Ким Стюарт
Марк (2)

II

След два дена седеше в самолета и наблюдаваше как отдолу Манхатън се смалява все повече и повече. Чувстваше се необичайно свободна. Телефонният разговор миналата вечер с Оливър не можеше да се окачестви като особено приятен. Затова пък най-сетне сложи точка на всичко.

Отпусна се назад в креслото. До нея седеше млад мъж с разрошена коса и четеше филмово списание. Непрекъснато викаше стюардесата и си поръчваше уиски след уиски.

Когато младата жена за пореден път се върна с поръчката, той вдигна към нея помътнял поглед и измърмори, сякаш на себе си:

— Винаги жени! Където и да иде човек, непрекъснато му се изпречвате на пътя. Винаги и навсякъде…

Посегна да вземе чашата, но не можа да я хване и я изпусна на пода. Уискито се разля на панталона на Джанет. Тя извика и впи в него убийствен поглед.

— Из… извинявайте, моля…

Джанет смръщи вежди.

— Може би просто не трябва да пиете толкова — рече му студено. — Какво ще правя сега? Панталонът ми е съвършено съсипан!

— Ще ви купя нов в Маями…

— Това няма да помогне — ядоса се Джени не на шега. — Нали трябва да се преоблека сега?

— Да, да, ще извикам стюардесата.

— Много любезно от ваша страна! Но можете ли да ми кажете, щом сте толкова умен, какво да облека? Нещата ми са в куфара, а той е в багажното отделение. Да не смятате, че пилотът ще извърши аварийно приземяване, за да мога да го извадя оттам?

— Не, не виждам как…

„Не може да се похвали с изобилие от интелигентност“ — помисли си Джанет.

Дойде стюардесата. Мъжът придоби още по-виновно изражение и посочи към панталона на съседката си:

— Случи се малка неприятност.

Хубавичката стюардеса се почеса по носа.

— О-о! — отбеляза съчувствено. — Горката! Така не можете да останете. А нещата ви сигурно са в куфара.

— Познахте от първия път — отговори й Джанет сухо.

Пийналият й съсед въртеше очи ту към едната, ту към другата.

— Какво ще правим сега?

— Вие трябва да отговорите на този въпрос! В края на краищата вината е ваша.

— Да, ама какво да направя?

Стюардесата измери с поглед талията на Джанет.

— Ще ви дам един панталон от моите. Можете да ми го изпратите по време на обратния полет.

— Благодаря ви! — зарадва се Джанет.

Стана, мина покрай виновно гледащия си спътник и се запъти след стюардесата.

Панталонът като че ли беше шит специално за нея.

— Още веднъж ви благодаря — измърмори Джанет, докато се оглеждаше в огледалото. — Щеше да ме е срам да ходя по улиците с напоени с уиски дрехи. Според мен трябва да сервирате на такива типове само минерална вода.

— О, Дик пие винаги уиски — засмя се стюардесата.

Джанет повдигна вежди.

— Дик ли? Значи го познавате?

— Е, може би е силно казано. Пътува с нашата компания често. Доколкото знам, той е оператор в една филмова компания.

— Във всеки случай доста своеобразен тип — отбеляза Джанет с гримаса.

— Мисля, че има някакви комплекси. Непрекъснато демонстрира пренебрежение и се прави на женомразец. Сигурно поради несподелена любов или нещо подобно.

Джени се засмя иронично.

— Е, това обяснява много неща.

Двете млади жени се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях. Стюардесата погледна часовника си.

— Трябва да побързам. Скоро ще се приземяваме. Може да седнете тук отпред, за по-сигурно.

Заведе Джанет до новото й място. Малко след това самолетът се сниши, извади колесника си и докосна пистата.

Джанет тръгна бавно към изхода. Радваше се за предстоящите почивни дни. Днес след обяд ще иде да изслуша доклада. Утре по програма се предвиждаше още един, но ако й стане скучно, ще си намери по-интересно занимание. Може би ще си наеме лодка. Сигурно е страхотно да се разхождаш в морето и да се печеш на слънце.

Във фоайето на хотела я посрещна възрастен мъж. Стисна ръцете й сияещ.

— Доктор Къмингс, каква чест, че ни удостоявате с присъствието си!

Джени му се усмихна любезно.

— Аз съм тази, която трябва да благодари за поканата.

— О, толкова се радваме, че дойдохте! Мога ли да ви предложа чаша чай или кафе? — продължи възрастният мъж.

— О, бих пийнала нещо „по-твърдо“.

Той я погледна смаяно.

— Нима ще пиете алкохол посред бял ден?

„Ето, сега ме причислява към категорията на алкохолиците — каза си Джени и се засмя вътрешно. — Тези психотерапевти ще ме отегчат до смърт.“

— Понякога пия и през деня.

— Моля, тогава да идем в бара.

Седнаха един до друг на две високи столчета на бара.

— „Блъди Мери“ — поръча Джанет.

— За мен един чай от шипки — обади се спътникът й.

Джанет никога не беше виждала мъж, който си поръчва чай от шипки в бар.

— Кой ще изнася доклада, мистър…

— О, извинете, съвсем забравих да се представя! — обърка се мъжът.

Стана и се поклони леко.

— Казвам се Брунер. Джон Брунер.

„Силно депресирана личност — каза си наум Джанет. — Липсва му самочувствие и не е уверен във възможностите си. Затова има влечение към психологията. Непрекъснато търси нещо.“

— Мистър Брунер — рече тя с очарователна усмивка, — трябва да си призная, че съм доста развълнувана относно предстоящата вечер. Как се казва докладчикът?

Брунер назова име, което й беше добре познато.

— О, прочутият Ендрюс? — Джанет беше много впечатлена. Поканеният беше известен и като психолог, и като автор на бестселъри.

— Да, ние сме много признателни на мистър Ендрюс, че се съгласи да изнесе доклад на нашата среща. Наложи се да бръкнем доста дълбоко в кесиите си — той направи многозначително движение с палеца и показалеца си.

— Да, представям си.

Джанет изпразни чашата си. Брунер я наблюдаваше с такъв интерес, сякаш пиеше не водка, а цианкалий.

„Дали да не взема да си поръчам и едно уиски? — хрумна й изведнъж. — Това съвсем ще го обърка, горкият!“

Вместо това обаче стана и му подаде ръка.

— Много ви благодаря за почерпката, мистър Брунер! Ще се видим довечера.

— Още отсега се радвам за това.

Джанет напусна бара. На вратата се обърна и зърна мистър Брунер да гледа втренчено към нейната чаша, след което посегна към шипковия си чай. Тя въздъхна и потегли към стаята си.

Както си мислеше, вечерта премина скучно. С мъка успяваше да сдържи прозевките си. Прочутият гост не каза нищо, с което да защити голямата си слава.

По време на последвалата галавечеря Джанет се опита да завърже някакъв разговор. Винаги се озоваваше срещу абсолютно безличен и безмерно любезен събеседник и разговорът привършваше на третото изречение. Използва първия удобен случай, за да се прибере в стаята си. Беше решена в никакъв случай да не взема участие в дискусията утре. Тръсна нервно глава, като си представи за какво ще се говори.

„Ще ида в друг хотел — реши тя. — И ще си наема лодка! В края на краищата идването ми тук беше само израз на добра воля. Смятам, че направих достатъчно, за да си заслужа билета и нощувката.“

На следващата сутрин слънцето висеше в небето като огромно огнено кълбо. Джанет се облече съвсем леко. След това се сбогува с Джон Брунер, който я гледаше ококорено.

— За съжаление не мога да остана повече, мистър Брунер! Трябва да ме разберете! — вдигна неопределено рамене. — Проклетата работа. Трябва да подготвя няколко важни лекции.

— Напълно ви разбирам, доктор Къмингс. Ние сме толкова поласкани, че посетихте нашата среща!

Загледа се след нея с неприкрито възхищение.

„Де да можеше това, което ти се иска!“ — помисли си Джанет развеселена.

Намери си приличен хотел, почти до брега на океана. След като се настани и изпрати на летището панталона на стюардесата, реши да се поразходи по плажа.

На кея за даване под наем на лодки си избра една малка, но бърза моторница. Загорелият мъж с моряшка фланелка й показа как да я управлява. След няколко минути вече се носеше с пълна газ по вълните към открито море.

Беше страхотно усещане. Слънцето пареше по кожата й, но морският въздух беше влажен и прохладен. Джанет съблече панталона и блузата си, след което изключи мотора й се изтегна на шезлонга в задната част на лодката. Беше се отдалечила доста. Наоколо не се виждаха никакви плавателни съдове.

След малко реши да съблече банския си, за да добие тен по цялото тяло. Никой не можеше да я види тук, освен ако специално я наблюдава със силен бинокъл. Чудесно беше така да усеща вятъра върху голата си кожа. Слабото поклащане на лодката й действаше приспивно и тя се унесе в мечти.

Спомни си за последната нощ с Оливър. Пак усети силните му ръце, горещите устни, възбуждащата игра на езика му. Без да ще изстена тихо. Колко хубаво би било, ако можеха да се наслаждават на любовта си тук, на лодката, сред кротките морски вълни и вятъра…

Отвори очи, за да прекъсне фантазиите си. Нали сама сложи край на всичко?

Огледа се наоколо. Главата й изведнъж се избистри. Решението да скъса с Оливър беше правилно. Копнежът й по него беше просто сексуална тръпка, моментен каприз на тялото. Щеше да мине тъй бързо, както дойде.

Запали цигара, отпусна се отново на шезлонга и затвори очи. След малко се унесе в дрямка.

Събуди се от шум на мотор. Ядосано отвори очи. Кой идиот се е приближил толкова до лодката? И защо шумът е толкова равномерен? Наоколо не се виждаше лодка. Сега Джанет съвсем се събуди. Всъщност шумът идваше някъде отгоре.

В този момент върху нея падна сянка. Тя стреснато извика. Някакъв мъж слизаше по въжена стълба, висяща накъде отгоре, а после скочи на палубата.

Вдигна очи и съзря малък вертолет. Стълбата висеше от него. Изпита чувството, че сърцето й спира. Какво значи това? Искат да я отвлекат? Но защо? Тя няма толкова пари. Бързо се уви с хавлията.

Мъжът подръпна въжената стълба и махна с ръка нагоре.

— Всичко е наред, Дик.

Едва тогава погледът му попадна върху Джанет.

— Но… но вие не сте тази, която…

— Колко любезно от ваша страна да си признаете! — тонът й беше такъв, сякаш ей сега ще му прегризе гърлото. — Ще ми обясните ли все пак какво става тук?

— Аз… нищо не разбирам — измърмори мъжът объркано.

Отново се загледа нагоре, събра ръцете си на фуния и извика:

— Дик, сбъркали сме!

— Какво? — чу се вик отгоре.

— Казах, че сме се объркали.

— Какво казваш?

Мъжът вдигна рамене.

— Извинете ме, моля, но от шума на мотора не можем да се разберем.

— Но нали преди малко ви разбра, като му казахте, че всичко е наред?

Мъжът започна да се смее. Около кафявите му очи се образуваха бръчици.

„Много е симпатичен“ — помисли си Джанет. Беше се съвзела от шока и сега го гледаше изпитателно.

— Имаме уговорени знаци. Аз му сигнализирах, че всичко е наред. Той разбра жеста ми.

— Какво става, Марк? — чу се отгоре през шума на бясно въртящата се перка.

Марк погледна към Джанет с извинителна усмивка.

— Съжалявам, но трябва да се качвам отново. Извинете ме за безпокойството!

Тя не знаеше дали да се смее или да се възмущава. Какво трябваше да означава тази комедия? Да не би някакви шегаджии да са решили да се повеселят за нейна сметка? Но защо по такъв идиотски начин? И защо точно с нея?

Тя хвана младия мъж за ръката.

— Момент, моля! Ще си заминете оттук само след като ми обясните какво става всъщност!

— Снимаме един филм — обясни той. — Аз съм дубльор. Нашата филмова звезда не обича да се спуска по въжени стълби и затова аз го замествам. Сега трябваше да оттренираме сцената.

— Добре, но защо, по дяволите, тренирате на моята лодка?

— Всъщност не искахме да идваме на вашата. Някъде наоколо трябва да е лодката с главната героиня. Сигурно сега се чуди къде сме се запилели.

Джанет се засмя. Ама че работа, сега пък попада на кинаджии!

— Мислите ли, че е много възпитано да се изтърсвате на главата на нищо неподозиращи невинни хора? Да падате, тъй да се каже, от небето!

— Вече казах, че съжалявам — изръмжа с надигащо се раздразнение Марк.

Стълбата се заклати.

— Трябва да си тръгвам…

— Аз пък си помислих, че ще ми се извините с една почерпка някъде довечера — усмихна се Джанет, обзета от внезапен прилив на авантюризъм.

— Защо не? — отвърна мъжът видимо облекчен.

Какво ли си мислеше, че ще иска от него? Може би вече е очаквал съдебни разправии.

— Къде ще се видим? — попита той бързо, като се хвана за въжето.

— Отседнала съм в хотел „Голдън бийч“. Ще ви чакам към осем на бара.

— Окей, съгласен! — извика Марк и се закатери нагоре.

— Пожелавам ви успех в търсенето — махна му Джанет.

— Какво казахте?

— Казах, че се надявам да намерите лодката с артистката и да снимате филма си до края.

Видя го как се засмя. После се качи в хеликоптера. Някой му подаде ръка отвътре. За момент се мярна още една физиономия, която любопитно погледна надолу.

„Ами че аз го познавам този! — мина като светкавица през главата й. Това е пияницата от самолета!“

Във всеки случай много приличаше на него. Косата му беше дълга и разрошена. Не й ли каза стюардесата, че Дик бил кинооператор?

Настроението й моментално се приповдигна. Очертаваше се вълнуваща вечер. Точно както си го мислеше!