Виктор О’Райли
Игрите на Палача (7)

Шеста глава

Ландроувърът на Фицдуейн прекоси мокрия Портлаоаз. Няколко мили по-нататък той спря до някакъв хотел, за да се поразтъпче и да се обади на Мъроу в Ирландия. Новината за второто обесване го разтърси и изпълни с лоши предчувствия. Спомни си, че е виждал Тони Хофман в съда. Приятелката на Руди беше призована да даде показания относно психическото му състояние. Но когато започнаха да й задават въпросите си, тя не беше в състояние да говори. Просто стоеше безмълвно с посивяло лице, а сълзите тихо се стичаха по бузите й. Следователят беше разбран човек и след като направи кратък и напразен опит да я разпита, я освободи. Още тогава Фицдуейн си помисли, че тя е вцепенена не само от мъка, но и от страх. След това бяха разпитвали друг, по-разговорлив свидетел и Хюго бе заличил от съзнанието си този инцидент.

Опита се да не мисли за гледката, която е представлявала — увиснала на въжето с полуоткъсната от тялото глава. Но така и не успя.

* * *

Пиер Данел, директорът на института „Дрейкър“, не беше в настроение. Това съвсем не бе нещо необичайно, тъй като човек като него, дори и при най-добро желание, не можеше да се нарече лъчезарен. Всъщност, думата мизантроп би била много по-близо до целта. Според студентите, той си беше просто кучи син.

Днес обаче Данел бе в особено лошо настроение, освен това беше и ядосан. Прочете училищния правилник още веднъж. В него, според желанието на самия Дрейкър, се включваха много точки, а за нещастие основателят бе толкова педантичен в излагането на своите нареждания, че за по-голяма прецизност те бяха изразени на френски, немски и английски.

Проблемът беше в дървото. Здравият разум подсказваше, че то трябва да бъде отсечено. Дърво, на което студентите имаха навика да се бесят, не беше от най-желаните неща в училищния двор. То би събуждало спомени и би се отразило зле на учебната работа. А можеше да изкуши и още някой да прави опити със синьо въже и малък скок. Данел потръпна при тази мисъл. Едно обесване бе трагедия. Две обесвания означаваха големи главоболия. Три обесвания вече дяволски щяха да объркат бюджета. Таксите за обучение в „Дрейкър“ съвсем не бяха ниски и липсата на три от тях щеше да се почувства осезателно.

Дървото трябваше да се махне, но от друга страна това бе невъзможно.

Фон Дрейкър така бе изпипал нещата, че поставяше своята малка горичка на първо място в завещанието си и изрично забраняваше по каквито и да било причини да се режат каквито и да било дървета в имението. Тази клауза бе повторена с още по-голяма категоричност, за да е сигурно, че управителите на „Фондацията за мир Фон Дрейкър“ са съвсем наясно за какво става дума и като проява на вярата на основателя й в човешката природа, това се обвързваше и с възнагражденията им. Данел бе съвсем наясно. Дори и вече в отвъдното, фон Дрейкър обичаше дърветата. Направо вбесяващо — да получаваш заповеди от мъртвец.

Директорът реши да пише на управителите в Базел. Нямаше начин да не разберат, че просто не можеше да се остави една живорастяща бесилка в района на училището.

Ще разберат, ама друг път. Ония празноглавци в Швейцария едва ли щяха да си рискуват издръжката за това, че някакъв си директор и то не от най-обичаните, щял да изпадне в неудобна ситуация. Той се напрегна да мисли и тогава му хрумна идея — блестяща и удивително проста. Произшествие — ето какво щеше да се случи на дървото — я светкавица да го изпепели, я горски пожар. Можеше да се появи скитник с електрически трион, а защо не и скаут — пироман. Възможностите бяха безчет.

Реши да се поразходи и огледа стария дъб, за да види какво може да се направи. Нахлузи ботушите си и си сложи непромокаеми дрехи. Валеше.

 

 

— В тази страна хората сякаш забравят, че има и месец март, като изключим деня на Св. Патрик — каза Килмара. — Ето, всички знаят, че има месец януари — тогава пристига първото извлечение от банковата ти сметка след Коледа и банката решава да ти спре кредита. Никой не забравя февруари и как би могъл, та той е Тулуз Лотрек на месеците и всички се втурват на ски със съпругата на другия. Всички обичат април — хората припкат напред-назад, създават потомство, берат нарциси и ядат шоколадови великденски яйца. Март обаче някак не се вмества в общата картина. Аз самият не съм убеден, че го обичам — това е месецът на студените локви, пък е и прекалено дълъг.

Той изключи компютъра и екранът потъмня. Някъде, където имаше климатична инсталация и нямаше прах, главният компютър продължи да следва подадените му инструкции, изпълнявайки всички задачи, за които бе предназначен. Килмара се тревожеше за хората си и за малката екскурзия на Фицдуейн до Швейцария. Обърна се към Гюнтер:

— Ти защо отиде във френския чуждестранен легион, а не в швейцарския караул във Ватикана? Заплащането е повече, униформите — по-красиви, а и никой не стреля по тебе, макар че в Рим всичко може да се случи.

— Не съм швейцарец, а и не съм ерген.

— Че какво общо има семейното ти положение?

— Ами, за да влезеш в швейцарския караул, първо трябва да си швейцарец, да си минал швейцарско военно обучение, да си католик, в добро здравословно състояние, да си под трийсет, да си висок най-малко метър и седемдесет и четири, да не си женен и да нямаш недостатъци на характера.

— Разбирам — каза Килмара.

* * *

Пиер, Данел реши, макар и твърде късно, че гаснещият следобед не е най-подходящото време да скиташ из разни гори. Май трябваше да остави малката си разходка за утре, колкото и ясно да беше, че проклетото дърво трябва да бъде премахнато възможно най-бързо.

По дяволите фон Дрейкър! Как е могъл да избере такова забутано място като западна Ирландия за идиотския си замък! Вярно, пейзажът бе впечатляващ, ако си падаш по коварни и странни местенца, обаче времето можеше да удави и слон. Когато ирландец ти казва, че утринта е мека и приятна, това означава, че няма да имаш нужда от акваланг да те предпазва от удавяне в дъжда.

Да оставим времето настрана, ако въобще е възможно да не се обръща внимание на времето в Ирландия, ами ирландците — странна пасмина, която дори не говори английски правилно. В ирландския думите почти никога не значат това, което значат на английски. Все имаше някакви нюанси и тънкости на значението, които често му се изплъзваха и за жалост това най-осезаемо се отразяваше на финансовото му състояние.

На всичкото отгоре, трябваше да плаща и издръжката, която му насадиха. Сети се и за майка си в Елзас. Като се замисли, реши, че май беше най-добре да си стои в Ирландия.

* * *

— Липсва ли ти понякога военният живот, Гюнтер? — попита Килмара. Помисли си, че в настроението, в което беше и точно в този час от деня ще е най-подходящо да изпуши една лула.

— Не съм убеден, че животът в Легиона може да се нарече така — отговори Гюнтер. — Заплащането беше съвсем мизерно.

— Нямах предвид времето в Легиона — каза Килмара, — а онова след него.

— Ами — каза Гюнтер, — сега не говорим за това.

— Просто питах дали ти липсва.

— Вече помъдрях полковник — каза немецът. — Преди воювах единствено за пари, но сега имам по-висши идеали. Воювам за демокрация и за пари.

За известно време Килмара бе погълнат от заниманието си с четчиците и с другите приспособления за чистене на лула. Не може да се каже, че пушенето на лула е бърза и лесна работа.

— И какво означава за тебе демокрацията? — попита той, след като редът отново бе възстановен.

— Свободата да печелиш повече пари — отговори Гюнтер с усмивка.

— Обичам убедените идеалисти — каза сухо полковникът. — Пиърс би се гордял с тебе.

— Кой е този Пиърс?

— Падрейг Пиърс — каза Килмара. — Ирландски герой, поет, романтик и мечтател. Бил е един от водачите на въстанието срещу британците през хиляда деветстотин и шестнадесета година, довело в крайна сметка до извоюването на независимостта през хиляда деветстотин двадесет и втора. Естествено, не доживял да види това. Предал се след някаква кървава схватка и бил изправен до стената и разстрелян. И не е бил само той.

— Романтиците и мечтателите обикновено ги разстрелват — отговори Гюнтер.

— Добър вечер — поздрави Фицдуейн още от коридора.

— Говорим за вълка… — каза Килмара.

* * *

Данел не искаше да признае дори и пред себе си, че се чувства неспокоен. Нямаше никаква причина един добре образован, рационално мислещ и с многостранни интереси човек от двадесети век да се поддава на такива чувства в местност, която му бе добре позната и се намираше на няколко крачки от дома му. И все пак, в тази гора имаше нещо особено, нещо потискащо.

Странно беше, че не се чуваха никакви птици и наоколо цареше пълна тишина. Шумът от стъпките му се поглъщаше от дебелата гниеща шума. Разбира се, че бе невероятно, но му се стори, че чува дори биенето на сърцето си.

От време на време прошумоляваше вероятно някое горско животно, лисица или язовец, но това не променяше потискащата тишина наоколо.

Данел съжали, че не е взел със себе си някой колега. Истина бе, че не се обичаше много с подчинените си, но понякога можеха и да свършат работа. При дадените обстоятелства компанията и на най-омразния от тях щеше да е добре дошла. Постепенно той осъзна какво представлява това чувство на безпокойство, което го бе обзело. Беше онази прастара човешка болест, която порази ли те веднъж, няма спасение — страхът!

В гората бе по-тъмно, отколкото предполагаше. Тези кратки и мрачни ирландски мартенски следобеди! Много му се искаше сега да е някъде далече на юг, някъде, където е топло, слънчево и сухо, особено да е сухо. Една дъждовна капка падна във врата му. Скоро и други я последваха. Стана му студено и потрепери. Това, което изпитваше, се бе променило. Вече не беше страх. Препъваше се в сумрака и настъпващата тъмнина, клони и храсти го шибаха и деряха тялото и лицето му. Чувството се засили и той го разпозна без усилие. Вече нямаше почти никакви съмнения за това. Бяха непогрешимите черти на абсолютната, всепоглъщаща, доминираща над разума сляпа паника.

Спря и се опита да се овладее. С голямо усилие на волята и с трепереща като на маларичен ръка извади носната си кърпа и бавно и внимателно изтри от лицето си студената пот, дъждовните капки и зацапаните следи от клоните. Това го успокои. Каза си, че е направо смешно и че няма никаква причина да изпитва този вцепеняващ ужас.

Продължи напред. Храсталаците станаха още по-гъсти, виещата се пътека се заизкачва нагоре. Осъзна, че е наближил стария дъб, проклетото дърво, което му причиняваше толкова тревоги. Дори не можа да изпита облекчение, защото кракът му се закачи за един стърчащ корен и той се просна във влажната шума. Изправи се бавно, сърцето му биеше до пръсване.

Внезапно до ноздрите му достигна такова зловоние, че дъхът му секна. Миришеше на мърша и на сяра — дъхът на ада.

Стори му се, че нещо свети зад стария дъб. Отначало си помисли, че това е някакъв отблясък от залязващото слънце, но после осъзна, че то отдавна се бе скрило. Светлината, някак си особена, непозната, идваше не от небето, а някъде отдолу. Прииска му се да се обърне и да избяга, но вместо това продължи да върви напред. Пристъпваше с бавни и неуверени крачки, като в транс.

Това, което видя зад дебелия ствол на дъба, бе повече, отколкото умът му можеше или искаше да възприеме. На полянката пред него имаше голям кръг, направен от камъни. Между камъните имаше зеленина и цветя. Във вътрешността на кръга цветята и камъните бяха подредени по такъв начин, че да образуват една огромна буква „А“, която го запълваше. В центъра му гореше огън, който бавно поглъщаше нещо, което някога е било живо същество. От разпрания корем се бяха изсипали жълтеникавите му вътрешности. Пламъците съскаха и хвърляха пръски с непоносима миризма.

Внезапно огънят припламна и се разнесе остро зловоние на сяра. Долните клони на дъба се озариха в здрача. Данел вдигна очи. Това бе последното нещо, което видя през живота си и то бе ужасяващо. През пушека на горящото месо той съзря рогатата глава на дявола.

Беше още в безсъзнание, когато го хвърлиха от края на скалата върху камъните и водите на Атлантика някъде долу.

 

 

Фицдуейн спа дълбоко и не сънува нищо. На сутринта се събуди отпочинал и в добро настроение.

След като Етен замина за студиото си, той си направи едно голямо кафе, опъна крака пред разпалената камина и започна да премисля известното до момента. Мислеше си, че ако някой обича да обръща камъни, то не трябва да забравя и какво може да изпълзи изпод тях. Доста хора често пренебрегваха това.

Започна с вчерашната си среща с Килмара. Резултатите от компютърната проверка навеждаха на мисълта, че „Дрейкър“ е нещо повече от смесено училище за деца на богати и влиятелни хора. От всичките шестдесет ученика — сега вече петдесет и осем — седемнадесет бяха класифицирани като „ВП“ според компютърната разпечатка на рейнджърите.

— Хората, работещи с компютри, обичат да се изразяват в битове и байтове — беше казал Килмара — и едно от предимствата на намесата ми в тяхната работа при сформирането на „Рейнджърите“ е, че успях да им посвия перките и да им помогна да си обогатят знанията по английски език. „ВП“ означава „възможно е покушение“. Не е нещо кой знае какво, но на теория означава, че трябва да се вземат някакви предохранителни мерки и много да се внимава при инциденти, в които са замесени хора с такъв знак след името си.

— Разкажи ми нещо повече! — помоли Фицдуейн.

— Май долавям събуждането на интерес, а Хюго — каза Килмара. — Успокой се момчето ми. Хиляди, а може би дори и повече са хората в Ирландия с „ВП“ — политици, бизнесмени, дипломати, английски титулувани глави и само компютърът и Бог знаят още кой.

— Добре, но защо и тези седемнайсет ученика?

— Виж, това няма нищо общо с факта, че учат в „Дрейкър“ — каза Килмара, — по-скоро е във връзка със семействата, произхода им и неща от този сорт. Един от седемнайсетте, например, е някакво саудитско емирче, а подобни величия с лопата да ги ринеш в „Дрейкър“. Има някакъв далечен братовчед на Кенеди, двете деца на италианския външен министър, синчето на японски автомобилен магнат… Предполагам, че схващаш положението.

— Ами Рудолф фон Графенлауб и Тони Хофман? Те как се вместват в общата картина? — попита Фицдуейн.

— Според нашия компютър — никак, но това все още не означава, че всичко около тях е чисто. Самата класификация е неточна — определянето на това кой може да е жертва на покушение или не, е просто въпрос на преценка. А и за да стане още по-объркано, в тероризма модата се мени — в даден период на прицел са политиците, после идват бизнесмените. Кой знае, може би следващата мишена ще са боклукчиите или бременните. И тук всичко се свежда до шоубизнес — важното е какво ще отразят средствата за информация.

— И какво друго правите за тъй наречените „ВП“, освен че им слагате букви след името?

— Ами, например, ако някой от тях се удави в градския басейн, пресушаваме го малко по-бързо и това като че ли е всичко. Цялата работа се свежда до това, че така правителството си плаща дължимото на медиите. С една дума, ето, ние сме взели всички предпазни мерки. По този начин ония от правителството си покриват задника в случай, че нещо се случи.

— Винаги ли си толкова циничен или някой ти е пресолил яденето? — попита Фицдуейн.

Килмара намали пламъка на запалката си, за да може да си разпали лулата. След като усилията му се увенчаха с успех, той стана и отиде до бялата дъска, монтирана на стената. Взе един маркер и започна да пише.

— Струва ти се странно, че правим само това, така ли? Е, виж тогава някои цифри! Не са съвсем точни, но дават достатъчно добра представа. Това се отнася и за останалите западноевропейски страни. Имаме около десет хиляди полицаи, които защитават около три милиона и половина население. Работата им е денонощна и освен защита от терористи включва и много други неща, така че ако трябва да се отделят повече от хиляда човека, това не само би затруднило доста изпълнението на всекидневните им задължения, но и би означавало да се съберат хора от цяла Ирландия. А в малките часове наличният персонал е още по-съкратен. Най-интересното в такива моменти е, че опазването на реда в страната лежи на плещите на около няколкостотин човека. Нека сега да съпоставим цифрите, които току-що ти съобщих с хората, чиито имена носят „ВП“. Имай предвид, че умишлено не включвам армията, за да са по-ясни нещата. Имаме над осем хиляди имена с добавката „ВП“, която, не забравяй, се прибавя само по приблизителна преценка. Ако си напишем домашното, сигурно ще трябва да утроим тази цифра. И така, за да се осигури надеждна охрана на един „ВП“, са необходими поне шест човека, а това означава най-малко четиридесет и осем хиляди обучени телохранители. А нямаме толкова хора, не можем да си го позволим, пък и не ни трябват чак толкова. Както вече ти казах, терористичните акции съвсем не са много, но достатъчно, за да създават работа на такива като Гюнтер и мене.

— Амин! — каза Гюнтер и затвори книгата „Мечо Пух“, която четеше. — Голяма книга! Няма секс, няма насилие. Ако живеех в гората на Мечо Пух, за мене нямаше да има работа.

— Млъквай и си сипи едно питие! — каза Килмара. — И нека да видим дали ще можем да разберем нещо от загадката, която нашите приятели от Висбаден ни изпратиха.

— Висбаден? — учуди се Фицдуейн. — Какво общо има Висбаден с това?

Полковникът дръпна най-горното чекмеджета бюрото си и извади служебния си автоматичен пистолет. Фицдуейн с облекчение видя, че предпазителят не е освободен.

Килмара махна с пистолета.

— Хората си мислят, че се борим с тероризма с това. А не е така — той го хвърли обратно и затвори рязко чекмеджето. — Разбира се, огнестрелното оръжие има своето място, но тайната е в разузнаването. Ключът към което в наши дни се нарича компютър.

Той обърна глава към немеца. — Ти му кажи Гюнтер, става въпрос за твоята Heimat^[1], а ти обичаш тези неща.

— Във Висбаден се намира главната квартира на ВКА или Bundeskriminalamt^[2] — каза Гюнтер. — Най-общо казано, ВКА е германският еквивалент на ЦРУ. Основното му задължение е борба с тероризма, а моята група ГСГ-9 влиза в действие, когато престъпниците са вече открити и локализирани. Досега ВКА много успешно се справя с преследването и залавянето на терористи, но една от тайните за този успех е компютърът във Висбаден — той се усмихна. — По-известен е като Комисаря.

— Доста внушително нещо — намеси се Килмара. — Бях там преди година-две. Представлява конструкция от стъкло и бетон, изградена на хълм, където навремето са били извършвани екзекуции. Обслужват го над три хиляди човека, а бюджетът му възлиза на стотици милиони германски марки. Там се записва не просто информация, а практически всичко — имена, описания, адреси, роднини, предци, приятелства и връзки, навици, предпочитана храна, сексуални особености, характерен говор — каквото ти дойде наум и което би имало и най-малкото значение при преследването.

— Дванадесет милиона файла, които непрекъснато се обновяват с постъпващата информация и броят им се увеличава — не без гордост каза Гюнтер.

„Значи хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година на Джордж Оруел е настъпила, а никой не забелязва“, помисли си Фицдуейн. Взе чашата с уиски, която Килмара му бе налял.

— Интересно наистина — каза той, — но какво общо има Комисарят с моето скромно разследване?

Килмара вдигна чашата си:

— Наздраве!

— Наздраве! — отговори Гюнтер със същия жест.

— Оле! — присъедини се Хюго кисело. Явно тук се играеше някаква игра.

Полковникът плъзна по бюрото една папка.

— Ето един от дванадесетте милиона файла — каза той, — малко преработен за твое улеснение.

Фицдуейн я вдигна. На етикета пишеше: „РУДОЛФ ФОН ГРАФЕНЛАУБ (ПОЧИНАЛ)“