато стигаме до равнината, вече е ранна вечер. Няма и следа от Катон. Няма следа от нищо, само златният Рог на изобилието проблясва на слънчевите лъчи. За всеки случай, ако Катон е решил да ни изненада с някое изпълнение в стила на Фоксфейс, обикаляме Рога, за да се уверим, че е празен. После послушно, сякаш изпълняваме заповед, отиваме отсреща до езерото и пълним съдовете си за вода.

Поглеждам намръщено към смаляващото се слънце:

— Няма да е добре да се бием с него, след като се стъмни. Имаме само един чифт очила.

Пийта внимателно изцежда капки йод във водата:

— Може би той точно това и чака. Какво искаш да направим? Да се върнем в пещерата?

— Или това, или да си намерим някое дърво. Но нека му дадем още около половин час. После ще се скрием — отговарям.

Сядаме край езерото, където всеки може да ни види. Сега е безсмислено да се крием. В дърветата покрай равнината виждам как сойките-присмехулки прелитат бързо наоколо. Подхвърлят си една на друга мелодии, сякаш са пъстри топки. Отварям уста и изпявам четирите ноти на Ру. Усещам как, щом чуват гласа ми, замлъкват и с любопитство очакват да чуят още. Повтарям мелодията в тишината. Първо една, а после и втора птица я изпява в отговор. После целият свят се изпълва с този звук.

— Точно като баща ти — казва Пийта.

Докосвам с пръсти брошката на ризата си.

— Това е песента на Ру — казвам. — Мисля, че я помнят.

Музиката се издига, разлива се като вълна и усещам цялото й великолепие. Тоновете се застъпват и допълват по такъв начин, че образуват прекрасна, неземна хармония. Някога същият този звук, благодарение на Ру, е съобщавал на всички работници в овощните градини от окръг 11, че е време да се прибират у дома. Питам се дали някой го запява, когато дойде краят на работния ден сега, когато тя вече е мъртва?

Известно време просто слушам със затворени очи, запленена от прекрасния звук. После нещо започва да нарушава хармонията. Мелодията се накъсва на неравни, непълни тонове. Намесват се дисонантни нотки. Гласовете на сойките-присмехулки се издигат в пронизителен тревожен писък.

Скачаме на крака. Пийта размахва ножа, а аз съм готова да стрелям. В същия миг Катон изскача с трясък от гората и връхлита върху нас. Няма копие. Всъщност той е с празни ръце и въпреки това се устремява право към нас. Първата ми стрела го улучва в гърдите и необяснимо отскача настрани.

— Той има някаква броня! — извиквам на Пийта.

И то точно навреме, защото Катон ни настига. Напрягам мускули, но той се изстрелва като ракета право между нас, без дори да се опита да намали скоростта. От задъханото дишане и от потта, която се лее като порой от почервенялото му лице, се досещам, че от доста време бяга с всички сили. Не към нас. Бяга от нещо. Но от какво?

Започвам да обхождам с поглед гората точно навреме, за да видя как първото създание изскача оттам. После виждам как към него се присъединяват още пет-шест. Втурвам се безумно след Катон, с единствената мисъл, че трябва да се спасявам.