Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

2

Веднъж, докато седях скрита сред клоните на едно дърво и чаках неподвижно да мине някакъв дивеч, задрямах и паднах от цели три метра височина, като се приземих по гръб. Струваше ми се, че ударът е изкарал целия въздух от белите ми дробове — лежах и се мъчех да вдишам, да издишам, да направя каквото и да е.

Точно така се чувствам сега — опитвам се да си спомня как да дишам, загубила съм способността да говоря и съм напълно зашеметена, а в главата ми се върти само това име. Някой стиска здраво ръката ми — някакво момче от Пласта — и за момент си помислям, че може би съм започнала да падам и той ме е задържал.

Сигурно има някаква грешка. Не е възможно това да е истина. Та Прим беше само едно листче, едно от хиляди! Вероятността да изтеглят нейното име беше толкова малка, че изобщо не се притеснявах за нея. Нима не бях направила всичко — аз взимах тесерите, а на нея никога не й позволих? Едно листче. Едно сред хиляди. Шансът беше изцяло на нейна страна. Но се оказа, че това няма значение.

Някъде отдалече чувам как тълпата мърмори недоволно, както винаги, когато изберат дванайсетгодишно дете, защото никой не смята това за честно. А после я виждам: със смъртнобледо лице, от което се е отдръпнала цялата кръв, с ръце, стиснати в юмруци край тялото, как върви с вдървени, ситни стъпки към сцената, как ме отминава — виждам също, че задният край на блузата й се е измъкнал и виси навън над полата. Именно тази подробност, неприбраната в полата блуза, оформяща патешка опашка, ме кара да се опомня.

— Прим! — От гърлото ми се изтръгва сподавен вик и мускулите ми отново се раздвижват. — Прим! — Не се налага да си проправям път със сила през тълпата. Другите деца незабавно отстъпват и теренът пред мен е чист. Настигам Прим точно когато се готви да се изкачи по стъпалата. С едно широко движение на ръката я изтиквам зад гърба си.

— Явявам се като доброволец! — изричам задъхано. — Предлагам се доброволно като трибут!

На сцената настъпва известно объркване. Окръг 12 не е имал доброволец от десетилетия и протоколът вече е доста позабравен. Правилото гласи, че щом името на даден трибут бъде изтеглено от сферата, друго имащо право на участие момче, ако изтегленото име е на момче, или момиче, ако е име на момиче, може да излезе и да заеме мястото му. В някои окръзи, където спечелването на Жътвата е такава голяма чест, че хората изгарят от желание да рискуват живота си, процедурата около доброволците е сложна. Но в Окръг 12, където думата трибут е до голяма степен синоним на труп, доброволците са почти на изчезване.

— Прекрасно! — възкликва Ефи Тринкет. — Мисля обаче, че има една малка подробност — първо представяме победителя в Жътвата и след това питаме за доброволци, и ако не се намерят такива, тогава ние, хм… — тя не довършва, защото я обзема несигурност.

— Какво значение има? — казва кметът. Той ме гледа с болезнено изражение на лицето. Не ме познава истински, но като че ли смътно се сеща коя съм. Аз съм момичето, което носи ягодите. Момичето, с което понякога дъщеря му може би разговаря. Момичето, което преди пет години стоеше сгушено заедно с майка си и сестра си, докато той я удостояваше, нея, най-голямото дете, с почетен медал за храброст. Медал за баща й, изпепелен от експлозия в мините. Дали си спомня? — Какво значение има? — повтаря той хрипливо. — Нека излезе напред.

Прим пищи истерично зад гърба ми. Обвила е кльощавите си ръце около мен като менгеме.

— Не, Катнис! Не! Няма да отидеш!

— Пусни ме, Прим — казвам рязко, защото това ме разстройва, а не искам да плача. Когато излъчат по телевизията записа на Жътвата тази вечер, всички ще видят сълзите ми и ще бъда набелязана като лесна мишена. Слабачка. Няма да доставя на никого това удоволствие. — Пусни ме!

Усещам как някой я издърпва от гърба ми. Обръщам се и виждам, че Гейл е повдигнал Прим от земята и тя се мята диво в ръцете му.

— Качи се на сцената, Катнис — казва той с глас, който се мъчи да запази спокоен, а след това понася Прим нататък към майка ми. Придавам си твърдост и се качвам по стъпалата.

— Добре, браво! — възкликва възторжено Ефи Тринкет. — Това е духът на Игрите! — Доволна е, че най-после има окръг, в който става нещо интересно. — Как се казваш?

Преглъщам с усилие:

— Катнис Евърдийн — казвам.

— Залагам си копчетата, че това беше сестра ти. Не искаме тя да отмъкне цялата слава, нали? Хайде, всички! Да поздравим с бурни аплодисменти най-новия ни трибут! — пропява Ефи Тринкет.

За огромна чест на хората от Окръг 12 никой не ръкопляска. Дори онези, които държат листчета със залози, онези, на които обикновено не им пука. Може би защото ме познават от „Таласъма“ или са познавали баща ми, или са срещали Прим, която никой не може да не обикне. Така че вместо да приемам аплодисменти, стоя на сцената, без да помръдна, докато те участват в най-дръзката проява на протест, която успяват да демонстрират. Мълчание. Което казва: не сме съгласни. Не одобряваме. Всичко това е лошо.

После се случва нещо неочаквано. Поне аз не го очаквам, защото не мисля за Окръг 12 като за място, където ме обичат. Но е настъпила промяна, откакто излязох на сцената, за да заема мястото на Прим, и сега, изглежда, съм им станала скъпа. Отначало един човек, после втори, после почти всички в тълпата докосват устни с трите пръста на лявата ръка и ги протягат към мен. Това е стар и рядко използван жест, типичен за нашия окръг — понякога може да се види на погребение. Означава благодарност, означава възхищение, означава сбогуване с някой, когото обичаш.

Сега наистина има опасност да се разплача, но за щастие Хеймич избира точно този момент да прекоси със залитане сцената, за да ме поздрави.

— Погледнете я! Погледнете това момиче! — провиква се той, като мята ръка около раменете ми. Изненадващо силен е за такава развалина. — Харесвам я! — Дъхът му вони на алкохол и отдавна не се е къпал. — Много… — Известно време не може да се сети за думата. — Кураж! — заявява той тържествуващо. — Повече от вас! — той ме пуска и се запътва към предния край на сцената. — Повече от вас! — изкрещява той, като сочи право в една камера.

Дали се обръща към публиката или е толкова пиян, че е възможно наистина да се подиграва на Капитола? Никога няма да разбера, защото точно когато отваря уста да продължи, Хеймич изведнъж пада от сцената и се стоварва на земята в безсъзнание.

Отвратителен е, но аз съм му благодарна. Тъй като всички камери са се съсредоточили с удоволствие върху него, имам точно достатъчно време да изпусна лекия, задавен звук, заседнал в гърлото ми, и да се овладея. Стискам ръце зад гърба си и се взирам в далечината. Виждам хълмовете, по които се изкачвах тази сутрин с Гейл. За миг с копнеж се сещам за нещо… за идеята да напуснем окръга… да живеем в гората… но знам, че бях права да не избягам. Защото кой друг би пожелал доброволно да заеме мястото на Прим?

Отнасят Хеймич на носилка, а Ефи Тринкет се опитва отново да задвижи нещата.

— Какъв вълнуващ ден! — чурулика тя и в същото време се опитва да оправи перуката си, която се е килнала силно надясно. — Но тепърва предстоят още вълнения! Време е да изберем нашия трибут сред момчетата! — Явно с надеждата да овладее усложнената ситуация с косата си, тя слага едната си ръка на главата, отправя се към сферата, в която са имената на момчетата, и грабва първото попаднало й листче. Връща се на подиума със светкавична бързина и още преди да имам време да си пожелая Гейл да е в безопасност, тя вече чете името: — Пийта Меларк!

Пийта Меларк!

О, не, мисля си аз. Не и той. Защото това име ми е известно, макар никога да не съм говорила директно с притежателя му. Пийта Меларк.

Не, днес шансовете не са на моя страна.

Гледам го как тръгва към сцената. Среден ръст, яко телосложение, пепеливо руса коса, която се спуска на вълни по челото му. Шокът от момента проличава върху лицето му, вижда се как се мъчи да запази спокойствие, да не показва никакви емоции, но в сините му очи се чете тревогата, която толкова често съм виждала в плячката. И все пак той се качва с твърда стъпка на сцената и заема мястото си.

Ефи Тринкет пита дали има доброволци, но никой не излиза напред. Знам, че той има двама по-големи братя, виждала съм ги в пекарницата, но единият вероятно вече е твърде голям да се яви като доброволец, а другият не иска. Това е нормална ситуация. За повечето хора в деня на Жътвата семейната преданост стига само дотам. Моята постъпка е крайно необикновена.

Кметът започва да чете дългия, скучен Договор на измяната, както прави всяка година в този момент — задължително е, — но аз не чувам нито дума.

Защо точно той?, мисля си. После почвам да се самоубеждавам, че това няма значение. Двамата с Пийта Меларк не сме приятели. Дори не сме съседи. Не разговаряме. Единственото ни истинско общуване се случи преди години. Той сигурно е забравил. Аз обаче не съм и знам, че никога няма да го забравя…

Беше през най-лошия период. Баща ми беше загинал при инцидента в мината три месеца преди това, през един незапомнено студен януари. Бях излязла от вцепенението след загубата му и сега болката ме връхлиташе изневиделица, при което се превивах на две, а тялото ми се разтърсваше от ридания. Къде си?, крещях мислено. Къде отиде? Разбира се, никога нямаше отговор.

От окръга ни бяха дали малка сума пари като обезщетение за смъртта му, колкото да ни стигнат за един месец траур, като се очакваше, че през това време майка ми ще си намери работа. Само че тя не си намери. Не правеше нищо друго, освен да седи подпряна с възглавници на един стол или, по-често, сгушена под одеялата на леглото си, с очи, приковани върху някаква точка в далечината. От време на време се размърдваше и ставаше, сякаш подтиквана от някаква неотложна цел, само за да рухне отново, мълчалива и неподвижна. Изглежда, че никакви молби от страна на Прим не й действаха.

Бях ужасена. Сега предполагам, че майка ми е била затворена в някакъв тъмен, печален свят, но по онова време знаех единствено, че съм загубила не само баща си, но и нея. На единайсет години, докато Прим беше едва на седем, поех ролята на глава на семейството. Нямах избор. Купувах храна от пазара, приготвях я възможно най-добре и постоянно се мъчех да поддържам Прим и самата себе си в добър вид. Защото ако се беше разбрало, че майка ми вече не може да се грижи за нас, окръгът щеше да ни вземе от нея и да ни настани в общинския дом. Виждала съм в училище децата от този дом. Тъгата, следите от гневни ръце по лицата им, безнадеждността, от която раменете им се бяха прегърбили — никога не бих могла да позволя това да се случи на Прим. Сладката, мъничка Прим, която плачеше, когато аз плачех, преди дори да е разбрала причината; която сресваше и сплиташе косата на майка ми, преди да тръгнем за училище; която все още лъскаше огледалото за бръснене на баща ми всяка вечер, защото той мразеше слоя въглищен прах, който се стелеше върху всичко на Пласта. Общинският дом щеше да я смачка като дървеница. Затова пазех тежкото ни положение в тайна.

Но парите свършиха и ние бавно умирахме от гладна смърт. Няма друг начин да го кажа. Непрекъснато си повтарях, че ако мога да издържа до май, само до осми май, ще навърша дванайсет и ще мога да получавам тесери срещу подпис и да се сдобивам със скъпоценното зърно и олио за изхранването ни. Само че оставаха още няколко седмици. Дотогава като нищо можехме вече да сме мъртви.

Гладната смърт не е необичайна съдба в Окръг 12. Кой ли не е виждал жертвите? Възрастни хора, които не могат да работят. Деца от някое семейство с твърде много гърла за изхранване. Пострадали в мините. Залитащи по улиците. И някой ден се натъкваш на тях, подпрени неподвижно на някоя стена или паднали в Ливадата, чуваш воплите от някоя къща, а после миротворците пристигат да приберат трупа. Гладуването никога не е официалната причина за смъртта. Причината е грип, или измръзване, или пневмония. Но това не заблуждава никого.

В онзи следобед, когато се сблъсках с Пийта Меларк, дъждът валеше на безжалостни леденостудени струи. Бях ходила в града, за да се опитам да разменя няколко овехтели бебешки дрешки на Прим на свободния пазар, но нямаше купувачи. Макар няколко пъти да бях ходила в „Таласъма“ с баща ми, бях прекалено уплашена и не посмях да вляза в това пълно с груби и недодялани мъже място сама. Дъждът се беше просмукал през ловното яке на баща ми и бях премръзнала до кости. От три дни не бяхме слагали в уста нищо друго освен няколко стари изсушени ментови листенца, които намерих на дъното на шкафа и сварих във вода. Когато пазарът затвори, вече треперех толкова силно, че изпуснах вързопа с бебешките дрешки в една кална локва. Не го вдигнах от страх, че ще падна и няма да мога да се изправя отново на крака. А и никой не искаше тези дрехи.

Не можех да се прибера вкъщи. Защото вкъщи беше майка ми с безжизнени очи и сестричката ми с хлътнали бузи и напукани устни. Не можех да вляза в онази стая с пушливия огън от влажните клони, които бях събрала от края на гората, след като въглищата свършиха, с празни ръце и без никаква надежда.

Когато дойдох на себе си, вървях с препъване по кална уличка зад магазините, които обслужват най-заможните граждани. Търговците живеят над магазините си, така че на практика се намирах в задните им дворове. Спомням си очертанията на градинските лехи, все още незасадени за пролетта, една-две кози в кошара, едно мокро до кости, завързано за стълб куче, свило се примирено в боклука.

В Окръг 12 всички форми на кражба са забранени. Наказват се със смърт. Мина ми през ума обаче, че може да има нещо в кофите за смет, а те бяха лесна плячка. Може би някой кокал в кофата за боклук на месаря или изгнили зеленчуци в тази на бакалина, нещо, което единствено семейството ми беше достатъчно отчаяно да изяде. За нещастие, кофите току-що бяха изпразнени.

Когато минах покрай хлебарницата, мирисът на пресен хляб беше толкова неустоим, че ми се зави свят. Пещите бяха отзад, а от отворената врата на кухнята се разливаше златна светлина. Стоях хипнотизирана от топлината и приятната миризма, докато се намеси дъждът, който прокара леденостудените си пръсти надолу по гърба ми и ме принуди да се върна към действителността. Повдигнах капака на кофата за смет на хлебаря и открих, че е напълно, отчайващо празна.

Внезапно някой се развика — вдигнах поглед и видях жената на хлебаря. Крещеше ми да се махам, заплашваше ме, че ще повика миротворците и се оплакваше колко й е втръснало тези зверчета от Пласта да ровят из боклука й. Думите бяха груби, а аз нямаше с какво да се оправдая. Внимателно сложих капака на мястото му и се обърнах да си вървя, когато го забелязах — момче с руса коса, което надничаше зад гърба на майка си. Бях го виждала в училище. Беше в моя клас, но не му знаех името. Движеше се в компанията на децата от града, така че откъде можех да знам? Майка му се прибра в пекарницата, като продължаваше да мърмори, но той сигурно беше останал да ме наблюдава, докато минах зад кочината на прасето им и се облегнах на едно старо ябълково дърво. Най-после наистина бях осъзнала, че нямам нищо, което да занеса у дома. Коленете ми се подкосиха и се свлякох надолу по ствола на ябълковото дърво чак до корените му. Това беше прекалено. Беше ми много лошо, бях много слаба и уморена, о, толкова уморена. Нека да повикат миротворците и да ни отведат в общинския дом, помислих си. Или, още по-добре, нека да умра още тук в дъжда.

В хлебарницата се чу врява, жената отново се разкрещя, последва звук от удар и смътно се запитах какво ли става. Чух как някой шляпа през калта към мен и си помислих: Това е тя. Идва да ме изгони с тояга. Но не беше тя. Беше момчето. В ръцете си носеше два големи самуна хляб, които сигурно бяха паднали в огъня, защото кората им беше прегоряла до черно.

Майка му крещеше:

— Защо не ги дадеш на прасето, глупаво същество такова! Никой свестен човек няма да купи прегорял хляб!

Той започна да къса големи парчета от прегорените части и да ги хвърля в хранилката. В този момент звънчето на предната врата на пекарницата дрънна и майката изчезна да обслужи някакъв клиент.

Момчето нито веднъж не погледна към мен, но аз го наблюдавах. Заради хляба, заради червения белег, който се открояваше на скулата му. С какво ли го беше ударила? Родителите ни никога не ни биеха. Не можех дори да си го представя. Момчето погледна назад към пекарницата, сякаш за да се увери, че хоризонтът е чист, после насочи вниманието си пак към прасето и в същото време хвърли единия хляб към мен. После хвърли и втория, зашляпа обратно към пекарницата и затвори здраво кухненската врата зад гърба си.

Взирах се невярващо в самуните. Бяха си съвсем добри, всъщност идеални, с изключение на прегорените места. Наистина ли искаше да ми ги даде? Сигурно. Защото те бяха там, в краката ми. Преди някой да успее да стане свидетел на случилото се, пъхнах хлябовете под ризата, загърнах се плътно с ловджийското яке и бързо се отдалечих. Топлината на хляба изгаряше кожата ми, но го стиснах още по-силно, сякаш се вкопчвах в самия живот.

Когато стигнах вкъщи, хлябовете вече бяха поизстинали, но отвътре бяха още топли. Оставих ги на масата и Прим веднага посегна да си откъсне едно парче, но аз я помолих да седне, с мъка накарах майка ми да дойде при нас на масата и налях топъл чай. Изстъргах чернилката и нарязах хляба на филии. Изядохме цял хляб, филия по филия. Беше хубав вкусен хляб, с пълнеж от стафиди и ядки.

Сложих дрехите си да съхнат до огъня, добрах се до леглото и потънах в сън без сънища. Едва на другата сутрин ми хрумна, че момчето може да е изгорило хляба нарочно. Може би беше изпуснало хляба в пещта, въпреки че е съзнавало, че ще си навлече наказание, а после ми ги беше донесло. Но прогоних тази мисъл. Сигурно е било случайност. Защо би го сторил? Та той дори не ме познаваше. И все пак, дори само това, че ми хвърли хляба, беше огромна добрина, и ако го хванеха, със сигурност щяха да го набият. Не можех да си обясня действията му.

Закусихме с филии хляб и тръгнахме за училище. Сякаш пролетта бе настъпила през нощта. Топъл сладък въздух. Пухкави облаци. В училище минах покрай момчето в коридора: бузата му беше подпухнала, а окото му — посиняло. Беше с приятелите си и не показа с нищо, че ме е познал. Но когато същия следобед взех Прим и се отправих към къщи, забелязах, че ме гледа от другата страна на училищния двор. Очите ни се срещнаха само за секунда, после той извърна глава. Смутена, сведох поглед и тогава го видях. Първото глухарче за годината. В ума ми се пробуди спомен. Спомних си за часовете, прекарани с баща ми в гората, и разбрах как ще оцелеем.

И до ден-днешен съм сигурна, че има някаква връзка между това момче, Пийта Меларк, хляба, който ми даде надежда, и глухарчето, което ми напомни, че не съм обречена. И неведнъж се обръщах в училищния коридор и го улавях, че ме гледа, и после бързо отвръща поглед. Усещам, че му дължа нещо, а мразя да дължа нещо на някого. Може би ако в подходящ момент му бях благодарила, сега нямаше да се разкъсвам от противоречия. Неведнъж си мислех за това, но сякаш никога не се появи подходяща възможност. И вече никога нямаше да се появи. Защото ще ни изпратят на арената, за да се бием до смърт. По какъв начин бих могла да изразя благодарността си към него там? Едва ли ще прозвучи искрено, ако в същото време се мъча да му прережа гърлото.

Кметът приключва с мрачния Договор за измяната и прави знак на двама ни с Пийта да си стиснем ръцете. Неговите са твърди и топли като онези хлябове. Пийта ме поглежда право в очите и стиска ръката ми така, сякаш иска да ми вдъхне кураж. Може би е просто нервен спазъм.

Обръщаме се, за да застанем с лице към множеството, докато звучи химнът на Панем.

Е, хубаво, мисля си аз. Ще бъдем двайсет и четири души. Има голяма вероятност някой друг да го убие преди мен.

Разбира се, напоследък на вероятностите не може много да се разчита.