Айлин Гоудж
Чужденец в рая (13)

Дванадесета глава

Финч наблюдаваше полицая с крайчеца на окото си. Той беше млад, с къса кафява коса и лунички. Приличаше малко на Потси от онова старо телевизионно шоу, носещо името „Щастливите дни“. Не приличаше на полицаите у дома, със студените очи, от чиито поглед нищо не убягва и които бяха виждали всичко. Този тук изглеждаше по-нервен и несигурен от партньора си. Пишеше нещо в бележника си така съсредоточено, че от напрежение беше изплезил език. Тя потръпна и притисна една възглавничка към корема си.

След малко той се обърна към Мод:

— Госпожо Уикършъм, кога казахте, че сте чули онзи вик?

Мод, седнала на дивана до Финч, се намръщи по посока на пътеката, по която се виждаха кучешки косми, завити като запетайки.

— Ами, чакай да видя… трябва да беше около три часа.

— Сигурна ли сте за часа?

По-възрастният полицай присви очи.

Той беше точно толкова як и набит, колкото слаб беше колегата му, с дълги бакенбарди и сресана назад черна коса по модата от седемдесетте години.

— Ами, да.

— Не е ли възможно да е било по-скоро, към полунощ? — вметна Потси.

— Не, беше три часът.

— Сигурна ли сте?

— Ако се налага да знаете, трябва да ви кажа, че станах по нужда — поизчерви се леко Мод. — Ставам по това време всяка нощ.

Дори и Финч не можа да не се засмее. Тя погледна към Лора, която седеше на едно кресло срещу дивана, на чиято ръчка бе приседнал Хектор, поставил ръка на рамото й. И двамата изглеждаха доста сащисани.

— Чухте ли нещо друго необикновено? — попита по-възрастният полицай със зализаната коса.

— Само вика. Беше толкова силен, че можеше да събуди и мъртвите — изчерви се Мод от неуместно изречените думи.

— И нищо друго? — попита младият полицай. — Никакъв изстрел?

Мод погледна Лора объркано.

— Мисля, че ти каза, че е била намушкана.

Лора поклати глава с отвращение, провокирано сякаш от мръсния трик да бъде объркана Мод, за да разкрие нещо, което може би премълчаваше. Тя беше много бледа, не спираше да се върти на креслото и да поглежда непрекъснато Хектор. Очевидно друг път не беше й се случвало да види мъртвец. Финч изпита към нея съчувствие, почти като към по-малка сестра.

— Не сме получили все още доклада от аутопсията.

Господин Зализания скръсти ръце на гърдите си и огледа стаята с такова подозрение, като че ли очакваше да види окървавен нож да се подава изпод дивана.

— Казахме ви всичко, което знаем — каза Лора учтиво, но беше ясно, че й беше дошло много. — Мод е чула вик. Ние си помислихме, че е съседката ни, госпожа Винченци. Тя понякога излиза и… губи ориентация. Когато Хек… господин Наваро и аз отидохме да проверим какво има и… Е, останалото знаете.

Очите на господин Зализания полицай се втренчиха в Хектор.

— Какви са взаимоотношенията ви с госпожица Кайли, господине?

Лора отново погледна нагоре към Хектор и страните й се зачервиха.

— Работя при нея — отговори той.

— И вие живеете тук?

— Имам стая до конюшнята.

— И не сте чули въпросния вик?

— Бях вън от къщи до късно. Стреляхме със залагане в „Червения петел“ с няколко приятели.

Нито мускул не помръдна на лицето на Хектор, но Финч имаше чувството, че неговата напрегнатост е изпълнила цялата стая.

— Може ли да ни дадете имената на тези приятели, господине?

Нещо пламна в очите на Хектор и с нетипичен за него саркастичен глас той отговори:

— Разбира се. Обзалагам се, че срещу две бири всеки от тях ще гарантира за мен.

Господин Зализания се намръщи, очевидно не му беше смешно.

— По някое време може би ще бъде необходимо да дойдете в полицията за допълнителен разпит. Това ще бъде ли проблем за вас?

— Зависи.

— Господине…

— От това дали ще ми бъде необходим адвокат или не.

Полицаите се спогледаха и като че ли споразумели се без думи, изоставиха този въпрос, поне за момента. Финч бе започнала да се надява, че просто няма да се занимават с нея, когато Потси изстреля:

— А какви точно са вашите отношения с госпожица Кайли, госпожице…

— Финч. — Отговорът й прозвуча по-скоро като писукане.

— Госпожица Финч — отбеляза той в бележника си.

— Тя е семейна приятелка — вметна Лора.

— На гости ли е тук? — огледа подозрително Финч господин Зализания.

— Живее при нас.

Сдържаният тон на Лора беше достатъчен, за да ги отклони от темата — безспорно полицаите нямаха право да се ровят из семейни истории безпричинно. Когато по-младият затвори бележника си шумно, Финч едва се сдържа да не се отпусне назад на дивана от облекчение. Щяха да последват още разпити. Всеки вероятен свидетел щеше да бъде разпитан най-подробно, а всяка следа от доказателство — сериозно проучена. Те може би щяха да направят и проверка по отношение на нея. Но засега поне беше спечелила време, за да реши какъв да бъде следващият й ход.

Лора изпрати полицаите до вратата. Изчакаха мълчаливо, докато патрулната кола се отдалечи по алеята. Първа заговори Мод:

— Мислите, че ще открият убиеца?

— Ще арестуват някого.

Хектор се изправи с лице, изразяващо неприязън и се отправи към камината. Финч си спомни историята за това как се е промъкнал в страната нелегално и как, даже и след като е получил зелена карта, полицаите са продължили да го дебнат и тормозят по всякакъв повод. Веднъж дори бил арестуван за скитничество. Финч разбираше много добре как се чувства той. Затова го гледаше по начин, различен от този, по които би гледала на него при други обстоятелства.

— Имаш алиби — напомни му Лора. — Бил си с приятели.

— Да, докъм полунощ. След което си легнах да спя. В леглото си. Сам.

Лора му хвърли учуден поглед.

— Сам?

— Чу какво казах.

— Ами жената, която видях?

— Каква жена?

Лора се изчерви.

— Пред конюшнята. Беше към шест часът. Помислих си… — Тя прехапа устни.

Хектор поклати настойчиво глава.

— Тази нощ с мен нямаше никой.

Спогледаха се. Ако Хектор е бил сам, тогава коя беше тази жена?

— Е, както и да е. Едно нещо обаче е сигурно — изправи се Мод, за да оправи изхлузилата се плетената покривка на дивана. — Никой от нас няма да спи спокойно, докато виновният не влезе зад решетките.

Известно време мълчаха. Чуваше се единствено тиктакането на часовника върху полицата над камината и слабият шум от стърженето на мишка зад дъсчената облицовка отвън. Накрая Финч стана.

— Излизам да се поразходя — заяви тя. Погледнаха я така, като че ли беше съобщила, че отива на луната.

— Не се отдалечавай от къщата — предупреди я Лора.

Финч знаеше, че трябва точно толкова да се страхува от разхождащия се на свобода убиец, колкото и те, но в момента изпитваше странно чувство на облекчение. „Поне не мислят, че съм аз.“

 

 

— Това е делото на живота ми.

Сестра Агнес приклекна назад, като отпусна пети, за да прегледа още веднъж градината, която плевеше. Тя ограждаше пътеката, която се виеше около слънчевата страна на параклиса — странна комбинация от храсти, дървета и бордюр от цъфтящи билки, зад всяка от които беше поставена табелка с надпис. Финч се наведе да разгледа една от тях.

„Канела“

(Cinnamomum zeylanicum)

„Спалнята си накадих със смирна, алой и дарчин^[1]“

Книга Притчи Соломонови, 7:17

— Започнах я още, когато дойдох тук като послушница — продължи сестра Агнес. — Знаеш ли колко растения и дървета се споменават в Библията? Осемнадесет. Спомням си, че си помислих: няма ли да бъде чудесно, ако растат тук, където можем да ги виждаме? Библейска градина — точно, както може би е изглеждала по времето на Христос.

— Сигурно е отнело много време — каза Финч, като забеляза колко са израсли някои от дърветата и храстите.

— Напролет ще станат тридесет и осем години. — Сестра Агнес остави отстрани мотиката си и се изправи несръчно на крака, присвивайки очи от неприятното усещане на изтръпналите си крайници. — И колко добре знаят това старите ми кокали.

— Ти не си стара.

— Достатъчно стара, за да помня времето, когато вместо всичко това тук имаше само по малко тревица тук-там.

Закуцука към висок храст, обсипан с яркорозови цветове.

— Това е една от любимките ми.

Финч внимателно разгледа табелката.

„Роза“

(Nerium oleander)

„Слушай словата ми и разцъфни като Розата, която цъфти на брега.“

Книга на Еклесиаста или Проповедника.

— Никога досега не съм виждала розов храст като този — каза тя.

— Точно в това е красотата му, не виждаш ли? — каза сестра Агнес. — Очакваш едно, а откриваш друго. Като самата света книга. Кой знае, може би какво ще видят зависи от очите — а може би и от сърцето, — на човека, който гледа.

— А какво е това там? — посочи Финч високо дърво, изправено като показалец към небето.

— Ливански кедър. — Сестра Агнес цитира наизуст. — „Справедливият ще разцъфти като палмово дърво… Той ще израсне като ливански кедър. Тези, които разцъфтяват в дома на нашия Господ Бог, ще цъфтят и в двора господен. Те ще донесат и плод в зряла възраст…“ — Тя замълча и се усмихна, като погледна надолу към изцапаните си ръце. Когато повдигна глава, усмихнатият й поглед фиксира Финч с прямота, която беше едновременно и успокоителна, и леко тревожна. — А сега, кажи ми защо измина целия този път, просто за да дойдеш при мен ли?

Момичето се огледа и се увери, че наоколо няма никой, който да може случайно да я чуе. Само звукът на органа се носеше тихо от параклиса, придружен от сладък, макар и леко треперлив сопран, който пееше химна: „Когато Исус ридаеше, сълзите му раждаха милосърдие…“

Финч каза предпазливо:

— Искам да чуя мнението ти за едно нещо.

— С удоволствието ще ти го дам, но аз не разбирам особено от светските работи.

— Това е… Всъщност това е преди всичко въпрос, свързан с религията.

— Така ли? — Дребната монахиня я заразглежда с интерес. — В момента не съм сигурна дали и от това разбирам достатъчно. — И тя се усмихна малко тъжно, като разсеяно посегна към зърната на броеницата си.

— Ще бъде ли грях, ако една монахиня излъже за доброто на някого.

Сестра Агнес вдигна вежди.

— И за чие добро става дума?

Финч почувства, че бузите й пламват.

— Моето.

— Разбирам. — Изражението на сестра Агнес не се промени. — И защо ще трябва тази монахиня да излъже заради теб?

— Намериха още едно тяло — приглушено изрече Финч. — Тази сутрин, зад, къщата на нашите съседи.

— Исусе, Марийо и Йосифе!

Сестра Агнес веднага се прекръсти, а лицето й побеля почти колкото покривалото й. Финч веднага разбра грешката си и побърза да поясни:

— Аз нямам нищо общо с това.

— От къде на къде пък ще взема аз да си помисля подобно нещо?

Но беше ясно, че макар и за миг точно това й беше минало през ума.

— Дойдоха полицаите. Зададоха куп въпроси.

— Не се съмнявам в това.

Финч повтори думите на Хектор:

— Няма да се успокоят, докато не арестуват някого.

— Да се надяваме, че ще арестуват този, когото трябва.

Финч наведе очи и втренчи поглед в един пропуснат бурен.

— Казах ти вече, че бягам, но не ти обясних защо. Работата е, че… направих нещо. Не знам дали е противозаконно, но съм сигурна, че е грях. Ако бях католичка, заради това вероятно щях да отида в ада.

— Ш-шт, дете! — Сестра Агнес закри лицето й ръка. Тя миришеше на подправките, които Мод използваше, когато готвеше. — Нито дума повече. Каквото и да е то, Господ знае, че имам достатъчно грехове вече, без да прибавям към тях и лъжата, за която става дума.

Финч впери две пламтящи очи в сестра Агнес.

— Ако се наложи, можеш ли да ме скриеш за известно време? Ако това е необходимо, за да ме спасиш от затвора?

„Ето, каза го! Направи нещо немислимо — помоли монахиня не само да наруши закона, но и да извърши грях.“

Преди сестра Агнес да успее да отговори, звук от скърцане по чакъла накара Финч да се извърне. Висока монахиня с лице, тясно като обувка, се носеше по пътеката към тях с молитвено събрани ръце. Върху черната материя на дрехата й пръстите й изглеждаха неестествено бели.

— А, ето къде си била, сестро. Търсих те навсякъде. В гласа й прозвуча нотка на нетърпение, като че ли сестра Агнес би трябвало да знае, че я търсят.

— Сестра Беатриче… — Лицето на сестра Агнес за миг помръкна, но тя бързо си възвърна самообладанието. — Не мисля, че познаваш моята млада приятелка Финч.

Финч подаде ръка, която сестра Беатриче пое хладно. На Финч тя напомняше учителката й от шести клас, госпожа Фрийдландър, която, ако хванеше някой, че дъвчи дъвка в час, го караше да залепи дъвката на челото си и така да ходи цял ден.

— А-а, сестра Агнес показва постиженията си — усмихна се сестра Беатриче и показа ред дребни зъби и бледи венци под и над тях.

— За какво искаш да ме видиш, сестро?

В гласа на по-старата монахиня прозвуча лека неприязън. Тя се загледа съвсем нарочно сякаш в кичесто, буйно растение със сребристи листа, на чиято табелка пишеше:

„Пелин“

(Artemisia Herba-Alta)

„… горчиви като пелин остри като двуостър меч.“

Книга Притчи Соломонови, 5:4

— Преподобната майка иска да говори с теб — каза сестра Беатриче така, като че ли някакво страшно наказание очакваше сестра Агнес.

Сестра Агнес я погледна стреснато.

— Какво… какво иска тя от мен?

Очевидно старанията на сестра Беатриче бяха насочени към постигане на точно такава реакция. Тя се усмихна с почти неприкрито тържество.

— Не мога да знам, естествено. Не си позволявам да претендирам, че чета мислите на нашата дълбоко уважавана майка.

Финч я проследи, докато тя се обърна и дългата й пола прошумоля по чакъла в посока към параклиса. Как може монахиня да бъде толкова злобна?

— Олеле, какво ли пак съм направила? — докосна с разтреперана ръка бузата си сестра Агнес.

Финч почувства, че я залива вълна от негодувание.

— Тя просто иска да създава неприятности.

Не познаваше сестра Беатриче, но беше срещала хора от нейния тип.

Дребната монахиня и хвърли поглед, пълен с нежен укор.

— Не трябва да говориш така, дете. На нас са ни забранени дори подобни мисли. Пред лицето на нашия Господ Бог ние всички сме еднакво благословени. Дори — въздъхна тя — и ако някои от нас изпитват чувство на леко превъзходство над останалите.

Замълчаха. Чуваше се само църкането на неотдавна излюпените птичета в смокиновото дърво над главите им и далечен глас, който пееше: „Когато Исус простена… целият грешен свят наоколо се разтресе…“

Финч внезапно изпита чувство на неудобство. Сестра Агнес все още не й беше дала отговор. А и трябваше ли да й отговаря? Нямаше ли си тя и без това достатъчно грижи, които да я занимават? „Глупаво беше, че я попитах.“

Тъкмо щеше да се обърне, за да си тръгне, когато една мека ръка допря рамото й. Тя срещна поглед на две сини очи, пълни с доброта.

— Ако някога се наложи, макар че аз не мисля, че това ще стане, мога и да затворя очи пред едно друго. Това всъщност няма да е лъжа, нали така?

Дребната монахиня бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Откачи един от тях и го сложи в ръката на Финч.

— Това е от помещението, където се пази медът. Никой, дори и полицията, няма да се сети да те търси там.