Айлин Гоудж
Чужденец в рая (19)

Осемнадесета глава

Алис винаги беше знаела, че рано или късно този ден ще дойде. Събирала беше кураж за него като за някой медицински преглед. В края на краищата Иън беше негов син. Но когато Уес предложи да го поканят на вечеря, независимо от това тя почувства нервност. Сега, когато вечерта, от която толкова се беше страхувала, бе дошла, необходимо й бе да събере цялата сила на волята си, за да задържи усмивката, която бе лепнала на лицето си. По времето, когато сестра й сядаше на вечеря в къщата си, а в полицията получаваха информация за избягало от дома си шестнадесетгодишно момиче на име Бетани Уелс, Алис подаваше на заварения си син купата с картофи.

— Защо не изядеш всичко, което е останало? — предложи тя весело на Иън.

Месеците, които беше прекарала, опитвайки се да преплува океана през урагана, наречен Марти, бяха добра тренировка за нея.

Той пое купата от нея с усмивка, не по-малко огнеупорна от нейната.

— С удоволствие, ако няма други желаещи. Вечерята е наистина разкошна, Алис.

— Щастлива съм, че ти харесва.

— Не знаех, че Алис може да готви, докато не се сгодихме — усмихна се гордо от другия край на масата Уес. — Тя се стараеше с всички сили да не развали пред мен имиджа си на печена професионалистка.

— Понастоящем безработна професионалистка — поправи го тя със смях.

— Как върви търсенето на работа? — запита Иън, докато си сипваше картофите, макар че имаше чувството, че той задава този въпрос само от любезност.

— Досега съм минала шест интервюта.

— Алис скромничи — каза Уес. — Получила е вече две предложения. „Лайфтайм“ и Канал 2.

— Предпочитам да работя за някоя мрежа — обясни тя. — Имам интервю със Си Би Си в понеделник. Те търсят нов продуцент за „Шоуто на Шенън О’Брайън“. Ще видим… — сви тя рамене, като че ли пулсът й не се ускоряваше само от мисълта за тази възможност.

Можеше да види, че Иън наистина проявява интерес, а… може би беше и леко учуден. Вероятно не можеше да си представи, че Уес би могъл да я уволни. И беше прав. В последна сметка това беше общо решение. Уес беше прав за едно — в Си Ти Ен, където за много от колегите си тя винаги щеше да остане жената на шефа, нейните качества щяха да бъдат недооценени. Това, което я изненада, беше колко енергична се почувства, след като напусна. Никакъв Марти Милник. Никакви студени погледи, никакви двусмислени подмятания зад гърба й. Но професионалното й другарство с Уес не беше приключило. Те все още си разменяха идеи. В някои отношения сега беше по-добре отпреди.

Имаше само една муха в меда — майка й. Опитала се беше с всички сили да не обвинява Иън. Всъщност той й беше симпатичен. Но мисълта, че той спи със Сам, беше като нещо, което човек се опитва да преглътне, но то остава заседнало на гърлото му. Подредената маса с редицата от потрепващи свещи изведнъж й се видя прекалено перфектна — като сцена от театрална пиеса.

— Е, наздраве, за твоя успех — вдигна Иън чашата си.

Ако беше усетил хладината й, успяваше да го прикрие много добре. В панталони от памучен плат и разтворена на врата риза той изглеждаше спокоен и имаше тен, получен при неотдавнашното му пътуване в Прованс, където един негов приятел, който имаше школа за художници, беше успял да го убеди да поеме майсторски клас. Представи си го как хвърчи нагоре-надолу сред френската природа, без въобще да помисли за бременната си бивша приятелка вкъщи.

В същото време Алис съзнаваше, че желанието й се бе изпълнило. Не беше ли тя човекът, който бе искал — не, бе се борил за това — те да се разделят? Но вместо да се чувства щастлива, сега имаше усещането за нещо нередно. Може би затова тази вечер не можеше да се отпусне. Не можеше да определи дали се сърди на Иън за това, че въобще е започнал някаква връзка с майка й или затова, че вече я е прекратил.

— Като говорим за успех, да пием за Гигантите — вдигна Уес чаша за голямата поръчка, която Иън току-що беше получил — стенопис за клубната сграда на най-новия стадион в Сан Франциско — поръчка, която щеше да го придвижи от състоянието на относителна неизвестност до състоянието на известност и слава.

— Това е чест — насили се Алис да се усмихне.

— Мисля, че и аз го разбирам — каза Иън със скромност, която изглеждаше съвсем искрена.

Откри, че се чуди дали може би, само може би, не беше сбъркала в преценката си за него. Беше ли той така безотговорен, както тя го бе описала? И все пак нямаше извинение за начина, по който се бе отнесъл с майка й. Алис нямаше желание да научава подробности за цялата отвратителна история. Най-старата история на света — по-младият мъж изоставя по-старата жена.

Заради съпруга си щеше да се постарае да я отмине. Някак си.

— Ще ти се наложи да прекарваш по-голяма част от времето си в Сан Франциско, нали? — попита тя.

— Не, ако зависи само от мен.

Алис улови някакво помръкване в погледа му. Изпита изведнъж желание да го предизвика.

— Няма ли пак да пътуваш до Европа? Ерген без ангажименти като теб? — говореше като на шега, но студеният израз на лицето на Иън й показа, че го е улучила по болното място.

— Всяко дете има нужда от баща.

Последва неловка тишина. До момента бяха избягвали тази тема. Вместо това през тази първа тяхна вечер заедно като семейство бяха говорили по отделни незначителни и безопасни теми. Но това беше несигурна конструкция, като книжно хвърчило, което най-после се е закачило за клона на някакво дърво. „Как може човек да не говори за нещо толкова важно?“, помисли си тя. Уес прочисти гърло.

— Е… Не беше ли малко силно казано? Само около 3,8 по скалата на Рихтер.

Никой не се засмя на шегата му, но той не бе имал намерение да ги разсмива.

— Иска ли някой още вино? На мен определено ми се пие още.

Той сипа вино в чашата си, преди да подаде бутилката на Иън.

Без да я вземе, Иън премести погледа си от Уес към Алис.

— Искам да изясня нещо, преди да сменим темата — каза той с равен глас. — Това не засяга никого, освен Сам и мен. Ако още от самото начало всички бяха разбрали това, нещата може би щяха да се развият иначе.

Алис почувства, че лицето й пламва от очевидния намек, че тя има някаква вина.

— Ако ти въобще беше помислил за майка ми, това изобщо нямаше да се случи.

Всяка нейна добре отмерена дума изтракваше като кубче лед в предварително охладена чаша. Иън я изгледа с любопитство.

— Ти наистина вярваш в това, което казваш, нали? — Говореше с мек тон, но тя отново улови нещо мрачно и неразбираемо в очите му.

Алис постави кремавата си салфетка с бежов край на масата — част от сватбен подарък, получен от лелята на Уес, Естел — и я притисна с дланта си, за да добие формата на правилен квадрат.

— Това, което знам — каза тя, — е, че в този момент моята бременна майка стои съвсем сама вкъщи.

Стори й се, че нещо в лицето на Иън се изкриви, въпреки че не бе помръднал нито мускул. Беше нещо толкова дълбоко и лично, че на Алис и се стори, че е прекалила. В този миг той напомняше руса версия на баща си без брада.

— А пък аз мислех — каза той, — че ти би трябвало безкрайно да се радваш. Нали това искаше?

Уес, който наблюдаваше сцената от челното място на масата, най-после надигна глас:

— Алис е права за едно нещо, синко! Дали си искал да направиш това или не, станалото разстрои цялото семейство.

Иън го изгледа хладно.

— Не се намираш в заседателна зала, татко. Не става дума за нещо, за което може да се преговаря.

Горчивината в гласа му изглежда се отнасяше за нещо, към което Алис нямаше отношение.

— Аз обичам Сам. Искам да се оженя за нея, ако тя — погледът му се спря на Алис — смяташе, че това въобще съществува като възможност.

Алис остана поразена. Грешка ли беше направила в преценката си за него? В момента обаче беше прекалено ядосана, за да мисли за това.

— Сигурна съм, че тя има причини за това.

— Веднага мога да ти посоча две, без дори да се замисля — ти и Лора.

Алис скочи на крака.

— Няма да седя тук и да те оставя да ме обиждаш! Аз не съм човекът, който започна тази история! Ти… — Тя буквално се задави от яд.

Уес също стана разтревожен. Но Алис му направи знак да седне и успя да си поеме дълбоко въздух, преди да се отпусне отново на стола си. Отпи глътка вода. Когато вдигна поглед, видя, че Иън отива към кухнята с чиния в ръка.

— Благодаря за вечерята — каза той. — Надявам се да ме извините, че няма да остана за десерта.

— Иън, чакай — скочи Уес от масата и постави успокоително ръка на рамото му. — Не можем ли да поговорим за това? Като цивилизовани хора?

Първоначалната идея беше Иън да остане да спи у тях. Пътят беше дълъг, а шосето по крайбрежието не беше безопасно нощем, особено след виното, което беше изпил по време на вечерята. Но видът на Иън показваше, че е готов по-скоро да поеме рисковете на пътуването, отколкото да остане и миг повече под покрива им.

— Ако питаш мен, мисля, че бяхме малко прекалено цивилизовани.

Той погледна Алис, която се бе сгушила на стола си, по-скоро нещастна, отколкото ядосана.

— Проблем ли имаш с мен, Алис? Отдавна трябваше да ми изясниш това.

Уес отпусна ръката си.

— Имаш право, сине. Но не обвинявай Алис. Аз бях човекът, който трябваше да каже нещо — поклати глава той. — Надявах се нещата да се оправят от само себе си.

— Както се оправиха, когато бях дете?

Гняв и възмущение просветнаха в очите на Иън и той веднага отмести поглед.

— Извинявай, това беше удар под кръста.

Изведнъж всяка минута от петдесет и трите години на Уес се стовари върху него.

— Не, прав си — каза той. — Прав си. Оставих прекалено дълго отношенията между мен и майка ти неуредени.

— Работата не се състои само в майка ми. Последния път, когато проверих думата „родители“ в речника, срещу нея пишеше „множествено число“. — Той хвърли остър поглед към Алис. — Ти си мислиш, че бащата е човек, който се връща вкъщи от работа в пет часа и коси тревата в градината в неделя? Ако е така, тогава нищо не си разбрал.

Болката, изписана на лицето му, говореше повече от думи. На Алис и през ум не беше й минало досега, че той може наистина да иска детето си. Спомни си разкритията, които Сам направи за собствения й баща, мъжът, който в живота на Алис беше еталон за мъж, в сравнение, с който на всички мъже, които беше срещала, все нещо не беше достигало. Преди да срещне Уес. Но дори и Уес не беше безупречен. Дори и той имаше недостатъци. Ами болката, която синът му беше сдържал толкова години? Може би и нейният баща не беше така идеален, както си бе представяла.

— Седни, Иън — каза тя. Уморена нотка се прокрадна в гласа й. — Разстоянието е голямо, а ти си разстроен.

Той поклати глава.

— Ще ти помогна да измием съдовете и после тръгвам.

— Аз ще се заема със съдовете — каза Уес, който вече беше навил нагоре ръкави.

— Всички ще се включим — рече Алис и стана.

В кухнята, докато Уес разтребваше масата, тя се обърна към Иън:

— Извинявай, ако ти се сторих малко груба.

Той сви рамене.

— Женена си за баща ми, а не за мен. Няма защо да се безпокоиш за моите чувства.

— Не е толкова просто. Сега сме едно семейство.

— Така ли? Е, надявам се това ми семейство да бъде по-добро от предишното, — постави той чинията си на плота и продължи: — Виж, не искам да ставам груб, но не сме ли малко попораснали, за да играем на „Бандата на Брейди“^[1].

Ъгълчетата на устните на Алис се повдигнаха нагоре в лека усмивка.

— Гледала съм само повторението.

Изведнъж тя видя ролята, която бе изиграла в цялата тази история. Ако майка й и Иън наистина бяха един за друг, беше постъпила страшно несправедливо по отношение на тях. Тя му подаде ръка.

— Мир?

Той я разтърси тържествено, макар и малко сковано и каза:

— Аз ще мия, а ти бърши.

И като отиде до умивалника, й подхвърли кърпата за чинии.

Алис беше поразена от това колко просто можеше да бъде всичко. Никаква встъпителна реч, никакви светлини в центъра на сцената, просто двама души, които мият чинии след вечеря. Един вид семейство. Може би ще успеят да се разберат, а може би — не? Но поне можеха да опитат.

Когато машината за миене на чинии беше заредена, а всички тенджери, тави и тигани — измити и избърсани, Уес и Иън седнаха до кухненската маса, а тя се зае да направи кафе. Беше купила сладкиш от „Ингърсол“, но никой не искаше десерт. Ще трябва да го замрази за друг път.

Друг път. В съзнанието й изникна картина: седят четиримата около същата тази маса — Иън и Сам, тя и Уес, по чорапи — пият кафе и си похапват сладкиш. Но тази картина бързо изчезна. Майка й и Иън щяха да се виждат само по официални поводи. Не беше ли виновна за това тя?

Сипа кафето в чашите.

— Между другото, Иън, правя и жестока закуска — каза тя уж между другото. — Яйца, бекон, всичко, каквото трябва.

Иън се изправи, кафето му беше недокоснато. Не се усмихваше, но не изглеждаше и ядосан.

— Ако поканата е все още в сила, мисля да остана тук тази нощ и да потегля обратно утре рано сутринта. Права си — пътят наистина е дълъг.

Уес се почувства видимо успокоен.

— Можеш да облечеш една от моите пижами, ако искаш — викна той към Иън, които се беше отправил към вратата.

Иън се обърна с леко развеселен вид.

— Татко, последния път, когато спах с пижама, бях на дванадесет години.

— Почакай ще станеш и ти на моите години — хвърли му Уес обиден поглед. — Нека тогава синът ти да ти каже същото.

След минута чуха шума от затварянето на вратата на стаята за гости в дъното на коридора. Уес постави чашата си върху чинийката и отправи към Алис дълъг, нежен поглед. Взе ръката й и я поднесе към устните си, като първо целуна кокалчетата й, а после разтвори пръстите й, целуна ги един по един, след което целуна и дланта й.

— Казвал ли съм ти в последно време, че те обичам?

Тя се усмихна.

— Никога не ми омръзва да го чувам.

— Е, тогава ще го чуваш много често.

— Точно това искам.

След миг той пусна ръката й и се изправи на крака — не много стабилно.

— Ще помогнеш ли на един стар човек да стигне до леглото си?

Беше попрекалил с пиенето, ясно беше.

Беше й ясно също и какво щеше да стане в бъдеще. Щеше да има вечери, когато не повечкото вино щеше да бъде причина Уес да се движи по-бавно и да се опира на нея все по-често. Но това някак си не я обезпокои.

„В болест и в здраве…“^[2]

Тя стана и го взе под ръка.

— С най-голямо удоволствие.

Призори звънът на телефона събуди Алис. Тя спонтанно се изправи в леглото с разтуптяно сърце, а тъмната стая като че ли беше разтворила уста, за да я погълне. „Нещо е станало.“ Защо иначе ще звъни някой по това време?

Грабна слушалката.

— Ало?

— Аз съм. Извинявай, че те събудих.

Сестра й. Единственият човек на света, който се извинява дори и когато звъни в извънреден случай. Алис се поуспокои малко и погледна дигиталния часовник на нощното шакафче.

— Три часът. Какво, дявол да го вземе, е станало?

— В полицията съм. — Алис чу зад нея приглушения звън на телефони. — Заради Финч. Ще ти разкажа после. Не затова се обаждам — пое сестра й дълбоко дъх. — А заради мама. Страхувам се за нея.

— Защо? Какво е станало?

— Финч е видяла нещо тази нощ. Или по-точно някого. В манастира. Много е дълго — няма време да ти обяснявам сега. Нека само да кажа, че това може би е човекът, когото полицията търси.

Уес също се събуди, седна до нея и включи нощната лампа.

— Кой е? — попита сънливо той. Алис постави ръка върху слушалката.

— Сестра ми.

— Нещо лошо ли е станало?

— Точно това се опитвам да разбера. — Алис махна ръката си от слушалката. — Лора, какво общо има това с мама?

— Може би нищо. Може би просто развивам параноя. Но звъня от доста време, а телефонът дава непрекъснато заето.

— Може телефонът й да е повреден.

— Дойде ми наум. — Последва пауза, през която Алис чу, че се затвори някаква врата. — Но ще се чувствам много по-спокойна, ако някой провери как е тя.

— Защо не полицията?

— Не е ли някак прекалено?

Алис изрита завивките.

— Тръгвам.

Нямаше истинска причина за безпокойство, но въпреки това се притесни. Отвори гардероба, за да потърси да облече нещо, но захлопна бързо вратата. Ако нещо лошо се бе случило с майка й, нямаше време за губене.

Уес вече беше станал, събличаше горнището на пижамата си и нахлузваше пуловера с висока яка, който беше носил предишната вечер.

— Аз ще карам.

Бяха по средата на коридора, когато един сънлив глас зад тях извика:

— Какво става?

Алис се обърна и видя Иън на вратата на стаята за гости, само по смачкани боксерки.

— Нищо — отговори тя. — Просто… телефонът на майка ми, изглежда, се е повредил и Лора мисли, че няма да е зле да се уверим, че всичко е наред. Вероятно прекаляваме, но…

Иън не я остави да довърши.

— Ще се видим навън.

Въздухът навън беше студен. Уес изкарваше мерцедеса от гаража на заден ход, когато се появи Иън в джинси и пуловер, облечен наопаки. След това се намериха в колата и полетяха надолу със скорост, при която нормално Алис би стискала зъби нервно.

Вместо това каза:

— Не можеш ли да караш по-бързо?

— Само ако искаш да се пребием — отговори Уес спокойно.

Иън се наведе през облегалката на седалката.

— Още колко има?

Алис се обърна назад и срещна пълния му с безпокойство поглед.

— Още няколко километра.

Ако не е бил досега в къщата на майка й, той не можеше да си представи на какво изолирано място се намира тя.

— Представяш ли си какво ще си помисли тя, когато всички се стоварим по това време при нея?

— Алис, какво е това, което не ми казваш? — Иън е гледаше изпитателно.

Тя заговори, като подбираше внимателно думите си, защото не искаше да го плаши.

— Виж, вероятно няма никаква причина за безпокойство, но Лора се обади от полицията. Оказва се, че в момента разпитват Финч за някакъв човек, когото е видяла и за който те мислят, че може да се окаже убиецът от Карсън Спрингс.

— Но какво общо има това със Сам?

— Сигурна съм, че нищо — прозвучаха думите й несигурно.

Едва ли беше необходимо да добавя, че сама жена на усамотено място винаги е потенциална жертва, оставена на милостта на убиеца. Иън я разбра без повече думи — тя видя как мрачно се стегна челюстта му.

— Господи! — изруга той.

Пътят излезе на равното и те завиха към Фалкон, откъдето Уес наду с бясна скорост. Алис имаше чувството, че разделителната линия на пътя се увива около гърлото й. Ако нещо се случеше с майка й… никога нямаше да си го прости.

 

 

Сам остана съвсем неподвижна, а биенето на сърцето й сякаш идваше от някакво място извън нея, от някакъв океан, който се намираше под пода, върху който беше клекнала. Чуваше бесния лай на кучето — струваше й се, че идва от кухнята — едно непрекъснато „Джав-джав-джав“.

„Това е — помисли си тя. — Утре сутрин веднага заминаваш при господаря си.“

После изведнъж й дойде наум, че за нея може да няма утре и че в този момент кучето би трябвало да е най-малката й грижа. Стресна се като в транс. Имаше чувството, че сърцето й е стиснато от ледена ръка. „Дано да не е този, който си мисля, че е.“ От крадец не се страхуваше. Нищо нямаше значение, само да не се случеше нещо с бебето.

Изведнъж лаят рязко замлъкна. Тогава тя чу звука — лекото изхрущяване на счупено стъкло. Ледената ръка я стисна още по-силно. Погледна към прозореца на не повече от три метра от леглото. Само да успееше да стигне до него и да се прехвърли навън…

Без да довърши мисълта си тя се хвърли през леглото към другата страна на стаята. Задърпа прозореца, но той не помръдна. Дръпна по-силно. Все същото.

„О, Господи… О, моля те…“

Паника, като гореща вълна затъкна гърлото й. После си спомни — прозорецът беше заключен, — пъхна ръка под пердето и задраска, за да отмести металния лост, който иззвъня като цимбал.

Кучето отново залая. Сега не чуваше нищо, освен яростното „Джав-джав-джав“ на кучето. Погледна през рамо, ножът стърчеше изпод леглото. Трябва да го беше изпуснала по някое време, но нямаше спомен за това. Изминаха няколко секунди, за нея те бяха не по-дълги от един удар на сърцето й.

Мекият шум на стъпки до вратата й отвън я подтикна отново да действа. Тя дръпна с всичка сила прозореца, той се отвори и студеният въздух нахлу в стаята, донасяйки лекия мирис на окосена трева. На хоризонта вече се бе появила лека розовина, като ненапълно отмита кръв.

Сам беше успяла да прехвърли единия си крак от другата страна на прозореца, когато нечия студена ръка стисна нейната.

 

 

Иън видя счупеното стъкло пръв. Когато чу лая на кучето, някакъв инстинкт го накара да хукне към задната страна на къщата, докато Алис и Уес се опитваха да отворят предната. Сега той с ужас видя какво беше останало от плъзгащата се остъклена врата. По хвърлената наблизо тухла имаше полепнало като кристална захар стъкло.

Обзе го ужас.

Иън се хвърли вътре, крещейки с всичката сила на дробовете си:

— Сам!

Подхлъзна се леко на парче счупено стъкло, а рамото му закачи друго, все още държащо се за рамката. То падна като гилотина надолу и се разби пред краката чу, като едва не отряза един от пръстите му. Той дори и не забеляза това.

— Сам! — извика той още веднъж, като прехвърча през кухнята към другата стая. Чу лек шум в храстите отвън и тропота на стъпките на баща си и Алис, които тичаха към тази страна на къщата, чули по всяка вероятност виковете му.

Изневиделица върху него налетя нещо голямо и космато. Иън замръзна за миг на мястото си, когато голямото жълто куче, почти озверяло от напрежение се хвърли към него с бесен лай.

— Спокойно, моето момче… — отбута той кучето от себе си, което, изглежда, беше толкова уплашено, че едва ли представляваше някаква заплаха. Но къде, по дяволите, беше Сам?

Като че ли в отговор чу задавен вик от дъното на коридора.

 

 

Ръката стиснала нейната беше студена. Студена като ръка на мъртвец. В съзнанието й изплува образът на Мартин в ковчега. Но пръстите на тази ръка бяха живи. Те я разтърсиха, тя изгуби равновесие и се стовари на пода с беззвучен вик. Коленете й се сгънаха да защитят корема й.

Свита на една страна, виждаше чифт сини обувки с високи токове и кльощави крака, които продължаваха нагоре и изчезваха под купола на тъмна пола. После се появи лицето. Отвратително и кокалесто, с руса и лъскава като на кукла коса и бледосини очи, които гледаха с невиждащ поглед. Сам знаеше, че е виждала някъде това лице, но не си спомняше къде.

Жената започна да рецитира с равен глас:

— „Защото блудницата е като бездънна яма, а чуждата жена е тесен ров… И тя дебне, за да улови жертва и да увеличи броя на грешниците сред мъжете…“

В ръката й блесна нож. По-малък от ножа, който Сам беше изпуснала — приличаше на голямо джобно ножче. „Мили боже!“ Тя се отдръпна назад, когато нечий крак застъпи халата й. Изведнъж си спомни къде беше виждала това лице — в манастира, когато беше при Майка Игнасия.

— Ти прегреши. — Странните бледи очи се впериха в корема на Сам, но без да я виждат, гледайки някъде през нея.

— И сега неговото наказание ще те порази.

— Ти… ти дори не ме познаваш — задъхано изрече Сам.

— Легнала си мъж, който не е твой съпруг и сега носиш детето му.

Изведнъж я обзе луда ярост, която затъмни страха й.

— Коя си ти, та да ме съдиш?

Колкото и невероятно да беше, жената поклати глава с нещо като съжаление.

— Божа е тази присъда, не моя. Аз съм само негово оръдие — каза тя със спокоен глас, като че ли беше в църква и се прекръсти. — Не се страхувай. Ударът ми ще бъде бърз и милостив, както беше и при другите. „И другите? Господи!“

Ножът се спусна надолу в бляскава дъга. Сам с вик се завъртя настрани, за да избегне удара, като почувства как ножът раздра халата й на сантиметри от ребрата, преди да падне с тъп звук на пода. Стаята се размаза, после отново се фокусира пред очите й.

Тя протегна ръка към ножа, но жената я изпревари. Когато се наведе да го изтегли с пъшкане, от нея замириса леко на фъстъчено масло. В състояние на крайно изострена чувствителност Сам фиксираше всичко — миризмата на препарата за лъскане на пода, конеца, който висеше от юргана, праха, събрал се тук-там под леглото.

„Ще умра“, помисли си тя и някак странно се примири с това.

После си спомни за бебето. Не трябваше да позволи да се случи нещо с бебето й. Сви се на топка и се претърколи на пода, когато чу плътен глас пред стаята:

— Сам!

Убиецът замръзна на мястото си, а ножът остана неподвижен във въздуха. Точно в този миг погледът на Сам попадна на кабела на лампата, провлечен по килима. Тя го хвана и силно го дръпна. Лампата падна на земята и една от крушките изгърмя като малка бомба. Жената отскочи назад с вик, а едно парче стъкло като малка ракета се заби в ръката й. Тя го перна, като че ли беше пчела, и кръвта, която потече от ръката й, се размаза и заприлича по форма на нещо като грайфер от маратонка.

После съзнанието й отново заработи. Тя скочи на крака и хукна към вратата. Щеше да избяга, но се оплете в колана на халата си, който се влачеше по земята. Спъна се и полетя напред, ала успя да се задържи права, защото се хвана за таблата на леглото. Жената използва това и посегна към нея, като я сграбчи през талията. Сам започна да се бори с всичка сила с ръце, много по-силни от нейните, като правеше всичко възможно да не падне на пода. Ако сега паднеше, това щеше да е краят. Само мисълта за бебето й даваше сила, която тя самата никога не бе подозирала, че притежава.

— Сам! — прозвуча по-силно този път гласът.

Тя изпищя, но се чу само нещо като силно изсвистяване.

Долу по коридора лаят на Макс беше като екот на барабан в акомпанимент на звука от тичащи към нея крака.

 

 

Сцената беше като от филм на ужасите. Иън, заслепен за миг от блясъка на падналата лампа, видя само силуетите върху стената — те се свиваха и разпускаха като някаква причудлива сцена в театър на сенките. Две фигури се люлееха в нещо, което напомняше прегръдка на любовници. После той видя, че едната фигура беше на Сам. Едва я позна.

Тя успя да се отскубне. Халатът, закрепен само за едната й ръка, се влачеше. Наведе се, за да вземе нещо от пода и той видя, че е нож. Протегна го пред себе си, разперила ръце и изкрещя:

— Не бебето! Няма да ти дам да направиш нещо на бебето ми!

Нападателят й се хвърли съм нея — беше жена с руса перука, изкривена на една страна, с така размазано по лицето червило, че му придаваше израза на животно, разтворило паст да захапе жертвата си. Когато мина пред лампата, сянката й подскочи към тавана и напомни огромен паяк, готов да се впусне в смъртоносна атака.

Тогава Иън прелетя през стаята и се хвърли върху нея. Те се сборичкаха и той беше удивен от силата на непознатата — беше направо нечовешка. Юмрукът му се завъртя и той й нанесе удара, на който преди години го беше научил баща му. Чу се пукащ звук, като че ли молив се счупи на две и русата глава се отметна назад, а очите се обърнаха с бялото нагоре. Докато тя се свличаше на пода, той забеляза под перуката й рядка светло-червеникава коса.

После Сам се оказа в прегръдките му, трепереща, с тракащи зъби, като че ли имаше треска.

— Т-тя… тя… щеше да направи нещо на бебето.

— Нищо му няма на бебето. И ти си добре — зауспокоява я той, като галеше главата й отзад. — Нищо лошо няма да се случи. Аз съм с теб. Той обви още по-плътно ръце около нея, едва преодолявайки световъртежа, който внезапно усети, когато си спомни, че едва не я беше загубил.

Сред бурята, която последва — в стаята влетяха баща му и Алис, последвани след малко от полицаите — единствената мисъл, която светеше като маяк в съзнанието на Иън беше: „Никога повече.“ Никога вече той нямаше да бъде другаде, когато трябваше да бъде до Сам. Ето къде му беше мястото, в тази къща… или в която и да е друга. Независимо от това дали щяха да живеят като съпрузи или като любовници. Нямаше значение. Важното беше да бъдат заедно.

„Монахиня, обвинена в две убийства.

При странни обстоятелства, които полицията окачествява като нападение с цел убийство, в Карсън Спрингс, Калифорния, беше арестувана монахиня от местния манастир, която вероятно ще бъде обвинена в убийствата на един бездомен и на ползваща се с популярност учителка от местната гимназия, станали през миналото лято. Сестра Беатриче Кърншоу, тридесет и пет годишна, беше задържана по обвинение, че с взлом е проникнала в дома на Саманта Кайли, собственичка на местен магазин, и я е нападнала с цел убийство. «До края на живота си ще имам кошмари — каза Кайли, — но да благодарим на бога, че никой не пострада.» Жертвата, бременна в петия месец, е била поставена под лекарско наблюдение в болница, но е изписана на следващия ден.

Местните власти са намерили улики, свързващи Кърншоу с неразкритите убийства на Кайл Хийтън, петдесет и две годишен, и Фийби Линтън, тридесет и една годишна, а източници, близки до правораздавателните органи, твърдят, че се очаква монахинята да бъде обвинена в техните убийства и в опит за убийство на госпожа Кайли. В очакване на процеса заподозряната е поставена под лекарско наблюдение в психиатричната клиника «Идит Брокуд» във Вентура. Специалистите определят диагнозата й като параноична шизофрения с история на прекарано психично заболяване. Според един член на семейството смъртта на бащата на Кърншоу, намерен застрелян след развода му с майка й през 1969, е била определена като самоубийство. Като момиче, в периода между четиринадесет и деветнадесет години, тя е прекарала няколко години в Католически дом за младежи с психични проблеми.

Родена като Бернадет Кърншоу в Портланд, Орегон, тя дава обет като католическа монахиня през 1974 година. До ареста си е била монахиня в манастира «Крайпътната мадона», известен с меда, който се произвежда там, продаван под името «Благословената пчела». Игуменката не направи никакъв коментар, само каза: Всички трябва да се молим за сестра Беатриче.“