Айлин Гоудж
Чужденец в рая (3)

Втора глава

Лора наблюдаваше дрипавото момиче, което седеше с кръстосани крака на тревата, наведено над чинията си с храна. Финч, ако това беше истинското й име, нещо, в което Лора се съмняваше, ядеше като човек, умиращ от глад, но не и без следа от добри маниери. Беше почти трогателен начинът, по който се бореше с ножа и вилицата, като се стараеше да запази чинията си в равновесие върху коленете. Често поглеждаше нагоре, за да види дали някой не я гледа, а след това бърза като колибри грабваше поредното парченце и го лапваше.

Изглеждаше на около шестнадесет години. Избягала от къщи, но очевидно свикнала да се оправя сама. Личеше, че е изплашена. Като че ли бягаше от нещо… или от някого. Лора не се съмняваше, че ако съдбата не беше се намесила, щеше да продължи нататък.

Тя се приближи към момичето с чиния в ръка.

— Може ли да седна при теб?

Момичето вдигна рязко глава като подплашена птица. Ясно беше, че няма навик да приема жестовете на приятелство с доверие. В същото време личеше, че не иска да изглежда груба. В това отношение също я бяха понаучили на някакви маниери. Младото й лице отрази кратка вътрешна борба, преди тя да възнагради Лора с кимване на глава.

Лора се отпусна на тревата под дъба, под който дядо й някога организираше специални пикници за тях с Алис със сандвичи и сладкиши в картонени чинийки на цветя. На няколко метра от това място, в лехата с рози до преддверието, лежеше погребан малък скелет — домашният любимец, канарчето Уинки. Тя си спомни подобието на погребение, което бяха организирали. Баба им носеше картонената кутийка тържествено като ковчег, а Алис завършваше процесията, стиснала сълзяща свещ в малката си ръка.

— Трябва да опиташ гуакамолата — каза тя, като посочи чинията на момичето, в която гъстият сос беше останал недокоснат.

Финч го докосна със съмнение с вилицата си.

— Не прилича на това, което сервират в „Тако Бел“.

— Така е. Защото това тук е истинското. Приготвено е с авокадо от нашите собствени дървета.

Финч поднесе мъничко на върха вилицата към устата си.

— Доста люто е.

— В този край на Америка всичко е люто. Ще свикнеш. — Лора отхапа от една емпанада и между другото попита: — Ти откъде каза, че си?

— Не съм казвала откъде съм.

Лицето на момичето така рязко доби затворен вид, като че ли някаква врата се захлопна.

„Внимавай“, чу Лора вътрешния си глас. Реши да опита друг подход.

— Точно си мислех, че ако търсиш място, където да отседнеш, аз бих могла да те взема при мен за ден-два. Моето ранчо е на няколко километра оттук надолу по пътя. — Знаеше, че това е лудост. Не й ли стигаше това, с което имаше да се справя! Но момичето изглеждаше така дяволски… измъчено. Като кон, който толкова са били с камшик, че недвусмислено ти показва, че не трябва и да си помислиш да се приближиш със седло до него. Нима би могла да не й предложи?

Финч се пооживи малко.

— Ти имаш ранчо?

— Мисля, че може да се нарече така. Държа някой и друг кон. Яздиш ли?

— Аз, ъ-ъ… винаги съм искала да се науча — призна си тя срамежливо.

— Ето, сега имаш тази възможност. — Лора поддържаше лек тон, като не забравяше колко нервен беше нейният Апалуза, когато най-напред го беше взела, целият в течащи рани и щръкнали ребра. Тя отправи към момичето окуражителна усмивка.

— Мисля, че ти и Пънч чудесно ще се разберете.

— Ама че смешно име!

„Не по-смешно от Финч“, едва се сдържа да не каже Лора.

— Моята кобила е Джуди. Разбираш, нали? Пънч и Джуди. — „Не, помисли си тя, Финч няма да може да разбере. Прекалено старомодно е за нейната възраст.“

Но момичето я изненада, като каза:

— О, да-а! Като куклите. Гледах това представление на улицата веднъж. — Стегна се, като че ли се изплаши, че е разкрила прекалено много за себе си.

Погледът на Лора се плъзна към навеса, където почти всички места бяха заети. Главно от приятели и роднини на Уес — той изглежда, имаше доста такива. Подобаващо бе представено и нейното семейство. Вуйчо Рей — дебел и плешив, откакто го помнеше. Вуйна Долорес — стройна като на сватбената им снимка, само малко по-руса. От двете й страни седяха омъжените братовчедки на Лора — Джен и Кристи, и двете по съвпадение бременни. При Джен — току-що започнало да личи, докато Кристи имаше вид, че всеки момент ще роди.

Лора изпита вина. Тя бе избягвала братовчедките си цяла сутрин. Просто й беше много трудно да показва, че се радва за тях, когато вътрешно изпитваше завист. Ако тя можеше да има деца, може би Питър нямаше да я изостави.

— Мога да спя в плевнята, ако имате плевня. — Гласът до нея звучеше меко и умолително, като че ли не принадлежеше на същото кораво момиче, което само допреди няколко минути ругаеше грозно.

Лора се обърна към Финч и сърцето й се сви от несигурността, с която я гледаха потъналите в дълбоки сенки очи — очи на човек, който е свикнал да приема най-лошото.

— Не ставай глупава — каза тя. — В стаята на Мод има второ легло.

— Мод дъщеря ли ти е?

— Опазил ме бог, не. Тя е… Ами, ето я Мод, ей там.

Тя показа с ръка към една от масите. Мод не спираше да разказва нещо на чичо Пърнъл и леля Флорин, които имаха леко зашеметен вид, като че ли не можеха да проумеят какво ги е сполетяло.

— О-о. — Финч кимна, като че ли да покаже, че не й трябват повече обяснения. Очевидно беше свикнала с домове, които бяха всичко друго, но не и традиционни.

— Вярвай ми, тя няма да има нищо против — каза Лора. — В края на краищата става дума за ден-два, нали?

Финч замълча.

Лора я наблюдаваше как смутено поднася вилицата с храна към устата си и забеляза, че ноктите й са изгризани едва ли не до дъно. Почувства, че нещо в нея се сгърчва, като травмиран мускул.

— Не се безпокой, че мога да направя нещо зад гърба ти. Това няма да стане — възможно най-предпазливо произнесе тя.

Момичето й хвърли разтревожен поглед.

— Няма да извикаш полицаите, нали?

— Обещавам ти, че няма.

За момент, който се стори безкраен на Лора, Финч не каза нищо. Тя просто остана на мястото си, наведена над чинията, забила поглед в пространството пред себе си. Когато най-после се обърна към Лора, това беше направено с несигурността на човек, който е свикнал да го лъжат… или нещо още по-лошо.

— Звучи добре. — А после, след кратък размисъл, добави: — Ъ-ъ, ами благодаря.

— Няма защо, не е кой знае какво.

Лора се изправи, изтупвайки задната част на роклята си, която беше непоправимо позеленяла от тревата. Какво пък? Тя нямаше намерение да я облече някога отново. Тази рокля, както знаеше много добре, я правеше да изглежда като розова колона.

— Между другото, името ми е Лора. Лора Кайли. — Тя подаде ръка.

След миг колебание момичето я пое.

— Приятно ми е. — Срамежливите й пръсти, студени като снежна вода, се плъзнаха по ръката на Лора.

— Виж, това тук ще продължи още някой и друг час — каза тя. — Ако не ти се стои тук, в колата ми има достатъчно място да полегнеш. Зеленият експлорър ей там.

Момичето кимна неопределено, като че ли си запазваше правото да реши. Ако Финч беше бездомно котенце или кученце, Лора щеше да я пъхне под мишница, за да не може да избяга.

Останалата част от следобеда й се стори цяла вечност. Беше й приятно, че сестра й изглежда толкова щастлива, но денят събуди у нея много нежелани спомени за Питър. Не й се искаше нищо повече от това да си бъде вкъщи, облечена в най-старите си джинси, разменяща по някоя и друга дума с Мод и Хектор. Когато тортата най-после беше разрязана, а букетът на булката съвсем нарочно хвърлен по посока на Лора (и точно толкова нарочно неуловен), тя, без да губи време намери Мод. Момичето, от друга страна, никъде се виждаше.

Лора я намери в експлоръра, здраво заспала, свита на кълбо отзад върху едно покривало за седло, поставила под глава мръсния си сак вместо възглавница.

Мод погледна през прозореца.

— Горкичката. Напомня ми Наполеон, когато най-напред го взехме. Мислиш ли, че ще позволи да я гледаме.

Лора си спомни с каква всеотдайност тя беше гледала до пълно излекуване котарака им, който се беше появил на прага полумъртъв и без половин ухо. Ако и с хората беше толкова просто…

— Ще бъде с нас само ден-два — каза твърдо тя, по-скоро да убеди себе си, а не Мод. — Сигурна съм, че има семейство. Може би даже сега, докато разговаряме, я търсят.

— Чудя се дали е така. — Сините очи на Мод гледаха тревожно. Дали се бе сетила за собствено си семейство? За сина си и снаха й, които я бяха принудили да побегне посред нощ с куфар в ръка. — Какво, ако има достатъчно сериозна причина да не се връща?

— Всяко нещо, когато му дойде времето, нали така? — Лора зарови из чантата си, за да намери ключовете. — Първо, няма да е зле да се преоблече. Ще прегледам гардероба си, когато се върнем вкъщи.

Тя пазеше някои неща от времето, когато носеше дрехи един номер по-малки, преди Бен и Джери, чието шоу гледаше през самотните си нощи, да изцедят най-доброто от нея.

Момичето не се събуди, когато запали колата, и продължаваше да е глухо за света наоколо, когато петнадесет минути по-късно влязоха в алеята към къщата. Скърцайки по чакъла в двора, докато спираше, Лора видя къщата такава, каквато Финч щеше да я види — нуждаеща се от боядисване, с преддверието, в което се мъдреше един стар, издраскан от котки диван, леко килнат надясно. Нищо луксозно, но Лора и не искаше друго.

С помощта на Мод тя успя да събуди момичето и да я накара да се придвижи по предната пътека и влезе вътре в къщата, където Финч като зашеметена се доклатушка по коридора до стаята на Мод. След секунди само тя беше отново здраво заспала. Лора я зави с подплатеното одеяло, плетено на една кука от Мод, и излезе на пръсти в коридора, като много внимателно затвори вратата след себе си.

— Аз ще я наглеждам — прошепна Мод. — Знам, че нямаш търпение да се измъкнеш от тази рокля.

Лора мечтаеше да се метне на гърба на някой кон. Беше все още достатъчно светло.

— Ще трябва да изведа конете.

Тя не видя конете в оградения за тях открит участък. Хектор може би не беше успял да го стори.

— Няма за какво да бързаш — каза Мод. — Както изглежда, тя сигурно ще спи, без да се събуди до сутринта.

Възрастната жена събу официалните си сатенени обувки с ток с въздишка на облекчение — естествено, след толкова танци, и ги постави пред себе си, хванати като две палави кученца отзад за врата. Лора никога преди не беше виждала стария си чичо Пърнъл с така зачервено лице.

Лора бързо я прегърна.

— Благодаря. Четеш ми мислите.

В окъпаната й от слънце спалня в другия край на къщата на стената над бюрото върху поизбелелия син тапет имаше по-тъмно петно — мястото, от което беше махната фотографията й с Питър, направена преди шест години на тяхната сватба. Тя погледна през него, като че ли гледаше през прозорец безрадостен зимен пейзаж.

„О, Питър, дали причината беше само това, че не можах да ти родя дете… или все едно щяхме да се разделим?“

Това, от което я болеше още повече, беше, че новата му съпруга очаква дете. Вече в шестия месец и по думите на хората — грамадна като палатка. Добре поне, че се бяха преместили в Санта Барбара и нямаше да се притеснява, че може някой ден да се сблъска случайно с тях на улицата. Защо не можеше и тя по някакъв начин да се махне, да промени нещата? Не, не от къщата, а да се освободи от спомените. Една сълза се търкулна по бузата й. Лора ядно я избърса. Повече никакво самосъжаление. Стигаше й за цял живот.

Тя свали роклята и я хвърли върху леглото. Нямаше смисъл да я закачва. Скоро щеше да се намери в кашона за стари дрехи, предназначени за роднините на Лупе в Еквадор. Като нахлузи едни протрити джинси и не по-малко овехтяла ленена риза, тя зашляпа с боси крака към всекидневната, за да си вземе ботушите, които стояха до камината. Стаята, с пода си с хлътнали дъски и олющени стени, с щедро посипани с котешки и кучешки косми столове, като че ли скочи към нея, когато тя се отпусна на дивана. Върху издраната на места чак до дървената си част кушетка беше метната стара плюшена кувертюра за легло, а градинските цветя, поставени в боядисана бутилка от мляко до камината, трябваше отдавна да бъдат сменени с други. Не беше място, където сестра й би благоволила да живее, но на Лора то пасваше идеално, точно както старите ботуши, които сега с такова доволство нахлузваше на краката си.

В кухнята кучетата наизскачаха от сандъчетата си, сложени до печката, запрозяваха се и се запротягаха. Пърл, златистият лабрадор, който имаше от времето, когато беше ученичка в гимназията и който имаше артрит и не виждаше с едното си око, и рошавият малък черен мелез, наречен Роки — Изгубените лапи. Той дотича да близне ръката на Лора, махайки буйно късата си опашка, докато Пърл потропваше от крак на крак като кенгуру до бюфета, пред който стоеше. Лора им хвърли по един кучешки кокал от стъкления буркан за сладки.

— Дръжте се добре, палета. Имаме гостенка.

През антрето с параван към задния вход между камарата от гумени ботуши със засъхнала по тях кал, стари велосипеди, сгъваеми столове и изгризани дискове фризби беше прокарана пътека. Докато се спускаше надолу към двора, тя забеляза вчерашното пране, което все още стоеше на въжето захванато с щипки. Тя се усмихна и поклати глава със смесица от отчаяние и добродушие. Машината за сушене работеше идеално, но Мод упорито вършеше всичко по старомоден начин… дори и това да означаваше, че ще трябва да спи на чаршафи, корави като брезент.

Лора тръгна с лека стъпка към конюшнята, с палци, пъхнати в гайките за колан на джинсите й. Слънцето беше слязло надолу към хоризонта и като намигаше през протегнатите като ръце клони на белия дъб срещу нея, караше сенките да потрепват, като че ли са следи от стъпки на някой, претичал през двора. Далече на хоризонта се издигаха планините, оцветени в сиво мораво с изсветлели била на по-високите върхове. При залез-слънце за кратко време щеше настъпи така наречения розов момент, когато, отразявайки светлината планините на изток щяха да засияят. Ако побързаше, щеше да успее да стигне до върха на хълма точно навреме.

Вътре в конюшнята конете запротягаха глави над преградите на отделенията си и зацвилиха, щом тя се приближи — Пънч, седемгодишен апалуза, и старата й кобила Джуди, която имаше още от дете.

— Здравейте, приятели! Липсвах ли ви?

Тя бръкна в джоба си за бучки захар, без които рядко оставаше. Пънч пъхна нос в дланта й, докато Джуди търпеливо изчака реда си.

Тя чу шум в плевнята и погледна нагоре. Каубойски ботуш с остър нос стъпи върху стълбата, последван от чифт яки крака, обути в джинси. След това мускулесто тяло скочи на пода, пъргаво като котка.

— Не те очаквах толкова рано. — Хектор се усмихна, като изтръскваше парченца слама от фланелката си.

Тя му се усмихна криво.

— От високите токове краката ме заболяват.

— Добре ли мина?

— Идеалната сватба, като на кино. Убедена съм, че й меденият й месец ще бъде прекрасен, пак като на кино. — В гласа й се прокрадна нотка на ирония, от което изпита лек срам. Защо е тази жлъч? Не биваше да се нахвърля върху сестра си само заради това, че на нея не й беше провървяло с Питър. Тя опря бузата си върху петнистия врат на своя апалуза, повдигайки глава нагоре и отправяйки към Хектор леко смутен поглед. — Радвам се за тях. Наистина.

— Наистина ли?

Хектор се приближи към нея бавно, както би се приближил до плашлива кобила. Беше тъмнокос мъж с прашни джинси „Ливайс“ и бяла фланелка, толкова износена, че на места прозираше. Имаше едър гръден кош и ръце, леко смъкната талия, която завършваше с недотам дълги мускулести крака, леко изкривени от многото години, прекарани върху седлото. Изпъкналата сребърна катарама на колана му проблясваше на слънчевата светлина, която падаше на прашни ивици върху посипания със слама под на конюшнята. За миг, като на сън, й се прииска да прокара пръст по излъсканата й повърхност. Колко ли гладка и хладна щеше да я почувства под ръката си.

Ядосана на себе си, тя се изправи и бутна резето на отделението на Пънч.

— Е, добре? Изпитвам самосъжаление. Но не трябва ли да съм преодоляла това вече? Година и половина е достатъчно дълго време. — Тя метна оглавника през главата на коня и го поведе към мястото за подковаване. — Освен това сватбата не беше напълно изгубено време. Там срещнах един интересен човек.

Стори й се, че забелязва нещо да проблясва в бездънните очи на Хектор, докато чакаше да му каже нещо повече. Той никога не бързаше да проявява любопитство, което беше част от причината да бъдат заедно, но на моменти това я дразнеше до полуда. Като го гледаше как отива, за да й донесе покривало и седло, й се прииска да го разтърси, както се разтърсва спестовна касичка, за да изплюе някоя монета.

— Едно момиче се появи неканено на сватбата. Избягала от къщи. — Лора повдигна един от задните крака на Пънч, за да изчисти копитото му. — Доведох я с мен вкъщи.

— Защо ли това не ме изненадва? — Хектор се спря под рамката на вратата на помещението, където държаха такъмите, прехвърлил седлото над едната си ръка.

— Защо не оседлаеш Джуди? Ще ти разкажа всичко, докато яздим.

Хектор я погледна с любопитство, после кимна:

— Малко раздвижване ще й се отрази добре. Не можах да ги разходя днес. Ремъкът на вентилатора на камиона пак се скъса.

През отворената врата на конюшнята в двора се виждаше неговия раздрънкан син пикап, марка „Шевролет“. Отдавна трябваше да си купи нов и нямаше спор, той щеше да може да си го позволи, ако работеше някъде другаде. Единствената причина, поради която продължаваше да бъде тук, беше чувството за дълг — две сами жени, кой да се грижи за тях? „Трябва да го освободя“, — каза си тя. Но Хектор работеше за нея от години, преди това — за семейството й. Как би могла да се оправи без него?

Тя си спомни деня, когато той се появи в тяхната къща, без пари, гладен. Знаеше само няколко думи на английски. Не беше първиятт нелегално пребиваващ в страната чужденец, прекрачил прага им… но беше някак си по-различен. Когато майка й му донесе чиния със задушено, той го погледна с гладен поглед, но поклати глава, обяснявайки, главно с жестове, че търси работа, а не подаяние. След един час той беше отново пред вратата, но този път тревата беше оскубана, а алеята — изметена. Лора, шестнадесетгодишна по това време, никога нямаше да забрави как той поглъщаше, гладен като вълк, храната си, отдавна вече изстинала. Позната до болка поука, поднесена й убедително и безспорно — не всички имаха щастието да живеят като нея. Още тогава, на място, тя реши, че никога няма да отвърне поглед от изпадналите в нужда.

Оттогава до ден-днешен Хектор живееше със семейството й — денем работеше, а вечер ходеше на вечерно училище, където научи английски, преди да се подготви и да вземе изпитите си за средно образование. Сега той комбинираше обучението в колеж с работа на непълен работен ден тук, като от време на време помагаше на Гилермо за някоя по-тежка работа в Исла Верде.

Докато яздеха към хълма, Лора се обърна към него.

— Нищо нямаше да ти стане, ако беше дошъл, нали? Мисля, че Алис се почувства малко обидена, че те нямаше.

— Ремъците не се оправят от само себе си — промърмори.

— Знаеш, че не това е причината.

Той сви рамене.

— Нямам нищо против сватбите, но просто не обичам да ходя по сватби.

Не можеше да разбере дали говори сериозно или не. Може би фактът, че вече беше на тридесет и две и все още не беше женен, бе достатъчно обяснение. Не че не бе имал възможност за това.

— Изтъкни ми поне една причина — каза тя, по-скоро, за да го подразни, отколкото заради нещо друго.

— Може би, защото повечето от браковете не издържат дълго.

Намек за Питър, без съмнение.

— Не всички се развеждат — тросна се тя малко ядосано. — Вземи например моите родители. — Тези думи й причиниха мъка. Баща й трябваше да е човекът, отвел Алис към олтара.

— Да продължаваш да живееш с някого, не означава, че си щастлив. — Той мина пред нея, когато пътеката се стесни.

Наблюдаваше поклащащия му се гръб и се питаше дали не знае нещо, неизвестно на нея.

— За какво точно намекваш?

Хектор се изви на седлото си. Периферията на сламената му шапка хвърляше сянка върху част от лицето му.

— Нищо — каза той. — Това не е моя работа.

— Моите родители се обожаваха един друг. Всъщност не вярвам мама някога да се омъжи повторно. — Лора се сепна от собствената си убеденост в това, което казваше. Всъщност Хектор не беше споменал нещо различно, съвсем не. Тогава защо тя заемаше такава защитна позиция? — Както и да е, какво ще кажеш за твоите родители?

Той й хвърли усмивка през рамо.

— С десет деца не мога да си спомня кога двата за последен път са имали време да седнат и разменят някоя дума, камо ли да се карат.

Лора изпита болка и завист заради всичките тези деца. „Жените — помисли си тя — се делят на две групи: на такива, които могат да имат деца, и такива, които не могат.“ По цели седмици се заставяше да не мисли за това… но имаше дни, като днешния, когато тази истина непрекъснато й се набиваше в съзнанието.

Докато се изкачваха нагоре, храсталакът край пътеката се сгъстяваше. Сухата кафява трева изчезна, заменена от море от градински чай и осеяни с петна от катран високи, подобни на стрели листа на юка и агава. Земята под тях беше обагрена от ярки цветни петна — дивите цветя цъфтяха при всякакви условия. Горски теменужки и лайкучка, червен лапад и сладък корен. Въздухът беше пропит с аромата им. Тя забеляза и следи от огньове, въпреки че паленето им беше забранено.

Бяха дело на търсещи обетованата земя нелегално пребиваващи чужденци, какъвто беше някога и Хектор. Обикновено намираха работа в портокаловите гори, където им плащаха заплата наполовина на тази, която получаваха работниците със зелени карти.

Единственият звук, който се разнасяше наоколо, беше кухият тропот на копита по земята, изсъхнала така, че беше станала гладка и твърда като камък. Малки облачета прах се виеха на спирали на златистата слънчева светлина, процеждаща се под ъгъл през дърветата. Големите скали и скупчени гъсталаци хвърляха дълги сенки. Хектор се открояваше ясно на фона на притъмняващото небе, като бронзов бюст, дело на Ремингтън. През износената му фланелка можеше да види как се напрягат мускулите на гърба му.

На върха на хълма спряха, за да си починат конете. Слънцето се снишаваше зад далечните върхове на планините, като ги увенчаваше със златни корони и оцветяваше в розово разположените на изток върхове. Почти неуловимият розов момент. Лъвската глава и Серният връх, Лунното гнездо и покритият със сняг Спящ индиански вожд — все запомнящи се имена. На съседния хълм около подобния на крепост манастир сенките бяха образували пръстен, напомнящ защитен ров. Лора едва различаваше открития път, който водеше към пчелина от другата му страна, от който монахините от „Крайпътната мадона“ събираха мед вече повече от век. Тя въздъхна.

— Колко е спокойно.

По тези хълмове все още бродеха койоти и пуми. От време на време забелязваше гърмящи змии, а нарядко и някоя кафява мечка. Беше разбрала, че ако не им обръщаш внимание, и те нищо няма да ти сторят.

— Понякога си мисля, че всичко би било прекрасно, ако можех да прекарам останалата част от живота си яхнала кон.

Хектор изцъка с език.

— Ще се протриеш от седлото.

Тя си спомни за Питър.

— Има и по-лошо от това.

Той се намръщи и тя видя, че на челюстта му потрепва мускул. Лора си спомни любимата максима на майка си: „Ако не можеш да кажеш за някого нещо хубаво, по-добре не казвай нищо.“ Хектор от самото начало не беше харесал мъжа й, макар че тя не можеше да си спомни веднъж да е казал лоша дума за него. Питър, от друга страна, не спираше да критикува Хектор, че се държи като член на семейството, а не като наемен работник.

Измина един безкраен миг. После той се обърна към нея:

— По-добре си без него, макар че все още не си го разбрала.

Тя го погледна учудено. Хектор рядко беше така грубо откровен… Все смяташе, че няма право на това.

— Старите навици умират трудно.

— Да, като пушенето. — Беше отказал цигарите миналата година.

Лора реши, че да преодолееш развода, е в някои отношения нещо подобно — с всеки изминал ден ти става все по-лесно.

— Чух, че Питър и жена му очакват дете. — Постара се тонът й да бъде безгрижен, опитвайки се да сподави болката, която като гладен чакал все обикаляше около нея.

Хектор кимна.

— Срещнах го у Фарбър миналата седмица. Спомена нещо такова.

Рич Фарбър, семейният им зъболекар, беше стар приятел на Питър.

— Изглежда, бившата съпруга е последният човек, който научава това.

Сега болката наистина я нападна, впи зъбите си до кокал. Лора примигна да прогони избилите сълзи. Какъв мръсник! Какво щеше да му стане, ако беше вдигнал телефона? Вместо това, трябваше да го научи от старата клюкарка Гейл Уорингтън.

— Не е нещо, което можеше да ме изненада — беше казала тя. — Той не би се оженил за жена, която не иска деца.

— Но ти искаше деца.

— С тази разлика, че не мога да имам.

— Има и други възможности. — Устните на Хектор бяха стиснати, той не се усмихваше.

— Искаш да кажеш осиновяване? — Последва къс, горчив смях. — Щях тутакси да приема това, но Питър не искаше дори и да чуе за нещо такова. За него единственото приемливо решение беше дете от негова кръв и плът.

Той и хвърли загрижен поглед.

— Не знаех. Нищо не беше споменала досега.

— Не можех да говоря за това с никого. Даже и с Алис. — Как да му обясни колко неадекватна се чувстваше. Като стока с фабричен печат „дефектно“. Даже и сега й беше мъчително да говори за това.

Той не каза нищо, но съчувствието, изписано на лицето му, поуспокои малко болката й. После тя му разказа за момичето. Как се беше появила, сякаш бе паднала от небето. Как яростно се бе съпротивлявала, когато Иън я бе повалил на земята, и в същото време колко безпомощна изглеждаше. Хектор я слушаше внимателно, като кимаше с глава от време на време с разбиране.

Когато тя свърши, попита:

— Ами родителите й?

— Дори не знам откъде е. — Лора си спомни думите на Мод. — Но от това, което видях, мога да се обзаложа, че родителите й са проблемът, а не решението.

— Може да се забъркала в нещо.

— Нещо такова или бяга от някого. Не съм сигурна, но нещо ми подсказва, че е била малтретирана.

— Какво те кара да мислиш така?

— Външният вид — каза Лора. — Като някакво животно, което няма да вземе храна от ръката на човек, дори да умира от глад.

Тя прокара разсяно ръка по гърба на Пънч. Преди четири години беше го открила зад една ясла в полуразрушена къща, умиращ от глад и затънал в мръсотии до колене, а раната, причинена от прекалено стегнатите поводи, беше се инфектирала. Ветеринарният лекар не беше сигурен дали конят ще оцелее. Трябваше да минат месеци на най-старателни грижи, за да оздравее и да стане годен за езда.

— Мисля, че ще трябва просто да почакаме, за да видим какво ще произлезе — каза Хектор. — Ако има нещо, което мога да направя, кажи ми.

Лора леко смушка Пънч с пети и те започнаха слизат надолу по пътеката. Небето беше пепеливо розово и призрачна луна плуваше по него върху облак като върху лек сал. Един кондор кръжеше над главите им, явно си търсеше вечеря. „На западния фронт нищо ново“, помисли си тя. Поне засега…

Когато се върнаха, вече почти напълно се беше стъмнило. Лора слезе от коня си и го поведе към конюшнята. Запали горната лампа и бетонният под се превърна в лъскав релеф.

— Не бях разбрала, че е толкова късно — каза тя и се сети, че Мод е сама с момичето.

— Върви, прибирай се — каза Хектор. — Аз ще се погрижа за конете.

Тя се поколеба.

— Нямаш ли лекции тази вечер?

— Имам време.

Той свали шапката от главата си и я метна на близкия пирон. Под ярката светлина лицето му остро се открои: ъгловатата му челюст и двете бръчки, ограждащи носа, очите с цвят на кафе, почти винаги полуприсвити. На челото му блестеше пот, а черната му коса стърчеше на влажни кичури. Тя отмести поглед. Не искаше той да я улови, че го гледа. Точно както когато беше на шестнадесет и ходеше навсякъде по петите му като нещастно влюбено кученце. Вероятно е знаел, но както беше типично за него, беше се преструвал, че не забелязва.

— Защо непрекъснато имам чувството, че те използвам? — попита тя.

Той се усмихна широко, като показа нащърбен преден зъб.

— Не се ласкай от тази мисъл.

Забележка, без съмнение, отнасяща се до всички жени, които безуспешно бяха се опитвали да го манипулират.

— Е, добре. Щом така искаш.

Беше излязла наполовина през вратата, когато се обърна и тихо каза:

— Благодаря ти, Хек. Не ти плащам достатъчно и ти знаеш това.

— Защо не ми разрешиш аз да се притеснявам за това?

Докато Джуди чакаше реда си, той завърза поводите на Пънч за напречната греда. И двамата знаеха, че тя не можеше да му предложи повече от мизерно заплащане, жилище и храна. Нямаше смисъл да се впускат в излишни приказки.

— Аз май и без това имам доста неща, за които да се притеснявам — съгласи се тя.

Хектор взе кърпа и започна да бърше Пънч.

— Едно нещо само искам да ти кажа. Не се привързвай прекалено много. — Той като че ли четеше мислите й. — Рано или късно ще трябва да я оставиш да си иде.

Думите му отекваха в съзнанието й, докато вървеше през двора. Хектор беше прав. Финч не беше нито кон, нито куче, което да може да вземе под крилото си. „Каквито и да са проблемите й, не е моя работа да ги разрешавам.“ Може би отхапваше повече, отколкото можеше да сдъвче. И все пак, под слоя закоравяла твърдост в момичето имаше нещо толкова уязвимо. Малка искрица надежда в уморените очи, която докосваше някаква струна. „Може би няма да съм в състояние да поправя лошото — помисли си тя, — но поне да задържа тази искрица в очите й.“

Намери Мод на кухненската маса. Пиеше чай. Беше се преоблякла в плюшения си халат и чехли. Косата й висеше отзад на гърба, сплетена в хлабава плитка с цвета на клавиши на пиано. Тя погледна Лора.

— Нито звук. Все още спи като пребита.

Лора дръпна ботушите си, за да ги събуе, и ги хвърли в антрето.

— Не съм изненадана — каза тя. — Имаше вид на човек, който не е спал с дни.

— Да не говорим за всичката тази храна на празен стомах.

Мод поднесе чашата с чай към устата си с разтревожен вид. Ръката й се разтрепери и част от чая се разплиска навън.

Лора грабна една салфетка и избърса масата, след което се отпусна на стола срещу нея.

— Мод, всичко наред ли е?

Припомни си състоянието, в което най-напред беше намерила Мод, някъде по това време миналата година, спряла в канавката от едната страна на пътя в повредената си импала. В багажника имаше куфар и буркан, пълен със стари копчета, които Мод беше събирала през годините. И това беше всичко, което притежаваше. Лора я закара до къщата, за да може да се обади на пътна помощ, за да дойде камион и да я извлекат. Но се оказа, че поправките ще струват повече, отколкото струваше купчината старо желязо, а и Мод беше почти без пари. Лора я покани да остане при нея за няколко дни, дни, които се превърнаха в месеци. Междувременно Мод, която не можеше да стои без работа, пое върху себе си готвенето, прането и цялата домакинска работа, освен най-тежката. Сега и тя, както Хектор, беше неразделна част от домакинството.

— Елрой се обади, докато те нямаше — каза тя.

— Синът ти? — Лора се постара да прикрие неприязънта в гласа си. Последният път, когато Елрой се обади, беше на рождения ден на майка му, преди месец и половина.

Хванала чашата си с две ръце, Мод внимателно я остави на масата.

— Иска да се върна обратно при него и Върна.

— Какво? — Лора се облегна назад, силно изненадана.

— Знам, знам — поклати Мод глава, като че ли и на нея не й се вярваше. — Това беше последното нещо, което очаквах. Щях да падна от изненада.

— След начина, по който се държаха с теб? Това е направо лудост. — А на нея й беше известна само половината история. Мод беше прекалено лоялна, за да обрисува сина си и снаха си като чудовищата, които Лора нямаше ни най-малко съмнение, че бяха.

— Изглежда някак невероятно, нали? — въздъхна Мод.

— Елрой сигурно се чувства виновен. Предполагам, че за него това е начин да се освободи от чувството за вина.

— Не бях помислила за това, но може би си права. — Мод замълча, потънала в мисли.

Лора започна да се притеснява.

— Ще сгрешиш, ако постъпиш както той иска.

— Е, може би не е било чак толкова лошо. Бях товар за тях в много отношения. Трудно е човек да свърже двата края и без някоя бабичка да го тегли надолу. А Елрой е избухлив, метнал се е на баща си.

Пак започна, все му намираше извинения.

— Ти не влечеш мен надолу — каза Лора. — Точно обратното.

— Бог да благослови доброто ти сърце. — Мод я погали по ръката с вид на човек, готов да заплаче. — Ами, ако мислех, че съм товар за теб, щях… щях да се самоубия като старо куче.

— Ти какво му каза?

— Че ще си помисля. — Малката шарена котка скочи на коленете на Мод, като че ли разбираше колко й е мъчно. Тя започна нежно да я гали, докато Наполеон, който ревнуваше Джози заради вниманието, което й се обръщаше, започна сърцераздирателно да мяучи в краката й. Такъв грамаден, свиреп на вид котарак с едно разкъсано ухо, а се държеше като двегодишно бебе! — Не исках да нараня чувствата му. Каза, че съжалява за начина, по който се е отнасял с мен. Звучеше съвсем… искрено.

— А ти какво искаш?

Мод се усмихна, като че ли отговорът се разбираше от само себе си.

— Тази, последната година, беше най-щастливата в живота ми.

— Защо не го каза на Елрой.

— Той е единственото ми дете.

Мод поклати глава бавно. Очите й блестяха, пълни с непролети сълзи. Беше прекалено любезна, за да каже: „Ти не знаеш какво е да си майка.“

Независимо от това, нещо се сви вътре в Лора.

Точно в този миг остър вик отекна в къщата. От него по врата й полазиха мравки. Беше дошъл от спалнята в дъното на коридора.

 

 

Все един и същ сън. Някакъв мъж я гонеше надолу по тъмната улица. Тя не можеше да види лицето му, виждаше само пистолета в ръката му. Ако я настигнеше, щеше да я убие. Имаше само един начин да се спаси — трябваше да отлети. Тя разперваше ръце, махаше с всичка сила и усещаше как се издига, но пръстите на краката й все оставаха малко над тротоара… По-високо от това не можеше да се издигне. А ето, че мъжът беше почти до нея…

— Финч.

Спираловидно движение и бум! — тя се върна към съзнателния живот, като отвори широко очи срещу някаква неясна фигура, по-страшна даже и от онази в съня й. Защото тази беше истинска. „Каккво?“ Скочи и се изправи, като разтриваше очи, покрити с гурели. Чувстваше гърлото си раздразнено и сухо.

Две силни ръце я хванаха здраво за раменете и я задържаха.

— Няма нищо, миличка. Аз съм… Лора.

Момичето започна да трепери. Беше студено, студено като през зимата в Ню Йорк. После си спомни… сватбата… и как заспа отзад в някаква кола. Но нямаше спомен как се беше озовала тук и сега оглеждаше чуждата стая, за да се ориентира. С помощта на светлината, която идваше откъм коридора, видя бюфет, грубо тапициран стол и нещо, подобно на юрган, което висеше на стената. Върху шкафа имаше буркан, който блестеше, като че ли в него имаше съкровище. Видя, че беше пълен с копчета. Погледна отново жената.

— Трябва да съм сънувала — каза тя замаяна.

— Изглеждаше повече като кошмар. — Жената се усмихна. Беше се преоблякла в джинси и ленена риза и й се стори някак по-красива, отколкото на сватбата. Кестенявата й коса беше вързана отзад на конска опашка, страните й бяха зачервени, като на човек, който е бил навън на разходка. — Искаш ли да ми го разкажеш.

— Не си спомням.

Някой се беше сетил да я завие с одеяло и сега тя го обви около раменете си, като го придържаше като плащ. Изглежда, не можеше да спре да трепери.

— Понякога и аз говоря насън — довери й Лора с такава лекота, като че ли я беше познавал цял живот. — Така казва мъжът ми. Не знаех, докато не ми каза.

— Вие омъжена ли сте?

— Разведена.

— О-о. — За момичето това беше нещо нормално. Тя не познаваше почти никого, чиито родители да не бяха разведени.

— Почти от две години — каза Лора.

Финч каза първото, което й дойде наум.

— Не изглеждате толкова възрастна.

Лора се разсмя.

— Той ми беше гадже още от ученическите години. Оженихме се веднага след като завършихме колежа. — Тя повдигна края на одеялото, който се влачеше по земята и го приглади върху леглото. — Смешното е, че не можех да си представя живота без него, но не се свих на топка и не умрях, както си мислех, че ще стане.

Момичето не знаеше какво да каже. Цялото това добродушие й се виждаше съмнително. А в същото време изпитваше странен копнеж да се довери на тази жена. Ограничи се с неангажиращо свивате на рамене.

— Не си имала друг избор.

— Има една стара поговорка: Господ никога не ни изпраща повече от онова, с което можем да се справим. — Лора се замисли. Светлината осветяваше четвъртитото й лице, което трябваше да е обикновено, но всъщност беше красиво. След миг тя се откъсна от мислите си и каза весело: — Не се държа като добра домакиня, нали? Какво да ти донеса — чаша вода, нещо за ядене?

— Вода, ако обичате. — Никога в живота си не беше се чувствала толкова жадна. А в същото време се усещаше и някак преситена… а нямаше спомен да е яла. Събитията от последните няколко дни се бяха размили в съзнанието й като рисунка с водни бои.

Лора стана и излезе от стаята, върна се след няколко секунди със студена чаша, в която бучките лед звънтяха с някакъв слаб, музикален звук. Момичето изгълта водата толкова бързо, че от студенината я заболя главата.

— Трепериш — докосна Лора рамото й. — Хайде да те пъхнем под завивките. — Тя се наведе да вдигне сака й.

— Не го пипай! — извика Финч.

Жената замръзна на мястото си.

— Не исках да се спънеш в него — каза тя кротко.

Лицето на момичето пламна.

— Извинявайте — промърмори тя, — просто не обичам никой да ми пипа нещата.

Лора се изправи, като постави ръце на хълбоците си.

— Виж, все трябва да вярваш на някого, така че, защо този някой да не съм аз? Не се отказвам от това, което казах. Никакво разпитване, никакво ровене, а това важи и за личните вещи. Честна дума. — Гласът й беше рязък, но не и нелюбезен.

Финч сведе поглед, изведнъж изгубила дар слово. Не знаеше какво би трябвало да чувства. Почти всички, на които някога се беше доверила, я бяха разочаровали по някакъв начин. Защо тази жена трябва да е различна?

— Къде е банята? — попита тя, защото изведнъж разбра, че й се пишка.

— Направо по коридора — посочи й пътя Лора. — Оставила съм ти там и хавлиена кърпа, ако искаш да вземеш душ. Ако ти трябва нещо друго от нещата там, използвай го.

Това беше то — първата й нощ на това чуждо място. Вървеше като насън надолу по коридора със семейни портрети по стените, а старите му дъски скърцаха под босите й стъпала. Жената я гледаше от вратата на спалнята с такава загриженост, все едно беше току-що прохождащо малко дете. Стомахът на момичето се присви от странно чувство, чувство, каквото никога не беше изпитвала досега — че за нея се грижат. Спомни си съня и изведнъж й се стори, че става безтегловна, като че ли отново полита.