Айлин Гоудж
Чужденец в рая (6)

Пета глава

Сам остана неподвижна, докато шумът от мотора на колата стихна до далечен ромон, после се отпусна на дивана. Очаквала беше нещо такова да се случи, но беше смятала, че е подготвена за него. Защо трябваше да бъде толкова ужасно?

Беше се надявала, че ако има човек, който да може да я разбере, това трябва да е Алис. Но лицето на дъщеря й й каза всичко, което й трябваше да знае: Алис никога нямаше да я разбере. Причината не беше свързана просто с това, че Иън е по-млад или дори с това, че е син на Уес. Реакцията й беше свързана с чувствата към баща й. „Трябваше да предвидя това“, помисли си тя. Алис боготвореше Мартин, всички нейни постижения бяха мерени по неговите стандарти. Сам трябваше да признае, че беше имало моменти, когато беше изпитвала ревност.

Но нямаше ли отчасти и тя вина за това? Не беше ли винаги предпазвала момичетата от истината? Те не знаеха нищо за неприятните разговори зад затворената врата. Щяха да бъдат поразени, ако научеха колко пъти беше идвал Мартин при нея с наведена глава да моли прошка заради още някое пропаднало неразумно начинание. От друга страна, те вероятно виждаха Иън като лекомислен и безотговорен художник, от когото нищо добро не може да се очаква и който няма намерение да води нормален, редовен живот. Лека иронична усмивка се появи на лицето й.

За краткото време, откакто бяха любовници, Иън беше показал, че я разбира по начин, по който съпругът й никога не беше я разбирал. Онази вечер, изневиделица, той й подари първо издание на книга, за което тайно си беше мечтала — „Самостоятелна стая“ на Вирджиния Улф. Изглежда, че той четеше не само мислите й, но и сърцето и душата й. Винаги имаше за какво да говорят, но той не се чувстваше неудобно и когато мълчаха, като че ли разбираше, че под лесно появяващата й се усмивка и веселото бърборене, подобно на него самия, тя беше по природа самотник. Но най-хубавото беше, че той възроди в нея момичето, което някога беше яздило без седло в галоп по пасищата и което се бе къпало голо във вировете под лъчите на лятната луна, момиче, което беше мечтало някой да го докосне по начин, по който никой никога не го бе докосвал.

Как можеше да си помисли, че дъщерите й ще я разберат? Лора и Алис я виждаха само като майката, която приготвяше и слагаше храната им за обяд в училище и превързваше ожулените им колене, която ги изпращаше в колежа с по шест топли пуловера и петдесет долара „за извънреден случай“, скрити под подплатата на куфара. Колко по-удобно щеше да бъде за тях, ако се примиреше и приемеше спокойно да си стои вкъщи всяка вечер, само от време на време излизайки на вечеря с някоя приятелка. Нямаше да имат причина да мислят дали има сексуален живот — или да се безпокоят, че друг мъж може да заеме мястото на Мартин.

А не са само те. Цялото семейство ще скочи като по тревога. Пределно възрастните вече чичо Пърнъл и леля Флорин, и двамата много силно религиозни и с не по-малко закостенели разбирания за живота. Майката на Мартин, в старчески дом, но все още палеща свещи в направения от нея самата параклис, посветен на сина й. И Одри, най-вече. Сам трепна, като си спомни как сестра й се втурна в магазина, подобно на фанатизиран християнин моралист, влизащ в публичен дом.

— Сам, ти да не се си загубила ума? — нахвърли се тя върху нея, докато Сам разопаковаше кашон със свещи в склада на магазина. — Моля те, кажи ми, че на дъщеря ти нещо й се е привидяло, че няма нищо между теб и този… това момче.

Отначало Сам беше прекалено стресната и не можа да й даде отпор. Предишният ден, когато Лора ги завари в стаичката с Иън, тя беше съсипана от срам, като че ли са я хванали на местопрестъплението. Но сега, изправена пред вулканичното изригване на беса на сестра си, тя се заинати.

— Ако имаш предвид Иън — каза тя, — нямаш причини да се безпокоиш, пълнолетен е. Проверих. Има шофьорска книжка.

— Шегувай се ти, колкото си искаш — сопна се сестра й. — Когато това се разчуе, хич няма да ти е до смях.

„Което, ако зависи само от теб, ще е твърде скоро.“ Сам се изправи и отупа сламките, залепнали по панталоните й. По-скоро ще умре, отколкото да остави сестра си да види колко е разстроена.

— Не правиш ли от мухата слон?

— Ще видиш. — Устата на Одри се разтегна в студена усмивка. — Тогава може би ще си ми благодарна за това, което сега се опитвам да направя за теб.

— Което е по-точно какво? — Сам отправи на сестра си студен поглед. — Нищо друго, освен да ме караш да се чувствам смешна и изперкала.

— Мисля ти само доброто. — Гласът на Одри стана хленчещ.

— Благодаря ти, но мога много добре да се грижа за себе си.

— Виждам как се грижиш за себе си.

— Какво намекваш по-точно?

— Е, хайде де, не сме деца. — Одри се изсмя, с което напомни на Сам ученическите им години, когато я тормозеше с разпити след всяка нейна среща. Одри, която прекарваше почти всяка събота вечер в къщи, като че ли изпитваше удоволствие да научи и най-малката подробност. — Вижда се за какво е цялата тази работа.

— Щом знаеш толкова много, защо не ми кажеш?

— Секс. — Одри произнесе думата така, като че ли изплюваше нещо гадно, попаднало в устата й.

Докато гледаше пламналото, уверено в собствената си правота лице на сестра си, Сам разбра, че или трябва да се откаже от всичко и да прекара останалата част от живота си, подчинявайки го на дребнави разбирания като тези на сестра й, или да се откаже от каквато и да било предпазливост. Средно положение нямаше. Решението се оказа съвсем лесно.

— Не само спя с него — каза тя, — но й се радвам на всеки миг в леглото с него.

Думите й изхвръкнаха като хвърчило, което се издигаше и издигаше нагоре в синьото небе и й носеше главоломно усещане за свобода. После хвърчилото падна с трясък на земята. „Господи, наистина ли тя изрече това?“ Познаваше достатъчно добре Одри, за да знае, че до вечерта думите й щяха да са обиколили целия град.

През няколкото седмици, изминали оттогава, Сам почувства как, когато върви по улицата, я следят погледи и клиентите й някак прекалено любопитно питат какви са плановете й за лятото. Онзи ден даже Алтия Уърмли, председател на обществото на олтара на Свети Хавиер, с боядисана синкава коса, я заговори на опашката в магазина за бакалски стоки.

— Сам, тъкмо бях тръгнала към теб. Искам официално да те поканя на нашето събрание за приемане на нови членове. В четвъртък е. Ние така се надяваме, че ще можеш да дойдеш при нас.

Алтия, която никога досега не беше обръщала особено внимание на Сам, без съмнение подемаше мисия за спасението на загубената й душа. Не можеше да има грешка, това подсказваше високомерният й вид и начинът, по който изпъкналите й от базедова болест очи (тя напомняше на Сам гигантски мопс) шареха по кошницата с покупките на Сам, сякаш очакваше да види в нея нещо необикновено — бутилка шампанско, може би? Или, не дай си боже, втора четка за зъби.

Сам любезно отклони поканата й, като й напомни, че тази година е председател на комитета за музикалния фестивал. Как да намери време?

О, тя можеше да се оправи с хора като Алтия Уърмли. Ще преживее дори и разправиите с Одри. Но това, което й бе по-трудно да приеме, беше реакцията на дъщерите й. Помисли си, че след време Лора сигурно ще се успокои. Не беше така сигурна за Алис, обаче.

Отвън се чу шум — Лупе поливаше двора с вода. Сам поклати отчаяно глава. Тази жена нямаше да отстъпи и сантиметър, докато не получи слънчев удар и не припадне. Сам стана, за да й се скара още веднъж, а един вътрешен глас й се присмя: „Виж ти кой бил твърдоглав?“

Така ли беше наистина? Всичко ли рискуваше? Уважението на семейството и приятелите си, а може би и бизнеса, който семейството й бе запазило в продължение на поколения? Дори не знаеше дали наистина обича Иън… и не искаше да знае. Бъдещето беше прекалено ужасяващо.

Посегна към телефона. Бяха планирали да си направят пикник на морския бряг, но макар че се очертаваше денят да бъде топъл и слънчев, тя нямаше вече желание за това. Преди да може да премисли, набра бързо номера на Иън.

— Здравей, аз съм.

— Здравей.

— Звучиш задъхан.

— Бях навън, тичах. Тъкмо влизам.

Сам си го представи в шорти и фланелка без ръкави, лъщящ от пот. През тялото й премина познатата топлина… в момента желана като слънчева алергия. Пое си дълбоко въздух.

— Виж, налага ми се да се откажа от пикника, за който говорихме. Нещо се случи.

— Нещо, за което и аз трябва да знам?

— Алис се върна.

От другата страна последва кратка тишина.

— Разбирам, че това ще рече, че меденият месец свърши. — Тонът му даде да се разбере, че няма предвид Уес и Алис. — Каза ли й?

— Не беше необходимо.

— Разбирам, че не е безкрайно очарована. — На Иън очевидно всичко му беше ясно.

— Нещо подобно.

— А баща ми… и той ли вдига гири?

Сам беше приела, че Уес мисли като Алис, но сега се позачуди.

— Той не беше с нея. Повече нищо не мога да ти кажа.

— Типично.

Нотката на горчивина в собствения й глас я накара да потръпне. Звучеше така… момчешки. Подобно на Алис преди малко.

— Трябва да свършвам — каза тя. — Сложила съм нещо да се пече.

Малка лъжа, значима само заради това, че беше първата, която му казва.

— Кога ще те видя пак?

Тя затвори очи.

— Имам нужда от няколко дни. Да се уталожат нещата. Ще ти се обадя.

Имаше чувството, че се готви да протестира, но той каза с най-обикновен глас:

— Не се притеснявай. Тук съм до към четвъртък.

Разбира се. Беше забравила — стенописа, който инсталираше. В някаква офис сграда в Ню Йорк. Ще бъде там само няколко седмици, но тя изведнъж изпита такова остро чувство за загуба, наистина прекалено.

— Защо не те закарам до летището — импулсивно му предложи тя. — Поне ще можем да си кажем довиждане.

— Много обичам да ме изпращат.

— Кога е полетът ти?

— Около пет. Какво ще кажеш да дойда при теб в магазина около обяд? Можем да спрем да обядваме някъде по пътя.

— Чудесно!

По-лош момент едва ли можеше да се избере. Лора положително нямаше да бъде очарована от това, че ще отсъства цял следобед, и то, за да бъде с Иън.

Почувства се по-добре, след като затвори телефона. Винаги беше така с Иън — само да поговореше с него по телефона, и колебанията й се стопяваха. Той съумяваше да я накара да забрави всички причини, поради които не трябваше да бъдат заедно, всичко, което можеше да загуби заради това.

Сам погледна с въздишка часовника си. Денят не беше изминал дори наполовина, а се бе превърнал в нещо тягостно, макар да бе изглеждал така обещаващ. Щеше да се захване с досадни домакински дреболии, да пише отлагани писма, а после да гледа и някой стар филм по Ей Ем Си. Имаше чувството, че е лишена несправедливо от очакваното приятно прекарване, въпреки че не беше ли тя човекът, който се обади да отмени уговореното?

Изведнъж й се видя ужасно несправедливо. Че за да не накърни чувствата на дъщерите си, ще трябва да продължи да пази илюзията за Мартин и след гроба, като още веднъж потисне собствените си желания.

Спомни си единствения случай, когато почти щеше да напусне Мартин. Беше преди осем години, а споменът в съзнанието й беше така силен, като че ли сега, в момента, стоеше на прага, хванала куфар в ръка. Не беше заради някаква изневяра — колкото и странно да изглеждаше това, щеше да й бъде по-лесно да прости нещо такова — а защото Мартин я беше предал по начин, който за нея беше много по-значителен. Тази сутрин тя съвсем случайно беше вдигала телефона в отговор на счетоводителя им. От него беше разбрала, без да иска, че Мартин е изтеглили част от общите им спестявания, като е подправил подписа й върху чека.

Както винаги, той имаше обяснение. Сделка, за която му трябвали много спешно пари. Тъй като смятал да върне парите, преди тя да забележи, че ги е изтеглил, какъв смисъл би имало да я тревожи? Не е като да е откраднал нещо.

Но той беше откраднал нещо — доверието й.

В последна сметка обаче това, което я накара да остане, не беше Мартин. Не бяха дори и момичетата — по това време и двете не живееха вкъщи, учеха в колеж. Беше тази къща и почти пълната увереност, че ще трябва да я продаде.

Сега беше щастлива, че не го напусна. Няколко години по-късно поставиха на Мартин диагноза, че е болен от рак — по ирония на съдбата, това се оказа най-силният период от живота му. Болестта беше единственото препятствие, което не можеше да очарова или някак да измами, за да се измъкне. Той се бори с нея със сила и достойнство, които Сам не беше предполагала, че притежава. Когато краят дойде, сълзите й бяха искрени — тя наистина жалеше за него.

Не, тогава беше взела правилното решение. „Въпросът е дали сега взимам правилно решение?“

Когато Иън се появи в магазина, тя беше все така далеч от отговора. Като го гледаше как минава пъргаво през вратата, метнал велуреното си сако през рамо, тя беше поразена от това колко идеално се вмества той в образа на необвързания млад любовник — мъж без истински грижи или семейство, което да трябва издържа. Дори и зеления сак, който носеше, изглеждаше абсурдно малък за времето, през което щеше да отсъства.

Лора вдигна глава от предметите, които нареждаше на витрината. Бяха пристигнали предишния ден, партида художествени предмети от стъкло, специална изработка на студио, по-нагоре по крайбрежието. Един от предметите — тъмносиня ваза, покрита със звезди, Сам се изкушаваше да задържи за себе си.

— Значи заминаваш за Ню Йорк — прекалено бодрият поздрав на Лора звучеше неестествено. — Казват, че през това време от годината е доста задушно.

— По-голяма част от времето ще съм на закрито — каза той.

— Добре, приятно пътуване.

— Благодаря. — Той й се усмихна, като че ли не забелязваше неудобството й.

Сам приключи с клиентката си, жена с червена, къносана коса, колебаеща се дали да купи една кошница модел „Нантикът“, за която твърдеше, че била над възможностите й… независимо от скъпите на вид дрехи, в който беше облечена. С нетърпение очакваше излизането си, дори то и да означаваше, че ще трябва да изостави нещастната Лора. Перспективата да прекара няколко часа насаме с Иън беше изключително съблазнителна.

Ето че вече бяха навън, вървяха по площада, блъскайки лакти, като се стараеха да не докосват ръцете си. Махна на Олив Милър, която почистваше една от масите отвън пред кафене „Блу Муун“. Олив и еднояйчната й близначка, Роуз, приличащи на две тумбести шкафчета, бяха наследили кафенето от баща си. Сега и двете — вдовици, и то над осемдесетгодишни, продължаваха да работят сами, само с помощта на двете внучки на Олив, тийнейджърки и също еднояйчни близначки.

Едната от тях — Доун, махна с ръка на Сам.

— Хей, госпожо Кайли! Кой е приятелят ви? Много е сладък!

Беше само закачка — за една тийнейджърка жена на годините на Сам беше направо бабичка. Тя вероятно се шегуваше по същия начин и със собствената си баба. Независимо от това Сам се изчерви от неудобство, което прикри със смях, като извика в отговор:

— Поръчах ти огърлицата. Ще пристигне другата седмица.

Доун се приближи към тях, като пъхаше тефтера за записване на поръчките в джоба на престилката си. Тя беше слабичка и руса с венче от лунички по лицето, лененорусата й коса беше прибрана назад и вързана на опашка, което не й даваше възможност да скрие ушите си, стърчащи като дръжки на гърне.

— С калинката, нали? — Нейната сестра близначка беше купила последната такава останала в магазина огърлица и оттогава тя изгаряше от желание да има същата. — Страхотно! Знаеш как да ме намериш!

Докато се отдалечаваха, Сам даде на Иън пълно обяснение.

— Едната сестра е Ив, а другата Доун. Родителите им са застарели хипита, от времето, когато това беше на мода. Мисля, че тайно отглеждат малко марихуана. Истинско чудо е, че дъщерите им излязоха толкова порядъчни.

— Ти някога опитвала ли си? — попита той.

— Какво, марихуана? Сигурно се занасяш.

— Дори не и в колежа?

— Тогава цялото ми време отиваше да сменям пелени, забрави ли?

— И сега не е късно.

Погледна го, за да разбере дали се шегува. Надяваше се, че е така. Не й трябваше още една причина, за да премисли дали да продължават отношенията си. Не беше ли достатъчно това, че беше толкова по-стара от него и й се налагаше повече да мисли за положението си на човек със собствен бизнес и индивидуална пенсионна схема, отколкото за това какви лудории не е успяла на направи, докато е била в колежа?

Но усмивката на Иън беше така заразителна, че тя не издържа и му се усмихна в отговор. Слънцето сияеше в косата му с цвят на дъбови листа, а сянката му танцуваше пъргаво по неравния плочник. Той се спря, за да откъсне един ален цвят от буганвилата, който се спускаше като водопад по арката.

— Прав бях. Червеното ти отива — доближи го до бузата й той.

Дали ще му липсва, докато е в Ню Йорк? Представи си го на самолета, седнал до хубава млада жена. От толкова близо той ще забележи колко е мека кожата й, без бръчки, и ще си спомни времето, когато е смятал това за нещо обикновено. Те ще си разменят номерата на телефоните. Жената, разбира се, живее в Ню Йорк и ще й бъде много приятно да го разведе из града. А той…

— Имаш ли нещо против да хапнем тук, в града?

Сам се върна от света на фантазиите си. Смееше ли да направи това? Хората щяха да ги заглеждат. Ще са главна тема на разговор — поне през първите няколко минути. От друга страна това, че се срещаше с по-млад мъж, не беше никаква тайна. Сестра й се беше постарала да стане известно.

— Защо не? — каза тя, пускайки сияйна усмивка. — Достатъчно рано е. Можем би ще успеем да намерим маса в „Трий Хаус“. „Който се е хванал на хорото, трябва да го играе“, въздъхна тя.

Когато стигнаха там, заведението беше препълнено. Докато вървяха към една маса под шарена сянка, Сам се оглеждаше притеснено. Не забеляза някой да гледа към тях. Може би в последна сметка всичко ще е наред.

Тя седна предпазливо, но столът изтрака по неравната настилка. В корубата на дървото две малки момчета се целеха едно друго с несъществуващи пистолети. На масата до тяхната преподобният Григзби, пастор на презвитерианската църква, хвърляше някаква огризка на дългокосия си дакел Лили. Сам се усмихна. Никой, видял веднъж малката кучка, не можеше да я забрави, парализираните й задни крака бяха завързани за малки колелца. Пълният й собственик улови погледа на Сам и се изправи на стола си.

— Шшшт, не ме издавай! — Той допря пръст до устните си, а кафявите му очи весело искряха зад очилата. — Доктор Хенри все ми се кара, казва ми да престана. Била и без това прекалено дебела според него.

— От мен нищо няма да излезе. — Сам го благослови наум затова, че не обърна внимание на Иън.

Забеляза и Клем Ули, седнал до полиците с книги, отбелязани с „Р — Т“. Старецът се усмихваше неопределено, без да фиксира, когото и да било, а тънката му бяла коса се стелеше около лицето като дим. На масата пред него имаше купчина от тънки книжки — публикуваната за собствена сметка книга, която той самият беше написал: „Моят живот с Исус“, на разположение за всеки, който проявеше интерес към нея. Заглавието й трябваше да се разбира буквално — което доказваше недокоснатият хамбургер върху чинията, поставена на мястото срещу неговото. За Клем Исус съществуваше точно толкова реално, както и човекът, който седеше на съседната маса.

Сам махна с ръка на дъщерята на Джери, Анди, която седеше с група приятели. Работеше през ваканцията в „Ръскс“, сигурно беше в обедна почивка. Анди, копие на Джери, със същите зелени очи и черна къдрава коса, игриво й махна в отговор със сламката си. Само след няколко секунди, когато Сам вдигна глава от менюто, забеляза, че две жени, облечени в бели костюми за тенис, я гледат от другата страна на градината — и двете бяха нейни бивши съученички. Беки Спърлок, избрана за Мис „С най-голям шанс да преуспее в живота“, сега пълничка домакиня, и стегнатата Гейл Уорингтън, собственичка на пътническа агенция. Гейл улови погледа й, махна й с ръка и се наведе да прошепне нещо на Беки.

Сам се опита да не се притеснява от това. Тя не би разменила мястото си в живота, с която и да е от тези жени, техният начин на живот беше точно толкова предсказуем, колкото и сметката, която сега си поделяха. Знаеше това добре, защото не беше ли и нейният живот точно толкова предсказуем преди появата на Иън?

Наблюдаваше как едно малко момиченце с коса, вързана на две опашчици, гонеше братчето си между масите, докато изнервената им майка се опитваше да ги прибере. Млада двойка в окъсани джинси и евтини джапанки, но с фототехника, струваща най-малко петстотин долара, окачена на вратовете им, не спираше да снима дървото и подредените на него къщички за птици, подарени от местните занаятчии.

Изрусената блондинка Мелъди Уайкъф мина край тях, крепяща табла, на върха, на която опасно се бяха наклонили димящи купи — независимо от това, че беше средата на юли: „Трий Хаус“ беше известно със своите чили крем супи.

— Идвам ей сега! — викна им тя.

Докато Мелъди сервираше на съседната маса, Сам дочу забележката й.

— Ужасно е, нали? — И кимна с глава към вестника в ръката на мъжа. — Такова нещо тук досега не се е случвало, поне аз не знам.

Сам си спомни, че Мелъди беше женена за полицай. Вероятно ставаше дума за убийството. Жената, бледа и нервна, измърмори:

— Ще го хванат, който и да е, сигурна съм.

— О, продължават да търсят из храсталаците, не спират. — Мелъди предложи информацията си с горчивина. — Лошото е, че нищо не са намерили, освен един окървавен нож без следи от пръсти по него. — Тя поклати глава. — Горкият човек, чух, че вътрешностите му били разхвърляни от двете страни на хълма.

— Може ли да ни донесете малко масло? Свършило се е.

Жената имаше вид на човек, изведнъж изгубил апетита си.

— Веднага.

Докато Мелъди отминаваше бързо, през прилепналата й бяла фланелка очите на Сам забелязаха сутиен с десен на леопардова кожа. Беше чула слухове, че Мелъди спи с най-добрия приятел на мъжа си — негов колега полицай. Нямаше да се учуди, ако беше вярно. Нямаше ли някакъв скандал, свързан с Мелъди, по времето, когато тя беше съученичка на Лора в гимназията? Нещо с някакъв учител по шофиране?

„Аз не съм единствената, която живее в къща от стъкло“, помисли си тя.

Усмихна се на Иън.

— Иска ми се да не заминаваш.

Той сложи ръка върху нейната.

— Ела ми на гости.

Тя срещна ясния му поглед и почувства леко вълнение.

После чувството за реалност взе връх и тя поклати глава:

— Не мога.

— Имаш идеална възможност — подкани я той. — Винаги си искала да видиш Ню Йорк. Ела да прекараш един дълъг уикенд.

— Сега е върхът на работния ни сезон.

— Не може ли Лора да се справи сама за няколко дни?

— Не мисля, че точно сега ще прояви голямо желание за такова нещо.

— Заради това, което е между нас, нали?

— Отчасти. — Сам не виждаше причина да подслажда горчивия хап.

Той отдръпна ръката си и се облегна назад, смръщвайки се, като че ли има какво да каже по въпроса, но предпочита да се въздържи. — Говорих с баща си. Изглежда, че Алис все още е доста разстроена.

Тя въздъхна.

— Знам.

— Говори ли с нея след неделя?

— Тя не отговаря на обажданията ми. — Сам почувства, че ентусиазмът й умира в зародиш. — Мисля — зная, — че причината е свързана по някакъв начин с Мартин. Бяха много близки.

— Всеки има по нещо, което да го мъчи.

Отново й се стори, че Иън не се доизказва. Той перна един паднал лист от масата и сребърният пръстен на средния му пръст проблесна.

Тя прекара пръст по пръстена.

Грубите му келтски букви я накараха да помисли за камъните с руни върху тях. Какво ли ги очаква в бъдеще?

— Ще си помисля за Ню Йорк — каза тя.

Той се усмихна.

— Недей да мислиш прекалено дълго.

Колко дълго всъщност беше прекалено дълго?

— Няма.

Тя погледна нагоре и срещна познати очи, които ги наблюдаваха през градината. Маргьорит Мур. Сърцето й се сви, когато Маргьорит, която изглежда беше сама, повдигна значителната си маса от стола, на който седеше, и вдигна платна по посока на тях. За толкова тежък човек се движеше с изключителна грация — идеалният образ на матрона, в кремава ленена рокля и бижута от масивно злато, с коса, с цвета на шампанско, с фризура, която би издържала и торнадо.

— Сам, каква приятна изненада! — Тя се обърна към Иън. — Не мисля, че се познаваме. Аз съм Маргьорит Мур.

Иън стана, за да поеме ръката й.

— Иън Карпентър.

— Член съм на комитета за музикалния фестивал с тъща ви — каза тя.

Сам почувства, че кръвта се оттегля от лицето й. Маргьорит знаеше прекрасно, че Иън не й беше зет. Въпреки това се насили да каже:

— Бащата на Иън е женен за дъщеря ми, помниш, Алис, нали?

— Да, разбира се, простете. Проклета склероза. — Маргьорит потупа слепоочието си, като хвърли на Сам хитър поглед, който трябваше да й напомни, че са на една и съща възраст. — Сега си спомням, че ми каза. Моите поздравления. — Тя се усмихна неискрено и погледна празния стол на масата им. — Имате ли нещо против да седна при вас?

Маргьорит беше известна с безогледното си нахалство — полезно, когато наемаше музиканти, но убийствено за другите членове на комитета. Но Иън не се смути ни най-малко.

— Всъщност, ние тъкмо ставахме — каза той. В тона му нямаше нищо, което да позволи да се предположи, че не е така.

Когато стана, Сам със задоволство констатира, че Маргьорит се беше изчервила. Нямаше съмнение, че беше забелязала, че току-що бяха седнали.

— Е, добре… беше ми приятно да се запозная с вас — промърмори сковано.

Навън Сам се обърна към Иън, широко усмихната.

— Беше чудесен — каза тя. — Не знам как щях да издържа цял обяд с тази жена.

Той сви рамене.

— Не може да се каже, че държеше пистолет до главите ни.

— Така е, но нямам твоя кураж. Аз щях да си седя и да се задавям с всяка хапка.

Иън й хвърли закачлив поглед.

— Но тогава щяхме поне да сме яли.

— Горкият Иън! — Тя се разсмя и го хвана под ръка. — Ще хапнем нещо по пътя.

В покрайнините на Санта Барбара спряха на един щанд за тако. Там седнаха на маса за пикник и ядоха от картонени чинии, като поръчваха едно от друго по-лютиви блюда. Когато Иън предложи да се разходят по плажа, Сам не се възпротиви. Какво от това, че беше с най-хубавите си панталони? Нави маншетите им нагоре и изрита обувките си. Те се гониха по брега и се смяха, докато дъхът им секна.

Два часа по-късно влязоха в терминала на летището.

Тя спря до ръба на тротоара и излезе, за да го прегърне.

— Не лудувай прекалено много, не прекалявай с червената боя.

Усмихна му се и примигна да спре сълзите си. Защо плачеше? Нямаше да го има само няколко седмици.

Той я привлече плътно към себе си, като я притискаше здраво.

— Ще ми липсваш. — Миришеше на океан, а може би и на прекалено много прах, поставен в прането. — Обещай ми, че ще направиш нещо повече от това само да си помислиш дали да дойдеш да ме видиш.

— Обещавам. — Притисна се към него за миг и после го пусна.

Хората около тях се стопяваха като в мъгла. Сам видя как той изчезва в терминала — сребърна светкавица във въртящата се врата, която го изтласква вътре. Почувства остра болка от копнеж, внезапно желание да бъде свободна — от миналото си, от децата си, от всичко, което я държеше закотвена на едно място. Ако беше така, не би се поколебала да се втурне след него.

След час и половина караше по виещия се път към къщи през познатите й жълтеникави хълмове. Слънцето беше ниско на хоризонта, а по небето плуваха самотни облаци, като заблудили се от стадото овце. Почувства, че започна да намалява скоростта, когато наближи непавирания път, който водеше към манастира. Все отлагаше разговора си с игуменката за сестра Агнес. Не беше ли сега моментът точно толкова подходящ, колкото и всеки друг път.

Без да усети, вече беше влязла в завоя. Черният път беше колкото стръмен, толкова и неравен и шасито на хондата тракаше застрашително. Надяваше се, че не прави грешка — в повече от едно отношение. Последното нещо, което й трябваше, беше още една астрономическа сметка за поправка на колата.

За щастие стигна до върха на хълма без проблеми. Там спря и излезе от колата. Покрита с чакъл пътека, оградена от розови храсти, водеше до портата от ковано желязо, намираща се в покритата с бръшлян стена. Натисна звънеца на домофона — единственият видим признак на съвременността на място, което като че ли съществуваше в друга епоха.

Изминаха няколко минути, после се чу хрустене по чакала от другата страна и се появи една от послушниците, която тичаше по обградената от храсти пътека. През вратата погледна кръгло, розово лице, обрамчено от бяло, колосано монашеско було.

— Идвам, за да видя Майка Игнасия — каза й Сам.

— Имате ли определена среща? — Момичето звучеше притеснено.

— Не, но аз съм стара нейна приятелка. Кажете й, че е госпожа Кайли.

Сам се надяваше, че не беше много късно. Вечерната молитва беше в шест, веднага последвана от вечеря. Програмата никога не се променяше.

Послушницата се усмихна срамежливо, отвори вратата и пусна Сам вътре.

— Извинете. Домофонът е развален — чух само звънеца. Помислих, че сте от списанието.

— Какво списание?

— „Пийпъл“. Преподобната майка се съгласи да им даде интервю, но забрани каквито и да било фотографи — обясни тя. — Жената все се обажда и обажда. Тя или не иска да приеме „не“ за отговор, или — усмивката й стана по-широка — не познава преподобната майка.

— По малко и от двете май.

— Аз всъщност съм сестра Катерина. — Тя подаде малка ръка, учудващо груба за момиче на нейната възраст. — Елате с мен. Ще кажа на преподобната майка, че сте тук.

Сам я последва по пътеката в оградената със стени обител, която съществуваше извън времето. В средата имаше средновековна градина, в която се издигаше статуята на Свети Йоан. През тревисти площи с лехи от цветя и плодни дръвчета се виеха пътеки, които изчезваха в беседки или в усамотени кътчета, оградени с жив плет, които даваха възможност за размисъл и молитва. Навсякъде имаше рози — на спретнати, добре поддържани лехи, виещи се по гондоли и стени, покриващи перголи. Монахините с любов се грижеха за тях. Тя мина покрай една от сестрите, коленичила пред една цветна леха, със запретнати ръкави и пола, затъкната в колана й. По нататък, надолу по пътеката друга сестра енергично атакуваше хибискус с градинарска ножица.

Сам си спомни първото си посещение тук преди много години, когато беше още дете. Беше я довела майка й, дошла да посети тогавашната игуменка, мила възрастна жена — Майка Хортенсия, която накара една от послушниците да я разведе, докато тя и майка й останаха да разговарят насаме. Едва когато пътуваха за вкъщи и Сам забеляза зачервените очи на майка си, разбра, че майка й беше отишла в манастира, за да моли монахините да се молят за баща й. Баща й, болен от пневмония, беше приет същата сутрин в болницата. Молитвите, изглежда, бяха подействали, защото още същата вечер температурата на баща й спадна. А само седмица по-късно той беше достатъчно добре, за да се прибере вкъщи.

Сам продължи след сестра Катерина по дългия, покрит пасаж, от двете страни с барелефи, изобразяващи четиринадесетте сцени на мъките Христови преди разпятието. След малко тя влезе в главната сграда през сводестия вход.

През витражите се процеждаше слънчева светлина, която покриваше плочките на пода на оскъдно мебелираната приемна със светли, наподобяващи диаманти петна. Точно както и тогава, преди толкова много години, Сам долови мириса на восъчни свещи и лимонено масло. Отнякъде надолу по коридора се чу неочакваната мелодия на Шопенов валс, който някой свиреше на пиано.

— Почакайте тук. — Сестра Катерина докосна лакътя й и изчезна надолу по тесния коридор. Появи се след няколко минути, за да съобщи с приглушен глас: — Преподобната майка ще ви приеме веднага.

Майка Игнасия стана, когато Сам влезе, за да я поздрави. Тя беше точно толкова незабележителна и скромна на външен вид, колкото и кабинетът й.

— Саманта, каква приятна изненада. — Суха, силна ръка хвана нейната.

— Надявам се, че не съм ви откъснала от нещо важно.

— Тъкмо преглеждах отново бюджета за месеца и не мога да си представя нещо по-приятно от подобно прекъсване. — Тя посочи стола с права облегалка, поставен срещу бюрото й. — Заповядай, седни. Какво бих могла да направя за теб?

Сам се отпусна на стола, който беше точно толкова неудобен, колкото и изглеждаше. Стана й противно от мисълта за това, което трябваше да каже.

— Страхувам се, че посещението ми не е просто израз на любезност.

Майка Игнасия й хвърли любопитен поглед, преди отново да се намести зад писалището си.

— Е, добре, приятно ми е да те видя, каквито и да са обстоятелствата. Ще накарам сестра Катерина да ни донесе чай. — Тя натисна бутона за повикване на вътрешния телефон.

— С удоволствие ще пия чай — каза Сам.

— Лайка. Добре е за нервите.

По-възрастната жена се усмихна и усмивката придаде на нейното обикновено, можеше дори да се каже некрасиво лице — комбинация между лицата на Елинор и Франклин Рузвелт — някакво особено достойнство и чистота. Сам си спомни първата им среща. Бяха хванали дъщерите им, че са влезли без разрешение в манастира, и Майка Игнасия, тогава съвсем отскоро назначена за игуменка, беше ги довела лично вкъщи.

— Разбрах, че „Пийпъл“ чукат на вратата ви — започна Сам, като се опитваше да забави неизбежното. — Няма да можете дълго още да останете скрити. Манастирът ви е интересен повод за материал.

По-възрастната жена завъртя очи.

— Твоята приятелка Джери има други идеи, знам. Но аз изпитвам смъртен ужас, че можем да се превърнем в някаква новинарска новост. Като онази сестра Уенди или пеещите монахини.

Сам се усмихна.

— Не мисля, че има такава опасност.

Майка Игнасия извади кутия шоколадови бонбони от дълбочината на едно от чекмеджетата на писалището си и почерпи Сам.

— „Перуджина“. Изпраща ми ги сестра ми.

— Не знаех, че това ви е позволено — пошегува се Сам, като си взе един бонбон.

— О, и ние не сме без грехове. — Тя намигна на Сам, като се отпусна отново на стола си и постави ръце пред себе си. — А сега, какво е това, заради което трябваше да ме видиш?

Сам се поизкашля.

— Тук съм заради сестра Агнес.

Игуменката запази мълчание в очакване.

— Тя идва при нас в магазина от време на време — продължи Сам с пламнало лице.

— Да, знам. — Майка Игнасия имаше уморено-търпелив вид. — Тя има слабост към красивите неща. Обича да гледа красиви неща.

— Неприятно ми е, че аз съм човекът, който трябва да ви каже това, но… — Сам имаше чувството, че се изповядва за престъпление, което тя самата е извършила, — но тя не само гледа.

Лицето на Майка Игнасия придоби учуден израз.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя… взима неща.

Последва дълга тишина, прекъсвана само от бръмченето на една муха върху прозореца. Най-после Майка Игнасия тихо попита:

— Колко време продължава това?

— От няколко месеца. Отначало не исках да казвам каквото и да било… докато не съм съвсем сигурна. — Сам се чувстваше ужасно. — Надявах се, че ще престане.

— Разбирам, че нищо не си казала на сестра Агнес.

— Не. — Сам впери поглед в дървеното разпятие на стената зад писалището. Както и на много от другите разпятия в манастира на него нямаше тяло — напомняне, че товарът на Христос не трябваше да бъде носен единствено от него. — Реших, че е най-добре да говоря с вас.

Бяха прекъснати от плахо почукване на вратата.

— Влез — извика Майка Игнасия някак рязко.

На вратата се появи разтревоженото розовобузо лице на сестра Катерина.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, преподобна майко. Заради сестра Беатриче е. Тя казва, че е спешно.

По-възрастната жена се намръщи.

— За сестра Беатриче всичко е спешно. — Звучеше раздразнено. — Кажи й, че ще говоря с нея след вечерните молитви.

Младата послушница наведе глава.

— Да, преподобна майко.

Тя внимателно започна да затваря вратата след себе си, когато Майка Игнасия попита подчертано:

— Не забрави ли нещо, сестро?

Сестра Катерина за миг я погледна с неразбиращ вид, а после извика:

— Чая ви! Да, разбира се… готов е!

— Добре. Ще го пием в гостната.

Когато отново останаха сами, Сам нервно запита:

— Какво ще стане със сестра Агнес?

Изведнъж Майка Игнасия доби вида, който отговаряше на възрастта й — стара жена, отдавна прехвърлила възрастта за пенсиониране.

— Изпрати ми списък на всички откраднати вещи и аз ще направя необходимото, за да ви бъдат върнати. — Лицето й се сви в уморена усмивка. — А що се отнася до състоянието на душата на сестра Агнес, мисля, че по този въпрос решение има право да вземе по-висша власт от моята.

Тя поведе Сам към гостната, мебелирана с прости, но, слава богу, удобни столове и тежък тъмнокафяв бюфет. Докато пиеха чай с меденки, говориха за обикновени неща: поправката на покрива на параклиса, за новоназначения епископ на областта — стар приятел на Майка Игнасия, и за напоследък зародилия се в средствата за масова информация интерес към техния мед. Когато камбаната за вечерня започна да бие, Сам се изправи.

Вървяха заедно към изхода по закрития пасаж отвън, когато една монахиня забързано се приближи към тях. Тя беше слаба и бледа и човек имаше чувството, че, когато върви, се плъзга на няколко сантиметра над земята. На кръста й тихо подрънкваха маниста на броеница. Когато дойде по-близо, Сам забеляза в едната й ръка молитвеник — така протрит, че буквите му почти не личаха.

— Сестра Беатриче. — В поздрава на игуменката се почувства нотка на отчаяние. Изглеждаше някак точно на място това, че стояха изправени под сцената със седмата от мъките Христови: Христос се препъва под тежестта на своя кръст. — Съжалявам, че нямаше възможност да говорим по-рано.

Сестра Беатриче хвърли бегъл поглед към Сам.

— Простете ми. Не знаех, че имате гости.

— Въпросът може ли да изчака до след молитвите? — попита Майка Игнасия.

— Разбира се.

— Пак ли е нещо за сестра Рут?

Бледите бузи на сестра Беатриче се зачервиха.

— Закъсня за репетицията на хора. И когато й се скарах, тя ми отвърна, че само защото съм ръководителка на хора… — Тя млъкна изведнъж и погледна крадешком към Сам. — Простете ми, преподобна майко. Ще говорим, когато ви е удобно. Дотогава ще се моля и размишлявам върху проблема.

И те се плъзна в обратна посока, докато Майка Игнасия я изпрати с уморен поглед.

„Във всяко стадо има по една такава“, помисли си Сам. И въпреки че по външен вид нямаха нищо общо, сестра Беатриче напомни на Сам за Маргьорит Мур.

Когато достигнаха параклиса, Майка Игнасия неочаквано се наведе и целуна Сам по бузата.

— Саманта, мила, пази се — каза тихо тя. — Знам, че през последните няколко години не ти беше лесно. Не усложнявай нещата повече, отколкото трябва. — След тези думи тя изчезна вътре, като остави Сам да размишлява какво точно имаше предвид.

Тъкмо тръгваше обратно по пътеката, когато видя Джери, която вървеше бързо пред нея с пакет, пъхнат под мишница. Сам я извика и Джери се обърна с доволна усмивка.

— Сам? Ти пък какво правиш тук?

Сам хвърли многозначителен поглед над рамото й. Освен Лора, Джери беше единственият човек, който знаеше за сестра Агнес, а те бяха и приятелки толкова отдавна, че и най-лекият жест или промяна в изражението на лицето им бяха достатъчни, за да разберат какво мисли другата.

Джери направи гримаса и с висок глас, за да бъде чуто от външен човек, ако има такъв наоколо, каза:

— Хайде, ела с мен. Трябва да оставя това в склада за мед. Ще ми правиш компания и по пътя ще ти разкажа за най-новия ни продукт.

— Който е? — настигна я Сам и те продължиха заедно по пътеката.

— Хидратантен крем „Благословената пчела“. Идеята е на сестра Пол. Кой би помислил, че научна степен по биохимия може да дотрябва на монахиня?

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да бъдат чути, Джери попита тихо:

— Е, как мина?

— Преподобната майка не беше особена щастлива от това, което й казах.

— Ще го преживее. Както и сестра Агнес. — Джери зави по тясна пътека, която ги изведе до страничен вход с порта. Тя бутна портата и те излязоха на непавиран път, който слизаше надолу към широка ливада, обкръжена с евкалиптови дървета. — Човекът, за когото се безпокоя, обаче, си ти. Анди ми каза какво се е случило в „Трий Хаус“.

— Искаш да кажеш с Маргьорит?

Джери кимна.

— Очевидно е побесняла. След като сте си тръгнали, Анди я е чула да повтаря и повтаря на преподобния Григзби колко жалко било, че си могла да паднеш толкова ниско. А знаеш с какъв висок глас говори тя. — Тя постави ръка около устата си и извика: — „Моля за внимание! Играта на шъфълборд^[1] започва след петнадесет минути на палубата с плувния басейн!“

Сам не можа да сдържи смеха си.

— Маргьорит може да си спести труда засега. Току-що го изпратих на летището.

— Разбирам.

Джери като че ли очакваше още нещо от нея, но Сам не знаеше какво да й каже. Нищо все още не беше решено, а тя продължаваше да е все така луда по него. Продължи да гледа пътя пред себе си. Слънцето залязваше и златната му светлина караше високата трева по ливадата да пламти като подпалена, докато заобикалящите я високи дървета оставаха в дълбока сянка. Тук-там Сам можеше да различи подобните на бели сандъци кошери. Както знаеше, те бяха дузини и дузини, всеки от тях разположен по много точен начин, за да се избегне объркване между пчелните семейства.

Сам си спомни историята за произхода на „Благословената пчела“, така често повтаряна, че вече се беше превърнала в легенда. В началото на тридесетте години една монахиня от този орден на име сестра Бенедикта била изпратен тук, за да се лекува от туберкулоза. Сухият слънчев климат й подействал много добре и скоро другите монахини забелязали, че тя притежава необикновена способност да общува с дивите животни. Разказваха, че врабчетата кацали на раменете й, а сърните ядели от ръката й. Но най-изненадващо било, че пчелите не се плашели от нея — тя можела да се движи между тях, даже с голи ръце да бърка в кошерите, разположени в хралупите на дърветата, без те да я ужилят. Скоро манастирът се радвал на изобилие от мед. Разчуло се какъв прекрасен вкус и аромат, а вероятно и лечебна сила, има той.

Хората започнали да го търсят и на сестра Бенедикта възложили да създаде пчелин. След няколко години медът „Благословената пчела“ започнал да се продава из цялата долина, а парите, спечелени от него, да се използват за благотворителни цели. Всичко било прекрасно и процъфтявало, докато един ден сестра Бенедикта се разболяла. Този път, независимо от усилията на лекаря, тя не могла да оздравее. След няколко седмици я положили да почива в малкото гробище на хълма.

Шепата все още живи оттогава монахини винаги разказваха с приглушен глас за това, което се случило след това. На сутринта след погребението на сестра Бенедикта рояк пчели се събрали върху надгробната й плоча. Било месец февруари — време от годината, през което пчелите нормално спят зимен сън. Още по-странно било и това, че те издържали на всички опити да ги махнат от там. Когато се застудило, започнали да умират една по една, падайки върху гроба като попарени цветове. Когато дошла пролетта, от рояка била останала само купчина сухи люспи, от които избуяли великолепни диви цветя. Тези, които идват да се поклонят на гроба, се кълнат, че ако се заслуша внимателно, човек може да чуе във въздуха леко бръмчене.

Сам обичаше тази приказка. В нея беше вградено всичко онова, което най-много ценеше в долината — измислица и истина, понякога неотделими една от друга. Една-две гнили ябълки — спомни си за Маргьорит Мур тя — не бяха достатъчни, за да развалят цялата касетка.

Пътят завърши с покрита с чакъл площадка, в дъното, на която имаше дълга барака с вълнообразен покрив, а пред нея беше паркиран пикап форд. Джери отключи вратата и те влязоха в голяма, осветена от слънцето стая. На една от стените на закачалки висяха бели гащеризони и предпазни шлемове с мрежа. На отсрещната стена се виждаха полици с наредени по тях буркани с мед. В средата имаше работна маса с кашони и материали за опаковане.

Сам последва приятелката си в следващата, още по-голяма стая, която беше пълна с екстрактори от неръждаема стомана, контейнери утаители и метални корита, в които се цедяха рамки с медени пити. В другата стая на склада отзад — сега превърната в лаборатория на сестра Пол — Джери остави пакета върху тясна работна маса, отрупана с епруветки и стъкленици. На полицата над нея бяха наредени буркани с изсушени цветя и други мистериозни на вид съставки.

Тя развъртя капака на бурканче без етикет и го поднесе на Сам, за да го помирише.

— Помириши това. — Сам почувства аромата на лавандула и восък, с лек дъх на мед може би. — Сестра Пол можеше да бъде създател на парфюми със световна известност, ако зовът на Исус не беше се оказал по-силен.

— Направили сте нещо хубаво, спор няма! — Сам демонстрира интерес, по-голям от интереса, който наистина изпитваше. Главата й беше прекалено много завладяна от мисълта за Иън. — За начало ще взема дванадесет бурканчета. Ако не се продадат, ще имам най-гладката кожа от тази страна на Скалистите планини.

— Тогава Маргьорит ще започне да ти завижда още повече.

Сам си позволи да пусне крива усмивчица.

— Знаеш ли, мисля, че си права. Мисля, че тя тайно ревнува.

Джери се изсмя силно.

— Това, което й трябва, е да си намери някой.

Сам потръпна при тази мисъл. Маргьорит, разведена от доста години, вероятно не беше водила полов живот поне от времето, когато Никсън беше президент.

— Това не решава напълно проблема.

— Разбирам, че имаш предвид дъщерите си.

Сам кимна.

— Те са много разстроени.

— Естествено. Нарушаваш им статуквото. — Джери, която обичаше момичетата така, като че ли им беше родна леля, ни най-малко не прозвуча съчувствено. — Слушай. — Тя хвана Сам за раменете, като я гледаше право в очите: — Иън Карпентър е страшно симпатичен, красив и секси. Той е и най-хубавото нещо, което ти се е случвало от… — Тя не се доизказа.

Не беше необходимо да продължава с: „Откакто Мартин умря.“ Сам въздъхна.

— За съжаление, аз съм комбинирана сделка.

— Дъщерите ти са пълнолетни, жени със свой собствен живот. Те ще се успокоят. — Джери леко я разтърси. — Сега е твой ред.

— Имам чувството, че съм крайна егоистка.

— Крайно време беше!

— По-лошо е, отколкото те си мислят. Може би съм влюбена в него.

— Толкова ли ужасно би било това?

— Да. Не. — Тя се отдръпна от Джери и се обърна към прозореца. На перваза лежеше мъртва пчела. Вдигна я, като я държеше внимателно между палеца и показалеца си. — Истината е, че не знам. Толкова е сложно всичко. — Тя се загледа в пчелата. Крилцата й блестяха като изтъкани от златни нишки. — Той иска да му отида на гости в Ню Йорк.

— Прие, надявам се.

— Казах, че ще си помисля.

— Направи проклетата резервация за самолета — изръмжа Джери. — Ако не я направиш, аз ще ти я направя. — Това беше Джери Фицджералд, същата Джери, която беше засрамила и поставила на място стария отец Кини, предишния им енорийски свещеник.

Изпита нежност и се обърна, усмихвайки се на приятелката си.

— Каквото и да излезе от тази история, добре е да знам, че ще има поне един човек, който няма да престане да ми говори.

— По какъв друг начин трябва да говоря, за да ме разбереш? — Джери поклати глава в знак на дружелюбно отчаяние. — Съвсем сериозно ти говоря за това пътуване. Имаш нужда да се махнеш оттук за малко. Изглеждаш ми някак изморена.

— Може ли да бъде иначе?

— Наистина, добре ли си?

— Добре съм. Просто жена в критическа възраст. — Сам сви рамене. — Нали знаеш, топли вълни, нередовна менструация, неща от този род.

— Направи ми една услуга — каза Джери. — Запиши си час при лекар. След като говориш с пътническия си агент.

— Ако отида в Ню Йорк, това само още повече ще усложни нещата.

Като че ли в отговор на мислите си, Сам почувства остро убождане в палеца и като погледна надолу, разбра, че пчелата не е била мъртва. С последната искрица живот, останала в нея, тя я беше ужилила.