Серия
Игрите на глада (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hunger Games, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 179 гласа)

По-долу е показана статията за Игрите на глада (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Игрите на глада
The Hunger Games
The hunger games.svg
Автор Сюзан Колинс
Първо издание 2008 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Scholastic Inc.
Оригинален език английски
Жанр приключенски
дистопия
фантастика
Поредица Игрите на глада
Следваща Възпламеняване, Сойка-присмехулка

Преводач Деница Райкова
ISBN ISBN 978-954-8208-63-5

бележки
  • Книгата излиза на българския пазар през 2009 г. от издателска къща „Екслибрис“

„Игрите на глада“ (на английски: The Hunger Games) е дистопичен фантастичен роман на американската писателка Сюзан Колинс и първата книга от трилогията със същото име.

Сюжет

Главната героиня, шестнадесетгодишната Катнис Евърдийн, живее в постапокалиптичен свят, където правителство, наречено Капитола, има силата да управлява след различни катаклизми. Правителството организира ежегодно телевизионно състезание, наречено „Игрите на глада“, което се излъчва в реално време като реалити, за да напомни на окръзите за бунта, който са вдигнали и е бил потушен, а окръг 13 разрушен напълно. В игрите са принудени да участват момчета и момичета на възраст между 12 и 18 години, от всеки от дванадесетте окръга. Предаването е телевизионна битка, в която може да излезе като победител само един от участниците. Избраните са принудени да се избиват един друг и да участват против волята си, избрани по жребий. В дванадесети окръг се случва по жребий да изберат за участник сестрата на Катнис – Прим. За да предпази сестра си, Катнис се явява като доброволец. Неин партньор е Пийта Меларк. Първоначално единствената цел и на двамата е да оцелеят. Целта на Пийта е да спаси момичето, което обича, а именно Катнис.

По време на игрите Катнис се сприятелява с момичето от окръг 11, което се казва Ру. То спасява Катнис от смърт от хрътоси (поредното оръжие използвано от Капитола, за да потуши бунта) и се грижи за нея, докато тя е в безсъзнание заради отровата на осите. Ру се съюзява с участничката от окръг 12 и заедно решават да разрушат лагера на "съюзените" участници от окръг 1, 2 и 4, към които се е включил и Пийта. Двете унищожават припасите, като всяка има различна задача. Те се разбират да се осведомяват една друга, че са добре с четиринотна мелодия. За жалост Ру е заловена в мрежа и когато Катнис пристига да я освободи, момичето от окръг 11 бива простреляно от друг участник, по-късно убит от самата Катнис. В последните си мигове Ру моли Катнис да ѝ изпее песен и главната героиня изпълнява желанието ѝ. След като смъртта застига Ру, Катнис събира цветя и ги нарежда около момичето, така сякаш тя плува в море от бели цветя. После вдига ръка и целува три пръста и изпраща безмълвна обич към обитателите на окръг 11, заснета от камера, близо до нея. По-късно се съобщава, че победители могат да станат двама играчи, стига да са от един окръг и Катнис веднага се сеща за Пийта, с когото поддържат любовна история за пред публиката, която е лъжа. Открива го край потока, маскиран като скала. Тя го измива и се опитва да го накара да си намерят убежище, но те едва успяват да изминат 200 метра, защото кракът на Пийта е силно инфектиран. В следващите няколко дни Катнис се грижи за Пийта, но без лекарство той ще умре. За щастие на арената се съобщава, че ще има пиршество при Рога на изобилието и Катнис е готова да отхвърли поканата за "кървата баня", която се случва всеки път, когато има пиршество при Рога, но после се съобщава, че ще има всичко, от което се нуждае всеки участник от всеки окръг. Катнис знае, че Пийта няма да я пусне заради риска, но тогава менторът им, Хеймич, ѝ изпраща шише със сънотворен сироп. Катнис приспива Пийта и отива при Рога. Момичето от окръг 2, Клоув, я напада и за малко да я убие като я удря с камък по главата и ѝ образува рана, но тогава се появява Треш, момчето от окръг 11, и помага на Катнис, защото разбира, че тя е била съюзница с Ру. Катнис, кървейки, се домъква до убежището си и със сетни сили бие венозно лекарството на Пийта, след което припада. След няколко дни, когато се свестява, тя открива Пийта да се грижи за нея. Той ѝ съобщава, че последните останали трибути са Треш, Катон, Фоксфейс и те двамата. Няколко дни по-късно Катон убива Треш и остават четирима трибути. Катнис и Пийта отиват на лов и тогава Пийта по случайност набира отровни боровинки, от които Фоксфейс краде и умира. Остават трима трибути и битката е ужасяваща, но накрая Катон умира. Тогава се съобщава, че по-рано нанесеното правило, че може двама трибути да оцелеят, се отменя. Но тогава Катнис се противопоставя, като разделя по шепа отровни боровинки за Пийта и нея. Двамата остават победители и поддържат пикантната лъжа на "двамата влюбени", която по-късно се превръща в истина.

Край на разкриващата сюжета част.

През 2012 г. романът „Игрите на глада“ е екранизиран в много успешния едноименен филм на режисьора Гери Рос с участието на Дженифър Лорънс, Стенли Тучи и Лиъм Хемсуърт.

3

В мига, в който химнът свършва, ни задържат. Нямам предвид, че ни слагат белезници или нещо подобно, но една група миротворци ни отвежда към входната врата на Сградата на справедливостта. Може би в миналото трибути са правили опити за бягство. Аз обаче никога не съм виждала това да се случва.

Влизаме, вкарват ме в една стая и ме оставят сама. Никога не съм попадала в толкова луксозно място — има дебели, плътни килими, кадифено канапе и кресла. Разпознавам кадифето, защото майка ми има рокля с яка от такъв плат. Сядам на канапето, не мога да се сдържа и няколко пъти прокарвам пръсти по тъканта. Действа ми успокоително, докато се мъча да се подготвя за следващия един час. Времето, отпуснато на трибутите, за да се сбогуват с близките си. Не мога да си позволя да се разстроя, да изляза от тази стая с подпухнали очи и зачервен нос. Няма такъв вариант. На гарата ще има още камери.

Първи идват сестра ми и майка ми. Протягам ръце към Прим и тя се покатерва на скута ми, обвива ръце около врата ми и притиска глава към рамото ми, точно както правеше, когато беше още невръстно, едва проходило дете. Майка ми сяда до мен и ни прегръща. В продължение на няколко минути не говорим нищо. После започвам да им изреждам всички неща, които не трябва да забравят да правят сега, когато няма да съм там, за да ги правя вместо тях.

Прим не бива да взема никакви тесери. Ако са внимателни, могат да преживяват от продажбата на козето мляко и сиренето на Прим или от малката аптека, която сега майка ми държи, за да помага на хората от Пласта. Гейл ще й носи билките, които тя не може да отглежда сама, но трябва да му ги описва много подробно, защото той не ги познава така добре, както аз. Освен това той ще им носи дивеч — двамата се договорихме за това преди около година — и вероятно няма да иска нищо в замяна, но е добре да му се отблагодаряват, като му дават нещо, например прясно мляко или лекарства.

Няма смисъл да уговарям Прим да се учи да ловува. Няколко пъти се мъчих да я науча и беше истинска катастрофа. Гората я ужасяваше, а всеки път, когато застрелвах нещо, тя се разплакваше и започваше да ме убеждава, че може би ще успеем да спасим животното, ако го занесем вкъщи достатъчно бързо. С козата обаче се справя добре, ето защо се съсредоточавам върху това.

Когато свършвам с указанията за горивото, размяната на продукти и ходенето на училище, се обръщам към майка ми и хващам здраво ръката й.

— Чуй ме. Слушаш ли ме? — Тя кимва, разтревожена от настойчивостта ми. Сигурно знае какво ще последва. — Не можеш да се оттеглиш отново — казвам аз.

Майка ми свежда очи към пода.

— Знам. Няма. Не можех да се преборя със себе си…

— Е, този път трябва да се пребориш. Не можеш да се затвориш и да оставиш Прим сама. Сега мен ме няма, за да поддържам двете ви живи. Няма значение какво се случва. Какво виждаш на екрана. Трябва да ми обещаеш, че ще се пребориш с това! — Усещам, че крещя. В гласа ми се съдържа целият гняв, целият страх, който изпитах, когато ни изостави.

Тя издърпва ръка от хватката ми и този път самата тя изпада в гняв:

— Бях болна. Можех да се излекувам, ако имах лекарството, което имам сега.

Тази история за боледуването й може и да е вярна. Оттогава съм я виждала да връща към живота хора, парализирани от скръб. Може би това наистина е болест, но болест, която не можем да си позволим.

— Тогава взимай лекарството. И се грижи за нея! — казвам аз.

— С мен всичко ще е наред, Катнис — обажда се Прим, като обгръща здраво лицето ми в двете си ръце. — Но ти също трябва да внимаваш. Ти си толкова бърза и смела. Може би можеш да победиш.

Не мога да победя. Прим сигурно знае това в сърцето си. Състезанието ще бъде далеч над моите възможности. Деца от по-заможни окръзи, където победата е огромна чест, които цял живот са били обучавани за това. Момчета, които са два, три пъти по-едри от мен. Момичета, които знаят двайсет различни начина да те убият с нож. О, ще има и хора като мен. Хора, които ще бъдат отстранени, изтръгнати като плевели, преди да започне истинското забавление.

— Може би — отвръщам, защото едва ли мога да кажа на майка си да продължи да се бори, ако самата аз вече съм се предала. Освен това, не е в природата ми да се предавам без борба, дори когато трудностите изглеждат непреодолими. — Тогава ще станем богати като Хеймич.

— Не ме интересува дали ще станем богати. Искам само да се върнеш вкъщи. Ще опиташ, нали? Наистина ще опиташ, с всички сили? — пита Прим.

— Наистина ще опитам с всички сили. Кълна се — казвам аз. И знам, че заради Прим ще трябва да го направя.

А после на вратата се появява миротворецът, дава ни знак, че времето е изтекло, всички се прегръщаме помежду си толкова силно, че ни заболява, и аз казвам само: „Обичам ви. Обичам ви и двете“. А те казват същото в отговор, после миротворецът им нарежда да излязат и вратата се затваря. Заравям глава в една от кадифените възглавници, сякаш така мога да се скрия от всичко.

Някой друг влиза в стаята и когато вдигам очи, с изненада виждам, че това е хлебарят, бащата на Пийта Меларк. Не мога да повярвам, че е дошъл да ме посети. В края на краищата, скоро ще се опитвам да убия сина му. Но ние се познаваме бегло, а той познава Прим дори още по-добре. Когато продава сиренето си в „Таласъма“, тя отделя две парчета за него, а в замяна той й дава доста щедро количество хляб. Винаги изчакваме да разменим продуктите, когато онази вещица, жена му, не е наблизо, защото тогава той е много по-мил. Сигурна съм, че той никога не би ударил сина си така, както направи тя заради прегорелия хляб. Но защо е дошъл да ме види?

Хлебарят сяда неловко на ръба на едно от плюшените кресла. Той е едър, широкоплещест мъж с белези от изгаряния от годините, прекарани край пещта. Сигурно току-що се е сбогувал със сина си.

Той измъква увит в бяла хартия пакет от джоба на якето си и ми го подава. Отварям го и виждам, че ми е донесъл сладки. Те са лукс, какъвто никога не можем да си позволим.

— Благодаря — казвам. Хлебарят не е особено приказлив дори и в най-добрите моменти, а днес изобщо няма думи. — Тази сутрин хапнах малко от вашия хляб. Приятелят ми Гейл ви е дал за него една катерица. — Той кимва, сякаш помни катерицата. — Не е най-добрата ви размяна — казвам. Той свива рамене, сякаш това изобщо няма значение.

После не се сещам за нищо друго, затова седим мълчаливо, докато един миротворец го повиква. Той се изправя и кашля, за да прочисти гърлото си:

— Ще наглеждам момиченцето. Ще имам грижата да се храни.

Усещам как при думите му напрежението в гърдите ми отслабва. Хората се разбират и сключват сделки с мен, но искрено обичат Прим. Може би ще има достатъчно обич, за да я опази жива.

Следващият ми гост също е неочакван. Мадж идва право при мен. Не се държи сантиментално или уклончиво: вместо това в тона й има настойчивост, която ме изненадва:

— Позволяват да вземеш със себе си на арената едно нещо от окръга си. Нещо, което да ти напомня за дома. Ще носиш ли това? — Тя ми подава кръглата златна брошка, която беше забодена на роклята й по-рано. Не й бях обърнала особено внимание преди, но сега виждам, че е малка птица в полет.

— Твоята брошка? — казвам аз. Носенето на отличителен знак от родния ми окръг е кажи-речи последното нещо, за което си мисля.

— Ето, ще я закача на роклята ти. Може ли? — Без да чака отговор, Мадж просто се навежда към мен и закрепва брошката върху роклята ми. — Обещаваш ли, че ще я носиш на арената, Катнис? — пита тя. — Обещаваш ли?

— Да — казвам. Сладки. Брошка. Днес получавам какви ли не подаръци. Мадж ми дава още един. Целувка по бузата. После изчезва и оставам с мисълта, че може би Мадж наистина ми е била приятелка през цялото време.

Най-сетне идва Гейл и може би между нас няма любовна връзка, но когато той разтваря обятия, без колебание се хвърлям в тях. Познавам тялото му — начинът, по който се движи, мирисът на дим от дърва; дори звукът от биенето на сърцето му ми е познат от тихите мигове по време на лов, — но това е първият път, в който наистина го чувствам, стройно и с твърди мускули, притиснато към мен.

— Слушай — казва той. — Сигурно ще е доста лесно да намериш нож, но трябва да си намериш лък. Това е най-добрият ти шанс.

— Не винаги дават лъкове — казвам аз и се сещам за годината, когато имаше само ужасни боздугани с железни шипове, с които трибутите трябваше да се налагат помежду си до смърт.

— Тогава си направи — казва Гейл. — Дори един немного здрав лък е по-добър от никакъв.

Опитвала съм се да изработвам същите лъкове като баща си без особен успех. Не е толкова лесно. Понякога дори и на него му се налагаше да бракува собствените си произведения.

— Не знам дали изобщо ще има дървета — казвам. В една от предишните години захвърлиха всички в някаква местност, където нямаше нищо друго освен скали, пясък и оскъдни храсти. Особено мразех тази година. Много състезатели бяха ухапани от отровни змии или полудяха от жажда.

— Почти винаги има дървета — каза Гейл. — След онази година, когато половината измряха от студ. Това не е особено забавно.

Вярно е. В едно издание на Игрите на глада гледахме как играчите всяка нощ замръзват до смърт. Почти не се виждаха, защото просто се бяха свили на кълбо и нямаха дърва за огън или факли, нямаха нищо. В Капитола сметнаха всичко това за много потискащо и решиха, че намалява интереса и тръпката — прекалено тиха, безкръвна смърт. Оттогава обикновено има дърва за палене на огън.

— Да, най-често има — казвам.

— Катнис, това е един най-обикновен лов. Не познавам по-добър ловец от теб — казва Гейл.

— Не е най-обикновен лов. Те са въоръжени. Те мислят — казвам аз.

— Ти също. И имаш повече опит. Истински опит — казва той. — Знаеш как да убиваш.

— Не и хора — казвам.

— Толкова ли е различно всъщност? — мрачно пита Гейл.

Ужасното е, че ако мога да забравя, че са хора, изобщо няма да бъде различно.

Миротворците се връщат твърде скоро и Гейл моли за още време, но те посягат да го отведат и аз започвам да се паникьосвам.

— Не ги оставяй да гладуват! — извиквам, вкопчена в ръката му.

— Няма! Знаеш, че няма! Катнис, помни, че аз… — казва той, но те грубо ни разделят, затръшват вратата и никога няма да разбера какво искаше да помня.

Пътят с кола от Сградата на справедливостта до гарата е кратък. Никога не съм се возила с кола. Дори в каруци рядко съм се качвала. На Пласта се придвижваме пеш.

Права бях да не се разплача. На гарата гъмжи от репортери и камерите им, които приличат на гигантски насекоми, са насочени право в мен. Аз обаче отдавна съм се тренирала да изтривам от лицето си всякакви емоции, постигам го и сега. Зървам за миг лицето си върху телевизионния екран на стената, който излъчва на живо пристигането ми, и изпитвам благодарност, че изглеждам почти отегчена.

Пийта Меларк, от друга страна, очевидно е плакал и, интересно, изглежда, че не се опитва да го прикрие. Веднага почвам да се чудя дали това ще бъде стратегията му в игрите. Да си придава вид на слаб и уплашен, да убеди другите трибути, че изобщо не е сериозен конкурент, а после изведнъж да се впусне решително в битка. Това свърши много добра работа на едно момиче, Джоана Мейсън от Окръг 7, преди няколко години. Тя имаше вид на такава хленчеща, малодушна глупачка, че никой не се и сещаше за нея, докато не останаха само шепа състезатели. Оказа се, че умее да убива яростно. Изигра всичко доста хитро. Но такава стратегия изглежда странна за Пийта Меларк, защото той е син на хлебар. Всичките тези години на достатъчно хранене и вдигане на тави с хляб са го направили широкоплещест и силен. Доста плач ще е нужен да убеди някого да погледне на него с пренебрежение.

Налага се да останем няколко минути на вратата на влака, докато камерите жадно запечатват образите ни, после ни пускат вътре и вратите милостиво се затварят зад нас. Влакът потегля веднага.

От скоростта отначало ми секва дъхът. Разбира се, никога не съм се качвала на влак, тъй като пътуването между окръзите е забранено, освен с официално разрешена цел. За нас такава цел е предимно транспортът на въглища. Но това не е обикновен товарен влак за въглища. Това е един от високоскоростните модели на Капитола, които се движат средно с 350 километра в час. Пътуването ни до столицата ще трае по-малко от ден.

В училище ни казват, че столицата, Капитолът, е построена на място, което някога се наричало Скалистите планини. Окръг 12 се намира в област, известна като Апалачите. Още преди сто години тук добивали въглища в мините. И точно поради тази причина нашите миньори трябва да копаят толкова надълбоко.

По някакъв начин, в училище всичко в крайна сметка опира отново до въглищата. Освен елементарното четене и математика, по-голямата част от обучението ни е свързана с въглищата. С изключение на урока по история на Панем веднъж в седмицата. Той се състои главно от безкрайни дрънканици за това колко много дължим на Капитола. Знам, че сигурно има още неща около истинската история за случилото се по време на бунта, които не ни казват. Но не се замислям много за това. Каквато и да е истината, не виждам как ще ми помогне да сложа храна на масата.

Влакът, предназначен за трибутите, е дори още по-луксозен от стаята в Сградата на справедливостта. Дават на всеки от нас собствен апартамент, който си има спалня, място за обличане и отделна лична баня с топла и студена течаща вода. Вкъщи нямаме топла вода, освен ако не си я стоплим сами.

Гардеробът е пълен с хубави дрехи, а Ефи Тринкет ми казва да правя каквото искам, да обличам каквото искам, всичко е на мое разположение. Само да съм готова за вечеря след един час. Изхлузвам синята рокля на майка ми и си вземам горещ душ. Никога преди не съм вземала душ. Все едно стоя под летен дъжд, само че е по-топло. Обличам се в тъмнозелена риза и панталони.

В последната минута си спомням малката златна брошка на Мадж. За пръв път я оглеждам хубаво. Малка златна птица, затворена в пръстен. Птицата е прикрепена към пръстена само с връхчетата на крилата си. Изведнъж я разпознавам. Сойка-присмехулка.

Те са странни птици и в известен смисъл плесница в лицето на Капитола. По време на бунта, в Капитола създали поредица генетично изменени животни като оръжия. Наричат ги мутони, или понякога мутове за по-кратко. Едното е специална птица, наречена сойка-бъбрица, която има способността да запаметява и повтаря цели човешки разговори. Те са птици от рода на пощенските гълъби, изключително от мъжки пол, които лесно намират обратния път, и ги пускали в области, където се знае, че се укриват врагове на Капитола. Птиците запомнят казаното, връщат се в центъра и там записват всичко. Минало известно време, докато хората от окръзите осъзнаят какво се случва, как се предават частните разговори. После, разбира се, бунтовниците започнали да захранват Капитола с безкрайни лъжи и шегата се обърнала срещу него. Затова закрили центровете, а птиците оставили да измрат в пустошта.

Само че те не измрели. Вместо това сойките-бъбрици се съешили с мъжки присмехулници и създали съвсем нов вид, който може да повтаря както птичите песни, така и човешките мелодии. Бяха изгубили способността да предават думи, но все още можеха да имитират най-различни човешки звуци — от детско гукане до дълбок мъжки глас. И можеха да повтарят песни. Не само няколко тона, а цели песни с многобройни куплети, ако имаш търпението да ги изпееш и гласът ти им хареса.

Баща ми особено обичаше сойките-присмехулки. Когато ходехме на лов, той им подсвиркваше или пееше сложни песни и след учтива пауза те винаги пропяваха в отговор. Не към всеки се отнасят с такова уважение. Но винаги, когато баща ми пееше, всички птици в района замлъкваха и слушаха. Гласът му беше толкова красив, висок и ясен и така пълен с живот, че те избиваше едновременно на смях и на плач. Престанах да се упражнявам, след като той си отиде. И все пак, в тази птица има нещо успокояващо. Сякаш нося със себе си частица от баща ми, която ме закриля. Закопчавам брошката върху ризата си. На фона на тъмнозеления плат почти мога да си представя как сойката-присмехулка лети сред дърветата.

Ефи Тринкет идва да ме вземе за вечеря. Следвам я през тесния, люлеещ се коридор до трапезария с излъскани, покрити с ламперия стени. Има маса, всички съдове по която са силно чупливи. Пийта Меларк седи и ни чака: столът до него е празен.

— Къде е Хеймич? — пита бодро Ефи Тринкет.

— Когато го видях за последен път, каза, че ще си подремне — отговаря Пийта.

— Е, денят беше изтощителен — кима Ефи Тринкет. Мисля, че изпитва облекчение от отсъствието на Хеймич, и кой може да я вини?

Вечерята пристига на отделни блюда. Гъста супа от моркови, зелена салата, агнешки котлети и картофено пюре, сирене и плодове, шоколадова торта. През цялото време, докато се храним, Ефи Тринкет непрекъснато ни напомня да си оставим място, защото ще има още ядене. Но аз се тъпча, защото никога не съм виждала такава храна, толкова изобилна и толкова вкусна, и защото вероятно най-доброто, което мога да направя между настоящия момент и Игрите, е да кача някой и друг килограм.

— Вие двамата поне имате прилични обноски — казва Ефи, докато приключваме с основното ястие. — Миналата година участниците ядяха всичко с ръце като двама диваци. Направо ми развалиха апетита.

Двамата участници миналата година бяха две деца от Пласта, които никога, през нито един ден от живота си, не бяха имали достатъчно храна. А когато са им я дали, маниерите на хранене със сигурност са били последното нещо, което ги е вълнувало. Пийта е син на хлебар. Майка ми ни научи да се храним прилично, така че, да, умея да си служа с нож и вилица. Но от коментара на Ефи Тринкет ми става толкова неприятно, че нарочно се заемам да изям останалата част от вечерята си с пръсти. После избърсвам ръце в покривката. Тя силно цупи устни.

Вечерята приключва, а аз се мъча да задържа храната в стомаха си. Виждам, че Пийта също е леко позеленял. Стомасите и на двама ни не са привикнали към толкова много ядене. Но щом мога да задържа в стомаха си буламача от мише месо, свински вътрешности и дървесна кора — зимен специалитет, сега съм твърдо решена да задържа и тази вечеря.

Отиваме в друго купе, за да гледаме обобщаващото предаване за Жътвите в цял Панем. Опитват се да ги разпределят през целия ден, така че човек да може наистина да проследи всичко на живо, но всъщност това е възможно само за хората в Капитола, тъй като на никой от самите тях не му се налага да присъства на Жътвата.

Виждаме Жътвата в другите окръзи, един по един, как извикват имената, как доброволците излизат напред, или, по-често, как такова нещо не се случва. Оглеждаме изпитателно лицата на децата, които ще бъдат наши съперници. В ума ми се запечатват няколко. Чудовищно едро момче, което се хвърля напред, за да излезе като доброволец, от Окръг 2. Момиче със заострено като лисича муцуна лукаво лице, с блестяща червена коса, от Окръг 5. Куцо момче от Окръг 10. И дванайсетгодишно момиче от Окръг 11, което запомням по-добре от всички. Има тъмнокафява кожа и тъмни очи, но като се изключи това, много прилича на Прим по ръст и поведение. Само че когато се качва на сцената и питат за доброволци, единственото, което се чува, е свистенето на вятъра през стените на порутените постройки около нея. Никой не проявява готовност да заеме мястото й.

Накрая показват Окръг 12. Показват как извикват името на Прим, как аз изтичвам напред, за да заема доброволно мястото й. Невъзможно е да не се долови отчаянието в гласа ми, докато изблъсквам Прим зад гърба си, сякаш се страхувам, че никой няма да чуе и ще я отведат. Но, разбира се, чуват. Виждам как Гейл я издърпва от мен и как аз се качвам на сцената. Коментаторите не са сигурни какво да кажат за отказа на тълпата да аплодира, за мълчаливия поздрав. Един отбелязва, че Окръг 12 винаги е бил малко муден, но че местните обичаи понякога са очарователни. Сякаш като по даден знак, Хеймич пада от сцената и те надават комичен стон. Изтеглено е името на Пийта и той тихо заема мястото си. Ръкуваме се. Отново пускат химна и предаването свършва.

Ефи Тринкет е раздразнена заради състоянието на перуката си:

— Вашият ментор има още много да учи за това как се прави презентация. И как да се държи, когато го дават по телевизията.

Неочаквано Пийта се разсмива:

— Беше пиян — казва той. — Всяка година е пиян.

— Всеки ден — добавям аз. Не мога да се сдържа да не пусна леко злорада усмивка. Според Ефи Тринкет Хеймич просто има леко недодялани обноски, които могат да се поправят с някои съвети от нейна страна.

— Да — изсъсква Ефи Тринкет. — Много странно, че вие двамата намирате това за забавно. Известно ви е, че в тези Игри вашият ментор е спасителната ви връзка със света. Той е този, който ви съветва, който ви урежда спонсори и определя какви подаръци да ви бъдат изпратени. От Хеймич като нищо може да зависи дали ще живеете, или ще умрете!

Точно в този момент Хеймич влиза със залитане в купето.

— Пропуснах ли вечерята? — пита той завалено, като слива думите. После повръща обилно върху скъпия килим и пада в мръсотията.

— Е, продължавайте да си се смеете на воля! — заявява Ефи Тринкет. Тя подскача на заострените си обувки, заобикаля локвата с повръщано и ни напуска.