Виктор О’Райли
Игрите на Палача (15)

Четиринадесета глава

Фицдуейн реши, че малко ще си почине от жените фон Графенлауб. Врени се обаждаше по телефона, но единствено повтаряше: „Пази се, ирландецо“, което нито му помагаше, нито го правеше по-неуязвим. Марта беше отишла на ски в Ленк за две седмици, а ако видеше Ерика, само щеше да се възбуди, както е правел горкият Андреас. Не че имаше нещо против възбудата, проблемът беше докъде ще го докара това. И отново се сети за Андреас.

И той нещо криеше. Лейтенант Андреас фон Графенлауб бе редовен офицер и в момента беше на военен лагер в Санд, където обучаваше новите войници. Не можел да се освободи, но ако Фицдуейн нямал нищо против да отиде при него, щели да поговорят между две маневри. След няколко минути и едно обаждане от Беат фон Графенлауб всичко се уреди. Ако Фицдуейн бил на Главната казарма Гисан в нечовешкото време 7:00 сутринта, транспортът му до Санд щял да бъде осигурен. До мястото можел да стигне с трамвай номер девет.

* * *

За да открият Андреас им трябваше повече от час. След като провериха множество групи, увлечени в учебни схватки, най-накрая го откриха, застанал на един обрасъл с трева бункер да чака нападението на взвода си. Беше с маскировъчни дрехи и тежък автоматичен пистолет в кобур. С ръце на кръста и излъчващ самоувереност, той погледна предизвикателно към Фицдуейн.

— Е, господин Фицдуейн, какво ще кажете за живота в швейцарската армия? — усмихна се вежливо и подаде ръка на Фицдуейн, за да му помогне да се изкачи до бункера. Сержантът, който го доведе, отдаде чест и изчезна сред дърветата.

— Това се само новобранци — каза Андреас като посочи гората наоколо. Не се виждаше никой. Чуваше се само шумоленето, когато новобранците, въоръжени с автомати и празни гранатомети, припълзяваха на удобна за стрелба позиция. — Само до преди няколко седмици те са били студенти или сервитьори, монтьори или производители на вино. Сега започват да се превръщат във войници, но има да учат още много. Не съдете за швейцарската армия по това, което виждате сега — Андреас отново се усмихна. Имаше чара на Врени, но не беше напрегнат и несигурен като нея.

Това, което видя в Санд, силно го впечатли. От собствен опит знаеше колко е, трудно да направиш добри войници от цивилни. Тук личеше професионалното отношение на повечето офицери към работата, а и самите програми за обучение позволяваха и участието на обучаваните. И все пак новобранци при едно от първите си учения не са кой знае каква гледка. Когато един сух клон се счупи и прашенето бе последвано от несдържана ругатня. Андреас му намигна.

— Моите съболезнования за брат ви — каза Фицдуейн. Седна на един дънер. Андреас остана прав, очите му непрекъснато оглеждаха наоколо и бе готов да запише представянето на своите войници в бележника си.

— Питайте каквото имате да питате и ако мога, ще ви отговоря.

* * *

За разлика от Врени, която знаеше повече, но мълчеше, Андреас, чул за това с какво се бе заел Фицдуейн от баща си, имаше желание да помогне. Жалкото бе, че явно не знаеше почти нищо или пък, ако знаеше, то Фицдуейн не задаваше въпросите както трябва. Беше на път да се откаже от по-нататъшен разговор, но постепенно Андреас се поотпусна и започнаха да изскачат някои факти.

Андреас хвърли един поглед на рисунката от буквата „А“, заобиколена от цветчета.

— Това ми е познато, но обикновено буквата „А“ е вписана в окръжност. Този знак можете да срещнете почти във всеки голям град в Швейцария — това е символ на протестното движение на младите, на малкото младежи в тази страна, които не си знаят интереса — погледна фотокопието, което Фицдуейн държеше. — Какви цветя са това? От татуировка е нали?

Фицдуейн кимна:

— Това е увеличено фотокопие.

— Не е лошо, като се има предвид, че оригиналът е малък — каза Андреас. — Явно, който го е рисувал, си е разбирал от работата. Цветята ми приличат на здравец, но не съм сигурен — вдигна глава към Фицдуейн. — Les Fleurs de Mai, „Цветята на злото“. Познавате ли Бодлер?

— Предимно в превод — каза Фицдуейн. — Защо „Цветята на злото“? Да не би да има такава организация, чийто символ е този знак?

— О, не, едва ли, беше просто плод на асоциации и понеже обичам Бодлер, това ми се стори подходящо, особено след това, което чух.

— Наистина си го бива. А всъщност къде и как се запознахте с творчеството на Бодлер? Като имам предвид какво е писал, едва ли сте го учили в основното училище.

Андреас се засмя, но изглеждаше смутен. На Фицдуейн му се стори, че дори се изчерви:

— От мащехата ми, Ерика — каза той.

След това стана невъзможно да се говори. Гората ечеше от оглушителната автоматична стрелба, из въздуха летяха разни неща и множество фигури в маскировъчно облекло атакуваха бункера. На Фицдуейн му се стори, че почти със сигурност е убит, както вероятно и Андреас.

* * *

Отдельонните се наредиха в кръг около Андреас, за да чуят разбора му на проведената акция. Имаше два въпроса, на които той отговори подробно. Размениха си козирувания и взводът се строи в колона по двама. После с пълна бойна екипировка войниците потеглиха към лагера, за да обядват. Андреас и Фицдуейн тръгнаха след тях и продължиха разговора си.

— Помните ли инцидента в Ленк — попита Фицдуейн. — Нещо, което се е случило на Руди и Врени.

— Врени ли ви каза?

— Да. Спомена, че нещо се е случило, но не пожела да ми обясни какво точно. Изглежда случката навява лоши спомени. Спомена само някой си Оскар Шупбах, но така и не разбрах каква е била ролята му в цялата работа. Знам само, че е бил добър приятел на семейството. Смятам, че този инцидент има значение.

Известно време вървяха мълчаливо. Пътят им минаваше през борова гора с хубави големи дървета. Въздухът бе изпълнен с аромат на бор. Новобранците се бяха освободили от напрежението и току се чуваше гръмогласен смях. Между двете колони по пътя профуча джип.

— Аз самият не зная точно какво се е случило в Ленк — каза Андреас. — Предполагам, че е някакво сексуално преживяване, но не знам подробности. Просто Руди, Врени и Ерика бяха отишли на хижата за седмица, за да карат ски. Татко трябваше се присъедини през уикенда, аз учех и затова не бях с тях. Баща ми обаче замина в някаква командировка и така и не отиде при тях.

— Значи са били сами.

— Предполагам. Наистина не знам. За това, което се е случило, почти никой не говореше. Всичко, което си спомням, е, че като се върнаха и двамата, имам предвид Руди и Врени, бяха някак напрегнати и променени. Станаха още по-потайни и съвсем се оттеглиха в малкия си свят. Попитах Ерика какво се е случило, а тя се засмя. Каза, че валяло твърде много, че й било писнало да чете романчета, да играе на карти и да стои затворена в хижата.

— И с това приключи всичко?

— Не — каза Андреас, — след няколко дни Руди дойде в стаята ми и каза, че иска нещо да ме пита. Започна да го увърта, а после ме подпиша какво мисля за хомосексуалните връзки. Искаше да знае дали самият аз съм имал подобно преживяване и дали такова нещо би му попречило да спи с момичета. Но май не можах да му помогна кой знае колко. Не искаше да ми каже защо го интересуват тези неща, личеше му, че се смущава, пък и беше малко дрогиран.

— С какво? — попита Фицдуейн.

— Ами, трева или нещо такова. Човек никога не можеше да бъде сигурен, когато ставаше въпрос за Руди. Често ги смесваше.

— А каква е ролята на Врени в цялата работа? Останах с впечатлението, че тя също е замесена по някакъв начин.

— Може би сте прав — каза Андреас. — Тя най-добре знае какво всъщност е станало. Двамата с Руди бяха много близки и не си издаваха тайните. Тя така и нищо не каза. Това, което знам, е, че в Ленк има няколко човека, към които можете да се обърнете за повече информация. Единият е Оскар.

— Да, знам.

— Добре. Освен него там живее и един много близък приятел на близнаците. На възраст е горе-долу колкото тях. Работи в мандрата като чирак, казва се Феликс Крейн и е добро момче. Аз винаги съм го харесвал.

— Обратен ли е?

— Май е обратен, но не съм съвсем сигурен — каза Андреас. — Нещата някак не се връзват много. Ако е бил Феликс, не виждам смисъла от цялата работа.

— Е, първото сексуално преживяване може да причини доста объркване, а и със сигурност отношенията се променят.

— Вярно е — съгласи се Андреас. Изчерви се отново. Може би от прехода. Стигнаха до лагера. За обяд ядоха юфка, месо със сос и цвекло в офицерската столова. За тях не беше задължително да ядат от тенекиени чинии, но така или иначе храната имаше тенекиен вкус.

* * *

Мечката остави чашата си с израз на задоволство. Триста грама вино бяха изчезнали без никакво усилие. Фицдуейн се възхити от това, че той знаеше какво количество е изпил. Всички чаши в Швейцария имаха означение за вместимостта си. В Ирландия обаче, където всичко беше въпрос на късмет, човек никога не можеше да е сигурен колко съдържа една чаша. Две-три чаши вино можеха или да ти замаят главата приятно, или — по-лошият вариант — да те накарат да се нахвърлиш срещу бармана от жажда и отчаяние.

— Май вече не ме следят — каза Фицдуейн — или поне така си мисля.

— Може би така ти се е сторило, възможно е и въобще да не са те проследявали.

— Кой знае? — Фицдуейн бръкна в джоба на якето си, извади една снимка и я подаде на Мечката.

Полицаят сви устни, мустакът му щръкна — май мислеше.

— Говори ли ти нещо? — попита Фицдуейн.

Мечката все още я изучаваше.

— Хубава контрастна снимка на мотоциклет, който взема завоя някъде в планината — вдигна глава и погледна Фицдуейн. — Искаш да проверя регистрационния номер, нали?

Хюго кимна:

— Може да изскочи нещо.

Сервитьорка с издута пазва, облечена в носия, им донесе още вино. Бяха седнали на една маса в ъгъла с лице към входа, така че хем си осигуряваха относително спокойствие, хем можеха да виждат всичко, което става в механата. Не че бяха избрали масата умишлено. Интересно как човек придобива определени навици, особено ако работата му е да наблюдава какво правят другите, помисли си развеселен Фицдуейн.

— Допреди няколкостотин години тук, в Берн, е имало около стотина подобни механи, където са предлагали вино — каза Мечката. — Много от аристократите имали лозя в именията си и си произвеждали собствено вино. Това, наред с военната кариера и правителствената служба, било считано за едно от престижните занимания на висшия ешелон. Но модите се сменят, благородническото съсловие изгубило властта и хората започнали да пият по кръчми и кафенета. Все още има запазени много от старите изби, но тези, които се използват, са вече превърнати в ресторанти и заведения като това. Жалко, една изба има специфична атмосфера — извити тавани, дървени маси, износена с годините вътрешна облицовка, бъчви за вино, някоя и друга пиянска песен и зад бара стои една вдовица.

— Защо пък точно вдовица? — попита Фицдуейн.

— И аз не знам, по традиция съдържателките на заведения от този род са винаги вдовици — Мечката погледна Фицдуейн. — Шефът ме привика.

— Ja und^[1]? — попита Фицдуейн. — Това е всичко, което знам на немски.

— Е, не е зле, докарваш го откъм произношение. Беат фон Графенлауб е говорил с него. Май са стари приятели или поне се познават отдавна. Били са по едно и също време на служба в армията, а сега играят голф заедно и участват в един и същ общински комитет.

— Как ли щяха да вървят държавните дела без голфа? — подхвърли Фицдуейн. — Сър Франсис Дрейк е играел на кегли, египтяните са строили пирамиди, а съм чувала, че в Афганистан се играе вид поло с кози глави. Предполагам, че всички тези занимания служат на една и съща цел.

— Предполагам, че това, което ще чуеш, ще ти хареса — каза Мечката. — Имам заповед да ти оказвам съдействие по всички линии и да ти осигурявам достъп до всякаква информация.

— Много мило, мислиш ли, че е заради Беат фон Графенлауб?

— И заради него, но цялата работа идва от моя началник и твоя приятел Килмара. Решили са заедно да си заложат главите в разкриването на тайната на малката татуировка, на която току се натъкват — как я нарече ти?

— Цветята на злото.

— Да, символът на цветята на злото краси няколко трупа, открити и в двете страни — продължи Мечката — освен другите разкрития.

— И по-точно?

— Пуснахме искане за следене в Интерпол, властите на Ирландия са направили същото. Уведомени били всички европейски страни и Щатите. Първоначално не станало нищо. Винаги е по-трудно да се открие нещо, когато не се очаква. В повечето полицейски досиета фигурират предимно имена, адреси, отпечатъци от пръсти и други такива. Един безименен знак трудно може да се опише и класифицира по начин, който всички ще разберат.

— Но?

— Изкарахме късмет. В един стар архив открили нещо интересно.

— Започва като историята за грозното патенце — вметна Фицдуейн.

— Преди около година и половина в околностите на Сан Франциско бил намерен обгорен труп в една почти напълно изгоряла кола — продължи Мечката след моментно колебание, тъй като не можеше да разбере какво общо има тук грозното патенце. — Вероятно намерението на извършителите е било да унищожат напълно и колата и тялото.

— И какво им е попречило?

— Престарали са се в убийството. Освен бензина в резервоара, в колата е бил поставен пластичен експлозив. Част от ръката на трупа била изхвърлена от експлозията. Била силно обгорена, но успели да различат буквата „А“ с нещо като кръг от цветчета около нея. Рисунката била много малка и не били сигурни, какви са цветята. Опитали с различни имена, но ударили на камък. Тогава им провървяло със…

— Здравец — каза Фицдуейн.

Мечката го изгледа учудено:

— Откъде знаеш?

— Аз съм седмият син на седми син — каза Фицдуейн. — В Ирландия има поверие, че такъв човек има особени дарования. Е, видях се и с един човек, който явно разбираше от цветя.

— С кого?

— Андреас.

Те се спогледаха.

— Това още нищо не значи — каза Мечката.

— Знае ли някой? — отвърна Фицдуейн. — Довърши си приказката. Беше стигнал до откъснатата ръка.

Мечката хвърли един унищожителен поглед на някаква двойка, която искаше да седне на тяхната маса. Мъжът и жената бързо се отдалечиха.

— Не знаят чия е ръката. Не е възможно да се идентифицира. Била вече силно обгорена, когато е станала експлозията, а тялото и колата били почти напълно унищожени. Не могат да се вземат отпечатъци, не могат да се сравняват зъбите, никакъв отличителен белег, освен малката татуировка.

— Мъж или жена? — попита Фицдуейн.

— Жена.

— Възраст?

— Трудно е да се определи. Предположението е между двайсет и трийсет.

— А колата?

— Когато я намерили, почти не приличала на кола. Експлозията я свела до съставните й части. Собственикът бил открит по номера на двигателя.

— И това не е била убитата жена.

— Не — каза Мечката. — Собственикът на колата бил изпълнителен директор на една фирма и от ФБР твърдят, че е чист като утринна роса.

— Какво общо има тук ФБР — мислех, че са с ограничени пълномощия.

— Да, но банковият обир е изцяло в тяхната компетентност. Смятат, че с тази кола е извършен обир в Сан Клементе. Убити били шест човека и откраднати над два милиона долара. Един от убитите е от охраната. Преди да го свалят, е успял да рани един от нападателите. ФБР твърдят, че в намереното тяло, освен куршум от пистолета на охраната има и куршум, с какъвто е бил застрелян самият пазач.

— С една дума, като открили, че един от тях е ранен, се породили съмнения и я довършили, така ли?

— Поне така изглежда.

— Колко човека са участвали в банковия обир?

— Трима заедно с убитата жена. Но са имали автомати и явно с удоволствие са ги използвали. Освен човека от охраната, както вече споменах, са били убити още пет човека без очевидна причина. Двама от тях са служители от банката, а останалите били просто клиенти. Не са били въоръжени и са изпълнявали точно указанията на нападателите.

— Мирише ми на терористична акция, а не на банков обир — каза Фицдуейн. — Някой поел ли е отговорността за това?

— Не.

— Какво оръжие са използвали?

— Ловна пушка с отрязана цев и два „Скорпиона“.

— Позната история. Сега разбирам защо шефа ти и Килмара са влезли във връзка. А някой от терористите заловен ли е?

— Разследването стигнало до задънена улица — продължи Мечката, — после на следващата година в Ню Йорк бил задържан и разпитван някакъв мъж, който използвал крадените пари — бил изпълнителен директор от нефтената промишленост. Получил парите при осребряването на чек в една банка в Либия. Банката потвърдила това, но отказала да даде отговор на въпроса откъде са дошли парите. Предполагали само, че може да са от друг американец, посетил страната им.

— И какво мисли за това ФБР?

— Все още нямат окончателен отговор, но официалната версия е, че става въпрос за терористична група, която се финансира от Либия и която явно иска да направи впечатление.

— Винаги съм смятал, че терористите, подкрепяни от Либия, имат достатъчно пари.

— Когато някой преследва пари по този начин, те никога не му стигат — каза Мечката. — Може би не смятат, че Кадафи ще им плати всичко, пък и знаеш ли ги, може да кътат бели пари за черни дни.

— Или има нещо, за което искат да обезпечат достатъчно средства — каза Фицдуейн.