Ким Стюарт
Марк (1)

I

— Доктор Къмингс, викат ви на телефона! — една от телефонистките на Колумбийския университет в Ню Йорк надникна в залата. — Да прехвърля ли разговора в кабинета ви?

Джанет Къмингс, която провеждаше семинар за влиянието на стреса върху психологията на съвременния човек, раздразнено вдигна поглед.

— Тъкмо сега ли! Помолете този, който ме търси, да позвъни след половин час.

Телефонистката съзаклятнически се усмихна.

— Струва ми се, че е важно, доктор Къмингс. Но ако настоявате, разбира се, че ще му кажа.

Джанет Къмингс погледна за миг към любопитно заслушаните в разговора студенти.

— Дами и господа, прочетете, ако обичате, още един път втория абзац на страница 509. Ще се върна след няколко минути и тогава ще поговорим по-подробно върху темата.

Шумът в залата се усили. Няколко любопитни мъжки погледа проследиха младата и безспорно атрактивна доцентка по пътя й към вратата.

Джанет не им обърна внимание. Отдавна беше свикнала мъжете студенти да я ухажват, а жените — да я ревнуват. С уверени стъпки напусна помещението и се запъти към кабинета си.

— Джанет Къмингс — рече нетърпеливо в телефонната слушалка.

— Джени, скъпа, как си? — чу се от другата страна приятен мъжки глас.

— За да ми зададеш този въпрос ли ме измъкна по средата на семинара? — избухна тя.

Последва пауза.

— И тъй, какво искаш?

— Не бих искал да ти преча…

— Ами не ми пречи тогава!

— Но, Джени… какво става с теб? Не сме се виждали цяла вечност. Винаги когато ти се обадя, измисляш някакъв повод да откажеш. Не ме ли обичаш вече?

— Оливър — Джанет си пое дълбоко въздух, — наистина ми е доста трудно да отговоря на този въпрос по телефона.

— Тогава защо да не се срещнем довечера някъде и да си поговорим? След като не искаш да ми отговориш по телефона, би могла поне да ми го кажеш на живо. Имам право на това!

„Защо винаги го обръща на обяснения и фатални чувства? — ядоса се Джанет. — Би трябвало отдавна да е разбрал, че вече не изпитвам към него нищо, или почти нищо. Защо просто не приеме фактите каквито са и не зареже тази връзка?“

— Оливър — изговори бавно в слушалката. — Съгласна съм с теб. Можем утре вечер да идем някъде.

— А защо не днес?

— Защото нямам време, по дяволите!

— А, значи си ангажирана…

— Предполагам и ти ще успееш да оползотвориш добре времето.

— Джени! — гласът отсреща прозвуча съкрушено. — Защо си толкова коравосърдечна? Вече нищо ли не знача за теб?

— Ооо, пак започваме всичко отначало! Не забелязваш ли, Оливър, че нашите разговори винаги се въртят в омагьосан кръг? Та значи до утре вечер. Към седем в „Сюзет“.

Затвори телефона, без да дочака отговор. Облегна се уморено на стола и за секунди мислите й се върнаха в миналото. Преди две години Оливър беше дошъл от Средния запад в Ню Йорк, за да довърши следването си по право. Срещаха се често в казиното на университета. Джанет отначало се колебаеше дали да започва връзка със студент, но чарът му бързо я завладя. Беше забележително изживяване. Оливър беше прекрасен любовник, никой не би го отрекъл.

Но сега чувствата на Джанет бяха охладнели до точката на замръзване. Извън леглото почти нямаха какво да си кажат. А освен това за нея беше неприемливо частнособственическото отношение на партньора й. Искаше непрекъснато да е с него и изобщо не се съобразяваше с желанието й за самостоятелност и независимост. Опита се да му подскаже, че малко повече свобода в отношенията им би била само от полза, но Оливър или не искаше, или не можеше да я разбере.

Затова реши да скъса с него. Беше достатъчно интелигентна, за да предвиди, че тази креватна история нямаше да доведе до нещо по-съществено. Може би щеше да успее да си намери партньор, с когото да си подхождат повече. Освен това не бързаше с радикалните решения. В нейния живот основен приоритет имаше работата.

Последната мисъл й напомни, че в момента провежда семинар със студентите си. Стана с въздишка и се запъти към учебната зала. В коридора се натъкна на телефонистката, която я беше извикала.

— Сюзън, следващия път не идвайте да ме викате от залата!

— Но аз бях съвсем дискретна. Спокойно можех да се обадя по разговорната уредба и да съобщя кой ви търси. А когато чуят името на Оливър… — Сюзън замечтано вдигна поглед към тавана.

— Знам, знам, всички женски същества в университета са луди по Оливър Фринкс. Просто не разбирам защо?

— Но той изглежда страхотно! Знаете ли, Джанет, ние всички много ви завиждахме, когато научихме, че вие и Оливър…

— В този университет, вместо да се върши работа, непрекъснато се изясняват интимни връзки!

Сюзън се засмя.

— Всъщност правят се и двете, но второто значително по-обстойно — хвърли поглед на часовника си. — Божичко! Трябва да се връщам в телефонната централа! Деби е съвсем сама и сигурно вече вдига пара.

— Така става, когато човек, вместо да си гледа работата, мисли за някакви зализани типове.

— Оливър не е зализан тип! — възмути се Сюзън. — Трябва да сте безкрайно щастлива, че е влюбен във вас. Какво ли не бих дала да ме погледне поне веднъж така, както гледа вас! Той просто ви обожава, Джанет!

„Е, сега е свободен, можеш да опиташ късмета си“ — помисли си Джанет и дори без малко да го каже на глас, но нещо я възпря в последния момент.

Сюзън забърза към работното си място. Джанет продължи замислено към семинара. Наистина ли Оливър вече бе свободен? Той без съмнение е страшно привлекателен мъж. Но понякога й ходеше по нервите. Може би вината бе у нея? Може би искаше прекалено рядко да е с него?

— Ти си наистина страшно нерешителна жена, Джанет Къмингс! — каза на глас на себе си. — Няма да е зле най-после наистина да се замислиш какво всъщност искаш!

Когато влезе в залата, шумът от много гласове моментално стихна.

— Дами и господа, сега ще дискутираме върху пасажа, който току-що сте прочели. Някой има ли въпроси?

Никой нямаше въпроси. Изглежда всички се интересуваха повече от интимния живот на преподавателката си, отколкото от сухата материя в учебника.

 

 

На следващата вечер Оливър я чакаше в „Сюзет“. Точно в този ресторант се бяха запознали преди време. Това беше „тяхното място“, свързано с многобройни спомени — добри и лоши. Защото тук беше станала и първата им кавга. Джанет потръпна, като си спомни за вечерта, след която последва раздялата им.

Оливър беше по-любезен от всякога. Протегна ръце и се спусна да я прегърне.

— Джени, колко се радвам, че дойде!

Тя повдигна вежди.

— Нали знаеше, че ще дойда. Така се уговорихме — това, което от самото начало не й допадаше у Оливър, беше склонността му да театралничи без мярка.

— Да, наистина. Но въпреки това се радвам. Не съм те виждал цяла вечност.

Заведе я на една маса в ъгъла. Келнерът се появи мигновено.

— Какво да ви донеса, доктор Къмингс?

— Един „Блъди Мери“, Бил.

— Да поръчам ли нещо за ядене? — попита Оливър.

— За момента не.

— Добре, както искаш.

Последва продължително мълчание. По някое време Джанет попита, колкото да каже нещо:

— Какво става с работата ти, Оливър?

Той вдигна рамене.

— Ами, както обикновено. Знаеш, че винаги имам ядове с великия мистър Милър. Той е толкова банален, колкото и името му. Мисли си, че понеже адвокатската кантора принадлежи от три поколения на фамилията му, това му дава право да гледа всекиго от горе на долу. „Милър, Милър и сие“ — една от най-известните адвокатски кантори в Ню Йорк — започна той да имитира шефа си. — Мистър Фринкс, преработихте ли вече актовете по делото на мистър Артър С. Кларк?

— Работата изобщо ли не ти доставя удоволствие?

— Би ми доставяла удоволствие, ако старият ме остави да се оправям с по-напечените случаи. Само че той ми пробутва все скучни дела, като например този случай с Кларк. Как може такова нещо да ти достави удоволствие?

— За какво става дума?

— За една твърде тънка стена. Съседът на мистър Артър С. Кларк си има страстна приятелка. И мистър Кларк смята за накърнено чувството си за морал, понеже всяка нощ чувал любовните стенания на дамата.

Джанет се засмя с глас.

— Че толкова ли са тънки стените?

— Всъщност стените са си съвсем нормални. Не напълно изолиращи, но и не са тънки като хартия. Работата е в това, че мистър Кларк малко недочува…

— Но нали…

— Послушай само. И тъй, мистър Кларк си е доставил слухов апарат. Най-добрият модел, който се намира на пазара. С него може да чува как пълзят хлебарките под леглото му. И вместо както всеки порядъчен човек, да си остави слуховия апарат на нощното шкафче преди лягане, той подслушва какво става в съседния апартамент и, разбира се, чува стенанията на приятелката на съседа.

— Не може да бъде!

— И още как! Нещата отиват и по-далече — продължи Оливър. — Съседът на мистър Кларк оспорва обвинението за вдигане на шум. А мистър Кларк иска от съда да назначи вещо лице.

— Вещо лице ли? — Джанет го загледа недоумяващо. — За какво е вещото лице?

— То трябва да потвърди, че оплакването на мистър Кларк е основателно. Това означава, че клиентът ни иска експертът да прекара една нощ в неговото жилище, за да потвърди, че съседите вдигат нетърпим шум.

— Горкият мистър Кларк! — засмя се Джанет. — Според мен зад искането му се крие малко завист. Сигурно е имал доста неприятна съпруга.

— Не знам. Всъщност все ми е едно. В началото ми беше весело, като чух за накърненото му чувство за морал. Само че с течение на времето взе да ми ходи по нервите. Всеки ден идва при нас в кантората и пее една и съща песен. А пък приятелката на съседа му май наистина е ненаситна.

Той погледна към Джанет.

— Понякога и у мен се появява нещо като завист — въздъхна тежко. — Всъщност мога да вляза в положението на мистър Кларк. Само дето не ходя при адвокати да се жалвам.

— Че ти нямаш стенещи съседки.

— Да, за съжаление — той се пресегна през масата и улови ръката й. — Джанет, просто нямаш представа колко ми липсваше напоследък. Никога нямаш време за мен! Толкова се радвах за днешната вечер! А ето сега — седим двамата един срещу друг и си говорим за идиотския случай на мистър Кларк.

Пръстите му нежно галеха дланта й. По гърба й премина неволна тръпка.

— Джанет, аз те обичам! — гласът на Оливър прозвуча неочаквано тихо. — Искаш ли да идем у нас?

Джанет се поколеба. Ако сега се поддадеше на натиска, ситуацията щеше да стане критична. Нямаше как да прекара нощта с един мъж, а после да му заяви, че всичко между тях междувременно е свършило.

Но вътрешният глас й нашепваше да приеме предложението. При това беше много убедителен. Затвори очи и си спомни последната любовна нощ с него. Той умееше да бъде див и нежен едновременно. Отново почувства ръцете му, галещи умело цялото й тяло. Докосваха кожата й като крилца на пеперуда и същевременно във всеки момент се усещаше силата им. Не можа да потисне въздишката си.

Оливър прошепна съвсем близо до ухото й:

— Ти го искаш, също както и аз, скъпа! Просто виждам, че го искаш!

Джанет облиза устните си.

— Щом като е така, можем да вървим.

Гласът й се бе променил, излезе някак странно дрезгав. Оливър я хвана здраво за ръката и когато станаха, се притисна с цяло тяло до нея. Връхчетата на гърдите й се втвърдиха.

Той остави няколко банкноти на масата и след това напуснаха локала. В таксито седяха мълчаливо един до друг. Мислите на Джанет непрекъснато се въртяха около предстоящите часове. Разкъсваше се от противоречия, но не можеше да не признае едно — искаше да се люби с Оливър. Тялото й го желаеше — отново и отново.

 

 

Когато влязоха в апартамента му, той включи само една малка настолна лампа. След това отиде до грамофона и започна да търси някаква плоча.

— Какво искаш да пусна? Рей Чарлз? Или нещо друго?

Джанет стана неспокойна. Какво означаваше това пък сега? Не знае ли, че сега музиката й е напълно безразлична? Мислеше си, че веднага ще смъкне дрехите от нея и ще я занесе в леглото. А той клечи до грамофона и изобщо не забелязва състоянието й!

— Все ми е едно.

Той най-накрая разбра. Изправи се бързо, дойде при нея и я прегърна нежно.

— Скъпа, искаш ли да идем в спалнята?

Ама че идиотски въпрос! Желанието й вече почти беше минало. Не трябваше да идва тук.

— Май трябва да си ходя — рече студено. — Започва да ме боли глава.

Той я погледна замислено, след това се засмя. Мълчаливо я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Сложи я внимателно върху широкото легло и започна да я съблича.

— Знам едно добро средство против главоболие.

Ръката му се плъзна по шията, после се спусна надолу към гърдите й. Джанет изстена тихо. Оливър имаше право. Веднага забрави за болките в главата. Тялото й се напрегна. Протегна ръце и обгърна раменете му. Той още беше с дрехите. Бързо свали ципа на панталона му и пъхна ръката си вътре. Оливър изръмжа от възбуда. Затвори очи, за да се наслади по-пълно на играта на пръстите й.

— Не издържам повече! — изстена той накрая и с един замах свали панталона, после и останалото.

Застана пред нея. Сега мъжествеността му беше изложена изцяло пред замъгления й от желание поглед. Джанет се пресегна към него и започна да гали вътрешната страна на бедрата му.

Оливър се приведе и легна върху нея. Устните му непрекъснато целуваха всеки сантиметър от тялото й. Тя разтвори бедра и обви хълбоците му. От устата й излизаха тихи стенания.

— Не издържам повече! Хайде, не се бави!

Той невъздържано проникна в нея. Джанет за момент изпита чувството, че изпада в безтегловност. Телата им се движеха, тласкани от все по-нарастващата страст. Усети как я обливат горещите вълни на приближаващата кулминация. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик, когато достигна върха заедно с него.

Изтощени, но доволни останаха да лежат един до друг.

След известно време Оливър стана, приготви по един коктейл за двамата и донесе пакет цигари. Запали една и я пъхна между устните й. Тя вдъхна дълбоко.

— Беше страхотно! — прошепна Оливър. — О, Джени, толкова те обичам! Няма ли най-сетне да се преместиш да живееш тук?

Тя пое дълбоко въздух. „Значи, свърши се с хубавите неща! Дойдохме си отново на думата. Ако наистина знаех дали го обичам… — помисли си. — Наистина, много неща зависят от това какво става в леглото, но човек не може да гради бъдещия си живот само върху това.“

— Джени, скъпа! Защо не ми отговаряш?

— Мисля по въпроса.

— Че какво толкова има да му мислиш? — учуди се Оливър. — Ти току-що ми показа, че ми принадлежиш.

Джанет се изправи. Решително загаси цигарата и отпи глътка от чашата си.

— Това е нещо, което ти не разбираш, Оливър! — заяви твърдо. — Аз не ти принадлежа! Не принадлежа нито на теб, нито на когото и да било друг. Аз съм самостоятелна личност. Изглежда ти все още не можеш да го схванеш.

Той я загледа натъжено.

— Естествено, че го разбирам! Но думите ми значат нещо съвсем друго. Имам предвид, че ти си моя приятелка, моя жена, моя възлюбена, наречи го както искаш. Никой друг мъж няма право върху тебе…

— Не виждаш ли, че точно това е, което ме дразни? — почти извика тя.

— Но как може да те дразни? — лицето му придоби нещастно изражение. — Всяка друга жена би била поласкана…

— Аз не съм всяка друга жена, по дяволите! — Джанет скочи от леглото и започна да си прибира нещата.

— Защо се обличаш?

— Ще си вървя.

— Но…

— Ще ти се обадя.

— Не, аз ще ти се обадя!

— Но не и в университета!

— Да, ама в къщи не мога да те намеря никога.

— Вече ти казах, че аз ще ти се обадя. Много те моля да ме слушаш какво ти казвам! — тя закопча полата и оправи прическата си.

— Наистина ли искаш да си вървиш?

— Нали виждаш? Трябва да ставам рано утре. А освен това най-добре спя в собственото си легло.

— Мога да дойда с теб.

Джанет отвори уста и ги затвори, без да издаде звук. Нямаше смисъл. Той така и така нищо не може да разбере.

— Довиждане, Оливър — погали го съжалително по главата.

Той хвана ръката й и я стисна силно. Тя с мъка се освободи.

„Типично за него — помисли си с известен цинизъм. — Подаваш му ръка, а после не можеш да се откопчиш! Само че не на мене тия!“

Въздъхна дълбоко и напусна апартамента му. Знаеше си, че направи грешка, като дойде тук. Но нуждата от нежност отново се оказа по-силна от разсъдъка. Разстроена гледаше от прозореца на таксито, което я закара до жилището й.

 

 

На следващия ден в пощенската кутия имаше обичайните сметки, няколко покани за партита и една картичка от приятелката й от Хаити. Загледа се с копнеж в снимката на обляния в слънце плаж и синьо-зеленото море. В дъното се виждаха високи кичести палми. Няколко дни отпуска може би бяха тъкмо това, от което се нуждаеше сега. Освен всичко друго, по този начин можеше да отложи малко проблемите с Оливър.

Въздъхна и отвори следващото писмо. Самолетен билет. За Маями. Прочете написаното върху листа. Клубът на бостънските психотерапевти би бил поласкан, ако доктор Джанет Къмингс удостои с присъствието си ежегодната им среща в Маями бийч. Пътуването и хотелът естествено са подсигурени. Поканен е лектор, който ще изнесе доклад на тема „Психологията в края на двадесети век“.

Джанет се замисли. Обикновено подобни срещи са пълна скука. Тези хора вземат себе си и своята дейност прекалено насериозно. Само че Маями бийч не бе място за подценяване. Тя погледна в програмата си. Да, можеше да се уреди.

Още същия следобед си уреди няколкодневна отпуска. Можеше да отлети вдругиден. Но първо трябваше да си набави някои неща за морето и плажа.

Вървейки по коридора, усещаше мъжките погледи почти физически по тялото си. А какви мъже щеше да срещне в Маями! Трябваше да се подготви добре, за да бъде на нивото на въпросните супермени.

Взе метрото и тръгна към търговската част на града. Слънцето блестеше високо над покривите на сградите. Въздухът беше горещ и сух. Друга работа е сега да си някъде край морето!

Витрините на изисканите бутици бяха отрупани с примамливи предизвикателства. Джанет влезе в един от тях и се огледа. Избра си тъмнозелен бански костюм, който хармонираше чудесно на русите й коси. След това се сдоби с шикозни бели джинси. Завъртя се пред огледалото и остана напълно доволна от себе си. Излезе навън в отлично настроение.

Приключението в Маями можеше да започне.