Виктор О’Райли
Игрите на Палача (13)

Дванадесета глава

Фицдуейн явно бе от хората, които внимателно разглеждаха показаните им служебни карти или документи — нещо, което рядко се случваше. Мечката от опит знаеше, че повечето хора променяха отношението си само като им размахаш картата си и дори не я поглеждаха. В случая, тъй като бе добре запознат с подобен род документи, Фицдуейн прочете: „SICHERHEITS — UND KRIMINAL POLIZEI DER STADT BERN“^[1] и върна картата на собственика й.

— Криминалната полиция преди закуска ме разстройва — каза той.

Мечката бе озадачен:

— Но часът е девет, мислех, че вече сте закусили. Нямах намерение да ви притеснявам. Тук ставаме рано. Аз самият закусих преди два часа.

Фицдуейн го изгледа съчувствено:

— Всеки си има своите странности. Значи, вече сте огладнял, елате да ми правите компания.

Мечката не чака да го подканят втори път. Истината беше, че се бе запътил към „Беренграбен“, за да се подкрепи с малко кафе и сладки, но изведнъж осъзна, че хотелът на ирландеца му е на път.

— Как ме открихте? — попита Фицдуейн.

— По картата, която сте попълнили при регистрирането си в хотела. Тези карти се събират от всички хотели и пансиони ежедневно и се пращат при нас в Управлението.

— Ами ако бях отседнал при приятели?

— Пак щях да ви открия, но не толкова бързо — каза Мечката разсеяно, тъй като вниманието му бе заето с друго — мажеше кифличка с масло и мед. Фицдуейн му се възхити — Мечката притежаваше завидно чувство за хармония. Той огледа критично резултата и доволен от видяното започна да дъвче.

— На какво дължа тази чест? — попита Фицдуейн и направи знак да донесат още кифли.

— Вашият приятел, полковник Килмара, познава моя началник. Знаеше, че ще идвате в Берн и вероятно ще имате нужда някой да ви помогне да се ориентирате. Не ви ли каза?

— Май ми спомена, но ей така, между другото. Даде ми името и номера на майор Бюисо и каза да му звънна.

— Бюизар, Макс Бюизар — поправи го Мечката. — Той е шеф на Крипо, тоест началник на Криминалната полиция, аз съм му подчинен. Не е лош, но е много зает и затова ме помоли аз да ви поема вместо него. Изпраща ви сърдечните си поздрави и се надява да се срещнете, преди да отпътувате — усмихна се — неофициално, разбира се.

Фицдуейн кимна:

— Разбирам. Благодарете му от мое име, но му предайте, че нямам намерение да стоя много в Берн.

— Жалко — каза Мечката. Обгърна с длани чашата си, сякаш за да си стопли ръцете. Вдигна я до устните си, но не отпи, а започна да духа. Очите му бяха проницателни. Попита почти небрежно.

— Господин Фицдуейн, кажете ми, какво точно търсите в Берн?

Фицдуейн се засмя.

— Сержант Рауфман, защо ми се струва, че сте наясно с отговора не по-зле от мен?

Мечката не каза нищо. Изглеждаше гузен. Сякаш изсумтя нещо, но Фицдуейн не беше съвсем сигурен, защото устата на полицая бе пълна. После каза:

— Знаете ли, веднъж задържах Руди фон Графенлауб.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно.

Мечката близна палеца си, който бе изцапан с малко мед. Лицето му, обикновено свъсено, грейна в усмивка.

— Добре, но само, ако първо вие ми разкажете всичко — започна да си тананика една стара бернска песен.

Фицдуейн се замисли. Мечката продължаваше да си тананика самодоволно.

— Защо не? — каза Фицдуейн и следвайки по-скоро интуицията си, му разказа всичко от начало до край. Чак се изненада от себе си, когато завърши.

Мечката бе опитен слушател. Беше се облегнал назад, от време на време кимаше или питаше нещо. Около тях масите се опразниха, започнаха приготовленията за обяда. По едно време Хюго поръча още кафе.

Като свърши разказа си зачака да чуе коментара на Мечката. Вместо това, той извади един тефтер от джоба си и започна да рисува, после показа рисунката на ирландеца. Представляваше буквата „А“, обградена от цветчета. — Нещо такова, нали? — Фицдуейн кимна.

— Да-а — каза Мечката и разказа за намереното тяло в река Ааре.

— Май не ми казвате всичко и като че ли няма да мога да се възползвам от тази информация официално. Какво има?

Сега бе ред на Мечката да разкрие повече отколкото възнамеряваше, но той също реши да се довери на инстинкта си и си призна за случая с германеца и за преместването си в отдела за дребни кражби. Изложи виждането си за възможностите, които тази работа предлагаше, в случай, че се действа обмислено, подхвърли приказката, дето две глави мислели по-добре от една и намекна за обединяването на официални и неофициални методи на действие.

Известно време и двамата не казаха нищо. После, все още изненадани от внезапното си съюзяване, те си стиснаха ръце.

— Значи, разбрахме се — каза Фицдуейн, — а сега, откъде мога да наема кола?

— Като тръгнеш по улицата от театъра нагоре, ще видиш офис на „HERZ“ — каза Мечката. — Ела, ще ти обясня как да стигнеш. Оттам е само на няколкостотин метра.

На излизане от ресторанта едва не се сблъскаха с момче на ролкови кънки. Тръгнаха нагоре по „Крамгасе“, минаха покрай още два фонтана. Беше горещ ден и те гледаха да вървят по сенките. Сградите бяха издадени напред над тротоара и образуваха нещо като тунел, където пешеходецът можеше да се скрие при нужда. Ресторанти и кафенета с изнесени столове и маси имаше почти по всички улици.

— Къде смяташ да ходиш?

— Иска ми се да разгледам околностите на Берн — каза Фицдуейн. — Може би първо ще отида до езерото Тун, а после ще се кача малко в планината.

— Карал ли си някога на сняг или лед? — попита Мечката. — Високо в планината пътищата са опасни. Ще ти трябват гуми за сняг. Аз самият използвам надгробни плочи.

— Какво?!

— Надгробни плочи — каза Мечката. — Държа натрошени надгробни плочи в багажника на колата. Имам един приятел, който се занимава с надписване на паметници. Хем не заемат много място, хем са тежки. С тях колата по-трудно поднася, когато е на лед.

— Добра идея — каза Фицдуейн без ентусиазъм. Малка тълпа от зяпачи чакаше около „Цитглогетурм“ — прочутият бернски градски часовник. Стрелките на украсения с орнаменти часовник показваха, че е почти обяд. Неочаквано статуите по него оживяха. Един петел изкукурига и започна да пляска с криле, шутът започна да дрънчи със звънчетата си. Петелът изкукурига отново и една след друга се появиха няколко мечки в различни одежди: първата носеше флейта и барабан, втората — сабя, следваше я рицар в броня, после три по-малки мечки и накрая една мечка с корона. Кронос обърна пясъчния часовник. Едно човече в златни доспехи и чукче удари камбаната. Лъвът кимна дванадесет пъти и петелът изкукурига за трети път.

Фицдуейн гледаше смаяно:

— Невероятно! — възкликна той.

Мечката му махна за довиждане и тръгна към „Марктгасе“, но след няколко крачки се обърна и извика:

— И не забравяй за надгробните плочи.

* * *

Дори и срещу кредитна карта на Американ Експрес, „HERZ“ не предлагаше надгробни плочи в багажниците на автомобилите си, така че Фицдуейн се задоволи и с един фолксваген голф с предно предаване.

Преди да напусне Берн, Фицдуейн провери дали в хотела няма оставени съобщения. Все още нямаше никаква вест от Графенлауб, но Фицдуейн бе решил да му даде още няколко дни преди да започне сам да разпитва тук-там. Обаче търсенето без подкрепата на адвоката можеше не само да не напредне, но и да спре дотук. Близките роднини и приятели можеха да се свържат бързо един с друг, и да разберат, че бащата на Руди е против каквото и да било разследване. Фицдуейн се съмняваше, че ще му бъдат от полза. Не беше никак обнадеждаващо, но тъй като изчакването бе най-добрата тактика, можеше да използва времето, разглеждайки забележителностите. В плана му имаше само едно изключение, близначката на Руди, Врени.

Засега, по неизвестни причини, Врени не си говореше с баща си. Беше напуснала изпълнения с удобства живот в Берн, беше се отчуждила от повечето си приятели и сега се опитваше да живее природосъобразен живот в една стара ферма в близост до малко село на име Хайлигеншвенди, което се намираше на възвишенията около Берн. Природосъобразен живот не означаваше да се обречеш на безбрачие. Както знаеше, тя споделяше живота в планината с двадесет и четири годишен ски инструктор — Петер Хааг. Според Ерика, Петер често кръшкаше, особено през ски сезона. „Това нещо си върви с работата му. Свежият въздух, енергията и натоварването, всичко това създава сексуално напрежение, пък и има толкова много привлекателни възможности то да бъде освободено, разбираш Хюго, нали?“, беше казала тя с ръка върху неговата.

Същата сутрин бе звъннал на Врени от хотела. Да, ще го приеме, ще го чака да пристигне следобед. Когото и да попита, ще му покаже как да стигне до фермата. Щрак. Държанието й по телефона можеше да бъде наречено и грубо, но Фицдуейн реши, че това не е от значение. Гласът й звучеше така, сякаш бе плакала.

* * *

Според картата на Фицдуейн село като Хайлигеншвенди не съществуваше. Провери и в другата си карта, но без успех и тъкмо започна да си мисли, че някой си прави лоша шега с него, момичето от офиса на „HERZ“ му се притече на помощ. Тя бе живяла в Тун, само на няколко километра от липсващото на картата село. Разгърна една голяма карта на Швейцария и триумфално огради с червено — Хайлигеншвенди.

Момичето от „HERZ“ не го бе излъгало за красотата на селото. Като напусна Тун и се заизкачва по криволичещия път, променящият се пейзаж бе зашеметяващ. Слънцето грееше в кристално синьото небе. А като се изкачи още по-нагоре, пред него се откри езерото.

Остави колата в селото. Къщата на Врени бе само на десетина минути път, а освен това го бяха предупредили, че ще му е по-лесно да отиде пеша. Щеше да е трудно да обърне колата, още повече при този сняг.

До къщата се намираше навесът за дърва. Между дъските на страничните стени имаше достатъчно разстояние, за да влиза въздух и изсушава дървата, които бяха нарязани на равни по дължина парчета и нацепени с вещина — нещо рядко срещано в Ирландия. Освен това бяха подредени така, че краищата им съвпадаха до сантиметър.

Къщата бе издигната насред склона на хълма и изглеждаше сякаш е на няколко века. Дървото се бе обезцветило от множеството сурови зими и знойни лета, които бе преживяло. От улука капеше вода от топящия се сняг.

Когато Врени отвори вратата, отвътре замириса на сладки с джинджифил. Като я видя, Фицдуейн се развълнува и за момент не можа да реагира. Приличаше много на Руди, но сякаш у нея имаше нещо по-различно. Изведнъж осъзна къде е разликата. Никога не беше виждал Руди жив. Врени излъчваше топлина, беше млада, хубава и жива. Бузата й бе изцапана с брашно.

Поднесе й цветята, които беше взел още от Берн. Тя се усмихна и му показа набрашнените си ръце.

— Хубаво е, че сте се сетили, но ги задръжте за момент, докато си измия ръцете. Пека курабийки-човечета за племенниците си по случай Великден.

До вратата бяха наредени обувки за навън и дървени чехли. По нейна молба Фицдуейн събу обувките си и обу така наречените huttenfinken, които тя му подаде. Дебелите чорапи с кожена подметка бяха избродирани с ярки цветове. Последва я през къщата до кухнята, където на всички стени имаше шкафове и рафтове. Никъде не се виждаше преработена храна. Имаше само връзки от изсушени билки, стъкленици е разноцветни зърна и бутилки със саморъчно направени надписи по тях. В единия ъгъл гореше печка с дърва. На дървената маса имаше няколко подноса с различни по форма курабийки, които бяха оставени да изстиват.

От кухнята тя го въведе в съседната стая. Минавайки през вратата, той забеляза, че печката бе свързана с каменна пейка на две нива, вградена в ъгъла на стаята. На ниския таван точно над нея имаше кръгла дупка, през която спокойно можеше да мине човек. Врени разбра какво бе привлякло вниманието му.

— Това е нещо като централна отоплителна система — каза тя. — Печката в кухнята може да стопли и тази стая чрез каменните скамейки. Освен това, ако искаме можем да отворим кръглия капак над скамейките и по този начин да се отоплява спалнята на горния етаж. Казва се шуст. Когато е студено, за да не минавам по външните стълби, махам капака и се качвам в спалнята.

Фицдуейн бе заинтригуван. В Ирландия по традиция се използваха романтичните, но неефективни камини. Врени го остави за малко сам, за да си довърши работата. Той постави ръка на горната скамейка. Беше приятно топло. Видя, че имаше система от капаци, посредством които можеше да се регулира топлината. Стаята беше уютна. И макар мебелите да не бяха много, тя имаше представителен вид. По средата стоеше дървена маса с четири стола. В ъгъла имаше ниско легло с много възглавници, за да изпълнява ролята на диван. Няколко възглавници за сядане бяха разхвърляни наоколо. Имаше и една чамова библиотечка. Никъде обаче не се виждаше електроника, така типична за съвременния живот като телевизор, радио, касетофон. Изключение правеше единствено телефонът, поставен на пода до дивана. Започна да разглежда книгите. Повечето от заглавията бяха на немски и той почти нищо не разбра, но ако се съдеше по символите и снимките по някои от тях, може би ставаше дума за нещо повече от интерес към ляво политическите течения. Имаше няколко книги за или от някой си Рудолф Щайнер. Името му се стори познато и като се замисли, се сети, че един немски наемник, когото бе срещал няколко пъти се казваше Ролф Щайнер. Не смяташе, че книгите са свързани по някакъв начин със същия човек.

— Антропософия — каза Врени. Държеше две чаши, от които се вдигаше пара. Подаде му едната и седна на една от възглавниците. Беше с широка памучна блуза и избелели дънки. Стъпалата й бяха боси.

— Познавате ли учението на Щайнер? — попита тя. — Рудолф Щайнер.

Фицдуейн поклати глава.

— Той е австриец, но през по-голямата част от живота си е работил главно в Швейцария. Антропософия е философията на живота, която той е разработил. Това означава познание, създадено от по-висшата същност в човека, за разлика от теософията, където познанието произхожда от Бога. Антропософията включва много неща.

— Какви например? — попита Фицдуейн.

— Наука, образование, архитектура, биодинамичния подход към селското стопанство и тъй нататък. Включва дори и художествената гимнастика. Една моя пралеля му е танцувала, боса в сутрешната роса, когато е била млада.

Фицдуейн се усмихна:

— Негова последователка ли си?

— В някои отношения. Особено ми допадат идеите му за фермерството. Методите, които използваме тук са природосъобразни, няма химикали или изкуствени торове. Вярно, работата е повече, но пък си струва, не мислите ли?

Фицдуейн отпиваше от горещата течност, която му бе дала. Беше с обезпокояващ жълто-кафяв цвят и леко нагарчаше.

— Мисля, че зависи от това на какво си свикнал.

— Харесва ли ви? — попита тя сочейки към чашата му. — Това е билков чай по моя рецепта.

Фицдуейн се усмихна:

— Тъкмо бях на път да обвиня Щайнер. Всяко нещо с такъв ужасен вкус сигурно ви се отразява добре.

Врени се засмя:

— Билковият ми чай е полезен за всичко. Лекува настинки, прочиства вътрешностите, увеличава сексуалното желание.

— Доколкото си спомням, това го наричаха змийско масло.

— Не знаете какво изпускате — каза Врени. — Искате ли да ви направя истинско кафе?

Докато тя приготвяше кафето, той продължи да разглежда книгите, но стоеше далече от Щайнер. На най-долната лавица, обърната с гръб и почти скрита от редиците енциклопедии, той разпозна една книга — „Парадокси“ от Хюго Фицдуейн. Като я отвори измежду страниците падна едно изсушено цвете и късче изписана хартия. Когато се опита да вдигне цветето, то се строши в ръката му. Късчето хартия бе карта за ски лифт. Книгата се бе отворила на снимката на полковник Шейн Килмара.

— Виждам, че имате книгата ми — извика той по посока на кухнята.

— Така ли? — учуди се тя. — Съжалявам, но не знаех, повечето от книгите са на Петер.

Върна я на мястото й точно както я беше намерил. В устата му още горчеше от чая.

* * *

В стаята имаше два прозореца. През единия се виждаше езерото Тун, което на дневна светлина бе яркосиньо. Вторият прозорец беше на другата стена и гледаше към малък обор на около петдесет метра от къщата.

У Врени имаше нещо необичайно, нещо, което още не можеше да разбере. На пръв поглед тя беше спокойна, уверена в себе си и даже толкова самоуверена, че човек лесно забравяше, че е само на двадесет. От цялото й същество струеше някаква вещина, нещо, което често бе срещал у младите на бойното поле, където, за да оцелееш, първо трябваше да достигнеш зрелост. Беше по-скоро липсата на илюзии и изгубена невинност, отколкото способността да оценява нещата, което идваше с пълната зрялост. Това най-вече личеше по очите й.

В контраст с увереността и независимостта й обаче, у нея се долавяше и нещо друго. Фицдуейн можеше да усети едно стаено чувство на страх, тъга, самотност, една необходимост от някого, с когото да споделя мислите си, който да я разбира и помага. Изглеждаше така, като че ли искаше да каже нещо, но се страхуваше да го направи.

Заедно с кафето тя му даде и една малка чаша, която напълни с почти безцветна течност. В бутилката плаваше някакъв плод, който той не можа да разпознае. Внимателно я опита, но вкусът й бе превъзходен. Беше домашно приготвена алкохолна напитка, направена от плодовете, растящи във фермата.

— Имаме си казан в селото — каза тя. — Можем да правим по пет литра на човек за година, без да плащаме такса, както и по един литър за всяка крава. Използвало се е като лекарство за крави. Сега кравите рядко виждат своя дял.

— А какво мисли господин Щайнер по въпроса? — попита Фицдуейн.

Тя отметна глава назад и отново се засмя. За момент стаената тъга изчезна. Пред него стоеше младо, красиво и безгрижно момиче, на което тепърва животът предстоеше.

Навън притъмня и отново стана студено. Помогна й да донесе дърва от навеса пред къщата и потрепери от вечерния хлад. Тя го разведе из къщата. Изкачиха се през кръглия отвор до голямата спалня. Там нямаше мебели, ако не се брои ниското грубо двойно легло, покрито с овча кожа и един стар гардероб с дърворезба. На две дървени окачалки на стената висеше пушка. Врени проследи погледа му.

— На Петер е — каза тя.

Фицдуейн кимна.

— Тази ферма е негова, но него често го няма. Не зная кога ще се върне — тук му е скучно.

— И вие съвсем случайно нямате негова снимка, нали?

Врени поклати глава и каза:

— Не. Той не обича да го снимат. Има и такива хора — тя се усмихна. — Смятат, че така им крадат душата.

Съседната на спалнята стая бе нещо като работилница. Имаше купища ски екипировка. Няколко дъски от облицовката липсваха.

— Дървесни червеи — каза тя, — дъските трябва да се подменят.

— Защо не използвате спрей?

— Пак химикали — каза тя. — Не е това начинът — така ние убиваме природата.

— Разбрах, че една от многото дейности на баща ви е и участието в управлението на голяма химическа компания — каза Фицдуейн.

Врени го погледна:

— Малко хора го знаят. Информиран сте добре.

Фицдуейн сви рамене. Той се прокле на ум, че прекъсна насоката на разговора тъкмо когато тя бе започнала да разговаря по-свободно.

— Има много неща, които баща ми е правил и продължава да прави и които не ми допадат — каза тя. — Той поддържа система, която не е добре устроена. Преструва се, че води достоен живот, че е виден гражданин в общността, че поддържа справедливи каузи и че е модел за останалите. Всичко това обаче е една огромна лъжа. Той и още няколкостотин други като него на високи постове в деловите кръгове, политиката, армията и банките използват така наречената демокрация за собствените си егоистични цели. Те контролират пресата, действат в съюз с профсъюзите, а хората страдат. Навсякъде по света хората страдат.

Внезапно настроението й се смени, тя сграбчи ръката му и игриво го дръпна към вратата.

— Имам изненада за теб.

Понеже къщата бе построена на склона на хълма, работилницата на втория етаж излизаше на една пътека, която завиваше към задната страна на къщата. Там, отделено от жилищните помещения, се съхраняваше сеното. В един ограден ъгъл се бяха сгушили няколко агънца. Когато вратата се отвори, те скочиха на крака и започнаха да мигат от светлината на електрическата крушка. Едно от агънцата бе по-малко от другите и имаше кафеникава пухкава козина. Врени се затича напред и го вдигна на ръце. То се сгуши в познатата топлина на гърдите й.

— Не е ли миличко? — каза тя. — Толкова е меко и обичливо. А е и само мое. Петер ми го даде. Майка му била умряла и аз го храних с биберон като бебе.

Врени стоеше прегърнала агънцето, на лицето й бе изписана обич за момент грижите й не съществуваха. Фицдуейн усещаше мириса на сено и мляко, чувстваше топлината на тялото й. Тя се приближи и му подаде агънцето. После вдигна глава и леко го целуна.

* * *

Като се върнаха в къщата, Врени се зае да приготвя вечерята от ориз, зеленчуци и билки. Ядоха в дневната на светлината на стара газена лампа и пиха червено домашно вино. След това тя направи кафе и поднесе шнапс. Явно тази вечер нямаше да отиде да нагледа кравите.

Врени седна на меката табуретка и започна да разказва за Руди:

— Когато бяхме малки, всичко беше просто. Мама бе още жива и живееха с татко. Бяхме щастливи. Да растеш в Берн беше хубаво. Винаги имаше какво да се прави: посещавахме училище и имахме много приятели, ходехме на танци и на пеене. През лятото плувахме, а през зимата карахме ски, шейни и кънки. През почивните дни, а понякога и за по-дълго време, отивахме до Ленк. Татко имаше една стара разнебитена хижа и двамата с Руди много я обичахме. Там един добър приятел ни научи да караме ски. Всяко лято той се качваше с кравите високо в планината. Понякога ходехме с него. Той като че ли никога не се уморяваше и ни учеше да разпознаваме различните видове диви цветя.

— Как се казва? — Фицдуейн се почувства като предател. Тя му се доверяваше и го приемаше за приятел, но все пак той бе дошъл тук, за да задава въпроси.

Но Врени бе потънала в спомени и отговори на въпроса му, без да се замисля:

— Оскар Шупбах, беше хубав мъж. Лицето му сякаш бе издялано от полиран махагон. Винаги имаше, загар. Непрекъснато беше навън, без значение дали беше зима или лято.

— Ходиш ли още до Ленк? — запита Фицдуейн.

— Не, не, никога повече няма да стъпя там — в гласа й имаше ожесточение. Тя се разплака, после избърса сълзите с опакото на ръката си. Седеше на една възглавница на пода, гърбът й беше опрян на друга. Краката й — протегнати напред, боса, с наведена глава. Изглеждаше на петнадесет. — Защо всичко се обърка? Защо? Бяхме толкова щастливи.

Фицдуейн погледна часовника си. Ставаше късно и тъй като не беше свикнал да кара на лед, обратният път към Берн щеше да му отнеме доста време.

Врени вдигна глава и прочете мислите му.

— Можеш да пренощуваш тук — каза тя, сочейки дивана. — Пътищата са вече заледени и се съмнявам, че ще можеш да се оправиш. Ще ми е приятно да останеш.

Фицдуейн погледна през прозореца, навън бе тъмно. Нямаше луна, наоколо не се виждаха светещи прозорци на други къщи, по пътя нямаше коли. Пусна пердето и се усмихна.

— Добре — каза той.

Врени отвори една от възглавниците за сядане и започна да ровичка. Накрая извади една здраво завързана малка кожена торбичка. Отвори я, извади една щипка от съдържанието и започна да си свива цигара. Погледна Фицдуейн.

— Трева — каза тя. — Искаш ли?

Фицдуейн поклати глава.

Тя се усмихна.

— Различни поколения.

Той не се опита да я оборва. Тя запали саморъчно направената си цигара, дръпна силно и задържа дима. Повтори процедурата още няколко пъти. В стаята се разнесе сладникав дим.

— Мм, така е добре.

Облегна се назад със затворени очи. От ноздрите й излизаше дим на тънки струйки. Известно време не каза нищо. Фицдуейн тихо отпиваше от шнапса си и чакаше.

— Толкова е лесно да се говори с теб — каза тя, — приятно даже. Ти си добър слушател — Фицдуейн се усмихна. — Сега ми се струва невероятно, но като малки гледахме татко със страхопочитание. С нас се държеше строго и малко безцеремонно, но го обичахме. Често пътуваше по работа или работеше до късно. Помня как мама все говореше колко много работи той. Знаехме, че през войната е бил герой, знаехме, че е адвокат. Знаехме, че се занимава с нещо, наречено „бизнес“, но нямахме представа какво означава това.

Мама беше идеалистка. Татко често й казваше, че е наивна. Тя също произхождаше от известно в Берн семейство, но не си заравяше главата в пясъка като повечето от тях. Тя искаше не само да запази привилегиите си и да живее в миналото. Искаше общественият живот в Швейцария да е по-добре устроен. Искаше справедливост за третия свят, а не съсипването му с високи лихви и продажби на оръжия и химикали, от които хората нямат нужда.

Странно, но в началото смятах, че татко споделя идеите й. Поне мама така казваше. Но придобивайки все повече известност, власт и влияние, той ставаше все по-консервативен и ограничен в светогледа си. Предполагам, че вече е имал какво да губи.

Аз и Руди да сме били на дванадесет или на тринадесет, когато забелязахме, че нещо между тях не върви както трябва. Не че нещо се беше случило. Просто отношенията им се промениха. Появи се някаква хладина между тях. Татко отсъстваше все по-често и все по-задълго. От работа се връщаше късно вечер, започнаха да се карат, нещо нормално при тези обстоятелства. Но дори и след всичко това откритието за съществуването на Ерика беше истински шок за мама. Тя се появи година преди да се разведат. Баща ми се ожени за нея веднага след развода.

Реакциите ни бяха различни. Марта — най-голямата, беше много близка с татко. Тя беше типичният затворен в себе си пубертет и от няколко години не се разбираха много добре с мама. При развода тя взе страната на татко и отиде да живее заедно с него и Ерика. Андреас се колебаеше. Беше много привързан към мама, но Ерика го очарова. Той наистина си падна по нея. Възбуждаше се само при мисълта, че е някъде наблизо.

Фицдуейн си спомни за собствената си реакция към сексапила на Ерика. Напълно влизаше в положението на Андреас.

— Аз и Руди бяхме най-привързани към мама. И двамата тежко преживяхме развода. Щастливите дни бяха свършили. Руди го понесе най-тежко. Той почти намрази татко и известно време не му говореше. Най-интересното бе, че не обвиняваше Ерика. По това време Руди беше на петнадесет и беше будно момче, но същевременно много нещастен, отчаян и изпълнен с гняв. Искаше да направи нещо, да си отмъсти по някакъв начин, да даде на татко урок. Вероятно и аз съм изпитвала подобни чувства, но не с такава сила. Руди започна да проучва живота на татко и същевременно да издирва хора, които бяха против системата и отричаха ценностите, които той защитаваше.

Това се превърна в мания. Започна да чете документите му, после стана по-дързък и направи фотокопия на някои от тях. Отначало не исках да се занимавам с това, но когато Руди ми даде да прочета някои работи, започнах да си задавам въпроси.

Фирмите, с които татко работеше или като директор на управителния съвет, или като юрисконсулт, са много големи. Искам да кажа, че взети заедно, вероятно дават работа на стотици хиляди хора по света. Общият им оборот се изчислява в милиарди. Открихме ужасни неща.

— По-точно? — попита Фицдуейн.

— Най-лошото се отнасяше за една фирма, наречена „Вейбон Холдингс“. Руди откри някакъв поверителен протокол, написан с почерка на татко. Вече не помня всичко, но представляваше преглед на всичките им кални номера години наред. Ставаше дума най-вече за подкупи и незаконна продажба на оръжие на държави от Африка и Близкия изток. Имаше и един транквилант, който произвеждаха, „VB-19“, за който се установило, че притежава сериозно странично действие в генетично отношение. Бе спрян от продажба в Щатите и в Европа, но с ново име и опаковка продължаваха да го продават в третия свят.

— Какво направи Руди с документите, които копира?

— Смяташе да ги задържи и да ги предостави на пресата, но не в Швейцария. Това вече ми дойде твърде много. Така щеше да бъде замесено цялото семейство, а ако го откриеха, Руди щеше да отиде в затвора. Нарушаването на търговската тайна се наказва със закон, предполагам, че знаете.

Фицдуейн кимна.

— Но не само аз се опитвах да убедя Руди да ги унищожи. По някакъв начин мама бе разбрала, че той се е сдобил с тях. Не искаше да излизат наяве. Тя много говори на Руди и накрая, макар и неохотно, той се съгласи да не ги публикува. Скоро след това мама се уби.

Руди бе много разстроен и отчаян. Започна да говори, че била убита от „Вейбон“, защото е видяла документите, аз обаче мисля, че самият той не си вярваше. Беше нещастен случай. Но той искаше да си го изкара на някого или на нещо. Не знам защо, но си мисля, че обвиняваше и себе си.

Фицдуейн си спомни какво бе чел за смъртта на майката на Руди. Клер фон Графенлауб се бе блъснала с поршето си в камион със спагети. Не приличаше много на убийство.

— Нещата, в които татко бе замесен, унищожаването на документите, смъртта на мама и новите му приятели тласнаха Руди по пътя на екстремизма. Започна да взима наркотици — не само марихуана, а и далеч по-силни. Върнахме се да живеем при татко, но през повечето време него все го нямаше. Те спряха да се карат и като че ли започнаха да се разбират, но всъщност Руди замисляше някакво отмъщение. Вече не беше сам. Явно действаше под нечие влияние.

Сприятели се с няколко човека, близки на АКО^[2]. Те искаха да разрушат с революция както швейцарската, така и цялата капиталистическа система. В голямата си част всичко беше само приказки, но ръководителите им се занимаваха с кражби на оръжие, с което снабдяваха терористите. Правеха го по поръчка. Автомати, револвери, гранати, противотанкови мини. Имаха връзки с терористите на Бадер — Майнхоф, с Карлос, баските и с други екстремистки групи. Групата, която крадеше оръжие, бе заловена и лидерите вкарани в затвора преди Руди да се присъедини към тях. Все още имаше много симпатизанти, които се бяха изплъзнали. За някои от тях полицията знаеше и ги следеше.

— Искаш да кажеш, че Руди не беше пряко замесен с тях?

— Бил е по-скоро нещо като последовател, който е премахнат.

Врени се усмихна.

— Не е съвсем точно, но в общи линии е вярно.

— А каква е твоята роля? — попита Фицдуейн.

Тя го погледна, после наведе глава и се загледа в пода с ръце, обвити около коленете.

— Предпочитам да съм Aussteiger, не искам на никого да причинявам болка — отговори тихо тя.

— А какво е Aussteiger? — попита Фицдуейн.

— Това, което на английски наричате отпаднал от класация.

Тя се прозя. Гласът й стана дрезгав от цигарите и от това, че й се доспа. Имаше още много неща, за които искаше да я пита, но те можеха да почакат. Съмняваше се, че на сутринта ще бъде така разговорлива, повечето хора сутрин бяха сдържани.

Чувстваше, че това, което чу, е вярно, но сякаш не беше цялата истина. Имаше и нещо друго, нещо, за което Врени вероятно не знаеше или знаеше твърде малко, Фицдуейн се прозя. Беше все още на етапа на предчувствията и догадките.

— Спи ми се — каза тя, — можем да продължим утре.

Тя стана от мястото си и коленичи пред него. Блузата й беше разкопчана и гърдите й се виждаха. Приближи лицето си до неговото. Усещаше дъха й и топлината на тялото й. Тя обви ръка около врата му и го погали. Целуна го, но той се дръпна. Ръката й се спусна до издутината на панталоните му и после се отдалечи.

— Ирландецо — прошепна тя като че ли по-скоро на себе си, — знаеш, че ще те убият, нали? — и изчезна през отвора на тавана. Фицдуейн се чувстваше толкова уморен, че не бе сигурен дали е чул добре последните й думи.

* * *

Събуди го лек шум. Стаята беше празна, газта свършваше и лампата хвърляше последни искри. Отначало видя само краката й, после и тъмния триъгълник, когато тя се спусна от нейната стая върху топлата каменна скамейка. Златната гривна на лявата й ръка проблесна от гаснещия пламък. После голото й тяло потъна в тъмнина. Чуваше приближаващите го стъпки. Тя тихо хлипаше. Почувства с ръката си мокрото й от плач лице. Мълчаливо я придърпа до себе си в леглото и я целуна нежно, както се целува дете. Държа я дълго в прегръдките си докато тя най-после заспа. Сълзите й мокреха страните му.

Първите, утринни лъчи, които се промъкваха през спуснатите завеси го завариха все още буден и замислен. Врени спеше до него, дишаше спокойно и дълбоко. Внимателно разкопча гривната й и я повдигна съвсем малко, колкото да види какво има под нея. На слабата светлина не можеше да различи много, но и това, което видя, му бе достатъчно. Нямаше татуировка. Врени се размърда, но не се събуди.

* * *

На закуска тя бе мълчалива и унила. Докато му правеше и поднасяше кафето дори не вдигна очи към него. За да наруши мълчанието, Фицдуейн я попита кой доставя млякото във фермата. Млякото наистина бе съвсем прясно и вдигаше пара.

Тя го погледна и леко се засмя.

— Петер се погрижи за това. Имаме си един съсед. Живее в селото, но краварникът му е близо до нашия. Редуваме се в доенето.

— Значи не си съвсем сама?

— Уили е много добър фермер, но е над шестдесетте. С твърди навици и не обича да говори много.

— Значи все пак си самотна тук.

— Да — каза тя, — съвсем самотна.

Врени поседя малко замислена и след това отиде да върши нещо в кухнята. Изведнъж, както бе застанала до мивката, започна да плаче. Един внезапен и силен изблик на насъбрани чувства.

Фицдуейн стана и отиде до нея. Обгърна раменете й, за да я успокои. Гърбът й бе стегнат като струна. Опита се да я прегърне, но тя нервно го отблъсна. Беше стиснала края на мивката и пръстите й бяха побелели от напрежението.

— Нямаш понятие в какво си се забъркал — каза тя. — Глупаво беше, че ти наприказвах толкова неща. Това изобщо не е твоя работа, а и всичко е много по-сложно. Няма нищо общо с теб.

Той понечи да каже нещо, но в този момент тя рязко се обърна към него с изкривено от страх и яд лице и му изкрещя:

— Идиот такъв, не разбираш ли, че вече е много късно. Нещата са отишли твърде далеч. Аз не мога да се върна назад и никой вече не може да ми помогне. Никой!

Врени изхвръкна от кухнята, затръшвайки вратата след себе си. Един пакет с ориз, поставен на лавицата, тупна тежко на пода. Чу се как телефонът звъни и как, Врени вдигна слушалката. Не говори много. Веднъж, когато повиши глас, той долови една дума, която се повтори няколко пъти. Звучеше като „ней“ — на швейцарско-германски диалект това означаваше — не. Фицдуейн се върна на масата, за да довърши закуската си.

След няколко минути Врени отново влезе в кухнята. Лицето и бе посивяло. Думите едва излизаха от устата й.

— По-добре е да си вървиш — каза тя. — Още сега.

В ръката си стискаше малко пакетче. Беше увито в хартия и имаше размер колкото чаша за чай. Приближи устни до бузата му и го целуна.

— Благодаря, че опита — каза тя, — но вече е твърде късно — тя се обърна и излезе от стаята. Докато му говореше почти не го гледаше. Лицето й бе покрито със сълзи, Фицдуейн знаеше, че е безсмислено да я разпитва повече.

Върна се пеш до Хайлигеншвенди. Снегът и калта бяха замръзнали през нощта и сега се трошаха под краката му. Сняг имаше и по планинския път, така че караше бавно и много внимателно. Често гледаше в огледалцето и се наслаждаваше на гледките наоколо. Веднъж извади фотоапарата си с монтиран телеобектив и направи няколко снимки на виещия се път и на самотния мотоциклетист, демонстриращ великолепната си езда по пътя. Той щом видя фотоапарата, ускори и не отговори на приятелското помахване на ирландеца.

Фицдуейн обядва в „Интерлакен“ и, държейки се като обикновен турист, спокойно се върна в Берн. Когато в покрайнините на града мотоциклетистът изчезна от пътя, Фицдуейн почти съжали за това. Нямаше да е зле да бе разбрал кой го следи. Започна да съжалява, че остави кевларената си защитна жилетка в Ирландия. Оказа се, че Швейцария е доста по различна от това, което бе очаквал.

Помисли си, че поне можеше да си купи пистолет.