Виктор О’Райли
Игрите на Палача (5)

Четвърта глава

Хотел „Джурис“ в Дъблин не изглеждаше нищо повече от президентска резиденция на новообразуваща се нация. Това, което бе останало от стария хотел, бе единствено барът от Викторианската епоха, изработен от мрамор, махагон и пиринч, който загрижени швейцарски банкери бяха пренесли от Цюрих в памет на Джеймс Джойс.

Фицдуейн си проправи път между членовете на гостуваща японска делегация, настани се на бара и си поръча един „Джеймсън“. Докато гледаше как се топи ледът и мислеше за живота, смъртта и преследването на щастието, дойде Гюнтер. Той имаше бебешко лице и от пръв поглед човек не забелязваше масивната му физика. Отблизо бръчките му личаха, но пак изглеждаше стегнат и здрав.

През стъклената врата влязоха сватбари. Булката бе пристегната в пластове ръчно тъкан бял плат. Придружаваше я или главният сервитьор, или младоженецът — трудно бе да се определи кой от двамата. Шлейфът й се плъзна в декоративното езеро и започна да потъва. Фицдуейн си помисли, че по това време на годината ирландците рядко правят сватби, но когато се загледа в пълната талия на булката, разбра защо този е сега.

Придружителят на булката извади шлейфа й и с вещина го изцеди в малкия фонтан. Направи го така, сякаш бе част от церемонията. В противен случай човек би помислил, че работата му е да извива вратовете на пилета. Сега, следвайки булката в брачния живот, шлейфът приличаше на мокра пелена. Фицдуейн не се замисли върху символичното значение на сцената и довърши питието си.

— Хей, Гюнтер, започваш да губиш от бебешката си закръгленост. Или работиш здравата, или играеш твърде много.

— По-скоро е от климата, пък и остарявам. Май почвам да ръждясвам.

Говореше с подчертан немски акцент, примесен и с ирландски. Живееше в Ирландия от доста време. Правителството го бе наело от „ГСГ-9“, западногерманските сили за борба с тероризма и, кой знае как, бе останал тук.

— Да не би в Германия да не вали?

— Само когато е необходимо — отговори Гюнтер. — Ние сме нация на реда.

— Полковникът ще дойде ли? — попита Фицдуейн и потупа чантата, която събеседникът носеше през рамо, повдигна я, опитвайки се да разбере какво оръжие има в нея. Май беше марка „Хеклер и Кох“ — немците обичаха да използват неща, произведени в Германия, а те бяха наистина от класа, със сгъваем приклад и доколкото познаваше Килмара, малко вероятно бе да е деветмилиметров. Имаше предубеденост към този калибър, който според него не притежаваше ударна сила. — Модел трийсет и три?

Гюнтер се усмихна и кимна.

— Личи си, че си във форма. Много добре. Полковникът е горе. Ще обядвате в стаята. Така е по-разумно в днешно време.

Излязоха от бара, минаха по коридора със стъклените стени, качиха се в асансьора и на последния етаж слязоха. Гюнтер кимна на двама цивилни от охраната и отключи вратата. Вътре имаше още двама мъже с готови за стрелба автомати. Немецът вкара Фицдуейн в съседната стая.

Полковник Шейн Килмара, съветник по сигурността на Таойсийч (ирландския премиер) и главнокомандващ на отряда със специално предназначение — части за борба с тероризма — стана от мястото си, за да го поздрави. На маса отстрани бе сервиран обядът.

— Не знаех, че пушената сьомга се нуждае от такава охрана — каза Фицдуейн.

— По-скоро тези, за които е предназначена — отговори Килмара.

Всеки път, щом своенравният ирландски климат и типичното келтско мислене на голяма част от хората започваха да го потискат, на Килмара му стигаше само да си спомни как бе стигнал до днешното си положение и по тялото му се разливаше тръпка на удовлетворение от живота. В Конго той бе доказал качествата си на първокласен военен тактик. Спасяването на над седемстотин заложници в Конина бе възхвалявано от пресата като пример за целесъобразна инициатива, но под повърхността прозираше и политическа нотка. При завръщането си в студената и дъждовна Ирландия полковникът бе изправен пред военен трибунал и признат за виновен. Той не оспори решението. Бе действал на своя глава в нарушение на заповедта и осемнайсет от хората му бяха убити. От друга страна обаче, операцията бе разглеждана като неоспорим успех. Над седемстотин живота бяха спасени, обществеността по цял свят бе в негова защита. Затова той се противопостави по принцип срещу необходимостта от повдигане на обвинение. Не малко хора, включително и военните, които го съдеха, споделяха неговата гледна точка, но при свикването на съда призоваването му по делото бе неизбежно. Не и присъдата, обаче. Тя можеше да бъде позорно уволнение и затвор, а дори и най-тежкото наказание. Но съдиите показаха виждането си, че институция, която води такова дело, е неправомерна и носи политическа мотивировка, като отсъдиха в полза на най-малкото наказание — строго порицание.

Килмара можеше да остане като действащ военен, понеже много от колегите му гледаха на наказанието като на формалност, ако не се бе случило и другото. Под предлог за икономически съображения, елитният въздушен батальон, който той бе създал и обучил до съвършенство, бе разформирован.

Макар да бе обявено, че както изправянето му пред трибунала, така и разформироването на батальона са решения на началника на личния състав и подчинените му от чисто военно естество, Килмара бе наясно кой е бил инициаторът и доколко е във възможностите му да даде отпор. Направи преоценка на положението. Засега беше в неизгодна позиция. Нищо не можеше да направи.

— Противник му беше не кой да е, а самият Джоузеф Патрик Делани, министър на отбраната.

Когато връчи оставката си на разочарования началник „Личен състав“, Килмара каза: „Това беше политически процес.“. След два дни той напусна Ирландия.

Много хора от политическите върхове в страната не страдаха от напускането му. Беше известен с прямотата и безцеремонността в критиката си за условията във войската и бе доста популярен в печата. Военните му постижения го бяха превърнали в заплаха за мнозина. Правителството в консервативна Ирландия не гледаше с добро око на промените. Бяха доволни, че са се отървали от един полковник с голяма уста и смятаха, че той никога няма да възвърне положението си. Вероятността да им се изпречи отново на пътя бе почти немислима.

За колегите му явната враждебност на министъра на отбраната спрямо Килмара не бе нищо повече от естественото неодобрение на консерватор към смел опонент, подхранвано и от оправданата завист за военния му успех — или поне така я разбираха. Донякъде бяха прави. Но истинската причина Джоузеф Патрик Делани да желае опозоряването на полковника бе далеч по-дълбока. Полковникът представляваше заплаха не само за професионалните му амбиции, а и за живота му, ако имаше възможност да съпостави някои факти.

С две думи, Делани бе предоставял информация за плановете и действията на ирландските части в Конго срещу значителни суми, вследствие на което някои от операциите на въздушния батальон бяха осуетени, част от хората бяха ранени, а други намериха смъртта си. Министърът не смяташе да става предател. Просто бе поставил амбициите си над всичко, а обстоятелствата бяха свършили останалото. Бе убеден, че полковникът подозира машинациите му, но по ирония на съдбата това не беше така. Неприкритото презрение на Килмара към него почиваше на типичното неодобрение на изпълнител към корумпиран управник с приспособенческо мислене.

След уволнението му от ирландската армия в средата на шестдесетте се смяташе, че Килмара завинаги е напуснал политическата върхушка. През седемдесетте обаче, призракът на тероризма започна да се промъква на сцената. Дотогава за него се говореше само в окупираната от Великобритания Северна Ирландия и в Европа, но насилието има склонност да се разпространява бързо, а границите явно не представляват сериозна пречка. Ирландското правителство демонстрираше загриженост в това отношение, но нещата коренно се промениха след убийството на посланик Еуърт Бигс.

През хиляда деветстотин седемдесет и шеста година Кристофър Еуърт Бигс — бивш служител на британското тайно разузнаване, автор на много трилъри, всичките забранени от ирландската цензура, човекът с черния монокъл — бе избран за посланик на Великобритания в Република Ирландия. Самото му назначаване на този пост бе доста противоречиво и бе неизбежно да не завърши без произшествия.

Сутринта на двадесет и първи юли Еуърт Бигс седна на задната седалка на своя 4,2-литров ягуар с шофьор. Трябваше да бъде откаран от резиденцията си в дъблинското предградие Сандифорд до британското посолство край Болсбридж. Ягуарът бе ескортиран от кола на Специалния отдел, в която имаше въоръжена охрана.

Няколкостотин метра преди резиденцията, колата на посланика мина върху капака на уличен канал, натъпкан със сто килограма гелигнит^[1]. Бомбата бе възпламенена дистанционно от около стотина метра. Ягуарът хвръкна във въздуха и се стовари с трясък в димящата дупка. Посланик Еуърт Бигс и секретарката му Джудит Кук загинаха на място.

Убийството потресе ирландското правителство. Коя щеше да бъде следващата жертва? Щяха ли британците да отвърнат на удара и срещу кого щяха да насочат отмъщението си? Положението не беше никак весело.

Ирландският кабинет свика спешно заседание, на което избраха специален комитет, чиято задача бе да направи преглед на националната служба за сигурност. Решиха да се назначи съветник по сигурността на Таойсийч. От само себе си се разбираше, че той трябва да е вещ по въпросите за потушаване на бунтове от национален и международен характер. Бяха направени дискретни проучвания по цяла Европа, Съединените щати и други още по-далечни места. Получиха се почти единодушни отговори. През последното десетилетие, работейки за най-ефективните сили за борба с тероризма на Запада Шейн, Килмара бе затвърдил и без това страховития си авторитет. Презрението му към бюрокрацията и към голяма част от политиците бе пословично. Кабинетът не бе кой знае колко очарован от този вариант, но все пак предпочетоха да се примирят с него, отколкото да бъдат разкъсани при бомбен атентат.

Полковникът постави твърди искания. Едното от тях бе подписването на ясен и безкомпромисен договор, а другото — значителен, според ирландските стандарти, бюджет. Три месеца след назначаването си по силата на сключения договор, Килмара създаде специална елитна част за борба с тероризма под името „рейнджърите“, така както се казваше и неговият отдавна разформирован елитен батальон. Тя наброяваше всичко на всичко шестдесет души. Някои идваха от войската или полицията. Голяма част от тях бяха участвали с Килмара в операцията в Конго. Други бяха извикани от чужди служби, като немската „ГСГ-9“ и френската „Жижен“. Имаше и няколко, за чието минало знаеше единствено полковникът.

Резултатите от действията на рейнджърите надминаха очакванията. Успехът им обаче не смекчи отношението към Килмара. Голяма част от политическата върхушка не го приемаше, а и много се страхуваха от него, но най-вече настоящият Таойсийч — някой си Джоузеф Патрик Делани.

Обичан или не, Килмара им бе необходим.

Обядваха само двамата. В началото на службата им в ирландската армия взаимоотношенията им бяха като между командир и подчинен, учител и ученик, но след преживяното в Конго и с времето те бяха станали приятели.

Сервираният студен бюфет бе чудесен. Виното беше от личните запаси на полковника и качеството му доказваше, че той добре използва връзките си във Франция. Приключиха с ирландско кафе. Говориха за миналото, после обсъдиха и сегашното положение на нещата. По взаимно съгласие по време на обяда не споменаха за обесването.

Килмара запали лулата си.

— Мм, животът не бил чак толкова лош — каза той, — дори и в страна като нашата, въпреки разочарованията, предателствата, грешките и всичко останало. Тук е моят дом, пък и ние сме млада нация.

Фицдуейн се усмихна:

— Струва ли ми се или наистина долавям някаква благост в гласа ти? Или, ако позволиш, самодоволство?

Килмара изръмжа:

— Може и така да изглежда, но всъщност не е вярно. Остави това. Кажи ми сега за Рудолф фон Графенлауб.

Фицдуейн му разказа всичко, а полковникът слушаше, без да го прекъсва. Бе заинтригуван защо смъртта на един непознат е потресла приятеля му.

— Вярно, че това не е най-приятното нещо, с което човек може да започне деня — каза той, — но ти не се срещаш за първи път със смъртта. За една седмица при твоята работа виждаш повече трупове, отколкото други виждат през целия си живот. Не искам да бъда груб или безчувствен, но какво значение има един труп в повече, или по-малко? Ти не познаваш убития, нито приятелите или близките му, а и не си го убил ти — той погледна Фицдуейн, — нали?

Хюго се усмихна и поклати глава:

— Не, поне доколкото си спомням.

— Добре тогава, какъв е проблемът? Умират хора, това е част от системата. Или, както го наричат, естественият ред на нещата. Какво означава смъртта на Руди фон Графенлауб за тебе? — Фицдуейн се опита да събере мислите си. Килмара продължи: — Разбира се, че ще ти помогна, но съм много любопитен какво е обяснението ти за това твое на пръв поглед мистериозно подозрение.

Хюго се засмя.

— Не мога да посоча нито една основателна причина — каза той, — по-скоро е някакво усещане за нещо нередно.

— Ти, с твоите инстинкти — каза Килмара. — Какво точно си намислил?

Фицдуейн прегледа записките си.

— Ще ми се да поговоря с лекаря, който извърши аутопсията на трупа. Районният патолог бе заминал на някаква конференция, а Харбисън беше зает. От Корк дойде някой си доктор Бъкли.

— Познавам го — каза Килмара, — дребен мъж с прошарени коси. Идва от западен Корк. Сега е на работа в Южната болница.

— Същият — кимна Фицдуейн.

— Добър човек и отличен специалист, но по отношение на работата си е разговорлив като мида, освен ако не е крайно наложително.

— Ти поемаш щафетата. Опитах се да изкопча нещо, но ударих на камък. Беше любезен, но категоричен в отказа си.

— Да, хората от западен Корк имат чар. Това върви с пейзажа. Ще видя какво мога да направя. Друго?

— Искам копия от всички доклади за случая от полицията, съдебния лекар, следователя. С една дума — всичко! — каза Фицдуейн.

— Да се предоставят такива неща на цивилни е не само нередно, но и незаконно. Добре, ще ги имаш.

— Освен това ми трябва нещо като препоръчително писмо за властите в Берн. Рудолф фон Графенлауб е от там. В този град живеят родителите и приятелите му. Ще ми се да прескоча и да им задам няколко въпроса. А не ми се иска да бъда любезно отпратен от страната на втория ден.

Килмара се усмихна:

— Ще трябва да измислим нещо.

— И накрая, какво знаеш за института „Дрейкър“? — попита Фицдуейн. — Нямам предвид дали имаш проспект на училището.

— Знаех си, че ще стигнеш и до това — каза полковникът. — Но сега е мой ред да те попитам нещо. Знаеш ли поне какво търсиш?

Фицдуейн се усмихна и каза:

— Не, но се надявам да разбера, когато го открия.

За известно време никой не каза нищо. Килмара стана, протегна се и се приближи до прозореца. Надникна през щорите.

— Навън не е чак толкова ужасно, само пръска. Какво ще кажеш за една разходка в „Хърбърт парк“?

— Сега е зима, март е и е студено — каза Фицдуейн, но действията опровергаваха думите му, обличаше все още влажното си палто. — Освен това няма и цветя — добави той.

— Цветя винаги има — отговори Килмара.

Извървяха краткото разстояние до Хърбърт парк и навлязоха в пустеещите земи. Четиримата човека от охраната се приближиха, но все пак бяха на достатъчно разстояние, за да не чуват разговора. Стояха нащрек. Денят сивееше, а околните храсти бяха добро прикритие за евентуален нападател. Не беше типично за полковника да остава толкова дълго на необезопасено място. Трябваха им още хора. Шефът на телохранителите се обади да им изпратят подкрепления. Питаше се за какво ли толкова си говорят двамата мъже. Надяваше се дъждът да се усили, за да се приберат в сградата, където можеха да ги охраняват по-сигурно. Разговорът бе на тема тероризъм.

— Вземи например нашите местни юнаци — каза Килмара. — Преследваме ги, затваряме ги и от време на време ги убиваме, и все пак донякъде ги разбирам, особено „Провокаторите“ или някои от другите, отцепили се от ИРА. Те се борят за обединяването на Ирландия. Искат да изгонят британците от северната част.

— Как? Като възпламеняват бомби на улици, гъмжащи от хора, като осакатяват невинни мъже, жени и деца, или като убиват полицаи пред семействата им? — прекъсна го Фицдуейн.

— Знам, знам — каза Килмара, — не съм тръгнал да защитавам ИРА. Това, което искам да кажа, е, че разбирам мотивите им.

Пресякоха пътя и тръгнаха към тенис кортовете. Под краката им тревата бе хлъзгава, но никой от тях не обърна внимание.

— По същия начин разбирам другите националистически терористични организации като ЕТА или различните палестински групировки, а Бог ми е свидетел — те са достатъчно. В същото време ми е много трудно да схвана мотивите на тези, които наричам европейски терористи: хората на Бадер и Майнхоф или, както самите те се наричат, „Фракция на червената армия“, „Аксион директ“, или банди като италианските „Червени бригади“. Какво по дяволите целят? Повечето от членовете им са от богати семейства. Обикновено са хора с образование, а някои от тях не с какво да е. Нямат финансови проблеми. Нямат националистични цели. Нямат и някаква цялостна политическа философия. Но грабят, отвличат, осакатяват, убиват. И с каква цел? Защо?

— Накъде биеш?

Килмара спря и се обърна с лице към Фицдуейн. Поклати глава.

— Проклет да съм, ако знам. Просто имам чувството, че нещо се готви. Седим си на нашия влажен малък остров, росата разяжда мозъците ни и смятаме, че единственото, за което трябва да се тревожим, е ИРА. Струва ми се, че нещата не са чак толкова прости. Нямам предвид комунизма, той така или иначе се самоунищожава. В западните демокрации обаче положението съвсем не е розово. Някаква гангрена е поразила ценностите ни и това създава терористи като „Фракция на червената армия“. Започвам да надушвам нещо такова и тук.

Те продължиха да вървят. За облекчение на шефа на охраната небесата се отвориха и дъждът заплющя. Полковникът и неговият гост се насочиха към една от колите.

— Това някакъв инстинкт ли е или е нещо по-сериозно? — попита Фицдуейн. — Научна дискусия ли водим или разговорът ни има нещо общо с това, с което съм се захванал.

— Не е научен спор — отговори Килмара. — Това е просто информация, събрана оттук-оттам, изтичаща от докладите на разузнаването и от предварителното разследване. Смущаващо е наличието на факти, които не би трябвало да съществуват. Това е нещо като червея в ябълката — инстинкт на човек, който отдавна е в играта. А що се отнася до това дали засяга и твоя случай, не виждам как, но кой знае? Самоубийството е резултат на отчуждението. Има и други начини да покажеш на другите, че ти е писнало. А в нашето общество има от какво да му писне на човек.

Когато приближиха колата, полковникът спря. Небето бе забулено в облаци, отекна гръм. Валеше като из ведро. Проблесна светкавица и за миг озари лицето му. Той понечи да каже нещо, после се отказа. Върна се на темата на разговора им.

— В съвременна Ирландия, пък и в целия западен капиталистически свят, прогресът се разбира като откриване на поредния нов комплекс магазини или като нов вид видеомагнетофон. Нещата не са толкова прости. Животът не може да бъде чак толкова празен.

Фицдуейн го погледна.

— Имам деца — каза Килмара — и знам, че това, което виждам в кристалната топка, никак не ми се нрави.

Върнаха се до хотела, изсушиха се и за да се стоплят си наляха по едно питие. Отпиваха мълчаливо. Парното както винаги беше силно и от палтата и шапките им, проснати върху радиаторите в стаята, миришеше на спарено.

— Чудя се в какво си се забъркал този път, Хюго — каза Килмара, — ти с твоите идиотски предчувствия — разклати чашата си. — Я ми кажи — продължи той, — още ли те наричат „ирландският самурай“?

— Понякога. Средствата за информация го изровиха отнякъде и го използват за по-интересно.

— Ясно, ама добре ти пасва. Ти с твоите идеали, с твоите разбирания, бойни умения и наследството, което си получил, все се стремиш да служиш на някаква световна кауза и се чудиш за чие право да се бориш.

— Самото понятие „самурай“ означава боец, който е вече на служба, има господар, на когото да служи и положение в обществото, както рицаря при феодализма, който е подчинен на господаря си, но избира сам пътя — каза Фицдуейн.

— Е — каза Килмара, — ти със сигурност си избрал пътя си, макар и той да не води до никъде. А що се отнася до това пред кого трябва да отговаряш, това наистина е интересно — усмихна се той.

Навън бурята се засилваше. Дъждът барабанеше по стъклата. Светкавици прорязваха небето.

— Време само за размисъл — каза Фицдуейн, — стига да можеш да си го позволиш.

 

 

След петнадесет минути Килмара получи телефонна връзка с Корк. Дребен мъж с прошарена коса и рибарски тен бе извикан на телефона от лабораторния техник. Беше със зелени операционни дрехи, гумена престилка и бели ботуши, опръскани с кръв.

— Майкъл — каза Килмара, след като си размениха задължителните любезности, — искам за малко да престанеш с рязането на ирландски черепи с електрическия си трион в безплодни опити да откриеш някакво сиво вещество, за да мога да ти уредя вечеря с един мой приятел, който иска да си поприказвате малко.

— За какво ще си приказваме? — попита дребният мъж. Чуваше как от разрязаното тяло се стичаха капки в металната кофа под него.

— Обесеният от Берн.

— Ясно — каза лекарят, — а кой ще плаща вечерята?

— Смяташ ли, че това е уместен въпрос, когато става дума за приятели?

— Да — каза дребният мъж.

— Компанията.

— Ами добре, много мило от твоя страна, Шейн. Нека бъде в „Арбатъс“.

Дребничкият мъж реши, че преди да се върне при трупа може да изпие един хубав чай.

Килмара телефонира в Швейцария.

* * *

Фицдуейн се киснеше във ваната и гледаше как жълтото му пластмасово пате се поклаща в сапунената вода. Душовете имаха един голям недостатък: нямаше къде да пуснеш патето си да плува.

През полуотворената врата се долавяше музиката на Шон О’Тиада.

Хюго не чу телефона. Мислеше за О’Тиада — един изключителен композитор, починал от алкохолизъм в разцвета на силите си, за Руди фон Графенлауб и за факта, че самоубийството, когато са намесени алкохолът и наркотиците, не е чак толкова рядко срещано явление в човешкото поведение. С тази разлика, че обесването е някак си по-драматично. Погледът му падна върху патето, което бе наполовина потънало. Изглежда пропускаше вода.

Чу смеха на Етен, която влезе и свали кърпата от затоплената окачалка.

— Обажда се Шейн. Пита дали имаш нещо против да оставиш за малко патето си и да поговориш с него.

Още с мокри ръце, Фицдуейн вдигна телефона. По косата му имаше пяна. Намали музиката и попита:

— Все още ли си жив?

— Голям шегаджия си, няма що — отговори Килмара. Беше влажна мартенска привечер и за да се прибере у дома, в Уест мийт, му трябваше повече от час. Беше раздразнителен и кисел. Май беше настинал.

— Има ли нещо ново — попита Фицдуейн — или просто се опитваш да ме измъкнеш от банята?

— Има — каза Килмара. — Докторът от Корк се съгласи, но ще трябва да отидеш там. Човекът от Берн каза, че туристите с добро държание са винаги добре дошли, въпреки че когато чу името Графенлауб, малко заекна. Що се отнася до мене, ако утре не съм на легло с остра пневмония, сутринта гледай да минеш към „Шрузбъри роуд“. Искам да си поговорим за живота и смъртта. Всичко ясно ли е?

— Отчасти — отговори Фицдуейн.

След три часа Килмара се чувстваше много по-добре.

Дървата пукаха в голямата камина. Омлет, доматена салата, малко сирене, червено вино — всичко това е особено приятно, ако е приготвено от французойка. От кухнята се чуваше бръмченето на кафемелачката.

Той се отпусна в стария кожен фотьойл. Децата се сгушиха недалеч от него. Бяха с еднакви пижами, както подобава на близнаци, и миришеха приятно на сапун, на шампоан и на току-що изкъпани шестгодишни малчугани. Когато виковете и протестите от сорта на: „ама, татко, нали няма да си лягаме, докато косите ни съвсем, ама съвсем не изсъхнат“ най-после затихнаха, той имаше възможност да поговори с Аделин. Както винаги, щом я погледнеше или помислеше за нея, чувстваше, че му е провървяло.

— Но, cheri, защо той иска да направи това? — попита Аделин. Пламъците от камината се отразяваха в чашата й с „Арманяк“ и тя се наслаждаваше на златистите отблясъци. — Защо Хюго се е захванал, след като няма нищо подозрително? Не виждам никакъв смисъл!

— Няма нищо подозрително според властите — каза Килмара, — но Хюго не е човек, който би се подвел толкова лесно. Важното е какво чувства, а той усеща нещо нередно.

— Значи чувство? Това ли е всичко?

— Не, мисля, че е нещо повече от чувство. Хюго сам по себе си е нещо като парадокс. Той е чувствителен, но може да бъде и много безпощаден. Точно това го отличава от другите. Неслучайно е прекарал голямата част от разумния си живот на бойното поле. В Конго, когато воювахме, той доказа, че владее до съвършенство изкуството на войната, независимо от това, че след като всичко свърши бе разяждан от угризения. Заснимането на военни действия бе компромисът, който направи със съвестта си. А сега е на прага на средната възраст — времето, когато човек прави преоценка на преживяното и му предстои да вземе решение как да продължи по-нататък. Подозирам, че чувства вина, задето е печелил прехраната си, снимайки страданията на хората и намирането на този труп току под носа му е било просто последната капка. Изглежда смята, че е в състояние да предотврати смъртта на други хора, ако открие причините, довели до тази.

— Мислиш ли, че от това ще излезе нещо? — попита Аделин. — Струва ми се, че много врати ще се затръшнат в лицето му. Хората не обичат да говорят за самоубийства. Особено пък близките на мъртвеца.

— Да — кимна Килмара, — по принцип си права, но не и когато става дума за Фицдуейн. Знаеш ли, той е някак по-особен, макар че, ако му кажеш това, ще се изсмее. Хората си развързват езика в негово присъствие, а той усеща неща, които другите не забелязват. Не е само чар. Ако вярвах в такива неща, бих го нарекъл „докоснат“.

— Какво пък е това „докоснат“? — сбърчи възмутено носле Аделин. Говореше перфектно английски и се гордееше с това, а ето, че сега Килмара бе използвал дума, която не знаеше.

Той се засмя:

— О, това си е съвсем нормална дума и тъй като си имаш работа с келти, не е зле да я научиш — от лавицата с книги зад себе си той измъкна речник. Започна да разлиства и намери думата.

— Ето, „докоснат“ означава „предопределен от съдбата, обречен, човек, който може да предсказва бъдещето и по-специално бедствия, леко смахнат, със свръхестествени качества.“.

Аделин потръпна и впери поглед в пламъка на камината.

— И това вярно ли е?

Килмара се усмихна и взе ръцете й в своите.

— Не е чак толкова ужасно, колкото изглежда. Пък е и късметлия, кучият му син.

Аделин се усмихна и не каза нищо. Когато след известно време се обърна към него, гласът й бе сериозен:

— Шейн, скъпи, помниш ли — веднъж ми разказа как е починала жената на Хюго, че са я убили, а той не е направил нищо, за да я спаси.

— Не можеше нищо да направи. Имаше заповед, хората му бяха много малко, а и просто нямаше време да реагира. За него беше истински ад. Познавах момичето — тя беше прекрасна, но той бе с вързани ръце.

Аделин го погледна:

— Мисля, че го прави заради Ан-Мари. Решил е този път да действа по своя воля.

Килмара целуна ръката й. Обичаше жена си много и това чувство растеше с всеки изминал ден. Попита се дали пък Аделин не беше права и се притесни за приятеля си.