Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Добре дошли в Карсън Спрингс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stranger in Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Айлийн Гоудж. Чужденец в рая

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“ София 2004

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-8456-71-0

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Докато септември изтичаше, животът в Карсън Спрингс започна бавно да се нормализира. Телевизията и вестниците почти спряха да се занимават със сензационния арест и хората, след изживяното напрежение, взеха да се отпускат. Вратите все още оставаха залостени нощем (това вече се бе превърнало в навик), но след залез-слънце в парка и по по-усамотените пътища отново започнаха да се повяват излезли да потичат хора. От време на време се появяваше и някой самотен нощен автостопаджия, вдигнал палец и примигващ срещу светлините на фаровете. Разговорите, които се въртяха известно време около странния арест на сестра Беатриче, се прехвърлиха на други теми: времето, което изведнъж беше станало необикновено хладно, и музикалния фестивал, който щеше да бъде открит след две седмици.

Когато Иън Карпентър се премести да живее при Сам Кайли, това почти не направи впечатление. Хората бяха привикнали вече да ги виждат как се разхождат из града, хванати за ръка, или как спокойно разговарят в „Трий Хаус“ — Сам, с вече попораснал корем, и красивият млад син на Уес Карпентър, с обицата и вързаната на опашка коса, който я гледаше така, както всяка жена — било то млада или стара — мечтае да я гледа някой мъж. Дори и Маргьорит Мур трябваше да признае, макар и неохотно, че колкото повече ги гледаш, толкова по-малко забелязваш разликата във възрастта им.

Алис можеше да им каже същото. През четирите месеца, откакто се беше омъжила, никога досега не беше била толкова щастлива. Разногласието между нея и Уес в момента беше за това дали да инсталират топъл басейн под вековния дъб, към който гледаше спалнята им.

Уес искаше това, а тя беше против. Засега въпросът беше замразен.

Кариерата й също потръгна. Тя вече си създаваше име като новия изпълнителен продуцент на „Шоуто на Шенън О’Брайън“ в Си Би Ес, а доказателство за това беше шестцифрената й заплата.

И Лора не стоеше на едно място. През седмицата след ареста на сестра Беатриче отлетя с Финч за Ню Йорк, като й помогна да мине през полицейските разпити във връзка с другия случай, който нямаше нищо общо със събитията, произтекли в Карсън Спрингс. Последваха дълги разговори със социалните служби. Когато всичко си дойде на мястото, Лора с ужас разбра, че от двегодишна възраст, когато майка й я е изоставила, досега Бетани Уелс е била в четиринадесет различни домове на временни осиновители, последният, от които беше домът на една жена на име Шърли Стьокъл. Именно постоянния приятел на Шърли, живеещ при нея, Лайл Крюгер, трафикант на наркотици с досие за предишни престъпления, беше причина момичето да избяга.

Въпросът за преждевременната му смърт, резултат от нечиста сделка с дрога, беше разрешен изключително бързо. Полицията дори беше арестувала убийците — двойка второразредни наемници, задържани преди няколко месеца за друго престъпление. По онова време никой не беше свързал изчезването на Бетани със смъртта на Лайл. Ако не беше задължително попълненият формуляр за изчезнало лице, тя можеше наистина да изчезне безследно.

И сега, три седмици по-късно, те отново бяха тук, в Ню Йорк, този път по съвсем друг юридически въпрос. Бяха пристигнали предишната вечер и в девет и половина сутринта вече бяха в такси на път за съда на Сентър Стрийт. Всички предварителни формалности бяха изпълнени. Адвокатът на Лора в Карсън Спрингс, една жена със странното име Ронда Толтрий — отчасти ирландка, отчасти индианка навахо и отчасти помиярка, както обичаше на шега да казва тя — беше работила съвместно с един адвокат от Ню Йорк, Гари Блум, представителен възрастен мъж, който по време на разговорите им непрекъснато нагласяваше слуховото апаратче в ухото си, но който се бе оказал изключително полезен. Той ги преведе през подводните скали на социалните служби и в кратък срок успя да уреди и съдебното разглеждане, на което те сега отиваха.

Лора хвана Финч за ръката:

— Притесняваш ли се?

Момичето успя да се усмихне.

— Малко.

— Недей. Ронда каза, че всичко ще се уреди.

— Тя пък откъде знае?

Финч, свлякла се на седалката, загледана през прозореца в сивите сгради, които отминаваха покрай тях, напомняше на Лора изморен воин, облякъл ризницата си за още една битка.

— Ами дори и за това, че почти всеки ден говореше с Гари.

— Да, добре… ще видим.

— Виж, най-лошото, което може да се случи, е да се проточи малко по-дълго, отколкото очакваме.

Момичето й хвърли изморен поглед, който като че ли сумираше всичко — тя знаеше добре какво е да чакаш. Беше прекарала целия си живот в очакване на дом, който няма да бъде временен. Защо този път да бъде различно?

В същото време Лора се питаше дали Финч разбира какво огромна промяна беше настъпила в нея през последните няколко месеца. Тя я погледна внимателно с крайчеца на окото си. Финч беше облечена в семпла тъмносиня пола и светлосин памучен пуловер. На ушите си бе сложила малките сребърни халки, които й бе дала за късмет приятелката й Анди. Тя изглеждаше не само хубава — имаше вид на млада жена, която е пред прага на нещо голямо и хубаво в живота.

— Иска ми се… — Финч прехапа долната си устна. — Нищо.

— Какво?

— Иска ми се да не трябва да минаваме през всичко това.

Лора почувства, че гърлото й се свива и си помисли: „Ти не можеш да си представиш колко често и аз си пожелавам едно — да бях била с теб още от самото начало.“ Тя се усмихна и стисна ръката на момичето.

— След разглеждането днес всичко ще стане много просто. Ронда каза…

— Знам, знам… Рим не е построен за един ден. Любимият израз на Ронда.

После таксито спря пред съда, впечатляваща величествена сграда с редица йонийски колони, които като че ли носеха ехото на отминали времена. Беше я виждала на фотографии, разбира се, но те не можеха да предадат нейната импозантност. Тя се почувства като малка рибка, която голяма акула се готви да глътне.

Вътре в просторното мраморно фоайе се наредиха на опашка, за да минат през детектор за метални предмети. От другата страна имаше просторна, покрита с мрамор ротонда с куполи, където, докато вървяха към асансьора, стъпките им шумно отекваха. Този път Финч протегна ръка и здраво се хвана за нея, като че ли от това зависеше животът й.

— Ще бъдат само съдията и адвокатът на социалните служби — напомни й Лора. — И господин Блум, разбира се. Той каза, че всичко ще мине много бързо. Влизаме и излизаме.

Финч й хвърли поглед, пълен с укор.

— Каза го вече.

— Извинявай — усмихна се Лора. — Изглежда, че и аз самата съм малко притеснена.

— На човек му трябва време, за да се отпусне — погледна я момичето, като че ли й беше по-голяма сестра с много повече опит в тези работи.

Излязоха от асансьора. Залата на съда се намираше в средата на дълъг концентричен коридор и когато бутна двойната летяща врата, Лора замръзна на мястото си. С нейния адвокат на приказки беше спряла много добре позната й двойка, която и през ум не й беше минавало, че може да срещне толкова далеч от дома: Хектор и Мод.

Те я забелязаха и тръгнаха към нея и Финч, усмихвайки се така, както биха направили, ако идваха от съседната улица, не от четири хиляди километра. Личеше, че Хектор се чувства малко неудобно в костюм и вратовръзка, а Мод, за разлика от друг път, беше сдържано елегантна в поостарял, но скъп дизайнерски костюм. Лора започна тихо да се смее, като клатеше глава, невярваща на очите си.

Финч, поразена не по-малко от Лора, прошепна:

— Вие пък какво търсите тук?

— Дойдохме, за да ви подкрепим — пристъпи напред Мод, за да я прегърне.

Финч се притисна към нея, но бързо се отдръпна.

— Как…

— Аз имах малко спестени пари — каза Хектор, като обгърна талията на Лора с ръка. — Реших, че е крайно време да видя с очите си за какво всички не спират да говорят за тоя Ню Йорк.

— Можеше да ми споменеш за това.

— Исках да бъде изненада.

Като че ли това, че всяка сутрин, когато се събудеше, виждаше главата му на възглавницата до своята, не й беше достатъчно.

После се отправиха към предната част на съдебната зала. Най-напред вървеше Мод, прегърнала Финч. Съдията се появи няколко минути след тях — немлада жена със строго лице, която ги изгледа без всякакво любопитство, с вид, който показваше, че няма какво ново да види и чуе. Лора погледна към госпожица Харгрейв, представител на социалните служби, възпълна жена на средна възраст с къдрава кестенява коса — и почувства, че част от напрежението я напуска. Ако отегченият вид на адвокатката беше някакъв индикатор, то всичко наистина щеше да мине лесно.

Когато минаха встъпителните формалности, Гари Блум се изправи и се обърна към съда:

— Ваша милост, моята клиентка госпожица Кайли е започнала формална процедура за осиновяване. Госпожица Уелс живее под нейна опека — макар и неформално, вече четири месеца. Нашето искане е да й се разреши да остане с госпожица Кайли в Калифорния до окончателното приключване на процедурата.

Адвокатката на социалните служби стана уморено на крака и Лора беше поразена, когато я чу да казва:

— Ваша милост, ние високо оценяваме готовността на госпожица Кайли в случая, но не можем да си позволим да раздаваме нашите деца като кученца на всеки, който се появи насреща. Госпожица Уелс е под опеката на държавата и независимо от това дали тя или госпожица Кайли съзнават това, тя е под защитата на закона. Препоръчвам през въпросния период момичето да остане в Ню Йорк. — Тя спря, за да провери нещо в бележките си. — Ние сме й намерили подходящ дом на временни осиновители за момента.

Лора се ядоса. Адвокатката говореше така, като че ли ставаше дума за няколко дни, когато процедурата можеше да отнеме месеци, а като се има предвид разстоянието, дори и повече. Тя чувстваше, че до нея Финч трепери и жадуваше да я прегърне и успокои. Но как? Чувстваше се напълно безпомощна.

Гари престана да се занимава със слуховото си апаратче и успя да каже:

— Ваша милост с дома на тези последни осиновители, ще станат петнадесет дома на различни осиновители за петнадесет години. Не ли изстрадало достатъчно това нещастно момиче? Ние не искаме да избегнем каквато и да е процедура — единствено да й бъде разрешено да остане под попечителството на госпожица Кайли. Човек, който е повече от доказал, че е напълно подходящ да бъде настойник на момичето.

Госпожица Харгрейв веднага вметна кисело:

— Ваша милост, не можем да знаем със сигурност, че случаят е такъв, преди да е извършена съответната преценка…

Съдийката я прекъсна.

— Благодаря ви, госпожица Харгрейв, вашето възражение ще бъде взето под внимание. — Тонът й беше твърд, но когато погледна Финч, студеното й изражение се смекчи. — Сигурна съм, че и вие имате мнение по този въпрос, госпожица Уелс. Не бихте ли желали да го споделите с нас?

Момичето се изправи несръчно, огледа се нервно, като погледът й се премести от Лора на Мод, после върху Хектор и най-после се спря върху съдията.

— Аз, ъ-ъ… ако нямате нищо против, аз искам да остана с Ло… искам да кажа госпожица Кайли — произнесе тя срамежливо.

Съдийката се усмихна.

— Да, така си мислех и аз. Но може би ще ни кажете защо, със свои собствени думи.

Две червени петна избиха по бузите на Финч и Лора изпита внезапен страх, че момичето ще се изплаши и ще се свие в черупката си. Но когато тя заговори, думите й зазвучаха съвсем ясно:

— Тя е добра. Не искам да кажа добра в обикновения смисъл. Те всички се отнесоха добре към мен още от самото начало. Но Лора въобще е такъв човек! И Мод… и Хектор — също така. — Тя им се усмихна. — Накараха ме да почувствам, че съм част от тях. Че съм човек, който значи нещо за тях. Това не е без значение, нали?

Сърцето на Лора се преизпълни с нежност. Почувства как ръката на Хектор стисна нейната, но видя лицето му през мъгла. После примигна, погледът й се проясни и светът се върна при нея. Разбра, че битка няма да има, когато видя, че госпожица Харгрейв се отпусна назад на стола си, като че ли нямаше търпение всичко да свърши, колкото е възможно по-бързо. Лора изпита едновременно облекчение и някаква болка. Финч — или Бетани Уелс, както беше всъщност името й — беше само още един случай във вече тежкия й служебен товар — за нея не си струваше дори да се борят.

— Ще отсъдя във ваша полза господин Блум — каза съдийката. — Сигурна съм, че съдът в Калифорния ще вземе под внимание вашата загриженост, госпожице Харгрейв, и ще се произнесе, след като мине през съответните канали. В междинния период, обаче аз смятам, че единствено от полза за момичето ще бъде да остане с госпожица Кайли. Виждам непрекъснато много деца, които се изгубват в системата. Една система — намръщи се тя към адвокатката с къдравата коса, — която ги проваля по най-жесток начин. В редките случаи, когато срещна човек като госпожица Кайли, аз си спомням за какво сме дошли всички ние на този свят. Тази вечер, мога да ви уверя, аз ще спя спокойно. — Тя чукна с чукчето си и обяви: — Случаят е приключен.

Лора погледна към Хектор, който й се усмихна, като че ли никога не е имал и най-малкото съмнение, че всичко ще завърши точно така. Мод попиваше очите си със смачкана кърпичка. Финч беше просто зашеметена. Беше преживяла месеци на безпокойство и мъка — не с вик, със стон.

След няколко минути те вече слизаха надолу по стълбището на съда, когато Финч се осмели да промълви с глас, пълен с учудване:

— Подозирам, че това означава, че оставам при вас.

— Ако нямаш нищо против да продължаваш да делиш стая с отнесена стара жена — изквака Мод, като потърси в чантата си нова книжна кърпичка.

Лора си помисли, че ако някой иска да ги проследи, е достатъчно да върви след измачканите книжни кърпички, които Мод сееше след себе си.

Устата на Финч се разтвори в усмивка.

— Във всеки случай е по-добре от пейката на автобусната спирка. Макар че наистина хъркаш.

Лора погледна нагоре към високите сгради, които ги заобикаляха, към хората, които бързаха по тротоарите под тях. Денят беше чудесен — ясен и хладен, ден, който изведнъж й се видя пребогат на възможности.

— Някой да има желание да разгледа града? — попита тя. — Изведнъж страшно ми се прииска да видя Статуята на Свободата.

Мод веднага светна.

— На мен пък цял живот ми се е искало да се кача на върха на Емпайър Стейт Билдинг.

— Съгласен съм на всичко, ако можем да хапнем нещо. Имам чувството, че не съм ял цяла седмица.

Хектор прегърна Лора, привлече главата й на рамото си и попита:

— А, ти, Финч? Какви са твоите желания?

Момичето премести поглед неуверено от единия към другия от тях.

— Ако нямате нищо против, искам да кажа, ако не ви е много неприятно… иска ми се да си вървим вкъщи.

По бузата й се търкулна сълза. Това беше първият път, когато Лора я виждаше да плаче.

Трябваше да презаверят билетите си — те бяха за следващия ден. Но Лора не се поколеба нито за миг.

— Защо не? Можем да видим Мадам Свобода и друг път. Всички тези неща така или иначе никъде не могат да избягат.

— И Емпайър Стейт може да почака — изломоти Мод. — Всъщност, и от тук гледката е достатъчно хубава.

Когато Лора се огледа за Хектор, той вече спираше такси.