Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

23

Всяка клетка от тялото ми ме подтиква да се нахвърля върху яденето и да го натъпча с шепи в устата си. Но гласът на Пийта ме спира:

— По-добре да го даваме по-бавно с това задушено. Помниш ли първата вечер във влака? От изобилната храна ми прилоша, а тогава дори не бях гладен.

— Прав си. А мога да излапам всичко наведнъж — казвам със съжаление. Но не го правя. Държим се съвсем разумно. И дамата изяждаме по едно хлебче, по една ябълка и по една голяма колкото яйце порция задушено с ориз. Заставям се да ям на малки лъжички — дори са ни изпратили прибори и чинии, — и да се наслаждавам на всяка хапка. Свършваме и се взирам с копнеж в блюдото: — Искам още.

— И аз. Ето какво ти предлагам. Ще изчакаме един час: ако храната се задържи в стомасите ни, ще изядем по още една порция — казва Пийта.

— Съгласна съм — казвам. — Този час ще ни се види доста дълъг.

— Може би не чак толкова — казва Пийта. — Какво казваше, точно преди да пристигне храната? Нещо за мен… никакви съперници… най-хубавото нещо, което ти се е случвало…

— Последната част не си я спомням — казвам с надеждата, че тук вътре е прекалено тъмно и камерите няма да хванат изчервяването ми.

— О, правилно. Сигурно аз не съм разбрал нещо — казва той. — Направи ми малко място, замръзвам.

Правя му място в спалния чувал. Облягаме се на стената на пещерата: главата ми е отпусната върху рамото му, той ме е обгърнал с ръце. Направо чувствам как Хеймич ме подтиква да продължавам преструвката.

— Значи, откакто бяхме петгодишни, ти дори не си забелязвал другите момичета? — питам го.

— Не, забелязвах почти всяко момиче, но никое от тях не ме впечатли за дълго. Само ти — казва той.

— Сигурна съм, че родителите ти ще са направо възхитени, че харесваш момиче от Пласта — казвам.

— Едва ли. Но това изобщо не ме интересува. Както и да е, ако успеем да се върнем, ти няма да си момиче от Пласта: ще бъдеш момиче от Града на победителя — казва той.

Точно така е. Ако спечелим, всеки от двама ни ще получи къща в онази част на града, запазена за победителите в Игрите. Много отдавна, когато започнали Игрите на глада, от Капитола построили десетина хубави къщи във всеки окръг. Разбира се, в нашия е заета само една. Другите са празни.

През главата ми минава тревожна мисъл:

— Но тогава единственият ни съсед ще е Хеймич!

— А, това ще е чудесно — казва Пийта, като ме прегръща по-здраво. — Аз, ти и Хеймич. Много уютно. Пикници, рождени дни, дълги зимни нощи около огъня, докато си разказваме стари истории за Игрите на глада.

— Казах ти, той ме мрази! — възкликвам, но не мога да сдържа смеха си при мисълта Хеймич да стане новият ми приятел.

— Само понякога. Не съм го чул да каже и една лоша дума за теб, когато е трезвен — казва Пийта.

— Той никога не е трезвен! — възразявам.

— Вярно е. За кой друг се сещам? О, да. Цина те харесва. Но главно защото не се опита да побегнеш, когато те подпали — казва Пийта. — От друга страна, Хеймич… е, ако бях на твое място, щях напълно да избягвам Хеймич. Той те мрази.

— Нали каза, че съм му любимка?

— Защото мен ме мрази повече — отговаря Пийта. — Мисля, че изобщо не обича много хората.

Знам, че публиката ще се зарадва от това как се забавляваме за сметка на Хеймич. Той е свързан с Игрите от толкова отдавна, че някои зрители го възприемат като стар приятел. А след като падна от сцената надолу с главата по време на Жътвата, всички го познават. Досега вече сигурно са го извлекли от контролната стая и го интервюират. Кой знае какви лъжи е скалъпил за нас. Той е донякъде в неизгодна позиция, защото повечето ментори имат партньор, друг победител, който да им помага, докато Хеймич трябва да е готов за действие всеки момент. Донякъде като мен, когато бях сама на арената. Питам се при цялото това пиене как ли издържа на критичните погледи и стреса от усилията да ни опази живи.

Странно е. Двамата с Хеймич не се разбираме добре, когато сме заедно, но може би Пийта е прав, че си приличаме, защото той, изглежда, успява да комуникира с мен чрез времето, което избира да изпрати подаръците си. Например когато ме лишаваше от вода, се досетих, че сигурно съм близо до водоизточник, после ме подсети, че сънотворният сироп не е само средство да облекча болката на Пийта, и накрая ме подтикна да участвам активно в любовната история. Не е направил никакъв истински опит да се свърже с Пийта. Може би смята, че за Пийта една купа с бульон ще бъде просто купа с бульон и нищо друго, докато аз ще разбера свързания с нея намек.

Една мисъл ме поразява и съм удивена, че толкова време не съм си задала този въпрос. Може би защото едва напоследък започнах да гледам на Хеймич с известно любопитство.

— Как го е направил според теб?

— Кой? Какво да е направил? — казва Пийта.

— Хеймич. Как мислиш, че е спечелил Игрите? — казвам.

Пийта размишлява върху това доста време, преди да отговори. Хеймич е със здраво и набито телосложение, но не е с невероятната физика на Катон или Треш. Не е особено красив. Не и толкова, че да накара спонсорите да го обсипят с подаръци. И е толкова намусен, че ми е трудно да си представя кой би се съюзил с него. Има само един начин, по който Хеймич е могъл да спечели, и Пийта го изрича точно когато самата аз стигам до това заключение.

— Надхитрил е останалите — казва Пийта.

Кимвам, после оставям разговора да замре. Тайно обаче се питам дали Хеймич е останал трезвен достатъчно дълго, за да помага на Пийта и на мен, защото е преценил, че сме достатъчно умни, за да оцелеем. Може би не винаги е бил пияница. Може би в началото се е опитвал да помага на трибутите. Но после е станало непоносимо. Сигурно е истински ад да бъдеш ментор на две деца, а после да ги гледаш как умират. Година след година. Осъзнавам, че ако се измъкна оттук, ще трябва да се занимавам точно с това. Да наставлявам момичето от Окръг 12. Мисълта е толкова отвратителна, че веднага я изхвърлям от главата си.

Минава около половин час, преди да реша, че трябва пак да ям. Самият Пийта е прекалено гладен, за да спори. Приготвям още две малки порции агнешко задушено с ориз и в същото време чуваме как започва химнът. Пийта притиска очи към една пукнатина в скалите, за да наблюдава небето.

— Тази вечер няма да има нищо за гледане — казвам, много по-заинтересувана от задушеното, отколкото от небето. — Не е станало нищо, иначе щяхме да чуем оръдие.

— Катнис — казва Пийта тихо.

— Какво? Да си разделим ли още едно хлебче? — питам.

— Катнис — повтаря той, но се улавям, че ми се иска да не му обръщам внимание.

— Ще разделя едно. Но ще запазя сиренето за утре — казвам. Виждам, че Пийта ме гледа втренчено. — Какво?

— Треш е мъртъв — казва Пийта.

— Не е възможно — възкликвам аз.

— Може би оръдието е гръмнало по време на бурята и сме го пропуснали — казва Пийта.

— Сигурен ли си? Навън вали като из ведро. Нищо не се вижда — казвам. Отблъсквам го от скалите и присвивам очи в тъмното, дъждовно небе. За десетина секунди зървам разкривения образ на Треш, и после той изчезва, просто така.

Облягам се тежко на камъните и за момент забравям за яденето. Треш — мъртъв. Би трябвало да се радвам, нали така? Един трибут по-малко, срещу когото да се изправя. При това силен. Но не се радвам. Мисля си единствено за това как Треш ме пощади, как ми позволи да избягам заради Ру, която умря с онова копие, забито в стомаха й…

— Добре ли си? — казва Пийта.

Повдигам безразлично рамене и обгръщам лактите си с длани. Трябва да погреба истинската болка, защото кой ще заложи на трибут, който непрекъснато оплаква смъртта на противниците си? С Ру беше друго нещо. С нея бяхме съюзници. И беше толкова малка. Но никой няма да разбере тъгата ми заради убийството на Треш. Думата ме кара да се закова на място. Убийство! За щастие, не го изричам на глас. Това няма да ми спечели точки на арената. На глас казвам:

— Просто работата е там… искаше ми се, ако ние не победим… искаше ми се победителят да е Треш. Защото ме пощади. И заради Ру.

— Да, знам — казва Пийта. — Но това означава, че сме с една крачка по-близо до Окръг 12. — Той бута чиния с храна в ръцете ми. — Яж. Още е топло.

Хапвам от задушеното, за да покажа, че всъщност не ме е грижа, но то е като туткал в устата ми и преглъщам с огромно усилие.

— Означава също и че Катон пак ще тръгне да ни преследва.

— И пак има провизии — казва Пийта.

— Обзалагам се, че е ранен — казвам.

— Защо смяташ така? — казва Пийта.

— Защото Треш никога не би се предал без борба. Толкова е силен, искам да кажа, беше силен. А те бяха на негова територия — отбелязвам аз.

— Хубаво — отвръща Пийта. — Колкото по-тежко е ранен Катон, толкова по-добре. Чудя се как ли се справя Фоксфейс.

— О, много е добре — казвам сърдито. Още ме е яд, че тя се сети да се скрие в Рога на изобилието, а аз — не. — Вероятно ще е по-лесно да се справим с Катон, отколкото с нея.

— Може би двамата ще се справят взаимно един с друг и ние ще можем просто да се приберем вкъщи — казва Пийта. — Но най-добре да внимаваме повече, когато сме на пост. Задрямах на няколко пъти.

— И аз — признавам. — Но не и тази вечер.

Довършваме мълчаливо храната, а после Пийта предлага да поеме първото дежурство. Сгушвам се до него в спалния чувал, като издърпвам качулката и покривам с нея лицето си, за да го скрия от камерите. Просто имам нужда от няколко мига спокойствие, в които мога да си позволя по лицето ми да премине някаква емоция, без да ме видят. Под качулката безмълвно се сбогувам с Треш и му благодаря, че пощади живота ми. Обещавам да не го забравя и ако спечеля, да направя нещо, за да помогна на неговото семейство и на семейството на Ру. После намирам убежище в съня, успокоена от пълния си стомах и равномерната топлина, която излъчва тялото на Пийта до мен.

Когато Пийта ме събужда, първото, което долавям, е миризмата на козе сирене. Той държи половин хлебче, намазано с мекото като сметана бяло сирене — отгоре са наредени резени ябълка.

— Не се сърди — казва той. — Трябваше пак да хапна. Ето твоята половинка.

— Вкусно! — казвам, като моментално отхапвам огромна хапка. Пикантното мазно сирене има точно същия вкус като онова, което приготвя Прим, ябълките са сладки и хрупкави. — М-м.

— В хлебарницата правим сладкиш с козе сирене и ябълки — казва той.

— Сигурно е скъпо — казвам.

— Прекалено скъпо, за да го ядем ние. Освен ако почне да се разваля. Почти всичко, което ядем, е старо — казва Пийта, като придърпва спалния чувал нагоре и се увива в него. След по-малко от минута вече хърка.

Хм. Винаги съм си мислила, че собствениците на магазини си живеят живота. И е вярно, Пийта винаги е имал достатъчно храна. Но има нещо твърде потискащо в това да ядеш винаги стар хляб, да се изхранваш с твърдите, изсъхнали самуни, които никой друг не е пожелал. Едно от хубавите неща в нашата къща е, че всеки ден се прибирам с храна, която обикновено е толкова прясна, че не си сигурен дали няма да побегне.

Някъде по време на моето дежурство дъждът спира, не постепенно, а изведнъж. Пороят свършва и се чуват само случайни капки, които се стичат от клоните, и забързаният шум на придошлия поток под нас. Изгрява красива, пълна луна и вече виждам без очила. Не съм сигурна дали луната е истинска или е произведение на гейм-мейкърите. Знам, че малко преди да замина, имаше пълнолуние. С Гейл гледахме как луната изгрява, докато ловувахме в късните часове.

Преди колко време заминах? Предполагам, че са минали около две седмици, откакто съм на арената, и преди това имаше една седмица подготовка в Капитола. Може би луната е завършила цикъла си. Кой знае защо отчаяно искам тя да е моята луна, същата, която виждам от гората в Окръг 12. Това би ми дало някаква опора в нереалния свят на арената, където никога не си сигурен кое е истинско и кое — не.

Останахме четирима.

За първи път си позволявам да помисля сериозно за възможността да успея да се върна у дома. Да се сдобия със слава. С богатство. Със собствена къща в Града на победителя. Мама и Прим ще живеят при мен. Вече няма да се страхувам от глада. Ще имам нов вид свобода. Но после… какво? Какъв ще е животът ми ден след ден? През по-голямата част от него досега се мъчех да набавям храна. Ако това отпадне, всъщност не съм сигурна коя съм, каква е моята самоличност. Тази мисъл малко ме плаши. Сещам се за Хеймич, с всичките му пари. В какво се е превърнал животът му? Живее сам, няма жена и деца, през по-голямата част от деня е пиян. Не искам да свърша като него.

Но няма да си сама, прошепвам си. Имам мама и Прим. Е, поне за момента. А после… Не искам да мисля за времето, когато Прим ще е пораснала, а майка ми — умряла. Знам, че никога няма да се омъжа, никога няма да рискувам да родя дете. Защото ако има едно нещо, което положението на победител не гарантира, то е безопасността на децата ти. Имената на моите деца ще влязат право в сферите за Жътвата заедно с имената на всички останали. А аз се кълна, че никога няма да позволя това да се случи.

Слънцето най-сетне изгрява, светлината му се промъква през пролуките и пада върху лицето на Пийта. Какъв ще бъде той, ако победим и се върнем у дома? Какво ще стане с онова странно, добросърдечно момче, което умее да плете такива убедителни лъжи и накара цял Панем му повярва, че е безнадеждно влюбено в мен, а признавам, че на моменти и аз самата започвам да му вярвам? Поне ще бъдем приятели, мисля си. Нищо няма да промени факта, че тук всеки от двама ни спаси живота на другия. А освен това, той винаги ще бъде момчето с хляба. Добри приятели. Всичко извън това, макар че… и усещам сивите очи на Гейл да ме следят как наблюдавам Пийта, чак от Окръг 12.

Неловкото усещане ме кара да се размърдам. Промъквам се по-близо и разтърсвам Пийта за рамото. Той отваря сънено очи, поглежда ме и ме придърпва към себе си за дълга целувка.

— Губим от времето за лов — казвам, когато най-накрая се изправям.

— Не бих го нарекъл загубено време — казва той, протяга се продължително и сяда. — Е, на празен стомах ли ще ловуваме, за да се настървим?

— Не и ние — казвам. — Ще се натъпчем, за да имаме сили.

— Включвам се — казва Пийта. Виждам обаче, че е изненадан, когато разделям остатъка от задушеното и ориза и му подавам препълнена чиния. — Всичкото ли?

— Днес ще си набавим ново. — Двамата се нахвърляме върху чиниите си. Дори и студено, това е едно от най-вкусните неща, които съм яла. Зарязвам вилицата си и обирам с пръст последните остатъци от соса. — Направо усещам как Ефи Тринкет потръпва.

— Хей, Ефи, гледай! — провиква се Пийта. Захвърля през рамо вилицата си и буквално облизва до блясък чинията, като издава високи, доволни звуци. После изпраща въздушна целувка приблизително в нейната посока и се провиква: — Липсваш ни, Ефи!

Запушвам устата му с ръка, но се смея.

— Престани! Катон може да е точно пред пещерата!

Той отмества ръката ми.

— Какво ми пука? Сега си имам теб, ти ме пазиш — казва Пийта и ме притегля към себе си.

— Хайде — казвам раздразнено, като се изтръгвам от обятията му, но не и преди да успее да ме целуне още веднъж.

Прибираме нещата си, излизаме пред пещерата и настроението ни се променя. Сякаш през последните няколко дни, защитени от скалите и дъжда, както и от факта, че Катон беше зает с Треш, ни бе даден отдих, нещо като ваканция. Сега, макар че денят е топъл и слънчев, и двамата усещаме, че отново сме участници в Игрите. Подавам на Пийта ножа си, тъй като каквито и оръжия да е имал, отдавна ги е изгубил, и той го пъха в колана си. Последните ми седем стрели — три от общо дванайсетте пожертвах при експлозията и още две на пиршеството — потракват твърде хлабаво в колчана. Не мога да си позволя да загубя нито една.

— Сигурно вече е по следите ни — казва Пийта. — Катон не е от онези, които чакат жертвата просто да мине край тях.

— Ако е ранен… — започвам.

— Това едва ли има значение — прекъсва ме Пийта. — Ако може да се движи, значи идва.

От проливния дъжд потокът е придошъл и е излязъл от бреговете си с по един-два метра. Спираме там, за да подновим запасите си от вода. Проверявам примките, които заложих още преди дни, но те са празни. Нищо чудно, при такова време. Освен това, не съм виждала в този район много животни, нито дори следи.

— Ако искаме храна, по-добре е да тръгнем обратно към старите ми ловни райони — казвам.

— Ти командваш. Само ми кажи какво трябва да правя — казва Пийта.

— Бъди нащрек — отговарям му. — Гледай да се движиш най-вече по камъните, няма смисъл да му оставяш следи. Ослушвай се и за двама ни. — На този етап вече е ясно, че от експлозията съм загубила завинаги слуха на лявото си ухо.

Бих влязла във водата, за да прикрия напълно следите ни, но не съм сигурна дали кракът на Пийта ще издържи на течението. Макар че лекарствата облекчиха инфекцията, той все още е доста слаб. Раната на челото ме боли, но вече минаха три дни и не кърви. За всеки случай нося превръзка около главата, ако физическото натоварване отново предизвика кървене.

Движим се успоредно на потока и минаваме покрай мястото, където открих Пийта замаскиран сред растителността и калта. Предимството от поройния дъжд и наводнените брегове е, че всички следи от скривалището му са заличени. Това означава, че ако се наложи, можем да се върнем в нашата пещера. Иначе не бих рискувала, като знам, че Катон ни търси.

Големите скали се смаляват до камъни, преминават в чакъл, а после, за мое облекчение, отново влизаме в гората и под краката ни са боровите иглички. За пръв път осъзнавам, че имаме проблем. Естествено е, когато с усилие се придвижваш с ранен крак по каменист терен, да вдигаш известен шум. Но дори по мекия килим от борови иглички стъпките на Пийта са шумни. И то, наистина шумни, сякаш тропа с крак или нещо подобно. Обръщам се и го поглеждам.

— Какво? — пита той.

— Трябва да се движиш по-тихо — казвам. — Не става дума само за Катон: работата е там, че прогонваш всеки заек в радиус от десет километра.

— Така ли? — казва той. — Извинявай, не знаех.

Поемаме отново и той е малко по-безшумен, но дори при положение, че само едното ми ухо е наред, пак ме кара да подскачам стреснато.

— Защо не си свалиш ботушите? — предлагам.

— Тук ли? — Той не може да повярва на думите ми, сякаш съм го помолила да ходи бос по горещи въглени или нещо подобно. Налага се да си напомня, че все още не е свикнал с гората, че за него тя е страшното, забранено място отвъд оградите на Окръг 12. Сещам се за Гейл, с неговата безшумна походка. Движи се невероятно тихо, дори когато листата са опадали и е ужасно трудно да пристъпваш, без да прогониш дивеча. Сигурно сега умира от смях.

— Да — казвам търпеливо. — И аз ще сваля моите. Така и двамата ще сме по-тихи. — Все едно, че и аз вдигам някакъв шум. Събуваме ботушите и чорапите и въпреки че има известно подобрение, готова съм да се закълна, че той нарочно се старае да прекърши всяко клонче, изпречило се на пътя ни.

Излишно е да казвам, че макар да вървим няколко часа, преди да стигнем до мястото, където двете с Ру бяхме направили лагера си, не съм застреляла нищо. Ако потокът се успокои, може и да успея да хвана риба, но течението все още е прекалено силно. Спираме да си починем и да пием вода, докато се мъча да измисля решение. В идеалния случай сега щях да дам на Пийта някаква проста задача — например да събира корени, а аз да отида на лов, но тогава ще му остане само един нож, с който да се защитава от копията и физическото превъзходство на Катон. Затова истинската ми цел е да се опитам да го скрия на безопасно място, да отида на лов и после да се върна да го взема. Струва ми се обаче, че с това решение ще засегна самолюбието му.

— Катнис — казва той. — Трябва да се разделим. Знам, че плаша дивеча.

— Само защото кракът ти е ранен — казвам великодушно, защото наистина е ясно, че това е само малка част от проблема.

— Знам — казва той. — Е, защо не продължиш сама? Покажи ми какви растения да събирам и по този начин и от двама ни ще има полза.

— Не и ако Катон дойде и те убие. — Опитвам се да го кажа мило, но пак звучи, сякаш го смятам за слабак.

За моя изненада той просто се засмива:

— Виж, мога да се справя с Катон. Нали веднъж вече се бих с него?

Да, и резултатът беше страхотен. Щеше да умреш, проснат в локва кал. Това са думите, които искам да изрека, но не мога. В края на краищата той наистина ми спаси живота, като се нахвърли върху Катон. Опитвам друга тактика:

— Какво ще кажеш да се покачиш на някое дърво и да ми бъдеш съгледвач, докато ловувам? — казвам, като се опитвам да придам на задачата изключително важно значение.

— Какво ще кажеш да ми покажеш кои растения наоколо стават за ядене и да отидеш да намериш месо за двама ни? — казва той, като подражава на тона ми. — Само не се отдалечавай в случай, че ти потрябва помощ.

Въздишам и му показвам какви корени да търси. Няма спор, че наистина имаме нужда от храна. Една ябълка, две хлебчета и парченце сирене, голямо колкото слива, няма да ни стигнат за дълго. Ще се отдалеча съвсем малко с надеждата, че Катон не е наблизо.

Показвам му едно птиче свирукане — не мелодия като сигнала на Ру, а просто изсвирване от две ноти, — с което да си разменяме съобщения, че сме добре. За щастие той се справя с това. Оставям му раницата и потеглям.

Чувствам се, сякаш отново съм на единайсет години, само че този път съм принудена да се отделя не от безопасността на оградата, а от Пийта, и си давам двайсет, може би трийсет метра ловно пространство. Но щом се отдалечавам от него, гората се изпълва с шум от животни. Успокоена от периодичните му изсвирвания, си позволявам да се поотдалеча, в резултат на което скоро се сдобивам с два заека и тлъста катерица. Решавам, че е достатъчно. Ще заложа примки, а може би и ще уловя малко риба. Със събраните от Пийта корени, засега това ще ни стигне.

Докато изминавам краткото разстояние на връщане, осъзнавам, че от известно време не сме си разменяли сигнали. Когато изсвирването ми остава без отговор, преминавам в бяг. Съвсем скоро намирам раницата и спретната купчинка корени до нея. Парчето найлон е разстлано на земята и слънцето огрява къпините, пръснати върху него. Но къде е той?

— Пийта! — провиквам се, обзета от паника. — Пийта! — Обръщам се в посока на прошумоляващите храсти и едва не го пронизвам със стрела. За щастие, отмествам лъка в последната секунда и стрелата се забива в ствола на един дъб от лявата му страна. Той отскача назад, като мята шепа къпини в листака.

Страхът ми избива в пристъп на гняв:

— Какво правиш? Казах ти да стоиш тук, а не да се разхождаш из гората!

— Намерих къпини долу край потока — отговаря той, явно объркан от избухването ми.

— Изсвирих. Ти защо не ми отговори? — скарвам му се аз.

— Не съм чул. Сигурно заради шума от потока — отговаря той. Прекосява разстоянието до мен и слага ръце на раменете ми. Именно тогава усещам, че треперя.

— Помислих си, че Катон те е убил! — почти изкрещявам.

— Не, нищо ми няма. — Пийта ме обгръща с ръце, но аз не реагирам. — Катнис?

Отдръпвам се, като се опитвам да се овладея.

— Ако двама души уговорят сигнал помежду си, те гледат да са достатъчно близо, за да се чуват. Защото ако единият не отговори, значи е в беда, разбираш ли?

— Разбирам!

— Добре. Защото това се случи с Ру, и я гледах как умира! — казвам. Отдалечавам се от него, отивам при раницата и отварям нова бутилка вода, макар че още имам малко в моята. Но не съм готова да му простя. Забелязвам храната. Хлебчетата и ябълките са недокоснати, но някой определено е отмъкнал част от сиренето. — И си ял без мен! — Всъщност не ме е грижа, просто си търся още някакъв повод да се вбеся.

— Какво? Не, не съм — казва Пийта.

— О, значи сигурно ябълките са изяли сиренето — казвам.

— Не знам какво е изяло сиренето — казва Пийта бавно и отчетливо, сякаш се опитва да сдържи гнева си, — но не съм аз. Бях долу до потока да бера къпини. Искаш ли малко?

Всъщност да, но не искам да отстъпвам толкова скоро. Все пак се приближавам и ги разглеждам. Никога не съм виждала такъв вид къпини. Не, виждала съм. Но не на арената. Това не са къпините на Ру, макар да приличат на тях. Не са и като онези, които ни описваха по време на обучението. Навеждам се и загребвам в шепа няколко, като ги прехвърлям от ръка в ръка.

Сякаш чувам гласа на баща ми: „Тези не, Катнис. Никога тези. Отровни са. Ще си мъртва, преди да ги глътнеш“.

Точно тогава оръдието гръмва. Извъртам се рязко, в очакване Пийта да рухне на земята, но той само повдига вежди. Ховъркрафтът се появява на стотина метра от нас. Това, което е останало от измършавялото тяло на Фоксфейс, се издига във въздуха. Виждам как червената й коса проблясва на слънцето.

Трябваше да се сетя, още когато видях липсващото сирене…

Пийта ме е хванал за ръката и ме бута към едно дърво:

— Качвай се. Той ще е тук след секунда. Отгоре ще имаме по-добър шанс да го надвием.

Прекъсвам го, обзета от внезапно спокойствие:

— Не, Пийта, ти я уби, не Катон.

— Какво? Та аз дори не съм я виждал след първия ден — казва той. — Как е възможно да съм я убил?

В отговор протягам към него къпините.