Айлин Гоудж
Чужденец в рая (4)

Трета глава

Сам погледна часовника на нощното си шкафче и се намръщи. Шест и половина сутринта, а тя е будна, като че ли часовникът специално е звънял, за да я събуди. Възможно ли е сватбата, а след това брат й и сестра й, които останаха до късно вечерта със съпругата и съпруга си съответно, да са я изморили толкова, колкото нормално се изморяваше за цяла седмица? Би трябвало да спи до обяд. Но днес не беше неделен ден като другите недели. Заради Иън. С когото имаше среща след точно четири часа и половина.

„Не среща“, поправи се тя.

Тогава защо дори не спомена на когото и да било, че ще се видят? На Лора, която беше последният човек, който би си правил някакви изводи, или дори на брат си — човек, който се занимаваше с анализиране на стокови показатели и цифри, а не с живота на другите хора. Ако беше нещо толкова невинно, споменаване мимоходом щеше да я спаси от… това да се чувства като тийнейджър, който се измъква зад гърба на родителите си.

Сам се обърна по корем с пъшкане и зарови лице във възглавницата. Алис и Уес вече са пристигнали в Мауи, прекалено далеч, за да им иска разрешение, ако такова й трябваше.

Искра от юношески бунт пламна в нея. Разрешение? „Господи, на четиридесет и осем години съм!“ Не й трябваше благословията на когото и да било, за да прекара приятно един следобед с човек, който беше почти член на семейството. Какво от това, че е мъж, и то привлекателен. Алис, да не би да поиска разрешение от нея, преди да започне връзката си с Уес?

При това сравнение Сам отново изпъшка. Разбира се, беше й приятно, че Иън я намира привлекателна — и тя е жив човек в края на краищата! А освен Том Кемп, когото дори не беше и целунала, след Мартин не беше имало никой. Мисълта, че може да има връзка с някой достатъчно млад да й бъде… — е, добре, на възрастта на Иън — беше смешна.

А в същото време тази мисъл я караше да пламти, като че ли току-що излизаше от гореща вана. Почувства се едновременно неспокойна и странно отпусната, като усети с някаква острота и нощницата си, която се беше усукала около бедрата й, и бледата слънчева светлина, която обливаше оголените й крайници. Затвори очи и си представи как Иън прокарва ръка по крака й. Можеше почти да почувства лекото докосване на пръстите му, които гъделичкаха косъмчетата от вътрешната страна на бедрото й, съживявайки нещо, което тя беше смятала отдавна за мъртво.

Подскочи от леглото като ощипана. Изглеждаше неуважение към паметта на Мартин някак си… Не толкова, че му изневеряваше, по-скоро, че никога не беше изпитвала такова чувство с него, никога не беше пламвала от докосването му. Това, заради което се бе влюбила в него, беше пъргавият му ум, това, че лесно можеше да се разсмее, че стига само да влезеше в стаята и там веднага някак си светваше. Мартин съумяваше да я накара да се чувства не просто единствената жена на света, а единственият човек. Дори и предложението му за женитба беше необикновено, уникално като самия него. Бяха седнали по турски върху леглото му в спалнята в общежитието, заобиколени с кутии доставена от китайски ресторант храна, когато тя разчупи сладкиша си и откри в него листче с късметче, на което пишеше: „Ще се омъжиш ли за мен?“

Докато се чудеше дали да го приеме на сериозно или не, Мартин стана на крака, поклащайки се, падна на колене и постави на пръста й книжния пръстен, с който бяха стегнати клечките му за хранене, и произнесе тържествено: „Ще ти купя истински, щом бъда в състояние да си го позволя.“

Това, което не бе разбрала тогава, когато гледаше широкото му ирландско лице, искрящо от палава веселост, беше, че всичко, каквото всъщност би могла да разбере за Мартин, се състоеше именно в този един-единствен жест: безмерно романтични изхвърляния без нищо, което да ги подкрепи, великолепни жестове, които бяха като брачната халка, която така й никога не й купи. През целия им брачен живот тя беше носила златната халка на баба си, която тя й бе дала.

Погледът й падна на снимката на Мартин, поставена в бяла метална рамка на писалищната маса, направена точно преди да се разболее. Стоеше изправен на кормилото на платноходката си, присвил очи срещу слънцето: красив мъж на средна възраст, малко понапълнял в кръста, със сребриста къдрава коса, развяна от вятъра. Мартин винаги се чувстваше най-щастлив, когато беше в морето. Бракът им беше само още една версия на същото — тя беше твърдата земя срещу полетите на фантазията му, човекът, който натискаше спирачките, когато имаше опасност нещата да излязат извън контрол. Когато той умря, тя не се почувства като паднала от луната, както повечето вдовици, защото през всичките тези години не Мартин, а тя беше тази, която ръководеше домакинството и плащаше сметките.

Сам придърпа халата си с почти предизвикателен жест. Тази стая беше нейният отговор на всичките минали години, години на излишно харчене. Няколко месеца след смъртта на Мартин тя нареди да бъдат махнати мокетът и тапетите, продаде леглото и тоалетката от орехово дърво с дърворезба и свали рамката на леглото и писалищната маса, които беше използвала като дете и от които изстърга всяка полировка, докато достигна до естествената, чиста повърхност на дъбовото дърво. И сега с белите си гипсови стени и излъскания под от борови дъски — семплия казахски килим, няколкото акварела, поставени в рамка, и стария красив лампион с абажур от слюда — стаята просто сияеше със сдържаната си красота.

Докато слизаше надолу, до нея достигна слабото тракане на съдове от суетенето на икономката й в кухнята. Нямаше съмнение, Лупе пренареждаше нещата там по свой вкус. Сам поклати глава отчаяно. Колко пъти трябваше да настоява да не се товари толкова много? Беше вече над седемдесетгодишна и по-млада нямаше да стане.

Когато Сам влезе, видя, че Лупе се надига на пръсти, опитвайки се да намести едно плато на най-горната полица на стария дъбов шкаф за чинии. Спусна се да й помогне.

— Чакай, нека аз!

Тъй като беше поне двадесет сантиметра по-висока от Лупе, лесно намести платото на мястото му.

— Благодаря, моето момиче. — Лупе отпусна петите си с облекчение, като хвърли на Сам поглед, пълен с лек упрек. — Божичко, какво правиш тук толкова рано? Забрави ли, че днес е неделя?

— Този въпрос мога и аз да ти задам. — Сам се огледа намръщено. — Какво е всичко това? — Тя посочи струпаните на плота купи и плата за сервиране. — Мислех, че всичко беше прибрано още снощи.

— Беше. — Острите бръчки на неодобрение по лицето на Лупе потвърдиха това, което Сам беше отгатнала вече — че почистването, извършено от екипа на компанията за доставка на храна, не беше задоволило изискванията на нейната икономка. — Мъже! — изсумтя с презрение тя. — Какво разбират те от кухни? Чудо е, че нищо не е счупено.

— А още по-голямо чудо е, че ти не лежиш просната по гръб на пода — скара й се Сам. — Направи ми една услуга, моля те, иди и останалата част от деня почивай.

Лупе отговори на безпокойството й с ново изсумтяване.

— Предпочитам да умра изправена на крака, отколкото просната по гръб.

Тя вдигна купчина от купи, тежаща, колкото можеха да издържат ръцете й — дребна женица, облечена в джинси и риза на червени карета, с лице, кафяво и сбръчкано като орех, с катраненочерна коса, навита на главата й на стегнато сплетена плитка като корона.

Косата на Лупе, само тук-там прошарена с някой бял косъм, беше нейната гордост и радост. Тя я миеше със специални масла и я сушеше на слънце. Веднъж, пред години Сам я беше заварила блажено изложила се на слънце, поставила глава в скута на мъжа си. Единственото, което Гилермо правеше, беше, че разресваше косата й, но Сам имаше чувството, че се е натъкнала на дълбоко интимна сцена. Петдесетте години брачен живот не бяха изтрили леката усмивка от устните на Лупе, докато лежеше със затворени очи, с отметната назад глава, а косата й преливаше през кафявите възлести пръсти на мъжа й като някакъв скъп дар.

Сам усети по миризмата, че нещо се пече.

— На царевичен хляб ли ми мирише?

Лупе се наведе да подреди купите една върху друга, след което се изправи.

— След като си станала, няма да ти навреди да хапнеш нещо.

Сам изпъшка.

— Все още се чувствам претъпкана от вчера.

— Мъжете харесват жени, които са пооблепили с нещо костите си.

Сам посегна към кафеварката на печката и напълни любимата си чаша. Лора й я беше подарила преди години. На нея имаше надпис: „На най-страхотната майка на света“.

— Аз не си търся мъж. — През последната година това непрекъснато се повтаряше като припев. Лупе нямаше да млъкне, докато тя не се ожени повторно.

— Сама жена за нищо не става. А сега седни.

Лупе извади една тава от печката — царевичен хляб, златист отгоре, с хрупкава коричка. Сам се учуди сама на себе си, когато установи, че е излапала два крайшника, намазани с масло и мед „Благословената пчела“. След това, докато отпиваше от кафето си, седнала на масата, тя изпита чувство на задоволство, каквото повечето дни й липсваше. Причината може би беше кухнята, така вкоренила се в съзнанието й — семейните закуски, обеди и вечери край дъбовата маса, с неизменната кана с прясно изстискана лимонада всеки път, когато се връщаше от училище вкъщи. И Лупе, която учеше Одри и нея как да разточват тортиляс — мексикански питки, и да приготвят маса за тамалес — мексиканско ястие, нещо като сърми, завити в листа от царевичен кочан и пълнени с маса — плънка от месо, подправки и царевично брашно.

Правеха и пуканки над открития огън, в телена кошница с дълга дръжка, и торти за рождените дни, украсени с целувки и желирани бонбони, а преди всяка Коледа — и къщичка от бисквити с джинджифил.

Тя се огледа наоколо, видя почернялото огнище и полицата над него с накачени бакърени съдове, вградения шкаф със смесица от порцеланови съдове, събирани с години, които беше наследила. Слънцето хвърляше по мексиканските плочки под краката й подобни на листа светли петна. Отвън, в покрития с плочи заден вътрешен двор, се виждаше лимоново дърво, отрупано със зрели, готови за бране плодове. Една забравена след вчерашното празненство чаша от шампанско блестеше върху пейката от ковано желязо край басейна.

Мисълта за Иън бавно се прокрадна в съзнанието й и накара сърцето й да затупти по-бързо.

— А, да не забравя — каза тя, — не си прави труда да приготвяш обяд. Отивам до крайбрежието с колата на един приятел.

Лупе, която миеше иначе идеално измитите и преди това чинии, се извърна от умивалника.

— Познавам ли го?

Сам почувства, че лицето й пламва.

— Синът на Уес.

— Високият, с руса коса дотук? — Лупе показа със сапунена ръка раменете си.

— Казва се Иън. Той е художник. И доста талантлив според това, което чух. — Сам говореше бавно, като че ли си подбираше думите. — Той предложи да ми покаже картините си.

— Божичко! — Лупе затвори крана, от което старите тръби изхриптяха.

Сам се скова. Това беше цената, която плащаше за това, че Лупе я беше отгледала — икономка, която се държеше повече като майка.

— Не е това, което си мислиш — каза тя.

— Ако знаеш какво мисля, разбираш, че е нещо, което не бива да правиш.

— Защото той е млад, а аз съм… — Сам млъкна. Как можеше да очаква Лупе и всички останали да я разберат? — Не съм толкова стара — неуверено додаде тя.

Лупе избърса ръцете си в престилката.

— Сега не — каза тя, — но един ден ще бъдеш. Имаш нужда от мъж, който да се грижи за теб.

Сам знаеше, че това беше деликатен намек за недостатъците на Мартин.

— Напълно способна съм да се грижа сама за себе си. — Тя стана и занесе чинията и чашата си в умивалника.

Лупе я изгледа с присвити очи.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Не се грижи за това.

Думите й имаха желания ефект. Устните на Лупе се стиснаха така плътно, че устата й заприлича на връвчица. А това беше само върхът на айсберга. Дъщерите на Сам щяха да бъдат не по-малко шокирани. За Алис, която обожаваше баща си, всеки друг мъж — да не говорим за Иън — би бил светотатство, докато Лора щеше да открие още една причина да се терзае.

Докато се качваше нагоре, Сам си спомни момичето, което се появи изневиделица на сватбата. Зачуди се дали Лора е постигнала нещо с нея. „Ще трябва да й се обадя по телефона…“

Не беше още завършила мисълта си, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Одри да каже колко чудесно са прекарали на сватбата… и, между другото, дали някой не се е обадил, че не се чувства добре? Грант половината нощ повръщал и си мислели да не е нещо от храната.

След минути само се обади и брат й, на път за летището.

— Страшен купон, сестричке! — Гласът на Рей гърмеше през пукота на мобилния му телефон. — Следващия път, когато дойдеш в нашия край, ще ти се реваншираме по тексаски.

Не можа да не се усмихне. Рей, съвсем нова присадка в Далас, беше станал по-голям тексасец от семейство Юинг от прословутия сериал. Когато му беше на гости миналата пролет, брат й я посрещна на летището с шапка, която можеше да побере тридесет литра, и ботуши „Тони Лама“, които струваха триста долара. На барбекюто в нейна чест бяха поканени петдесет от „най-близките“ им приятели и количеството ребра върху скарата беше достатъчно да изхрани цяла малка нация от третия свят.

След това още няколко души се обадиха, за да й кажат колко хубава е била сватбата и колко добре са прекарали. Когато най-после затвори телефона след разговора с последния обадил се, беше вече почти десет и половина. Тя изхвърча под душа, а когато втъкваше ризата си в джинсите, на вратата се позвъни. Тя се втурна надолу, но Лупе я беше изпреварила и вече фиксираше Иън със студен оценяващ поглед. Сам тутакси го измъкна навън.

— Подранил си.

Той си погледна часовника.

— Всъщност, точно навреме съм.

— Май съм свикнала да ме карат да чакам. — Мартин винаги беше закъснявал.

— Навици от военното ми образование — пошегува се той, докато вървяха нагоре по пътеката.

Когато се качи в колата му, с удоволствие забеляза, че той я беше разтребил, единственото нещо, което се виждаше, беше бинокъл, поставен на седалката. Иън го премести в жабката на колата, като обясни:

— На около километър и половина от мястото, където живея, има колония на орли рибари. Помислих си, че може да ги погледаме.

„О, боже“, каза си тя. Като дългогодишен природозащитник любимият й проект, така да се каже, беше опазването на златния орел, който вече бе започнал да се завръща по тези места. Ако Иън споделяше любовта й към природата, ставаше наистина опасно за нея.

— Колко далеч е къщата ти? — попита тя.

— На около час и половина оттук. — Той запали мотора и се понесе надолу по алеята, като при Чумаш зави наляво. — Можем да спрем за обяд някъде по пътя. Знам едно наистина страхотно ресторантче, като убежище сред камънака е.

— Звучи добре.

Тя го погледна с крайчеца на окото си. Иън очевидно се чувстваше по-добре в панталони от памучен плат в цвят каки и тъмносиня памучна фланелка, отколкото в смокинг. В косата му се виждаха влажни следи от гребен. Беше без чорапи, обут само в удобни, поизносени мокасини. Сребърната обица блестеше в ухото му, а около китката му имаше плетена кожена гривна.

Почувства, че й става горещо. Дали си даваше сметка той как й действа? Имаше чувството, че времето е направило пълен завой назад и тя изведнъж отново преживяваше вълненията от момичешките си години — лудото влюбване в едно или друго момче, изгарящия копнеж, предизвикан от един по-дълъг поглед, от докосване по ръката, от мириса на определен лосион за след бръснене.

Тя поведе разговор за това-онова, като се стараеше да изглежда, че не се интересува от него повече, отколкото, от който и да е друг член на семейството на Уес. Говориха за детството на Иън в Малибу и годините, които беше прекарал в университетския колеж „Бъркли“ — едно от най-реномираните учебни заведения в Америка, — за да получи степен магистър по изкуствата. Сам, от своя страна, се опита да го накара да разбере какво е да живееш цял живот на едно и също място. На панорамната височина при Прат Блъф, край магистрала 33, тя го помоли да се изтегли от пътя и да спре.

— Виждаш ли това? — Тя показа старото шосе, което се виеше през хълмовете над Соренто Крийк. — Моят прадядо е бил собственик на една от първите портокалови гори в долината. Той е построил този път с помощта на китайски работници. Това е бил единственият начин да може да изнесе реколтата си извън долината.

— Мислех, че е бил собственик на магазин — каза Иън.

— Това е станало по-късно, след като сланата унищожила по-голяма част от реколтата му една година. Решил е, че ще е по-изгодно, ако започне търговия с манифактурни стоки.

— Трябва да е бил благоразумен човек. Ти, изглежда, си се метнала на него. — Гласът на Иън беше плътен и мелодичен, глас, който тя можеше да слуша до безкрайност, без да се умори. Той посегна да отмести кичур коса от лицето й и пръстите му запалиха огнена пътечка по бузата й. Докато стоеше застинала на мястото си, със силно биещо сърце, тя се упрекна за неблагоразумието си в този момент.

„Благоразумните хора не са хора, които се радват на живота“, прошепна й един глас.

Петнадесет минути по-късно те завиха по крайбрежната магистрала. След вдигналата се мъгла океанът изглеждаше като потъмняло сребро, което тук-там блестеше с ярки петна, огрени от слънцето. Докато продължаваха да пътуват на север, доковете и заведенията за хранене, враснали се като бурени по бреговата линия, започнаха да отстъпват на скали от пясъчник и навети от вятър дюни. Няколко километра преди Пюризма Пойнт Иън пое по непавиран път и спря. Там те слязоха от колата, за да погледат гигантските гнезда на златния орел, поставени като плетени кошници на телефонните стълбове. Докато Сам ги гледаше, един женски орел, преди да се намести в гнездото си, издаде характерния си остър писък „тиуп-тиуп-тийей“.

Когато стигнаха Пинън, малко португалско рибарско селце на юг, точно под Санта Мария, тя просто умираше от глад. Иън спря пред мизерна на външен вид кръчма, сгушена в малък залив с остър нос. Вътре от тавана се спускаше рибарска мрежа, украсена с плувки от стиропор. Посетителите, главно семейства, изглежда, бяха местни хора. Сам не изпита особен ентусиазъм.

Иън й стисна ръката.

— Имай ми доверие. Няма да те подведа.

Точно думите на Мартин. Но той я беше подвел. Най-накрая всичко, което й беше останало, бяха куп сметки и една застраховка живот, която едва покри разноските по погребението му. Надяваше се да не е тръгнала отново по подобна наклонена пътека.

Изненадващо, но храната се оказа точно толкова вкусна, колкото й беше обещано: крехки миди, задушени в масло, и бяло вино; планини от сладководни скариди; камбала, която се трошеше само да я докоснеш с вилицата, и крайшници топъл, добре набухнал хляб, за да може да се изтопи сосът от чиниите. Когато дойде десертът — дебели парчета пай с горски плодове, сервиран с ванилов сладолед отгоре — Сам изпъшка, не можеше да вкуси нито хапка повече. Накрая все пак си изяде парчето до последната троха.

Ателието на Иън се намираше в дъното на непавиран път — в малка селска къща, покрита с дъски, посивели до цвета на парчетата дърво, които изхвърляше морето. Тя се издигаше над дълга, пясъчна ивица земя с изглед към пристанището. Малка флотилия от рибарски лодки се полюляваше, закотвена до кея. Имаше и една рибарска хижа, килната на една страна от вятъра. Отгоре се разхождаха и крещяха чайки.

— Както виждаш, не е точно Малибу. — Когато той блъсна портата към двора, за да я отвори, тя силно изскърца. — Но хубавата страна на това място е, че тук никой не си заключва вратата. Сякаш си капсулиран във времето.

— Във всички случаи бих предпочела спокойствие и усамотеност пред градската суета.

Сам пристъпи в голяма стая с прозорци от всички страни и прозорци на покрива, през които струеше слънчева светлина. Стените бяха покрити с панели от светло дърво, по които бяха накачени картини без рамки. От дясната страна имаше малка кухненска ниша, не по-голяма от корабна кухня, а в другия край — стълба, която водеше към тавански кът, който служеше за спалня.

— О, Иън, чудесно е!

— Радвам се, че одобряваш. — Изглеждаше доволен.

— Не разбирам как издържаш да не живееш непрекъснато тук.

Той сви рамене, като хвърли ключовете си на малка резбована масичка до вратата.

— Все трябва да си изкарвам хляба някак.

Макар че баща му беше богат, той очевидно не беше разглезено, живеещо за сметка на семейството синче.

Тя се приближи към част от стената, покрита с корк. Върху нея бяха забодени три полузавършени работи — части от проектите за стенописа, върху който работеше. Работната полица под нея беше обсипана с изстискани туби, палитри със засъхнала боя, четки, накиснати в буркани. Статив и чертожна маса бяха отрупани със същото. Платна без рамки, на групи по три-четири, бяха изправени долу, по дължината на стените.

Една от картините по-специално задържа погледа й — почти сюрреалистичен портрет на моряк с голи гърди, завързан за фала, подобно на разпъването на Христос на кръста — колкото провокираща, толкова и добре технически изпълнена.

— Изобщо нямах представа — промълви тя.

— Не е това, което очакваше ли?

— Представях си морски пейзажи, лодки — нещо от този род.

— Имаш предвид това, което продават в магазините за туристи — повдигна едната си вежда той, като я гледаше с развеселено изражение.

Тя си спомни малкия пейзаж, който тя и Мартин бяха купили преди години от една галерия.

— Не всичко е лошо.

— С нещо такова ще изкарвам повече пари, спор няма. — Погледът му падна върху грубо нахвърляна скица, забодена върху чертожната маса. — От друга страна, аз съм човек, който никога не е оцветявал картинка, предварително нарисувана с молив.

Тя разгледа внимателно още няколко платна: улична котка, която душеше разпиляното съдържание, на кофа за боклук; почти фотографски портрет на възрастен рибар португалец; танцьори на фламенко, които изглеждаха изключително живи, едно от друго по-реалистични.

— Впечатлена съм. А аз не се впечатлявам лесно.

— Доколкото разбирам, вие също не сте плътно ориентирани към пазара за туристи.

— О, така е — каза тя с лек смях. — Обикновено хвърлят един поглед на етикетите с цените и след това се отправят към врата. Повечето от клиентите ни са местни хора.

— Изглежда, работите доста успешно. — Той имаше предвид, разбира се, факта, че Карсън Спрингс си имаше богати собственици на къщи, между които баща му беше един от най-видните.

— Търговията ни върви добре, макар че сега имаме малко повече конкуренция, отколкото по времето на прадядо ми. — Тя не добави, че приходите тази година бяха с двадесет процента по-малко от миналата, не само защото времената се менят, а и заради играта на гоненица с конкуренцията. Годините, през които Мартин беше болен, бяха дали своето отражение.

— Не се ли изморяваш от работата си понякога?

— Понякога, да — призна тя. — Когато бях в колежа, изобщо не си представях, че ще преживея така останалата част от живота си. Вероятно скоро ще се оттегля и тогава ще мога да правя, каквото аз искам… щом открия какво всъщност искам.

Иън се усмихна, като че ли идеята му се виждаше смешна — ленива усмивка, която премина през нея като пясък през стеснената част на пясъчен часовник.

— Неприятно ми е, че трябва да те разочаровам — каза той, — но в момента имаш вид на около шестнадесетгодишно момиче.

Сам сигурно си мислеше, че просто я ласкае, но в този момент, с коса, дръпната назад на конска опашка, с падащата върху лицето й светлина, която изглаждаше тънките бръчки по него, лесно можеше да види как вероятно е изглеждала като тийнейджърка. Дали разбираше колко по-красива е сега? Забеляза медночервеникавите отблясъци в косата й, чистата линия на челюстта й, леката, като нанесена с пръст сянка в основата на шията й. Беше без какъвто и да било грим и той се опиваше от искреността на нейното чисто, неразкрасено лице и от светлината, която като че ли извираше от сиво-зелените й очи. Дори от начина, по който го гледаше — като че ли искаше да му се довери, но някак не беше готова за това.

Усетила погледа му, Сам изпита неудобство. Защо я гледаше така? Тя заби поглед във фланелката му, избелена на места. Ясно, никой не го беше учил по какъв начин да пере правилно. Ако му беше майка…

„Но не си…“, прошепна й глас. Бавна топлина плъзна от пръстите на краката й нагоре, изви се през нея като приятен пушек на огън, напален с дърва, и завладя всяко нейно най-интимно кътче. Почувства слабост като след дълго боледуване. Каза си, че това не беше предвидено да се случва. В живота й нямаше място за нещо, наречено желание, страст или един бог знае какво, — което като че ли имаше своя собствена воля.

Почувства нужда да постави нещата по местата им.

— Виж, Иън, ако съм ти създала грешна представа…

Той продължаваше да я съзерцава. О, тези очи! Като океана, който може да те хипнотизира, ако го гледаш прекалено дълго.

— Въобще никаква грешна представа не си ми създала.

Тя се изчерви от искреността на думите му. Той знаеше какво чувства… Да, инстинктът й подсказваше, че трябва да хукне да бяга.

— Винаги ли си толкова директен? — попита тя, трепереща въпреки топлата слънчева светлина.

— Когато някой ме интересува — да.

Устата й пресъхна и тя ясно почувства пулса в основата на шията си. Едва можа да запази самообладание:

— Е, добре, признавам, че съм поласкана, но това все пак не променя факта, че съм достатъчно стара, за да… Знаеш добре какво.

— Да, знам добре — или да, знам какво искаш.

Сърцето на Сам започна да бие на силни, разтърсващи я тласъци. Тя вдигна ръка към бузата си — гореше.

— О, боже, нещо не се справям с положението! — Каква ирония, че тя — по-възрастната от двамата, беше нервна като ученичка.

Той й се усмихна окуражително.

— Справяш се отлично.

Стоеше толкова близо до нея, че тя можеше да види леко наболата златиста брада, покриваща челюстта му, и малкия белег, които се извиваше като полумесец над едната му вежда. Погледът му беше ясен и открит. Той не й се подиграваше.

Когато я привлече в прегръдките си и я целуна, отначало леко, а после по-силно, имаше чувството, че пада от висок клон — усещане за безтегловност, което й донесе облекчение. Тя не знаеше, че отговаря на целувките му, докато ръцете й не се устремиха нагоре да докоснат тила му. Гладко, о, колко гладко! Господи, тя беше забравила какво представлява великолепната гъвкавост на младостта.

Той миришеше на дрехи, изсушени на въже на открито, и имаше лек вкус на море. Изведнъж, цялата се изпълни със спомени от младостта си — запотени прозорци на кола, ръце, които се суетят с копчетата в тъмното, слаби, промърморени протести. А всичко това — нещо ново, вълнуващо, забранено.

Една-единствена мисъл биеше в нея като пулс: „Не спирай.“

Той измъкна ризата й от джинсите. После се зае с копчетата й, посегна отзад да разкопчае сутиена й. Обзе я паника. Дали няма да му се види грозна? Гърдите й бяха кърмили две деца, кожата й вече не беше стегната. Изправена пред него, трепереща, тя трябваше да сдържи подтика си да кръстоса ръце пред гърдите си.

Иън се наведе, за да целуне най-напред едната, а после и другата й гърда, като ги подхващаше в обожание в дланите си. Дори и да не беше съвършена, той изглежда не забелязваше това. Сам си пое дъх, от което като че ли се замая. О, езикът му. Неговото докосване. Като че ли знаеше от какво точно има нужда…

Той разкопча ципа на джинсите й, като ги теглеше надолу по хълбоците. После коленичи и започна нежно да я целува, дъхът му през тънката памучна материя на бельото й беше топъл и гъделичкащ.

— Не — отдръпна се тя.

Той се олюля назад на колене и я изгледа.

— Какво има?

— Аз никога досега… — Пристъп на срам задави думите й.

Иън, изглежда, разбра. Без да каже нито дума, той стана, хвана я за ръката и я поведе към стълбата, водеща към леглото. Господи, какво ли си мислеше? Жена на нейната възраст, която никога не беше… Причината беше Мартин, който не искаше да прави… някои неща, които я караха да се чувства нечиста, дори и ако само ги предложеше.

Но Иън не беше Мартин. Затвори очи, докато слушаше как се съблича. После той легна до нея и тя почувства хладината на дългите му крайници върху кожата си.

— Не се безпокой. Няма да бързаме. — Той започна да я гали, като леко целуваше устата и шията й.

Топлият въздух, качил се горе над платформата, на която беше леглото, ги обгръщаше като пашкул. Тя почувства, че започва да се отпуска. Тялото му беше чудесно, само мускули и кости, гладко, освен на местата, където беше покрито с фин златист пух като кожата на стройно, бързоного животно. Когато най-после нежно пъхна ръка между краката й, те се разтвориха с лекота. Изглеждаше така естествено като дишането.

Иън се смъкна надолу, устата му докосваше пъпа й, а краищата на косата му се разпиляха върху корема й. После започна да я целува. Долу, там. О, мили боже! Откъде знаеше? Кой му беше дал картата на тялото й? Удоволствието беше по-голямо, отколкото можеше да издържи. Безсрамно повдигна хълбоци, за да срещне устата му, като захапа устни, за да потисне вика си.

Когато достигна върха имаше чувството, че е обърната отвътре навън — усещането беше толкова великолепно, че беше почти болезнено. Вълна след опияняваща вълна. Светлина, преминаваща зад затворените й клепачи. Тя извика и после, почти веднага след това, се обля в сълзи.

Иън седна и я придърпа в прегръдките си.

— Ш-ш! Всичко е наред.

— Сссъжалявам — изхлипа тя.

— Няма за какво.

— Беше ми толкова… — Тя млъкна, защото не знаеше как да изрази това с думи.

— Не е необходимо да обясняваш.

— Ти, на теб… беше ли ти приятно?

Той се отдръпна, изненадан.

— Господи! Някой наистина сериозно те е объркал.

— Единственият мъж, с когото някога съм била, беше мъжът ми. — Тя почувства пристъп на вина, като че ли оскверняваше паметта на Мартин. — Предполагах, че повечето мъже са като него.

— Не знам какво мислят другите мъже — каза той, — но за мен това е нещо изключително вълнуващо.

— Вероятно нещата са били различни по мое време.

Той се усмихна.

— В такъв случай, мога да кажа, че ще трябва да наваксваш.

Той я целуна и тя усети собствения си мирис върху устните му, мирис като на някакъв нов, екзотичен плод. Сам се удиви, че му отговаря точно така ненаситно, както и преди. Тя прокара ръце по тялото му, по него целия. Иън като че ли се опиваше от нейното желание, от всяко плахо докосване, което ставаше все по-смело. Когато я отблъсна леко, беше само за да й прошепне дрезгаво:

— Не, просто искам да съм вътре в теб, когато свършвам.

Той посегна, за да вземе презерватив от тясната полица над главите им. Тя си помисли: „А по мое време аз трябваше да стана, за да си сложа диафрагмата.“

От тази мисъл й стана смешно. Кога за последен път беше имала менструация? Беше… Е, добре, толкова отдавна, че не помнеше. Възможността да забременее беше на последно място между грижите й.

— Няма нужда — каза тя, като сложи ръка върху неговата и почувства острите краища на станиоленото пакетче.

Той се поколеба за миг.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

След миг, той беше върху нея, а тя разтвори крака да го приеме. Поклащайки се в ритъм, стар като света, влажните им от пот тела издаваха лек звук на засмукване, докато се притискаха и отдалечаваха едно от друго, а топлината преминаваше като лятна светкавица през корема и бедрата им.

Тя се приближаваше с наслада до освобождаващия край. Когато той най-после настъпи, беше по-дълъг и по-силен от първия път. Като че ли кръвта й беше заменена от топъл еликсир, които пулсираше през нея. Иън се сдържа толкова дълго, колкото можа, а после с един силен тласък се отпусна в нея. Достигна кулминацията с вик, приличен на дивашки.

Падна върху нея, като дишаше тежко. По обратната страна на преплетените им крайници течеше пот. Тя почувства, че сърцето му лудо препуска… Или това може би беше нейното сърце?

След около минута, тя се измъкна изпод него.

— Господи! Нямах представа. През всичките тези години невинно си гледах работата и някак съм се разминала със сексуалната революция.

Тя поклати глава и започна да се смее объркано. Той се усмихна лениво, като протегна ръка да затъкне кичур коса зад ухото й.

— Бързо се учиш.

— Имам страхотен учител.

Сам разбираше, че и това беше позволено. Да се шегува. Да говори с лек тон за нещо толкова грандиозно… за нея поне. За секса не беше необходимо да се говори само с благоговеен шепот.

— Това означава ли, че пак ще се видим?

Говореше леко, почти като че ли се шегуваше, но очите му я гледаха изпитателно изпод вежди. Всъщност тя знаеше, че я пита дали има достатъчно кураж за това.

— Бих искала — отвърна тя кратко.

— Това не е точно да.

— Но не е и не.

— Страхуваш се какво ще кажат хората?

— Знам какво ще кажат. — Тя въздъхна. — О, Иън! Лесно ти е на теб. Цял живот съм живяла в Карсън Спрингс. Хората ме знаят като госпожа Кайли, приятната дама, собственичка на „Деларосас“. Отгледах две дъщери и погребах съпруг, когото всички мислеха за светец. Та аз съм абонирана за списание „Сънсет“^[1]! Картината започва ли да ти става ясна?

Той постави ръка на бузата й.

— Ако тези хора са ти приятели, няма ли да искат да бъдеш щастлива?

— Аз съм щастлива — каза тя, като че ли се защищаваше.

— Трябва да има и нещо друго, което да искаш.

Очите му светеха в сумрака. „Той може да има, която жена си поиска — помисли си тя. — Какво толкова вижда в мен?“ Още докато се чудеше, откри, че обвива ръце около врата му и го привлича плътно към себе си, за да му прошепне.

— Ето! Люби ме отново. Още веднъж, преди да тръгнем.

 

 

Прекараха останалата част от деня в леглото, докато гладът ги свали отново на земята. Иън изрови от хладилника хляб и сирене и направи печени сандвичи — които бяха божествено вкусни, — последвани от силно кафе, предвид предстоящото пътуване към къщи. Когато най-после дойде време за тръгване, тя имаше чувството, че все още е във властта на вълшебен сън.

Минаваше единадесет, когато спряха пред къщата й.

Забеляза, че в пристройката все още светеше. Но веднага щом той си тръгна, прозорците станаха тъмни — Лупе бе приключила със своето бдение. Това беше предупредителен сигнал за онова, което щеше да последва. Щом не можеше да избегне строгото наблюдение в собствения си дом, какво щеше да стане, ако целият град обърне очи към нея?

След безсънната нощ, понеделнишката сутрин просветна ясна и хладна. Техникът в гаража й съобщи, че хондата й няма да стане готова преди сряда, затова до града я закара Гилермо. Седяха в приятелско мълчание, прозорците на стария му пикап, марка „Форд“, бяха свалени надолу, но димът от цигарата му „Кемъл“ идваше към нея на тънка, синкава струйка — възрастен мъж с пожълтели от никотина мустаци, точно толкова сдържан, колкото жена му бъбрива — и жена на средна възраст, тъжно размишляваща върху избора, който й предстоеше да направи.

Не съжаляваше за станалото между нея и Иън — толкова време беше минало — дори и Господ щеше да се съгласи, че й се полагаше. Но животът й беше толкова сложен, случващото се не можеше да не даде неприятни отражения. Дъщерите й, на първо място. И приятелите й, всички, освен Джери.

После и Иън, разбира се — толкова зрял с уменията си, с които я беше очаровал в леглото, какво можеше да знае той за една истинска връзка? За реалния живот, всъщност? Живот на съпружество и майчинство, живот на обществени задължения и членство в клубове. Той ни най-малко нямаше да разбере какво щеше да й причини това… нито с какво се захваща.

Не, това, за което съжаляваше, беше, че не отиде докрай в откровеността си с него, че не затвори вратата напълно.

По пътя към железарския си магазин Гилермо я остави на няколко преки от площад „Делароса“. Сам нямаше нищо против да походи. Това щеше да й освежи главата. Тя мина покрай фотографския магазин и си спомни за филма, който трябваше да остави там, чакащ все още в чекмеджето вкъщи. След всичко, станало вчера, сватбата на дъщеря й изглеждаше някакъв далечен спомен. Спря да погледне кученцата на витрината на магазина за домашни любимци „Бау-Мяу“ — може би доставени от фермите за кученца, против които Лора, сред най-активните членове на „Изгубените лапички“, водеше кампания с фанатична настойчивост. Въпреки това Сам не можа да сдържи усмивката си — та те бяха толкова сладки!

Мина покрай заведението за палачинки „Франсоаз“, от което се носеха съблазнителни аромати. Можеше да види как вътре собственичката се суети — дребна жена с бузи, пламнали в цвят, почти толкова червен, колкото и червеният цвят на косата й. Но ако някой очакваше френски акцент, щеше да се разочарова. Истинското име на Франсоаз беше Фран О̀Брайън и говореше с тежък бруклински акцент. Сам си я спомни в началото, наскоро, след като се беше преместила тук преди седем години. Мъжът й я беше изоставил с две малки деца, които тя трябваше да отглежда със заплата на секретарка. С помощта на родителите си се беше вдигнала и преселила на четири хиляди и петстотин километра, за да изпълни мечтата на живота си. Сега малкото й заведение за хранене беше едно от най-популярните в града. Сам често виждаше децата на Фран, сега тийнейджъри, как й помагат след училище.

При „Рагтайм“ забеляза Маргьорит Мур, която точно излизаше. Сам доби изражение, което, надяваше се, беше весело.

— Добро утро, Маргьорит.

Нямаше да й навреди да бъде любезна. Магазинът събираше средства за музикалния фестивал и колкото й да не я харесваше Сам, тя отделяше повече време от който и да било друг… дори и да подценяваше усилията на хора като Сам, които трябваше и да работят, за да си изкарат хляба.

Маргьорит, пълна, прекалено издокарана жена с пръстен с диамант, който можеше да ти извади окото, закачи една усмивка на подходящото за целта място.

— А, Сам, тъкмо си мислех за теб. — Тя размаха голям жълт плик. — Написах на машина протокола от последното ни събрание. Тъкмо отивам да му направя фотокопия.

Сам знаеше, че Маргьорит не може да преглътне факта, че заема второ място. Нямаше удобен случай, който Маргьорит да не използва, за да покаже колко много работи.

Сам взе плика от пълната й, отрупана с пръстени ръка.

— Защо аз да не свърша тази работа? Имам машина за фотокопиране в магазина.

Лицето на Маргьорит помръкна.

— Ами, ако няма много да те затрудни…

— Ни най-малко. Довиждане, Маргьорит. — Сам се усмихна, докато Маргьорит отплува в обратна посока.

Завивайки край ъгъла при старата мисия, тя видя, че кафенето „Трий Хаус“ е препълнено както обикновено, с опашка от хора, преливаща чак на тротоара. Деца се катереха вътре и вън от къщичката, направена в корубата на вековния дъб, намиращ се в центъра на покрития му с плочки двор със сенник, докато родителите им се наслаждаваха на възможността да пият кафе и да попрелистят някой от поизтърканите романи с меки корици, изваден от разположените в дъното на заведението шкафове. Келнерки влизаха и излизаха от малката сграда, в която се намираха кухнята и магазинът за подаръци.

Сам махна с ръка на собственика му, Дейвид Рейбек, който притичваше до „Ингърсол“ — сигурно за да вземе още от кифличките им, направени със суроватка. Дейвид, футболна звезда някога, когато бяха с Лора съученици в гимназията, й махна разсеяно в отговор. Тя беше чула, че синът му, Дейви, пак е в болницата и си отбеляза наум, че не трябва да забрави да му изпрати картичка.

Когато пресече улицата, спря в „Хай Граунд“, за да купи кафе и кифли. След няколко минути вече минаваше под арката, водеща към площада. „Деларосас“ се намираше в най-далечния ъгъл на площада с формата на полумесец, ограден от двете страни с магазини. Всички сгради тук бяха еднакви — кирпичени, в испански стил, украсени с цветни плочки и решетки от ковано желязо. Издадени напред навеси, застлани с теракота, пазеха от слънцето, а пейки с дърворезба предлагаха място за почивка на уморените купувачи. Буганвили спускаха по високите каменни стени вълни от червени цветове, а в средата на двора, марокански амфитеатрален фонтан пръскаше вода като хармония на три етажа.

Тя отвори вратата на магазина. Лора стоеше наведена над щанда отзад и нареждаше нещо във витрината. Сам вдигна книжната кесия, която беше в ръката й.

— С къпини нямаше останала нито една. Затова ти взех с банан и орехи.

— Чудесно — хвърли й Лора бегла усмивка.

Сам се приближи, за да види какво подрежда.

— Не си спомням да сме поръчвали нещо такова.

Лора постави една огърлица на горния рафт, след което се изправи.

— Ти беше заета със сватбата — каза тя. — Не исках да те товаря излишно. Оригинални са, нали?

Сам се спря и заразглежда бижутата. Оригинални? По-скоро — странни. Всяко мънисто имаше в център си вградено насекомо — калинки, бръмбарчета, щурчета, пчели. Странно, посвоему красиви, но пък…

— Не съм сигурна, че нашите клиенти са готови за нещо такова — каза тя, като се намръщи. — Не са ли някак малко… — затърси тя думата.

— Чудати? — вметна Лора. — Точно това е важното, мамо. Трябва да привлечем младите хора. Помниш ли онези японски шноли? Разпродадохме ги само за два дни. Децата направо се влюбиха в тях.

Идея на дъщеря й беше да продава по-малки, по-евтини предмети като бижутерия и ключодържатели. Сам се притесняваше, че това ще отклони купувачите от по-елитните стоки, с които „Деларосас“ беше известен.

Една брошка по-специално привлече вниманието й: бръмбар в цветовете на дъгата, ограден от сребърни листа. Тя го опипа замислено.

— Като говорим за чудати неща, как е нашата бегълка? Мислех да ти се обадя вчера. Но някак не успях. — Мисълта й отлетя към Иън и това й подейства като наркотик, накара я цялата да пламне и крайниците й да натежат.

Лора въздъхна.

— Изглежда здрава, храни се достатъчно, но човек може да си помисли, че е паднала от небето. Знам за нея толкова, колкото и ти.

— Нито дума за родителите й?

— Не знам дори дали съществуват. Горкото момиче. Ходи на пръсти, като че ли се страхува някой да не я удари.

— Или да извика полицията. — Сам си спомни ужаса на момичето при споменаването на полицията на сватбата. — Какво мислиш да правиш с нея?

— Ще я оставя на мира няколко дни, за да видя какво ще стане през това време. — Лора сви рамене, но това не можеше да прикрие загрижеността й.

„Светецът, покровител на изгубени души“, помисли си Сам.

— Междувременно, имам голям проблем с Мод. Няма да повярваш, но онзи неин син изведнъж размислил и иска тя да се върне отново да живее при него?

— Бях забравила въобще, че има син.

— Мисля, че и Мод беше почнала да забравя.

— Не може ли да му каже, че се чувства добре там, където е?

— Опита се. — По бузите на Лора избиха петна от негодувание. — Казах й, че не трябва да се поддава. Трябва да го накара да я чуе.

— Че какво й пречи?

— Грешно разбрана лоялност. — Ъгълчето на устата на Лора се изкриви надолу в кисела усмивка. — Убедена е, че и той има сърце.

Тя започна да придърпва стъклото на витрината, за да го затвори, когато Сам импулсивно посегна и измъкна брошката. Закачи я на ревера си и отстъпи назад пред огледалото, за да й се полюбува. Древните египтяни са вярвали, че скарабеите носят късмет. Може би този бръмбар ще направи същото и за нея. Лора одобрително кимна.

— Не бих повярвала… но, да, в твой стил е. Определено. Задръж я, мамо, можеш да въведеш мода.

Сам се усмихна.

— Ако преди това не изплаша клиентите.

Тя направи бърз обход на магазина, за да се увери, че всичко е наред, като се чудеше, както често й се случваше, в какъв елегантен магазин се беше превърнал претъпкания с всякакви стоки склад за всичко на прадядо й. Дори и по времето на родителите й магазинът продаваше безразборна смесица от стоки — топове плат, кухненски прибори, съдове за хранене от всякакъв калибър. Спомни си дребничката си майка, която непрекъснато се катереше на дървена стълба, за да достигне най-високите рафтове, и баща си, който навиваше нагоре ръкавите си, за да гребне карамели и ментови бонбони от бурканите на тезгяха.

През годините, изминали оттогава, домакинските стоки постепенно бяха отстъпили място на предмети на занаятите и изкуството: ръчно тъкани платове и оригинални индиански кошници, вносно стъкло, керамични уникати. Тя прокара пръсти по една бродирана покривка за маса. До нея на малка масичка от борово дърво беше поставена кутия за закачване, направена от пластове стъкло, между които се местеха и плуваха малки мъниста. Единственият предмет, останал като спомен от времето на дядо й, беше поцинкованият кръгъл шкаф, в които сега бяха наредени буркани с мед, с ярко открояващия се етикет „Благословената пчела“.

Звънчето звънна. Тя вдигна глава и видя Ана Винченци, която буташе през вратата сестра си в инвалидна количка. Моника, облечена в жълта туника и панталони в същия цвят, с тъмночервената й коса, свита на хлабав кок, имаше вид на императрица на трона си.

— Саманта, миличка, точно ти си човекът, когото искам да видя! — запревзема се тя. — Агентът ми пристига, а той беше толкова, толкова добър към мен! Трябва ми нещо специално, за да му изразя благодарността си. — Тя престорено свенливо докосна къдрица от косата си.

Може кариерата й на актриса да беше свършила с катастрофата, която я бе оставила парализирана, но Моника продължаваше да играе ролята на фатална жена.

Сам се усмихна с най-топлата си усмивка, която отправи бегло към Моника, преди да я спре твърдо на Ана, толкова обикновена и незабележима, колкото възхитително чаровната й сестра.

— Знам какво точно ви трябва.

Сам ги поведе към една витрина до стената с изложени стъклени предмети в нея.

— Това е най-купуваният подарък за администратори.

Тя вдигна стъкленото преспапие, направено от преплетени пластове бяло и синьо, така че да напомня земното кълбо.

Моника му хвърли оценяващ поглед.

— Идеално! Взимам го. И не си прави труд да го опаковаш като подарък — махна с ръка към сестра си тя. — Ана ще свърши тази работа.

Горката Ана! Каквото и съчувствие да беше изпитвала някога Сам към Моника, то беше изличено от унизителния начин, по който тя се отнасяше към сестра си. Не беше само днес — Сам беше ставала свидетел на подобни сцени и друг път. Като че ли Ана беше извършила нещо, за което трябваше да я наказват, докато е жива.

„Защо понася всичко това“, чудеше се Сам. Дали се нуждаеше от пари или подобно на Мод това беше израз на погрешно чувство за лоялност? Известно беше, че и без това Ана имаше достатъчно много грижи с престарялата им майка. Ако само малко отслабнеше и престанеше да носи тези ужасни пуловери и жилетки, може би щеше да събере кураж да се измъкне на свобода.

— Защо не поогледате едно друго, докато сложа това в кутия? — посочи Сам към щанда. — Получихме нов асортимент бижута, нещо много модерно. — И тя си помисли, че отровен паяк „черна вдовица“ би стоял идеално на Моника.

Едва когато те минаваха през вратата със специалната торбичка на „Деларосас“ на бели и червени райета, закачена на дръжката на инвалидната количка, Сам забеляза позната, облечена в черно фигура сред групата купувачи в дъното на магазина: сестра Агнес!

Сърцето й се сви. Пълничката, розовобузеста дребна монахиня имаше вид на невинно дете от коледна пиеса, но напоследък Сам беше забелязала, че по нещо изчезваше след всяко нейно идване в магазина. Обикновено това бяха дребни и не особено скъпи предмети: метален нож за разрязване на писма, ключодържател, миниатюрна порцеланова кутийка. Въпросът беше какво да направи? Сам не искаше да произтече скандал. Как биха приели другите клиенти обвинение в кражба, отправено към монахиня? Още по-неприятна беше мисълта, че ще трябва да говори с Майка Игнасия. Реши, че най-добрият план на действие ще бъде да не изпуска от очи монахинята, за да не се случи пак нещо такова.

— Добро утро, сестро — приближи се Сам към нея. — Има ли нещо, с което бих могла да ви помогна?

— А, не, госпожо Кайли. Бих искала да имаше. — Дребната монахиня, толкова ирландка, колкото и Бларни Стоун^[2], поклати глава със съжаление. — Но не е грях да погледа човек, нали? При вас има такива красиви неща.

Сам се усмихна.

— Радвам се, че така мислите.

Колкото и да се опитваше, не можеше да изпита лошо чувство към сестра Агнес. Може и да беше крадла, но беше крадла с чар.

— Ето това, например. — Сестра Агнес докосна с пръсти деликатна дантелена покривка за маса. — Напомня ми за вкъщи.

— Току-що ги получихме — каза Сам, като приглади покривката и я постави отново на купа.

— Извинете, мисля си дали нямате друга такава?

Сам се обърна и видя добре облечена жена с посивяла коса, която държеше в ръка ваза за едно цвете, едно малко парченце в основата, на която беше отчупено.

— Божичко! Страхувам се, че е последната. Да ви покажа ли нещо друго.

— Нека се поогледам наоколо. — Жената с неохота й подаде вазата.

Разговорът едва ли отне повече от няколко секунди, но когато Сам се обърна сестра Агнес си беше отишла, а заедно с нея — и покривката. Тя чу иззвъняването на звънчето и пред погледа й се мерна нещо черно, докато дребната монахиня изчезна през вратата.

Въздъхна. Вече нямаше какво да направи. И да иска, и да не иска, ще трябва да говори с Майка Игнасия. Но не по телефона. Трябваше да отиде лично.

— Сам. — Познат глас, плътен и музикален.

Сам се обърна и се изненада, че вижда Иън пред себе си. Как е успял да влезе, без да го забележи? Бузите й пламнаха и тя погледна крадешком през рамото си. Никой не гледаше към тях.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

Той й се усмихна най-спокойно.

— Не знаех, че ми трябва специална покана.

— Знаеш какво искам да кажа!

Той не изглеждаше ни най-малко смутен. Със същия спокоен тон попита:

— Има ли някъде, където можем да поговорим? Насаме?

Тя хвърли още един поглед през рамо. Лора обслужваше някого, а единственият друг клиент обикаляше наоколо.

— Добре — каза тя, — но не повече от минута.

Поведе го към малкия офис в задната част на магазина, достатъчно голям за едно бюро и шкаф за папки. Туптенето на сърцето й сякаш изпълваше цялата малка стая без прозорци.

Не изчака той да започне да говори.

— Иън, слушай, вчера беше… нещо невероятно. Не съжалявам за това, което стана, нито за миг. Но не можем да продължим.

Тя затвори очи и се облегна на шкафа. Почувства хладината на метала под пламтящата си кожа.

— Заради онази работа с възрастта ли? — Звучеше по-скоро озадачен, отколкото нещо друго.

— Сложно е.

— Няма защо да бъде.

— За теб.

— И за двама ни.

Той се приближи към нея и тя неочаквано се намери в прегръдките му. Господи! Колко беше лесно, все едно се отпускаше в топла вана. И като че ли съзнанието й някак си се бе отделило от тялото. Тяло със собствена воля. Тя почувства устата му върху своята, умелия му език…

„Само този път — помоли се тя като на някой по-властен, по-висш от нея господар. — После, никога вече.“ За да може да му устои изобщо, трябваше да сложи край на всичко. Тук и сега!

Въпросът беше как?

Обгърната от ръцете на Иън, изгубена в целувката без начало и край, Сам не разбра, че вратата се отвори зад нея. Тя не чу как дъщеря й ахна:

— Господи, извинете, не знаех!

Сам се откъсна от Иън. Дъщеря й стоеше на входа, с израз на ужас, като че ли беше станала катастрофа, с пламнали страни и широко отворени от изумление очи, а крайчетата на устата й продължаваха да задържат прекъснатата усмивка. После, със слаб вик, Лора избяга навън.