Виктор О’Райли
Игрите на Палача (14)

Тринадесета глава

Фицдуейн имаше слабост към оръжията — това бе част от възпитанието му, — а и когато беше в замъка си на своя земя, далеч от обществото, бе склонен да тълкува законите както му е изгодно. В Ирландия бе необходимо разрешително за притежание дори на въздушна пушка, а за пистолет не можеше и да се мисли. Освен това в Ирландия магазините за продажба на огнестрелно оръжие се брояха на пръсти, а и не предлагаха кой знае какъв избор.

Харесваше му отношението на швейцарците към оръжията, дори смяташе, че изпитват особена привързаност към тях — като се почне от мускети и се стигне до снайпери. Не само ги произвеждаха с умение, но обичаха да ги използват непрекъснато.

Намери магазина просто като тръгна след един мъж на средна възраст в делови костюм, който носеше една бойна пушка с непринудеността на лондончанин, носещ чадъра си. На никой от минувачите това не правеше впечатление. Хрумна му, че добре изглеждащият господин, като нищо можеше да е на път за офиса си, възнамерявайки да гръмне шефа си или да е излязъл в обедна почивка, за да надупчи любовника на жена си. Мисълта го развесели.

След няколко минути деловият господин го заведе до магазин на „Аарбергасе“. Отпред имаше голяма табела с надпис „Schwarz, Buchsenmacher, Armurier“^[1], а на витрината бяха изложени оръжия, които биха конкурирали и личния арсенал на южноафрикански диктатор.

— Бих искал да си купя пушка — каза Фицдуейн.

Мъжът зад щанда кимна. Беше близко до ума щом си в оръжеен магазин, Фицдуейн започна да оглежда наоколо. Разнообразието от изложени огнестрелни оръжия бе впечатляващо: револвери, автомати, мускети, бойни пушки, ловни пушки, карабини, окачени на стената, поставени на рафтове или под стъклени похлупаци. Всяко свободно местенце бе запълнено с амуниции, книги за оръжия, дори катапулти. Беше страхотно — да можеше да види това, когато бе на четиринайсет. И все пак не бе сигурен за законните положения и затова попита:

— Какви са законите за притежание на оръжие в Швейцария?

Мъжът зад щанда не трепна. Очевидно нямаше закон, който би му попречил да продаде стоката си изгодно.

— За чужденци ли?

Фицдуейн си помисли, че като говори на английски се издава.

— Зависи къде съм. Тук се чувствам като у дома си.

Собственикът на магазина не се впечатли от отговора. Работата му бе да продава оръжия, а не да се впечатлява. Свали една бойна пушка от рафта зад себе си и покоси пет-шест минувачи през бронираното стъкло, възпроизвеждайки откоса с уста и демонстрирайки умело владеене на оръжието.

После взе един „Колт“, протегна ръка напред и зае позата за стрелба с една ръка, която дълго време била смятана за най-добрата, докато през петдесетте един шериф от Калифорния не спечелил конкурса за най-добър стрелец, като стрелял, държейки пистолета с две ръце, като жена.

— Различните кантони имат различни закони. В Берн например можете да носите пистолет без разрешително, в Цюрих обаче не може.

Фицдуейн се сети, че Швейцария имаше двадесет и шест кантона и полукантона и макар да не знаеше разликата между кантон и полукантон, реши, че е по-добре да не пресилва нещата и да си вземе нещо по-безобидно.

— Но ако толкова желаете да си купите оръжие — продължи собственикът, — ще уредим нещо, зависи какво искате. Има някои ограничения за автоматичното оръжие и пистолетите. За другото няма проблеми.

— Дори и без разрешително?

— Разрешително се иска само когато става дума за пистолети и автомати — отговори мъжът. Завъртя „Колта“ около пръста си и го сложи обратно на витрината. Избра един малък „Смит и Уесън“ тридесет и втори калибър, погледна към Фицдуейн и го остави обратно. Май ирландецът не беше за тридесет и втори калибър. Фицдуейн неохотно се отказа от идеята да си купи автомат и да се разхожда с него из Берн на ролкови кънки. Погледна към статива на фотоапарата си, който бе оставил на щанда докато говореше с продавача и изведнъж му хрумна идея.

Посочи една сгъваема ловна пушка „Ремингтон“ с къса цев, на която с големи букви ясно пишеше: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ЗАКОНА“.

— Няма проблеми — каза собственикът, подавайки му пушката.

Беше сгъваема пушка с ръкохватка на пистолет. На времето в Конго бе използвал такава при специалните операции. С необходимите амуниции на разстояние до четиридесет метра, но за предпочитане на половина от разстоянието, тя се превръщаше в безотказна машина за убиване с жесток потенциал. Със свален метален приклад пушката се побираше в калъфа за статива на фотоапарата, като оставяше и място да се сложат и резервни амуниции в кожения джоб, където Фицдуейн обикновена държеше жилото за дистанционно управление на апарата.

Мъжът постави и кутия с ловни патрони. Във всеки един от тях имаше по дванадесет оловни сачми, всяка от които можеше да бъде смъртоносна при близка стрелба. Явно си мислеше, че Фицдуейн нямаше да стреля по патици. Като размисли, мъжът прибави и пълнител.

— Може и с кредитна карта.

Фицдуейн се усмихна и плати в брой. Сметката беше деветстотин и осемнадесет швейцарски франка.

Излезе от магазина и тръгна да търси фотоателие, защото трябваше бързо да се промие един филм и да се увеличат няколко снимки. Имаше късмет, на следващата сутрин щяха да са готови.

Малко встрани от „Беренплац“ имаше едно кафене на име „Хай Нуун“, съвсем близо до Затворническата кула. Като че ли това място най̀ подхождаше за човек, който току-що си е купил оръжие. След това Фицдуейн се върна пеша до хотела. Макар че не можеше да бъде съвсем сигурен, смяташе, че вече не го следят. По улиците имаше много хора, излезли за покупки, сред които човек лесно можеше да се изплъзне от преследвача си. Като наближи „Хоспиц“ хората понамаляха и той забеляза някакъв тип с ролкови кънки, който се отдели от една колона и тръгна след него. Смени посоката и влезе в малък бар на име „Рлекин“. Зачуди се какво ли е станало с „А“-то.

Отвън типът с кънките се повъртя и накрая отегчен се опря на една стена, без да отделя поглед от вратата на кафенето. Когато Фицдуейн си тръгна, навън нямаше никой. „Ама че странна работа“, помисли си Фицдуейн.

* * *

В стаята си в хотела Фицдуейн зареди пушката. С монтиран удължител магазинът побираше седем патрона. Провери предпазителя и върна пушката в калъфа й.

Почти бе забравил за малкото пакетче, което Врени бе тикнала в ръцете му. Взе ножици от рецепцията и внимателно го отвори. Вътре имаше стъклен буркан с джинджифилови сладки. Отвори капака — миризмата, която се разнесе, го върна към старата къща на хълма и момичето с набрашнени бузи. Отхапа една курабийка — беше хрупкава и миришеше на масло и подправки. Бурканът бе увит с плик, писмото бе кратко, с решителен закръглен почерк. Беше написано на лист от тефтер.

„Скъпи ми ирландецо…

Пиша това, докато ти спиш в съседната стая. Отново запалих огъня и е топло. Чувствам се в безопасност, защото ти си тук. Много бих искала да останеш с мен в Хайлигеншвенди, но знам, че е невъзможно.

Моля те, не ми се обаждай повече или поне изчакай малко. Трябва ми време да помисля, за да реша какво трябва да правя оттук нататък. Знам, че като се събудиш, ще искаш да ме питаш за още неща, но няма да мога да говоря с теб повече.

Ако останеш в Берн за по-дълго, макар че не е за препоръчване, можеш да се свържеш с един наш приятел, мой и на Руди. Казва се Клаус Миндер. Той е от Цюрих и няма постоянен адрес в Берн, живее по приятели. Последно чух, че бил в Младежкия дом на Таубенщрасе дванадесет. Въобще не трябваше да говоря с теб, но съм много самотна, Руди ми липсва.

Целувам те:

Врени“

Остави писмото на масата. Чувстваше се зле. Седя така, без да помръдне и мислеше за обърканото младо момиче. Посегна към телефона да й се обади, но ръката му увисна във въздуха. Ако наистина се нуждаеше от време, добре, щеше да й го даде.

Телефонът иззвъня. Беше секретарката на Беат фон Графенлауб. Би ли могъл господин Фицдуейн утре да обядва с господин Графенлауб в ресторанта на театъра точно в дванадесет и трийсет? Тя повтори „точно“.

— Да, ще бъда там — каза Фицдуейн, — кой плаща?

Госпожа Хюнцикер издаде такива звуци сякаш се задушаваше. Фицдуейн се надяваше, че нищо й няма. Нещата и без това достатъчно се бяха объркали.

* * *

Когато двамата детективи се появиха, Айво още спеше. Държаха се любезно. Не нахълтаха и не го измъкнаха от спалния чувал. Почукаха леко на задната врата и го изчакаха отвън в колата си.

По обективни причини Айво не бе закусил. Донесоха му кафе и две кифли и докато той хапваше, те си говореха тихо. Когато той приключи, вкараха го в колата и потеглиха по „Лаупенщрасе“. След по-малко от километър завиха надясно по „Бюлщрасе“. Пред тях се простираше част от територията на Бернския университет и като осъзна къде отиват, сърцето му се сви. Влязоха през входа за спешни случаи на университетската болница и вратата зад тях се затвори.

Ако разполага с достатъчно време, всеки собственик на погребално бюро би докарал и най-ужасния труп да изглежда приемливо. В този случай времето не бе достигнало. Патолозите от Gerichtmedizinisches Institut Bern^[2] — част от университета — бяха наблегнали на главната задача — да открият причината за смъртта. След щателната аутопсия трупът бе зашит надве-натри, а и нищо не можеше да оправи извадените очи и отрязаните уши. За късмет на Айво му показаха само главата. Тялото бе покрито с бял чаршаф.

— Познавате ли го? — попита един от детективите.

Отговор не последва. Айво плачеше. Зададоха му въпроса отново.

Единият детектив покри главата на трупа, прегърна Айво през раменете и го изведе в коридора. Заведе го в една стая и го сложи да седне. Вторият детектив дойде и затвори вратата след себе си. Айво седеше на стола, но не бе в състояние да говори. Бе изпаднал в шок. Наближаваше обяд, когато той най-сетне успя да потвърди самоличността на трупа, подписа някакви документи и го върнаха в Младежкия дом. Наблюдаваха го докато той бавно вървеше покрусен надолу към Дома.

— Ако това момче се преструва, аз ще стана пак униформен — каза единият. С радост си спомняше времето, когато беше униформен полицай, поне си знаеше смените.

— Не е замесен, но е бил близък с Миндер — каза Мечката. — Сега е разтърсен от видяното, но когато се оправи, ще започне да търси. Може пък да попадне на нещо интересно.

— Е, Хайни, благодаря ти за помощта. Можеш отново да се върнеш към спокойния живот. Знаех, че познаваш Айво, пък и доколкото те познавам, никога не би се отказал от малка екскурзия до моргата.

— Раздаваш го шегобиец, а?

Обядваха заедно в „Мьовенпик“. Не беше от заведенията, които Мечката обичаше, но обслужването беше бързо, а и следобед възнамеряваше да си поговори с един приятел от Интерпол.

По време на обяда разбра, че разследването на смъртта на Клаус Миндер е в задънена улица. Това не го учуди, но и не беше недоволен. Помисли си, че по-късно няма да е зле да види докъде е стигнал ирландецът. Ама и той беше една потайна птица. Щял да гледа езера, как ли пък не! — Мечката все още не беше толкова престарял, че да не може да омае с приказки някоя служителка на „HERZ“, а и не се искаше много ум, за да се досети защо ирландецът бе тръгнал точно за Хайлигеншвенди.

* * *

Ресторантът на театъра бе едно от най-скъпите заведения на Берн. Фицдуейн пристигна пет минути преди уреченото време, фон Графенлауб бе вече на масата.

Имаше нещо контешко у адвоката. Не толкова заради ярките допълнения, а по-скоро заради малката роза в петлицата и комбинацията от розова риза, бледосив костюм и черна плетена вратовръзка (пасване на цветовете или траур?). Не, това не беше същият човек от предишната им среща, този тук, който с вещина топеше аспержите в специалитета на заведението, сос „Холандез“, бе изпълнен с енергия. Беше уверен в себе си и знаеше защо е тук. Направо излъчваше — Фицдуейн се затрудни да намери точната дума — авторитет. Сега приличаше повече на човека, когото Хюго бе очаквал да види — патриот, преуспяващ професионалист, човек с власт, влияние, и пари.

— Превъзходно — каза фон Графенлауб. И последният стрък от аспержи изчезна. Изплакна пръстите си в купа с вода и ги подсуши в розова кърпа. Нюансът й не пасваше съвсем на ризата му, но се доближаваше. Фицдуейн се зачуди дали пък адвокатът не се бе облякъл според обстановката. Някъде беше чел, че в Берн има над двеста ресторанта и кафенета. Беше истинско предизвикателство към шивашкото изкуство.

— В Ирландия първите аспержи смятат ли се за деликатес? — попита фон Графенлауб.

Фицдуейн се замисли. Не можа да се сети някой от познатите му да изпада във възторг от първите аспержи. От първото питие за деня — със сигурност, от началото на ловния сезон — може би, но от първата си среща за годината с някакъв зеленчук, колкото и да е тъжно, не.

— Един мой познат французин веднъж ми каза, че едва когато опитал ирландската кухня, разбрал колко много мъка са ни причинили англичаните през седемстотингодишното владичество.

Фон Графенлауб се усмихна:

— Не сте прав. Ял съм много хубави неща в Ирландия от време на време.

На вратовръзката му имаше едно мъничко петънце сос. „Като компенсация за розата“, помисли си Фицдуейн.

Отклони поканата за коняк след обяда, но прие чудесната хаванска пура, която му предложиха.

— Господин Фицдуейн, признавам, че вашето предложение и особено снимките доста ме разстроиха. Трябваше ми малко време, за да реша какво да правя.

— Съжалявам — каза Фицдуейн. — Целта ми бе да ви убедя да ми съдействате, а не да ви причиня болка. Просто не можах да намеря друг по-убедителен начин.

Фон Графенлауб го изгледа.

— Поехте твърде голям риск, но сега смятам, че подбудите ви са чисти. Разбрах много неща за вас през последните няколко дни.

— И какво е окончателното ви решение?

— Господин Фицдуейн, ако бях решил да не приемам предложението ви, уверявам ви, че днес нямаше да обядваме тук заедно. Всъщност възнамерявам да ви съдействам по всички възможни начини, за да се установят обстоятелствата и причините, довели до смъртта на Руди. Но при едно решаващо условие.

— И то е?

— Да бъдете напълно откровен с мен — каза фон Графенлауб. — Може някои от нещата, на които ще се натъкнете, да бъдат непоносими за мен, но аз искам да знам всичко. Трябва да узная всичко. Съгласен ли сте?

Фицдуейн кимна, но стомахът му се сви.

— Откровеността е нож с две остриета. Може да се наложи да задавам въпроси, на които няма да искате да отговорите. Разследването може да засегне въпроси, които смятате, че нямат отношение към главната ни цел, затова нека сме наясно от сега — ако сте напълно откровен с мен, ще узнаете всичко, което открия.

— Разбирам — каза фон Графенлауб, — колкото и неприятни да са разкритията от това, с което се захващаме, по-добре така, отколкото да не предприема нищо. Това ме убива. Чувствах се отговорен, но не знаех защо и доколко, не знаех какво да правя. Тогава се появихте вие и въпросът поне се постави на дневен ред.

Като свърши, фон Графенлауб сякаш си отдъхна, като че ли току-що окончателно бе взел решение. Напрежението, което преобладаваше до този момент в разговора им, като че ли се стопи. Той подаде ръка на Фицдуейн:

— Направете всичко, което е по силите ви.

Ирландецът я пое и добави:

— Мисля, че бих пил един коняк сега.

Фон Графенлауб направи знак на сервитьора, каза нещо и на масата се появиха два коняка. Мълчаливо вдигнаха тост. Фицдуейн пресуши чашата си, но не можа да се освободи от лошото предчувствие, което го бе обзело.

Фон Графенлауб плати и се обърна към Фицдуейн:

— Имате ли нещо против да се поразходим? Имам нещо предвид, което може да е от полза.

* * *

Навън пак беше топло. Май трябваше да си купи малко дрехи. Беше се приготвил за студ, сняг и вятър. Не очакваше, че може да бъде толкова топло по това време на годината.

Излязоха от ресторанта, минаха покрай Казиното и пресякоха красивите арки на моста „Кирхенфелд“, покрай „Кунстхале“ и „Пост Музеум“. Вървяха бързо, адвокатът се чувстваше добре.

Малко преди кръстовището на „Хелветиащрасе“ и „Кирхенфелдщрасе“ фон Графенлауб сви в един cul-de-sac^[3]. Отпред имаше дървета и ако човек не знаеше какво търси, нямаше да го забележи лесно. На всяка врата, покрай която минаваха, имаше табелка и домофон. На четвъртата врата фон Графенлауб спря и постави картата си в процепа на електронната ключалка. Вратата щракна и се отвори.

Минаха покрай асансьора и се изкачиха по стълбите до втория етаж. Коридорът беше застлан с пътеки, фон Графенлауб отключи още една врата, този път с ключ. Влязоха в тесен, но функционален коридор. Адвокатът хлопна вратата след себе си и звукът, който се чу при затварянето, подсказа, че тя не е само от дърво.

Фицдуейн се озова в клопка. Не без усилия започна да се освобождава от голямо растение в саксия, чиито клони напомняха много на пипалата на октопод, украсени в добавка с тръни. От тая швейцарска мания да се отглеждат горски храсти в къщи започна да му писва.

Фон Графенлауб го разведе из апартамента с професионалния маниер на агент по недвижими имоти. По всичко обаче си личеше, че тук се чувства като у дома си.

Беше луксозно обзаведен, но голяма част от мебелите и украсата бяха така подбрани, че да не се набиват на очи. Изключение правеше голямата спалня, застлана с дебел бял килим, двойно легло с черни сатенени чаршафи и огледало, вградено в тавана, точно над спалнята.

— Уютно — каза Фицдуейн.

Трапезарията на апартамента бе преустроена в богато обзаведен кабинет. Едната стена беше в рафтове с книги. На другата имаше монтиран сгъваем екран за прожекции, монитор, поставен в една вдлъбнатина на стената и табло, където с магнитчета можеха да се закачат карти и други книжа. Една карта на Берн и една на Швейцария вече бяха сложени там. Мебелите бяха в модернистичен стил, с изчистени форми, но им личеше, че са скъпи. Напречно на писалището имаше дълга маса със столове от двете страни. Самите столове бяха от неръждаема стомана, и естествена кожа, които можеха да се въртят и да се настройват според желаната височина и наклон.

Зад подвижна сгъваема врата се намираше цялото оборудване, необходимо за един съвременен офис — няколко монитора, единият специално за финансови услуги „Ройтер“, телекс, високоскоростен факсимилен апарат, мощен радио-приемо-предавател, диктофон и фотокопирна машина. На подвижна поставка кротко се мъдреше компютърен терминал.

— А телефон? — попита Фицдуейн, почти доволен, че нещо може да е пропуснато.

Фон Графенлауб натисна един бутон от долната страна на писалището. Чу се бръмчене и на писалището се появи телефонна конзола с множество допълнителни устройства. Той посочи един от телефонните апарати.

— Има и записващо устройство.

— Естествено — каза вежливо Фицдуейн.

Отидоха в кухнята. Шкафовете, хладилникът с двойна врата и фризерът бяха натъпкани с храна. В килера се виждаха рафтове с бутилки и понеже беше в Швейцария, бутилките бяха грижливо избърсани от праха.

— Бялото вино е в избата — каза фон Графенлауб. — Почти всички къщи в Швейцария имат и противоядрени скривалища или поне са в близост до такова. Дълги години се строяха задължително заедно с жилищата.

Обиколката им продължи. Банята беше толкова лъсната, че спокойно можеше да служи и за операционна. За да използва бидето, явно човек трябваше да е добре изкъпан и да е облечен в защитни дрехи и маска. Тоалетната чиния бе с електронен механизъм за пускане на водата. Фицдуейн провери тоалетната хартия — беше мека и пухкава. Нищо не липсваше.

Дневната бе светла и просторна. Плъзгаща врата с двойни прозорци водеше към верандата. Основната мебел се състоеше от елегантен Г-образен кожен диван, Фицдуейн седна на дългата страна и вдигна краката си отсреща. Кожата беше толкова мека и фина, че пораждаше неподозирани чувства.

Фон Графенлауб седна насреща му в някаква конструкция от ленти, макари, кожа и стомана, която трудно можеше да се нарече стол, но явно адвокатът се чувстваше удобно в него. Взе едно куфарче от земята, което дотогава Фицдуейн не беше забелязал и го постави на коленете си. Набра шифъра на ключалките, чу се едно меко „щрак“ и куфарчето се отвори.

— Това куфарче е специално — каза фон Графенлауб, — трябва да се изчака трийсет секунди след отключването и тогава да се отвори, защото стават всякакви неща — сълзотворен газ, боя, сирена, юмрук на пружина може да изскочи — въобще неприятни неща.

— Чий е апартаментът? — попита Фицдуейн.

— Ваш — отговори адвокатът.

Фицдуейн вдигна вежди:

— Не думай!

Фон Графенлауб се засмя. Имаше дълбок, приятен и заразителен смях. Независимо от факта, че за Врени той бе безчувствен капиталист, Фицдуейн започваше да го харесва. Това обаче не означаваше, че му вярва.

* * *

Ерика фон Графенлауб сви колене и разтвори крака. Пръстите й се впиха в чаршафа. Затвори очи и почувства как езикът му идваше все по-близо и по-близо до мястото, което бе извор на несравнимо удоволствие. Първо почувства топлината на дъха му, после лекото докосване на езика му. Чакаше, без да помръдне. Дишането й се учести, но тя продължаваше да лежи почти неподвижно. Само от време на време през цялото й преминаваше тръпка на удоволствие, което бе единствената проява на надигащата се у нея страст.

Той я бе научил на това. Обичаше да провокира, забавяше умишлено докато изкристализиралото физическо желание не вземеше връх над всичко останало.

Натискът на езика му започна да се увеличава — бе навлязъл в ритъма, който само двамата познаваха. Обгърна с длани гърдите й и пръстите му започнаха да галят зърната й. Внезапно тя усети надигащата се вълна от екстаз и вече не бе в състояние да я спре. Тялото й се изви, разтърсиха я сладостни тръпки и тя стисна главата му с бедра. Ръцете й мачкаха раменете и гърба му, после притеглиха главата му още по-близо.

— Давай — извика тя — причини ми болка сега! — ръцете му стихнаха гърдите й, остра болка прониза тръпнещото й от сладостно удоволствие тяло. Оргазмът я заля и тя изпищя в пълен екстаз. Последва втори вик, когато той се изправи и грубо я облада.

По-късно, след като всичко бе свършило, тя седеше на леглото с кръстосани крака и се любуваше на образа си в огледалото. Хвана гърдите си и ги огледа. Бяха натъртени и я боляха, но след върховното преживяване усещането бе почти приятно.

— Мислех си за ирландеца — каза тя.

— Не се притеснявай — каза русокосият мъж. — Владея положението.

— Не, не можеш да го спреш. Не става така.

— Да не би да те е грижа за него? — стоеше пред нея. Беше красив, но опасен. Тя протегна ръка към слабините му. Той отново получи ерекция. Тя се наведе напред и лекичко го докосна с език.

— Не, не ме е грижа, но той е привлекателен мъж. Ще ми се да го имам, преди да умре.

Русокосият мъж се усмихна:

— Малката сладка Ерика, създадена само за любов.

Тя го притегли към себе си.

* * *

— Апартаментът е мой — каза фон Графенлауб — и тъй като смятам, че това, с което сте се захванали, ще отнеме доста време, реших, че ще имате нужда от място, където да предразположите хората да ви се доверят, и където на спокойствие да обмисляте по-нататъшните си действия. Предлагам ви да го ползвате колкото е необходимо. Мисля, че тук ще ви е по-удобно, отколкото в хотела, пък и ще разполагате с повече възможности за работа. И да не забравя, в гаража има кола, която също е на ваше разположение, едно малко БМВ. Приемате ли?

Фицдуейн кимна. Не искаше да прекъсва адвоката точно в този момент. Усещаше, че има още нещо.

— Добре — каза фон Графенлауб, — когато се заемам с нещо, обичам всичко да е наред — той се усмихна. — Ние, швейцарците сме възпитани да правим всичко както трябва — потупа куфарчето си. — Събрал съм всички документи, които открих и смятам, че може да са ви от полза — снимки, характеристики от училище, медицински свидетелства, имената и адресите на приятели, имената на хората от полицията, към които можете да се обърнете за съдействие, препоръчителни писма и пари.

— Пари не са ми необходими — каза Фицдуейн.

— Зная, от полицейските доклади разбрах, че печелите доста добре в професията си, а имате доходи и от друго място. Но моите агенти не можаха да открият нито източника, нито размера на тези допълнителни доходи. Бяха не по-малко учудени от мен самия — обикновено нямат проблеми с подобни неща — погледна към Фицдуейн въпросително.

Фицдуейн се усмихна загадъчно:

— Швейцарците не са единствените, които не одобряват правителството си и държат на поверителността. Вижте, нека да сме наясно — нямам нужда от пари, но ви благодаря за предложението.

Фон Графенлауб се изчерви. Не ставаше дума само за пари, ставаше дума за това кой ще дърпа конците. Осъзна, че ирландецът няма никакво намерение да се остави да му въздействат по какъвто и да било начин. Щеше да се държи добре, да съдействува дори, но когато и както той реши. Адвокатът не бе свикнал да му се противопоставят така. Фицдуейн го гледаше. В очите му проблесна решителност. По дяволите! Неохотно фон Графенлауб кимна.

— Приемам предложението ви да ползвам апартамента — каза Фицдуейн. — Честно казано, не мога да устоя на добрата винена изба — тонът му бе смекчен и предразполагащ. Почти небрежно, като че ли сега му беше хрумнало, той попита: — А, бихте ли ми казали дали телефонът и апартаментът се подслушват?

Тонът и поведението му почти бяха приспали бдителността на адвоката, фон Графенлауб се обърка, смущението личеше по лицето му. Помълча и накрая каза:

— Да.

— Заради мен ли е направено или микрофоните са просто част от строителния план? — попита Фицдуейн.

— Поставих ги, за да ви запишат. Разпоредих се да го направят, преди да ви проуча напълно. Не знаех с какъв човек си имам работа.

— Кой обикновено ползва апартамента?

— О, имам го доста отдавна. Когато от време на време ми се прииска да остана сам или имам поверителен разговор, идвам тук.

— Разбирам. Нещо като къщичка на дървото, но за възрастни.

— Подслушвателните устройства ще бъдат свалени незабавно — каза фон Графенлауб. Отиде до шкафа, извади две стъклени чаши и наля уиски. Подаде едната на Фицдуейн. Беше ирландско дванайсетгодишно, марка „Джеймсън“.

„Тъкмо ще застрелям гадното растение“, помисли си Фицдуейн.