Айлин Гоудж
Чужденец в рая (17)

Шестнадесета глава

— Мислиш ли, че някога ще го хванат?

— Четох някъде, че десет процента от всички убийства остават неразкрити. — Лора се опитваше да не мисли за това, тъй като наближаваха острия завой на пътя. — Недей да нервничиш. Спомни си какво ти казах.

Финч хвана кормилото по-здраво.

— Влизай в завоя с намалена скорост, увеличи скоростта, когато излизаш от завоя.

— Убий скоростта. Увеличи. Има разлика.

Момичето се смръщи от напрежение. Това беше едва третият й урок по шофиране и макар че и тук тя беше почти толкова възприемчива, колкото и при язденето, все пак чувстваше известна нервност. Движеха се по странични пътища, защото Лора все още не беше решила какво да направи, за да могат й извади книжка на курсист по шофиране.

— Чух Мелъди Уайкъф да казва, че са открили някакви улики.

Финч влезе с лекота в завоя и пред тях се откри изоставената ферма на Трусдейл, цялата обрасла и полуразрушена. До пощенската кутия отпред седеше някакъв дрипав скитник, който си мърмореше нещо пиянски.

„Мелъди не знае да си затваря устата“, помисли си Лора и потрепери.

— Мислех, че информацията от този род е конфиденциална.

— Казва, че едно от нещата е, че следата от обувка до тялото е прекалено малка, за да бъде на мъж.

Минаха край затворен щанд за продажба на ягоди, с ягодова градина зад него.

— При това положение Хектор е извън подозрение.

— Но не и аз — хвърли й Финч бърз поглед.

Лора внимателно обмисли отговора си. Не можеше да се отнесе с лекота към притесненията на Финч. Но нямаше да има полза, ако развият и параноя.

— Мисля — каза тя, — че ако полицията те търсеше, тя щеше досега да те е открила. Освен това имаш алиби. Била си през цялото време с Мод.

— Те винаги могат да кажат, че съм се измъкнала, докато тя е спяла.

Кокалчетата на ръцете на Финч, които стискаха кормилото, бяха побелели.

— Не пресилваш ли нещата? Ако убиецът е жена, в което не съм убедена, има още поне девет хиляди други потенциално заподозрени. От гледна точка на полицията това може да съм аз. Или Ана Винченци. Или дори Мод.

Наближиха разклонението на пътя, едната страна, на което водеше към Дос Палмас, а другата — към имението на Лора: три километра черен път и не съвсем здрава ограда, от външната страна, на която нощем се появяваше холографски отблясък на чифт очи, за да напомни, че се намират сред дивата природа.

— Така искам да го хванат — възкликна Финч. — Или да я хванат.

Лора си спомни за тайнствената блондинка, която беше видяла край конюшнята същата онази сутрин. Тя беше казала на полицията за това, но доколкото можеше да съди, не й бяха обърнали внимание. Възможно ли беше тази жена да има някаква връзка с убийството?

— Знаеш ли кое е най-ужасното? Че поне един път на ден се обаждам на някого и ми идва наум „Дали не е той“. Някой най-обикновен човек, някой, който може в живота си никога да не е минал на червено дори.

Това беше мрачната нотка в живота й сред поредица от приятни изненади. Работата беше потръгнала — днес беше най-активният им ден от седмици насам — за голяма част от това заслуга имаше и Финч. Лора наблюдаваше внимателно момичето с крайчеца на окото си. Дългата й коса, лъскава като кожата на расов кон, беше вързана на опашка отзад, а някога изгризаните й нокти сега бяха лакирани с подходящ розов лак. Облечена с тясна пола и блуза, един от тоалетите, които купиха от „Ръскс“, в нея човек трудно можеше да открие мрачното, кожа и кости момиче, избягало от дома си, отпреди три месеца.

Но не само в това се състоеше промяната. В магазина, където работата й от полудневна бързо премина в целодневна, Финч показа качества на родена търговка. Изглеждаше, че тя някак си разбира кой какво търси, даже и тогава, когато самият клиент нямаше ни най-малка представа за това. Беше направила и някои предложения, свързани с асортимента, едно, от които се оказа изключително успешно: огърлици от камъни, представляващи руни, които тийнейджърите разграбиха по-бързо и от огърлиците с бръмбарчетата. А не беше ли нейна и идеята да поставят истинска двойка папагалчета в месинговата клетка до вратата? Събиралата прах с години клетка беше продадена след няколко дни заедно с папагалите и бяха получили поръчки за още две други.

Сестра й също й бе оказала неоценима помощ с това, че бе се заела да й направи уебсайт. Но най-важното беше, че Лора откри, че на нея й харесва да ръководи. Понякога беше трудно, разбира се, но вече не беше необходимо да се съветва за всяко свое решение: сега можеше да рискува с артикули, за които майка й би повдигнала вежда неодобрително. Трябваше й само още малко време, за да започне да функционира уебсайтът и успехът й щеше да бъде безспорен.

Колата силно подскочи и Лора полетя напред, задържана от предпазния си колан.

— Трябва да внимаваш и да заобикаляш дупките — каза тя, като се стараеше гласът й да бъде спокоен. — И моля те, карай по-бавно. Не сме на рали.

Шофирането на Финч не беше най-важната причина за безпокойство. В един момент те трябваше да престанат да се държат така, като че ли тя живее при тях временно и трябваше да започнат да мислят за бъдещето. За училището, например, за което ще й трябват документи за прехвърляне. А стоеше и много по-сериозният сложен въпрос за това кой беше неин законен настойник, ако имаше такъв.

Финч намали скоростта.

— Извинявай. Не бях забелязала, че карам толкова бързо.

— Човек се увлича някак.

Лора изчака минута и подхвърли уж между другото:

— Знаеш ли какво си мислех, Финч? Не можеш до края на живота си да караш по черни пътища. Ще трябва все някога да вземеш шофьорска книжка.

Лора забеляза как се стегна челюстта й и устата й както някога се стисна в израз на неотстъпчивост.

Искаше й се да я успокои по някакъв начин, но устоя на това изкушение. Моментът не беше подходящ. Вместо това отправи през прозореца поглед към тесния път с тревистите хълмове от двете страни и издигащите се в далечината планини. Помисли си: „Никой човек със здрав разум не може да смята, че тя е отговорна за смъртта на онзи човек.“ Финч беше добро момиче. А също така и умно, как иначе щеше да успее да се справя в живота? И сега искрата, която повече от дванадесет години небрежно отношение на институциите не беше успяло да потуши, пламна и се разви в истинско чудо. „Ако само имах дъщеря…“

Потънала в мисли, тя не забеляза докъде са стигнали, докато не навлязоха в тяхната алея. Хектор ги забеляза и им замаха с ръка. Предишната нощ беше валяло и това бе сложило край на топлата вълна, под която долината беше задрямала, а прашният открит обор се бе превърнал в море от кал, рядка възможност, която кобилата на Лора беше решила, че не може да изпусне. Беше цялата, от главата до опашката, покрита с кал, и сега, когато Хектор я поливаше с маркуч, за да я измие, по нея се стичаха кални потоци.

Лора слезе от мястото на пътника с вдървено тяло. „Да не забравя да си взема валиум следващия път.“ Спомни си времето, когато Сам я учеше да шофира. Ако наистина размисли, не беше ли всъщност майка й човекът, който беше правил всичко за нея? Мълчаливо, експедитивно, без много шум, тя беше се грижила за нея и сестра й, беше осигурявала всичко, от което имаха нужда, проверявала беше дали домашните им работи са написани, подгъвите на полите отпуснати, не беше позволявала никога да останат без дамски превръзки, или шампоан и тоалетна хартия.

Откритието, че баща й не се е грижил за тях по същия начин, я огорчи, макар че подсъзнателно това не беше изненада за нея. Всъщност тя винаги беше знаела, че в момент на криза на баща й не може да се разчита. Лора си спомни дните, когато беше го чакала след училище, как винаги оставаше последна, след като всички други деца си бяха отишли, как сенките в училищния двор се удължаваха и очите й се пълнеха със сълзи, докато най-после баща й се появеше, за да я вземе. Той винаги имаше някакво извинение — как имал важна работа, която така го отнесла, че забравил всичко друго, че някоя среща продължила прекалено дълго. Тя си спомни също така, че това, което най-много го безпокоеше, беше да не би тя да каже на майка си какво се е случило.

Лора се протегна, за да отпусне мускулите си. Над двора се беше спуснала лека мъгла, а удължаващите се сенки показваха, че дните стават все по-къси. Ако можеше да се съди по калната локва, в която стоеше Хектор, тази работа му беше отнела доста време. Тя тръгна към него, без да се притеснява за скъпите си тъмносини обувки.

— Нищо не може да развали конското удоволствие по-добре от един душ — потупа тя Джуди, която стоеше с кротко наведена глава, като че ли изпитваше срам. — Съжалявам, че на теб се наложи да я чистиш. От време на време става истинска калпазанка, нали?

Хектор се усмихна.

— Просто лудува.

— Какво каза ветеринарният лекар за Пънч?

Доктор Хенри беше идвал отново днес, за да провери крака му.

— Че малко повече движение ще му се отрази добре.

— Знам, но нямам много време напоследък…

— Аз ще се погрижа за това.

— И без това правиш прекалено много.

Той сви рамене.

— Мислех си… дали да не прекъсна училище за малко. Мястото тук взе да добива не съвсем поддържан вид.

Той очерта кръг с ръка около себе си, който включи и портата, която се бе откачила от поддържащите я за телената ограда пръстени.

Тя не искаше дори да мисли за това.

— Та ти и сега наваксваш за курса, който изпусна миналия семестър. Не. И дума не може да става.

— За съвета ти е малко късно. Вече говорих с моя преподавател.

Той изцеди с длан струя кална вода от хълбока на коня.

— О, Хектор.

Почувства се страшно виновна.

— Само два предмета. Ще ги взема следващия семестър.

Лора скръсти ръце на гърдите си и го изгледа строго.

— Трябва да престанеш да правиш това. Така ще остарееш и побелееш, преди да си завършил.

— Няма начин да не остарея и побелея.

— Хек…

— Би ли ми подала онова? — показа той с ръка оръфана хавлиена кърпа, метната върху количката.

Лора донесе кърпата и му я подаде, а после загледа как енергично бърше Джуди. Движенията му бяха бързи, като на боксьор и същевременно странно грациозни.

Тя почувства, че лицето й пламва. Напоследък й беше станало навик да се изчервява. Примирила се бе с факта, че той никога няма да гледа на нея като на нещо друго, освен на приятел. И че няма да остане тук вечно. Но подобно на кактусите, които цъфтят веднъж на десет години, и цикадите, които излизат от земята веднъж на седем години, кръвта, която много лесно беше избивала по бузите й, когато беше на шестнадесет години, беше направила пълно обръщение, за да се върне.

— Виж, свободен ли си тази вечер? — попита тя. — Бихме могли да отидем на кино. Аз те каня.

— Няма да мога. Брат ми е тук — отговори той, без да вдига глава.

— Кой брат?

— Еди.

Еди беше братът, който яздеше бикове, спомни си тя.

— Родеото не е ли в Пасо Роблес?

— Там е, но какво са някакви си сто и петдесет километра.

Еди също така беше и братът, който той обичаше най-много. Може би една от причините за това бе, че и двамата бяха стари ергени. Лора си помисли, че, за да се реши Хектор да се ожени, жената трябва да бъде изключително красива — някоя като Алис. Освен това би било по-добре, ако не я познаваше от сто години и не я помнеше като въздебеличко момиченце със скоби за изправяне на зъбите.

— Добре, разрешавам ти, но не се прибирай много късно — шеговито му нареди тя и се запъти към къщата. — И поздрави брат си от мен.

— Ей, забравих да ти кажа — извика Хектор след нея. — Докато те нямаше, се обади майка ти.

Лора спря и се върна назад.

— Какво искаше?

— Да види как си, предполагам.

Той сви рамене, хвана юлара на Джуди и я поведе към конюшнята.

Изведнъж Лора се почувства виновна. Майка й беше вдовица, бременна в четвъртия месец, която живееше съвсем сама в къща, разположена сред пустош. „Аз би трябвало да проверявам как е тя, а не обратното.“ Сърдеше ли се още на майка си? Може би. По същия ирационален начин, по които се беше сърдила на баща си за това, че беше умрял. Помисли си, че родителите нямат право да умират.

Или да се влюбват. Или да имат бебета.

Докато влачеше крака към къщата, си зададе въпроса дали има особена разлика между нея и сина на Мод.

Тя като че ли смяташе това, че майка й отново бе намерила щастие за нещо като предателство, доказателство, че повече не я обича и няма нужда от нея. С какво беше по-добра от него тя, която се сърдеше на майка си за това, че иска да живее живота си по начин, който смята за подходящ за себе си.

Погледна надолу към калните си обувки — имаха вид по-скоро на глинени копита, а не на поредния елегантен чифт обувки, съсипани от нея. Изведнъж се почувства злобна и дребнава.

Когато влезе, завари Мод до печката да разбърква нещо в тиган.

— Черен дроб с лук — съобщи тя.

Лора се постара да не направи гримаса.

— Мирише великолепно.

— И Финч каза същото. Радвам се, че и двете толкова много обичате дроб — каза й Мод с хитро намигване. — Между другото, разбрах, че я учиш да кара кола.

— Възприема много бързо.

— Дано. В скоро време може да успеем да я научим и да готви.

Лора се засмя и започна да слага масата. Чинии, салфетки, прибори и чашите от „Сейфуей“, които Питър не харесваше. Старите навици и старите вещи създаваха уют за човека, реши тя.

— Но ще трябва да получи шофьорска книжка — каза Мод, която като че ли четеше мислите й.

— Знам — наведе се Лора да почеше Пърл, изтегнала се на пода като рунтаво жълто килимче. Опашката на кучето тропаше по извехтелия линолеум. Роки, който не можеше да допусне да бъде пренебрегнат, пристигна да почешат и него по главата. — Страхува се… и не само от шофьорския изпит.

— Разбирам я.

Лора прегърна Мод през раменете. Почувства под ръката си колко дребна и крехка е тя и че мирише леко на лавандула.

— Странна компания сме, нали? Като забравени зърна грах, които се търкалят из празната кутия.

— Но сме толкова различни един от друг.

Мод извади дроба в чиния, а в очите й се забеляза прекалено силен блясък.

Време беше да се изяснят нещата.

— Знаеш, че тук винаги ще имаш дом, нали? Това е твоят дом дотогава, докато го искаш.

Лора си помисли, че има неща, които трябва да се повтарят повече от един път, за да бъдат запомнени. Мод я погледна плахо.

— Ами, ако се разболея?

— Ще се грижа за теб.

— На осемдесет и четири години съм. След година или две няма да мога да се справям с работата, както правя сега.

— И какво от това?

— Не искам да се превърна в бреме.

— Ти никога няма да ми бъдеш бреме. А освен това — каза Лора — кой ще ми пържи дроб с лук?

Мод се усмихна на Лора.

— Имам подозрения, че ще минеш съвсем добре и без моя пържен дроб.

В Лора нещо се отпусна, от гърба й падна някакъв товар, който тя дори не беше подозирала, че носи. Може би и Хектор трябваше да чуе какво чувства към него. Естествено рискуваше да изглежда глупаво, но нямаше ли да е по-добре така, отколкото да прекара остатъка от живота си в несигурност. Изведнъж разбра, че бебето не е единствената причина за ревността, която изпитваше по отношение на майка си. Тя завиждаше на Сам за смелостта й — смелостта да се впусне в нещо неизвестно.

Няколко часа по-късно Лора седеше свита на издънения диван в преддверието и чакаше Хектор да се върне. Чувстваше се толкова напрегната, че можеше да се пръсне и когато малко преди полунощ камионът му най-после пристигна, а фаровете му прорязаха две ивици светлина в мрака, тя едва се удържа да не изскочи навън. Гумите изскърцаха и моторът спря. Тя чу изтракването на вратата и видя как сянката му се насочи към обляната в лунна светлина конюшня. Наблюдава го, докато зави зад ъгъла и плътните сенки отзад го погълнаха.

Лора стана и почувства, че краката й са слаби като на новородено бебе. Беше излязъл слаб вятър и някъде в далечината тя чу как се захлопва врата. Докато тихо се спускаше по стълбите, звукът от изщракването на бравата й прозвуча като укор. Никога не беше ходила при него вечер. Това беше граница, която не си бе позволявала да премине. Но ето, сега, тя следваше собствената си сянка през потъналия в лунна светлина двор, сърцето й се бе качило в гърлото, а надеждите й бяха толкова слаби, зависещи единствено от някаква случайност — случайност, която, ако се окажеше неблагоприятна, можеше завинаги да я лиши от приятелството му.

Настигна го точно когато влизаше. Хектор се обърна рязко назад със стреснат поглед, който веднага се успокои, когато видя, че е тя.

— Лора! За един миг помислих… — Той отстъпи назад и присви очи, за да я види по-добре на светлината, която идваше от отворената врата. — Ама какво е станало? Изглеждаш нещо зачервена.

— Може ли да вляза — попита задъхано тя.

— Разбира се. — Той задържа вратата, за да мине преди него. — Извинявай, че е толкова разхвърляно. Нямах време да разтребя.

— Няма защо, едва ли някой би могъл да каже и за мен, че съм идеална домакиня — успя даже леко да се позасмее тя.

Стаята, в която Лора влезе, беше точно така скромна и лишена от всичко ненужно, както и самият Хектор: легло, шкаф, проста маса от борово дърво и стол. Единствената следа от безредие бяха дрехите, струпани на купчина на пода. Тя изведнъж почувства някакво лудо желание да ги грабне и да зарови лицето си в тях.

— Ще направя кафе — каза той.

Гледаше как започна да се движи из малката ниша отзад, в която имаше място само за умивалник, машина за кафе и микровълнова печка. Той напълни резервоара на машината за кафе с вода от пластмасова кана, която стоеше в хладилника. Изсипа в мелничката за кафе „Браун“, която тя му бе подарила миналата Коледа, кафе на зърна от плик без етикет. Едно нещо, по отношение, на което Хектор имаше много специални изисквания, беше кафето.

Когато стана готово, той й сипа чаша и й я подаде.

— А сега, ще ми кажеш ли какво е станало?

Лора се отпусна на стола. Сърцето й продължаваше да бие лудо.

— Просто се почувствах самотна, това е всичко.

„Как можа да ми дойде наум такова ужасно нещо. Не трябваше да идвам.“ Хектор стоеше изправен на мястото си и отпиваше от кафето си, а струйки пара се извиваха около лицето му. Отвори уста, за да му каже истината, но в последния момент я хвана страх и само попита:

— Добре ли прекарахте тази вечер.

— Изпихме някоя и друга бира и добре се посмяхме — усмихна се Хектор, като показа отчупения си преден зъб.

— Има ли някакви изгледи брат ти да премине към по-уседнал живот?

— Има нещо такова. Купува земя в Монтана. Затова дойде чак дотук, да говори с мен по този въпрос. Иска да отида да живея при него. — Каза го сякаш между другото, като че ли говореха за времето.

Лора имаше чувството, че са я ритнали в корема.

— А ти какво отговори?

— Че ще помисля.

Изведнъж тя се ядоса.

— Че какво те спира!

— Работата тук преди всичко.

— Не се безпокои за това.

Тя едва не му каза това, което се въртеше на езика й. „Все ще минем някак и без теб.“ Това не беше истина: без Хектор бяха загубени.

— Дай ми чашата, преди да си разляла кафето — протегна ръка той.

Лора погледна надолу и забеляза, че ръцете й треперят. Изпълни я чувство на срам.

— Съжалявам — каза тя, без да знае за какво. Подаде му чашата, като го гледаше как я оставя на масата до своята. Беше облечен с дрехите, които на шега наричаше своя униформа: джинси и фланелка — днес зелена, джинсово яке, облечено върху нея, и каубойски ботуши с дълги, остри носове. Лъскавата му черна коса падаше на права линия точно под ушите. Дори усмивката му с нищо не се различаваше от обикновено. Но всичко се бе променило.

— Защо съжаляваш? — попита той.

— За това, че напускаш.

— Не съм казал, че напускам.

— Имаш право да живееш, както си избереш. Прави каквото искаш.

Лора сведе поглед към изтърканото плетено на една кука килимче, на което той беше стъпил.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. Но просто… Е, добре, просто, след като мине известно време, човек свиква животът да върви по някакъв определен начин. Егоистично е, знам. Нямам никакво право.

Той клекна пред нея.

— Лора — произнесе само името й той.

Тя никога дотогава не беше го чувала да го произнася с такава нежност. Той повдигна брадичката й, за да срещне погледа му.

Тя примигна и почувства влагата на сълзи по долните си клепачи.

— Не си отивай — тихи като въздишка излязоха думите от устата й.

С едно-единствено движение той стана на крака, изправи и нея и я привлече в прегръдките си. Притисна я силно и повтори името й още веднъж, нежно, като че ли искаше да я успокои.

Тя постави глава на рамото му, усещайки остро натиска на мускулите му върху ребрата си. Той миришеше на опушена кръчма и афтършейв. Когато се целунаха, се получи толкова естествено, като че ли си поемаха въздух. Устата на Хектор, топла и сладка, имаше лек вкус на кафе. В отговор нейната се разтвори под нея. Този път беше различно от предишния — беше истинска целувка. Усещаше зъбите му и острия край на токата на колана му. Беше жадна целувка. Пълна с желание, издаваща, че и той има нужда от нея точно толкова, колкото и тя от него.

Той плъзна ръка по тила й отзад и вплете пръсти в косата й.

— Бих ли могъл да те оставя?

Думите му прозвучаха за нея като прекрасна музика.

— Мислех, че…

Той прокара пръст по устните й.

— Нека да започнем оттук.

След това Лора не можеше да си спомни кой кого съблече. В един момент бяха облечени, а в следващия — голи, с тела сияещи на лунната светлина. Хектор я заведе до леглото, което бе запазило неговия мирис, и събуди безброй спомени у нея: дрехите му, съхнещи на въжето, очуканите му ботуши, седлото му, излъскано като полирано дърво…

„Сънувам“, помисли си Лора. Беше като в сънищата й, след които се събуждаше оплетена в чаршафите си, изпотена и изгаряща от срам. Само че сега нямаше чувство на срам. Само безспорната убеденост, че той я желае. Затвори очи и остави главата си да се отпусне на възглавницата. Почувства мазолите по ръцете му и потрепна, когато я докосна. После той застана на колене, разтворил краката й. Не се засрами, като видя колко възбуден е той.

Преплете пръсти зад гърба му и почувства как потръпна от докосването й. Взе ръката й и я притисна до устните си, като прокара края на езика си по дланта й.

— Нещо, което не трябва ли направих? — попита тя.

— Точно обратното — усмихна се той.

— Кажи ми какво искаш.

— Просто се отпусни.

Той обви ръка около гърдата й, като леко прокара палец по зърното й. Усещането от това я накара да изпита удоволствие, което се разля надолу по тялото й. Лора се отпусна напълно, като че ли беше в топла вана. Дали някога беше изпитвала такава наслада с Питър? Не можеше да си спомни. Реално сега беше само едно: устата на Хектор, която продължаваше онова, което бяха започнали ръцете му, езикът му, от който я побиваха тръпки, тялото му, което се притискаше с топлината си към нейното.

Тя разтвори още повече крака и издаде слаб вик, когато той проникна в нея. Не защото беше минало толкова много време, откакто бе правила това, а защото й беше хубаво. Точно, както трябваше да бъде.

Хектор се любеше по същия начин, по който яздеше — с увереността на човек, роден за това, като често спираше да я погали по бузата или да прокара върха на езика си по шията й. Шепнеше й ласкаво, докато се движеше вътре в нея.

Свършиха едновременно. Като извикаха и се извиха един към друг. Като че ли не би могло да има съмнение, че това трябваше да стане, като че ли предишните дванадесет години са били прелюдия, неизбежно развитие на събитията, които трябваше да доведат до този миг. Тя вдигна краката си и ги обви плътно около хълбоците му, изгубила представа къде свършва той и откъде започва тя самата. Единственото, което усещаше, беше топлата вълна, която я заливаше, отдръпваше се и след това я заливаше отново.

Когато всичко свърши, той се обърна на една страна и тя почувства по мократа си от пот кожа хладината от докосването на въздуха. Той нежно целуна слепоочието й, а после и влажната вдлъбнатина на шията й.

— Следващият път няма да бързаме толкова.

— А ще има ли следващ път? — Тя говореше като на шега, но чувството й за несигурност вероятно беше изписано на лицето.

Хектор се засмя.

— Това зависи от теб.

Лора се почувства замаяна. Засмя се гърлено и се изправи на лакът, за да могат да се гледат.

— О, Хектор! Ти все още не искаш да разбереш, така ли? Аз съм луда по теб. От години… дори и по времето, когато не разбирах това.

Той прокара пръст по гънката между гърдите й.

— Все се надявах, че ще го кажеш.

Не смееше да го попита дали това значеше, че ще остане. Въпросът трептеше на устните й като лист, който всеки момент можеше да се отрони от дървото.

— Има обаче един проблем — каза тя, — не обичам да пиша писма.

Той наклони глава на една страна, изглеждаше озадачен.

— Защо нещо не те разбирам?

— Монтана е доста далече.

— Точно това казах и аз на Еди — засмя се Хектор.

— Мръсник! — И тя шеговито посегна да го удари.

— Ако знаеше предварително какво е решението ми, нямаше да ме помолиш да остана.

Логиката му беше желязна както винаги.

— Можеше да ми кажеш какво чувстваш.

Той хвана китката й и я допре до устните си. Можеше да усети топлината на дъха му върху дланта си. Сладък трепет премина през цялото й тяло.

— Необходимо беше най-напред да започнеш да ми вярваш.

— Тук не става въпрос за доверие.

— Не говоря за работата. Необходимо беше да разбереш, че никога няма да те накарам да страдаш.

Лора се усмихна, като клатеше глава.

— Ти нямаш нищо общо с Питър.

Той й хвърли дълъг и твърд поглед, а после попита:

— Значи ли това, че може да решиш отново да се омъжиш някой ден?

Тя по-скоро почувства, отколкото чу думите му. Бяха като електрически шок, който я удари чак в стомаха. После усети някакво странно спокойствие. Както веднъж, когато една жена, ударила колата й отзад, я бе запитала дали е добре и тя беше отговорила, че нищо й няма, сякаш станалото бе най-обикновена размяна на любезности при разминаване.

Със съвършено същия тон тя каза на Хектор:

— Не изключвам тази възможност.

Той замълча и се усмихна.

Любиха се отново, този път, без да бързат. Когато най-после се откъснаха един от друг, Лора сияеше, не само от задоволство, но и от сладката увереност, че това е само началото. Щеше да има следващ път и след това още много дни и нощи, нанизани едни за други като халките на верига.

Заспа здрав сън, отпуснала глава в сгъвката на ръката му. За пръв път от дълго време спа без сънища, като от време на време само несъзнателно долавяше далечно бухане на бухал и излайването на куче. Не чу, че малко преди два часа в алеята навлезе кола, не видя и неясната фигура, която слезе от нея.

Едва когато я събуди бесният лай на кучетата, се изтърколи от леглото, за да погледне през прозореца. Единственото, което можа да види, беше един от ъглите на къщата и червена пулсираща светлина, която хвърляше пурпурни отблясъци по дъсчената й облицовка.