Виктор О’Райли
Игрите на Палача (19)

Осемнадесета глава

Мечката седеше в една единична стая в най-модерната бернска болница и чакаше Маймуната да умре. Хубавото му преди лице бе цялото в превръзки! Мечката видя какво бе останало под превръзките и дори не искаше да си спомня. Най-вероятно е била използвана мотоциклетна верига. Носът и зъбите му бяха строшени, кожата раздрана до кокал.

Маймуната промълви нещо неразбираемо. Всеки звук, който издаваше, се записваше на касетофон, чийто микрофон се преплиташе с тръбичките и жиците, които поддържаха живота му. От леглото се чу хъркащ звук и бе моментално отчетен от електронния монитор. Един униформен полицай, който седеше от другата страна на леглото с бележник в ръка се наведе към дупката, където преди беше устата на Маймуната и се опита да разбере нещо. Краищата на превръзката около устата бяха кървави. Лицето на младия полицай пребледня. Поклати глава и не записа нищо.

Хъркането се превърна в мъчителна кашлица. В стаята влетяха лекар и медицинска сестра. Докато те проследяваха показанията на апаратурата, Мечката гледаше през прозореца.

— Свърши се — каза лекарят и отиде на мивката в ъгъла да си измие ръцете. Сестрата покри главата на Маймуната с чаршафа. Мечката изключи касетофона и извади касетата. За да е сигурен, че няма да стане фал, той счупи крачетата, надписа я, сложи я в плик, написа адреса, запечата го и го подаде на полицая.

— Каза ли нещо? — попита лекарят докато си бършеше ръцете.

— Малко — отговори Мечката. — Не му беше останало много, с което да говори.

— Знаете ли кой го е направил?

— Подозирам.

— Винаги ли е така? — попита полицаят. — Имам предвид звука, който издаде, преди да умре. — Личеше му, че е разстроен.

Неприятно като за начало, помисли си Мечката, но нали все някога трябва да се почне.

— Невинаги — каза той, — но доста често. Неслучайно го наричат предсмъртно хъркане — посочи плика с касетата. — Занеси го на съдия-следователя фон Бек. Свежият въздух ще ти подейства добре.

Като си тръгна от болницата Мечката отиде в Беренграбен, за да хапне и да премисли нещата. След един час щеше да има съдебна заповед за издирването на Айво. Този път нямаше да е само за разпит. Щяха като нищо да му лепнат обвинение в убийство, поне докато не се разнищеше цялата история. Дори и ако му се разминеше с по-лека присъда, пак щеше да стои зад решетките достатъчно дълго.

Всъщност причината за смъртта на Маймуната не бяха раните по лицето му, а това, че го бе блъснал камион докато панически бягаше по улицата. Дали ще се реши, че Айво носеше вината за това, като човека, размахвал веригата и причинил паническото бягство, бе работа на съдиите. Но какво го бе накарало да прояви такава жестокост? Досега не бе имал прояви на насилие и Мечката бе готов да се обзаложи, че Айво не би направил подобно нещо. От друга страна, Маймуната явно не лъжеше. Айво го бе подредил така. Дали е осъзнавал какво точно прави? Най-вероятно не, но подобно извинение едва ли би му помогнало кой знае колко в съда. Мечката се съмняваше, че Айво ще излезе жив от затвора при една по-голяма присъда.

През повечето време Маймуната бе говорил несвързано, но на няколко пъти бе казал смислени неща. Мечката непрекъснато си повтаряше думите му: „… и аз му ги казах. Наистина, казах му ги. Но той не спираше. Той е смахнат. Аз му ги казах“. Какво означаваше всичко това? Какво бе това, което „му бе казал“?

Мечката си похапна добре. На салфетката си бе нахвърлил списък на най-вероятните предположения за това, което Маймуната би могъл да има предвид, но пък се наложи да си избърше мустаците от сметановия сос с нея. Смъртта на Маймуната бе от малкото хубави неща, които се случиха в Берн този ден. На Мечката му беше мъчно за Айво. Представи си физиономията на шефа на Крипо, когато научи за смъртта на Маймуната. Май щеше да има буря.

Е, всеки да си бере гайлето.

* * *

Откак Ерика фон Графенлауб ги бе запознала, Фицдуейн за трети или за четвърти път отиваше да види Саймън Балак в ателието му. При Саймън го нямаше кипящия гняв към всичко и всички, присъщ на повечето творци на изкуството, нито чувството за несигурност, натрупано от неразбирането години наред. Беше спокоен и приветлив, с тънко чувство за хумор. Знаеше много и бе видял не малко, с една дума приятен компаньон.

Саймън често отсъстваше от града, посещаваше изложби или търсеше творческо вдъхновение. Когато бе в Берн, ателието му се превръщаше в място за светски срещи. Всеки ден от дванайсет до два по време на обедната му почивка вратите на ателието му бяха отворени за приятели. През останалото време обаче Саймън непоколебимо отстояваше уединението си. Вратите се заключваха и той работеше.

В единия край на помещението, което по-рано е било склад, бяха накачени рекламните плакати от изложбите му в Европа и Щатите. Говореше се, че една негова картина струва над двайсет хиляди долара. Рисуваше по около десетина картини на година и много от тях още след първата изложба поемаха към банковите сейфове. Всичките му клиенти го уважаваха, както за таланта му, така и за способността му да извлича максимална печалба от труда си.

Той бе един от най-търсените хора сред светското общество. Балак умееше да изслушва, можеше добре да преценява хората и не занимаваше другите със себе си. Все пак Фицдуейн разбра, че той е американец, дошъл да учи изкуство в Европа, бил в Париж, Мюнхен и Флоренция, и накрая дошъл в Берн заради една жена.

— Връзката ми със Сабин Приключи бързо, но с Берн все още се обичаме — бе казал един път той. — Берн се оказа по-верен. Не ми се сърди за малките ми изневери, когато се наслаждавам на прелестите на някой друг град, защото винаги се връщам. За мен Берн има привлекателността на жена с опит. Невинността притежава свежест, но опитът допринася за по-пълното изживяване.

Беше се засмял, като че ли думите му не трябваше да се вземат несериозно. Човек никога не можеше да разбере какво точно мисли Балак. Приветливото му държание и остроумните му забележки прикриваха истинската му същност, но Фицдуейн не желаеше да го разгадава. Художникът и така му харесваше.

Понякога отиваше при него, само за да си поотпочине. Вече три седмици откакто бе дошъл в Швейцария, а през главата му бяха минали доста неща. Освен със семейство фон Графенлауб той се бе срещнал и говорил за Руди с над около шейсет души. Можеше да е много интересно и да го насочи накъде да продължава, но определено беше изморително.

Другият проблем бе езикът. Повечето швейцарци, с които бе говорил, знаеха добре английски, но в разговорите се усещаше някакво напрежение. С напредването на времето и количеството питиета хората се изморяваха и ставаше по-лошо. Започваха да говорят на родния си език. Дори и Мечката му бе подхвърлил да научи берндойч. Тогава Фицдуейн му бе казал, че ирландците не знаят дори и собствения си език, камо ли да учат чужд.

Броят на посетителите при Балак варираше от около десетина до нито един, в зависимост от това кой знаеше, че художникът се е върнал, от бремето, от личните ангажименти на всеки един и от апетита им. Балак не обичаше хората, които идваха при него, само за да хапват и ги държеше настрана както с поведението си, така и с относително оскъдното меню, което предлагаше. Посрещаше гости, за да си поприказва и да си почине, а не за да демонстрира кулинарни специалитети. Обикновено имаше блюда със студено месо и различни сирена. Пиеше се само бира. Таксата бе винаги една и съща.

Бе един от спокойните дни и понеже Фицдуейн бе позакъснял, а другите си бяха тръгнали рано, за първи път откакто се познаваха той и художникът останаха насаме.

— Харесва ти нашият град, нали? — каза Балак. Отвори една бира и пи направо от бутилката. Фицдуейн смяташе, че художникът поддържа репутацията си на бохем, само докато работи. Вечер, когато приключеше работата, той се превръщаше в изискан и светски човек.

— Вярно, все още съм тук — каза Фицдуейн и хапна, малко телешко филе, което дълго бе съхнало на планински въздух.

— Откри ли нещо за Руди? — попита Балак.

— Донякъде — каза Фицдуейн. Напълни чашата си. Бе прекарал достатъчно дълго време на различни места и страни, където или бирата, или чашите свършваха бързо и се бе научил да се възползва от това, което му предлагаха.

— Мислиш ли, че ще разкриеш историята? Възможно ли е да се разбере какъв е бил мотивът на човек, посегнал на живота си, без да остави бележка? Единственото, което ти остава, е да предполагаш, но не знам дали си струва усилията.

— Вероятно никога няма да разбера истината. Съмнявам се дори дали ще стигна до някакъв задоволителен отговор. А дали си струва да продължавам — и аз самият не съм вече много сигурен. В началото може би исках да разсея неяснотите, да намеря някакво правдоподобно обяснение на случката — той се усмихна, — но ако не мога да открия мотива, явно няма да стигна доникъде. От друга страна, трябва да си призная, че идването ми тук ме накара да се чувствам по-добре. Вероятно заради смяната на обстановката.

— Интересно, четох книгата ти, ти си опитен военен фоторепортер и би трябвало да си свикнал с неща като насилствена смърт.

— А не е ли по-добре, че не съм? — каза Фицдуейн.

Разговорът премина на друга тема. Отначало за работата на художника, а после заговориха за любимата тема на всеки чужденец — особеностите на живота в чужда страна, в този случай Швейцария и най-вече за чудатостите на хората в Берн. Балак имаше неизчерпаем запас от анекдоти и вицове за берничани.

Наближаваше два и Фицдуейн стана да си ходи. Погледна часовника.

— Ти си нещо като Пепеляшка. Тя си е тръгнала точно в полунощ, защото магията щяла да се развали и отново да стане бедното парцаливо момиче. Какво става с теб, когато заключиш вратите?

Балак се засмя.

— Ти май обърка приказките. Като изпия лекарството, в случая бира, от доктор Джекил — словоохотливия домакин, аз се превръщам в мистър Хайд — художника-маниак.

Фицдуейн погледна към голямото платно точно пред себе си. Без да е експерт, би казал, че стилът на Балак, който никак не обичаше определенията, е смесица от сюрреализъм и абстракция. Образността на картините му имаше непосредствено въздействие. Пресъздаваше връзката между страданието, насилието и красотата в смайващи образи. Не можеше да му се отрече, че притежаваше талант.

Вече навън Фицдуейн се подсмихна. Зад себе си чу прищракването на множеството ключалки, които Балак бе поставил на вратите на ателието си. Входът се наблюдаваше от камери. Двайсет хиляди долара за картина. Докато е бил жив, Ван Гог е нямал нужда от такива предпазни мерки.

После докато разглеждаше витрините, обсипани с боядисани яйца и великденски зайчета, образът на Етен изплува в съзнанието му. Липсваше му.

* * *

Фицдуейн гледаше как самолетът с отличителните знаци на ирландското правителство каца и бавно спира.

Това бе единственият правителствен самолет и обикновено с него летяха министрите или хора от подобен ранг. Килмара обаче обичаше да използва системата.

— Искаха да изпратят комитет по посрещането — каза Килмара, — проява на добри обноски, типично за швейцарците, но им казах, че предпочитам да се срещна с теб — вдигна глава към небето. — Боже, какво прекрасно време, в Ирландия пак валеше като из ведро като тръгвах. Мисля да емигрирам и да стана банкер.

— Доколкото разбирам, не си дошъл, само за да ме поздравиш за Великден — каза Фицдуейн.

Килмара се засмя.

— Очертава се доста необичаен Великден. Добре, ще започнем с това.

Отидоха направо в апартамента на Фицдуейн. След тях се движеха две полицейски коли без отличителни знаци, а докато говореха сградата се охраняваше. На летището правителственият самолет бе под въоръжена охрана и бе претърсен за експлозиви. Преди отлитането процедурата щеше да се повтори.

Шефът на Крипо си имаше достатъчно главоболия със серията от смъртни случаи, които се увеличаваха и не искаше към тях да прибави и евентуално покушение срещу Главнокомандващия на „Рейнджърите“ на Ирландия.

* * *

— Не бива да забравяш, че „Рейнджърите“ не са упълномощени да извършват разследвания — каза Килмара, — нашата задача е да се намесваме в опасни ситуации, когато това се налага. Смята се, че сме твърде закоравели, за да се показваме в обществото. Детективската работа е грижа на полицията. Естествено на практика нещата не стоят точно така, имаме си начини, но за директна намеса правомощията ни са ограничени — настроението му се смени. — Понякога е направо отчайващо.

— Каква беше реакцията от видеофилма? — попита Фицдуейн.

Килмара му беше казал за него още след като го бе гледал първия път, но самият филм имаше още по-силно въздействие. Никак не му хареса фактът, че из неговия остров се мотаят някакви хора с животински маски. Като ги гледаше, Фицдуейн си спомни за кървавите истории, които се разправяха за мястото още когато се пренесе там. Как се казваше култа? А, да, Жертвоприносителите. Били са изгонени със сила. Разказите за нашествието на Жертвоприносителите през дванайсети век бяха част от семейната история на рода Фицдуейн.

Килмара въздъхна.

— Знаеш, че нашият министър-председател не ме обича особено, което значи, че лакеите, с които се е обградил, включително и смахнатият министър на правосъдието, нали са фурнаджийски лопати, използват всеки сгоден случай да ме прецакат.

— Тоест?

— Тоест край на разследването на „Дрейкър“ — каза Килмара. — Малко преди това бях понатиснал тук-там и двама мои приятели от Специалния отдел поразпитаха из училището — уви, безрезултатно, но на следващия ден новият директор се обадил на министъра и всичко свърши. А и трябва да си призная, че акъла ми не стига какво всъщност търсим там. Вярно е, че вече има три смъртни случая, но не можем да открием и следа от нещо нередно. Аз може и да вярвам на интуицията ти, но трябва да ти кажа, че тя не струва и пукната пара, когато насреща ти е някой от ирландските политици. Родителите на децата, които са в „Дрейкър“, не са обикновени хора, а и училището е заложило много средства в този район. Никой не желае да си навлече гнева на тези, които плащат и в суматохата да си изгуби работата. Неприятно ми е да го кажа, но мисля, че са си прави за себе си.

Фицдуейн сви рамене.

— Ако си спомняш, Руди и единият от терористите, които обезвредихте в Кинегад, имаха една и съща татуировка. Струва ми се, че приятелят на Врени, Петер Хааг, е всъщност покойният и неоплакан от никого Дитер Крец. Говорим за сериозна връзка между случаите. А и най-неочаквано се появяват група симпатяги, облечени като последователи на жертвоприносителния култ на друидите.

— Премислял съм това до втръсване — каза Килмара. — Трябва да правим разлика между фактите и тълкуванието им. В момента заповедта е да се разследва инцидента в Кинегад, но да не се намесва „Дрейкър“. Татуировката на Руди не е доказателство, защото никъде не е отбелязано наличието й, а що се отнася до симпатягите с животински маски — е, и? Какво нередно има в това човек да си слага маска — маскирането е част от културното наследство и не е престъпление, дори не е подозрително. Вземи например Деня на Вси Светии. Това е положението — „Дрейкър“ отпада, всичко друго може. И ние точно това правим.

— Хрумна ми нещо — каза Фицдуейн, — защо си мисля, че твоята неспирна вражда с Таойсийч се превръща в проблем? Чудя се защо ли чак толкова те мрази? Това започна още от Конго. Не те ли кара да се позамислиш?

— Поех работата, защото се надявах, че ще мога да открия кой ни предаде в Конго. Моят приятел, Таойсийч, Джоузеф Патрик Делани е имал възможностите, мотива и средствата да го направи, но нямам никакви доказателства. На всичкото отгоре трябва да го защитавам и да работя с него.

— Можеш да бъдеш малко по-тактичен в отношенията си с него — каза Фицдуейн.

— Това и правя — отговори Килмара, — никога не го наричам тъпанар в очите.

Фицдуейн се засмя:

— Какво да ги правиш, политици.

Килмара се усмихна:

— Доброто старо Конго, което сега се нарича Заир — събужда много спомени. Колко наивни сме били тогава. Не можеш така лесно да зачеркнеш политиците. По дяволите, всичко е политика. Та дори ти самият си политик — Фицдуейн изсумтя. Килмара подхвана нова тема: — Като говорим за политика, сещаш ли се за Висбаден?

— БКА и огромният компютър Комисарят, нали?

— Големи организации като БКА са всъщност коалиции — каза Килмара, — съставени от много малки фракции, всяка от които се бори за собствената си интереси, но имат обща цел.

— И?

— Една от фракциите, по-известна под името Пещерняците — викат им така, защото работят в подземните етажи — от известно време експериментира една система, която работи с Комисаря. Викат й Следотърсачът на Комисаря — Килмара се усмихна многозначително. — Имаме по-специални връзки с тях.

На Фицдуейн започна да му просветва.

— Аха, нещо като неофициален канал. Освен официалните доклади, които получавате от Комисаря, Пещерняците ви снабдяват с подробностите.

— Помагаме си — каза Килмара, — те искаха достъп до нашите файлове относно един проект, който разработват. После пък успях да им помогна чрез мои хора в другите страни. Така започна. Сега имаме статут на най-облагодетелствана нация при Пещерняците.

Погледна към Фицдуейн и не побърза да продължи.

— Смятат, че можем да се подпомагаме взаимно.

— Кои са „те“?

— Компютърният гуру на групата е Йоахим Хенсен. Той е от хората, които работят двадесет и четири часа на компютъра, ядат каквото им попадне и се бръснат един път месечно. Направо е гений. Управлението е в ръцете на повишен полицай от старата школа, главен инспектор Ото Кершдорф. Най-чудното е, че се спогаждат добре.

— Експертна система — замисли се Фицдуейн, — ако не ме лъже паметта, това е нещо като стъпка по пътя на изкуствения интелект — компютър, мислещ като човек.

Килмара кимна:

— Изкуственият интелект е въпрос на бъдеще. Това, което имаме сега, са експертните системи. Най-общо казано, съставят се моделите на поведение на хората и това се вкарва в компютъра. За да достигнат до някакво заключение, хората използват поредица от творчески догадки. Експертната система се основава на евристични догадки — той се усмихна: — И с това приключва урокът, защото знанията ми се простират дотук. Аз съм от по-старото поколение.

Фицдуейн премисли чутото.

— С една дума, Пещерняците са разработили програмен продукт, който може да анализира обем от данни, събрани от Комисаря, така както това биха направили една група от проницателни и опитни полицаи — нещо, което трудно би могло да се осъществи от хора, като се има предвид огромният обем информация, който трябва да се прегледа.

— Само с едно уточнение — каза Килмара, — системата още не е официално проверена. Тоест началството на БКА няма да излезе с официална версия, за да не се наложи да опира пешкира. Защото това, което надушва Следотърсачът, може и да не отговаря на истината. Пещерняците са бесни.

— Но все пак ти казаха.

— Неофициално. Ако са прави, много от нещата намират обяснението си, но все още има доста неизяснени моменти.

— И сега ти искаш да опиташ — Килмара кимна. — Започнали са да преслушват банките данни на Комисаря и са се натъкнали на определени сходства. Това ги накарало да погледнат на нещата от по-общ план — Щатите, Близкия изток и други. От намереното са изградили хипотезата, че зад всички терористични акции през последните десет години, които на пръв поглед нямат нищо общо, стои един и същ човек. Забелязани са едни и същи особености — излишно насилие, болно чувство за хумор и значително преклонение пред това, какво остава, като теглиш чертата. Забелязва се и склонност към използването на едни и същи оръжия — като чешки „Скорпиони“ и насочващи се мини „Клеймор“.

Пещерняците го наричат международен терорист. Казват още, и вероятно не само на шега, че той мисли и действа като човек, завършил управленческа специалност в Харвард, че може би притежава златна кредитна карта на Американ Експрес и че счетоводството му води някой от Осморката. Твърдят, че дейността му покрива целия свят, но се извършва от малки, независими една от друга организации — усмихна се: — Шегаджиите от БКА наричат този хипотетичен терорист Страховития Нечовек. Според тях това е шантава теория и смятат, че Хенсен е превъртял съвсем. Единственият начин за Пещерняците да си отмъстят, е да успеят да открият тази митична личност, но за да стане това, трябва по някакъв начин да заобиколят бюрократичната система и да действат свободно. Мислят, че съществува не малък шанс главната му квартира да е в Берн. Нали все отнякъде трябва да се почне, а и има някои насочващи признаци, включително и господинът, когото хвърли от моста „Кирхенфелд“ и приятелката му — момичето от шахматната дъска.

Пещерняците предлагат тук да се установи малък работен екип. Имат нужда от няколко стаи, добри съобщителни линии и един-два компютърни терминала. Ще си донесат модеми, за да се свържат с Комисаря и останалите.

Огледа наетия апартамент на Фицдуейн и се усмихна.

— Ах, ти, хитрецо, и каква е ролята на бернските ченгета?

— Това е неофициална операция с неофициално разрешение — каза Килмара. — Шефът Макс Бюизар е скептично настроен, съдия-следователят фон Бек е ентусиазиран. Уговорката е операцията да се ръководи от фон Бек и твоя приятел Мечката. Единственото условие е от наша страна да има официален представител. По този начин, ако нещо не стане както трябва, блюстителите на закона и от трите страни — Швейцария, Германия и Ирландия, ще се насадят заедно на пачи яйца и няма само един да опира пешкира. Стар бюрократичен номер.

— И кого ще упълномощиш? Гюнтер? Той обича компютрите.

— Ще отнеме време да вкарваме нов човек — каза Килмара, — така или иначе фон Бек и Мечката искат да продължат с теб. Шефът на Крипо казва, че с пристигането си си донесъл и вълна от престъпления и се сърди, че си му развалил статистиката, но ще те подкрепи, ако имаш официален статут. Федералната полиция умира от любопитство на какво друго ще се натъкнеш. Малка доза тероризъм прави чудеса със средствата, които им се отпускат, а знаеш, че федералните се смятат за ощетени, ако не се возят в поршета или най-новия модел хеликоптер.

Искам да влезеш в играта, този път официално, защото лично аз смятам, че всяка от страните е хванала по нещо от дракона, без да знае какво точно е открила.

Нужен ми е човек, който вече познава обстановката и на когото да имам доверие. Освен това не разполагам с никого, на когото още да не съм възложил задача. И така, какво ще кажеш? Ще имаш официален статут, който може и да ти свърши работа, като гледам как труповете се множат.

Фицдуейн въздъхна и разпери ръце с примирение. В очите му светна пламъче.

— Всичко започна с една обичайна сутрешна разходка — каза той. — Заприличва все повече на Виетнам.

— Стига си се оплаквал — каза Килмара. — Виетнам бе война — рай за фотографите. Сега кажи, съгласен ли си?

— А защо не? Досега не ми се е случвало да работя с мечка и интелигентен компютър.

— Операцията ще носи името „Проект К“ — каза Килмара и подхвърли на Фицдуейн обемист пакет — подарък за Великден.

Вътре имаше една бутилка ирландско уиски, петдесет патрона за ловна пушка и олекотена защитна жилетка от кевлар.

— Това е нашият стандартен комплект „Как да преуспееш в Швейцария“.

Фицдуейн вдигна глава:

— Как разбра за ловната пушка?

— Фон Бек ми каза, че си размъквал една такава в калъфа за статива си — каза Килмара. — А и още помня какво оръжие предпочиташ.

— Доколкото разбирам, ти смяташ, че ще имам нужда от всичко това.

— И понятие нямам дали ще ти потрябва, но мисля, че като почне пукотевицата, кредитната ти карта няма да ти помогне особено.

Фицдуейн взе един от патроните. На него имаше маркировка „XR-18“.

— Какво е това?

— Експериментален патрон. Ние сами си го направихме. Както знаеш, ловната пушка не върши работа над петдесет метра, а и ако имаш ум в главата, ще я използваш поне от два пъти по-малко разстояние. Излятият куршум има по-голяма далекобойност, но пък е с намалена точност на попадение. Е, попаднахме на нов тип лят куршум, с който ще можеш да улучиш мишена с човешки бой до двеста метра. Подобрихме го като го напълнихме с течен тефлон и други материали — той направи пауза. — Доста добра работа върши.

— А за дракони става ли? — попита Фицдуейн.

* * *

Кадар държеше цвете, късаше листенцата му едно по едно и ги наблюдаваше как падат на земята. Вече започват да се разлагат, мислеше си той. Не след дълго те отново ще станат част от пръстта и ще подхранват други цветя. Освен ако някой предприемач не купи земята и не излее отгоре няколко тона бетон. Макар Берн да бе много запазен град, околностите му малко по малко се култивираха. Добре, че поне старият град все още си бе същият и животът там течеше постарому.

Реши да направи дарение на стария град. Това, че бе терорист, не означаваше непременно, че не го е грижа за околната среда. Боже Господи, та Европа бе изправена пред опасността да стане пустиня — като се почне от съдържанието на живак във водите и се стигне до киселинните дъждове, които умъртвяваха дърветата. Говори се, че половината от мъжете в Рур са стерилни. Работата беше там, че твърде много хора искаха твърде много от едно твърде ограничено пространство. Като се замисли човек, убиването на няколко човека в крайна сметка се оказваше полезно. Майката земя имаше нужда от малко подкрепящ огън. Нямаше да е зле да изпрати малко пари и на Грийнпийс. Нямаше никакво желание да прекара остатъка от живота си, трупайки радиоактивност до степен, че да може да чете нощем без лампа. Освен това обичаше китовете.

— Време е за почистване — каза той. — Знаете, че обичам всичко да е изпипано. Особено що се отнася до проекта „Здравец“.

— С колко време разполагаме? — попита едни от петимата младежи, седящи пред него, ливанец, който бе работил като наемник за ПЛО, докато Мосад не хвърли във въздуха своя агент, заедно с двамата му телохранители и бронираният му неразбиваем мерцедес в Испания. Той познаваше добре Берн, както впрочем и останалите, и беше с фалшив турски паспорт. Имаше развита силна непоносимост към мерцедеси и всеки път, когато покрай него преминаваше такава кола, нещо го свиваше под лъжичката. Харесваше Берн, защото на много места можеше да се отиде пеша, а ако нямаше време — с трамвай. Имаше възможност да се убива по разписание. Когато работи за Кадар, човек бързо се научава да спазва сроковете.

— Всеки от вас има разписание — започна Кадар, — но цялата операция трябва да приключи за две седмици. След това ще се срещнем в Либия и ще направим последните приготовления за проекта „Здравец“. И ако всичко върви по план, в края на май вече ще сте богати.

Кадар отвори сака си, измъкна пет обемисти пакета и ги раздаде на терористите.

— Във всеки от пакетите е оръжието, което ще ползвате, в плика ще намерите сведения за мишените, билети и други. Предлагам всеки да прочете инструкциите си, за да мога да дам разяснения, ако се наложи.

Беше тихо, чуваше се само шумоленето на хартия, когато терористите отваряха пакетите си. Една от двете жени в групата извади сгъваем нож, който носеше от вътрешната страна на лявата си ръка. Казваше се Силви и бе от френската „Аксион Директ“. Силви прочете инструкциите си и вдигна глава към Кадар. Той не реагира.

— Вероятно ще искате да прегледате и оръжията си — подхвърли той.

Терористите започнаха да разопаковат. Под най-горната обвивка имаше найлон, а под него восъчна хартия. Пистолетите не бяха покрити със смазка и, макар незаредени, бяха готови за стрелба. Имаше три чешки „Скорпиона“, а Силви извади деветмилиметров „Инграм“ със заглушител. Постави пълнител и зареди.

Последният от петимата терористи, швейцарец, под кодовото име Зигфрид, гледаше невярващо петдесет сантиметровия отломък от полирана каменна плоча, който бе разопаковал. На него имаше издълбани букви. Лицето му побеля. Вдигна поглед към Кадар и попита:

— Това шега ли е?

— И да, и не — каза Кадар. — Това не е какъв да е камък, макар че не е в истинския си размер. Просто не можах да донеса цялата плоча. Но смятам, че и така можеш да разбереш замисъла ми.

Зигфрид се скова от страх, нещо, което никога не му се бе случвало преди. Осъзнаваше, че трепери, но просто не бе в състояние да се овладее. Погледът му се замъгли, устата му пресъхна. Спомни си за хората, които бе убил. Винаги се бе питал как ли се чувства жертвата, когато гледа дулото на пистолета му и знае, че е обречена, че каквото и да направи или каже, изходът ще бъде един. После се сети колко поръчки на Кадар бе изпълнявал и гневът му го накара да се посъвземе.

— К-какво значи това? — думите му излязоха като шепот, толкова тихо, че дори и жуженето на насекомите можеше да ги заглуши. — Защо? — попита той. — Защо?

— Както знаеш, плащам добре — каза Кадар, — но изисквам подчинение, пъл-но под-чи-не-ние — той натърти всяка сричка.

— Винаги съм ти се подчинявал.

— Боя се, че не е точно така — каза Кадар. — Преди два дни си бил викан на разпит от Крипо. Задържали са те двадесет и четири часа и едва тогава са те освободили. При това положение ти не трябваше да се явяваш на срещата. Може да са те проследили.

— Но това беше просто обикновен разпит. Нищо не им казах. Те нищо не знаят.

— Може, но ти беше длъжен да съобщиш за задържането си, а не го направи.

— Исках да работя за теб. Проектът „Здравец“ е толкова близо.

— Е, не можем да имаме всичко, което ни се иска. Не го ли научи това още в училище? — Кадар погледна Силви: — След около трийсет секунди — обърна се отново към Зигфрид: — Мислех, че си разбрал какво е — каза той, посочвайки плочата. — Това е отломка от надгробен паметник. Нямах време да направя необходимия надпис.

„Инграм“ има скорострелност от хиляда и двеста куршума в минута — приблизително два пъти повече от обикновеното ръчно автоматично оръжие. Силви отнесе главата на жертвата си за по-малко от секунда.

Кадар стана. Посочи към пликовете и опаковъчната хартия нахвърляни наоколо:

— Както знаете, аз съм загрижен за опазването на околната среда. Ще ви бъда признателен, ако съберете това на тръгване.

— Ами това? — попита ливанецът и кимна с глава към трупа на Зигфрид.

— Не се притеснявай — отговори Кадар, — той ще се разложи — след което изчезна в гората.

* * *

Всъщност Айво беше все още в Берн и то в близост до управлението на полицията, но бе станал неузнаваем — предишният Айво вече не съществуваше. На негово място се бе появил съвсем нов човек, който щеше да се справи със задачата, която си бе поставил — една личност с легендарна смелост и мъжество, която щеше да преследва целта си до край. В началото това бе само галеща въображението мисъл, породила се докато чакаше Маймуната на гарата, и която поразеният от дрогата разсъдък на Айво бе превърнал в реалност. Той беше Сър Айво, благородният рицар.

За да се придържа към новия си образ, той бе възприел нов стил на облекло. И тъй като доспехи и други рицарски принадлежности не можеха да се открият лесно в центъра на Берн, се наложи да импровизира. Вместо с ризница бе облечен с яркочервен кожен костюм, каквито обикновено носеха мотоциклетистите, окичен с многобройни ципове и вериги. Върху това носеше палто от платно за рисуване и наметало на малки знаменца от плат за пердета. Вместо кон бе яхнал ролкови кънки, а за шлем му служеше мотоциклетистка каска с тъмен визьор.

Сър Айво знаеше, че врагът го дебне и затова бе решил да се предреши като безобиден трубадур. Носеше една китара, чиито струни почти липсваха, но това нямаше голямо значение, тъй като таргата бе изрязана, за да служи като ножница, оръжейно хранилище и хранителен склад. Вътре имаше пет-шест яйца и изцапаната с кръв мотоциклетна верига, която изпълняваше ролята на рицарския боздуган.

В новите си одежди Айво изглеждаше по-пълен, по-висок и с каската — неузнаваем. Смелият рицар вдигна визьора си и запали цигара. Обмисляше следващия си ход. Знаеше повече за мъжа, убил Клаус, но въпросът беше какво да прави с тези сведения. Нямаше да е лошо да потърси помощ. Тежко е, когато няма с кого да поговориш и да поискаш съвет. Защо не бяха няколко рицари — като Рицарите на кръглата маса.

Благодарение на Маймуната знаеше доста неща за убиеца. Сигурно щеше да научи още, ако глупакът не му бе извадил нож. Явно си е мислел, че Айво не може да се бие. Що се отнася до него, вероятно не се е лъгал, но Сър Айво — виж, това беше нещо друго. Бе парирал ножа с щита си (многострадалната китара, която изгуби и последните си струни в този инцидент) без никакво усилие и повали негодника с няколко удара на боздугана. Отначало се ужаси от това, което бе направил, но си каза, че един рицар би трябвало да е свикнал с подобни гледки.

И все пак това не трябваше да се случва — сега разполагаше с куп сведения и описание на убиеца, по които вероятно би могъл да го разпознае, но лошото бе, че не знаеше кое е истина и кое е измислица на Маймуната. В страха си той бе казал всичко, което му бе дошло наум и никак не беше лесно да се пресеят фактите от лъжите му.

Айво си записа всичко, което научи от Маймуната и бе опитал да направи вероятен портрет на мъжа по описанието, което получи. Имаше представа как е изглеждала стаята, където са били отведени Клаус и Маймуната. Знаеше какви са били сексуалните предпочитания на русокосия мъж и какво точно са правили. Знаеше също, че русата коса е всъщност перука и че е не само вид прикритие, но и нещо като спомен за някой си Рестън. Знаеше, че мъжът говори перфектно берндойч, но вероятно не е швейцарец. Знаеше и много други неща.

Имаше списък на регистрационни номера на коли, но Маймуната бе направил фаталното движение, преди да му ги обясни.

Сър Айво бръкна в китарата и извади едно твърдо сварено яйце. Беше червено — с цвета на кръвта. Това му напомни за гледката, която представляваше лицето на Маймуната след удара с веригата. Прилоша му, но той потисна това усещане и си каза, че това е съдбовен знак. Щеше да намери този мъж, но му трябваше помощ.

Може би Мечката, помисли си Айво, единственият полицай, който се отнасяше с него като с човешко същество. Не, не става, нямаше да прояви разбиране за Маймуната, все пак бе полицай. Щеше да го разпитва, но нямаше време за губене докато не свърши всичко.

После се замисли за последния човек, който му бе помогнал — ирландецът. Това май бе добра идея. Ще намери ирландеца и ще го провери. Ако реакцията му се окаже задоволителна, ще му покаже бележките си и заедно ще намерят убиеца. Двама рицари още не стигаха за кръглата маса, но поне щяха да сложат началото. Лесно ще намери ирландеца, беше го виждал из града и преди, а и Берн бе малък град. Като всеки възпитан швейцарец сър Айво внимателно изхвърли черупките в едно кошче наблизо и пое по пътя си.

* * *

Полицията бе викала на разпит възрастния човек, но той не им каза нищо. Познаваше Айво и често бе помагал на него и други като него било с храна, било с малко пари. Бе преуспял в този град и тъй като жена му бе починала, а децата му излезли от дома, бе решил, че е дошло времето да се отблагодари по някакъв начин на Берн — градът, където бе живял добре. Сега единствената му цел бе да помага на тези, на които щастието не се бе усмихнало.

Полицаите знаеха с какво се занимава старецът и го уважаваха. Знаеха също, че лъже като казва, че не е виждал Айво, но нищо не можеха да направят, освен да му благодарят, че е отделил от времето си и да си тръгнат. В доклада отбелязаха особеното си мнение за показанията му и си казаха, че след седмица-две пак ще опитат, ако дотогава не изскочи нещо друго.

Двамата яки пратеници на Кадар не страдаха от подобни скрупули. Смъртта на Зигфрид още бе пред очите им и затова когато видяха, че старецът лъже, те не си затвориха бележниците и не си тръгнаха. Завързаха го, запушиха му устата и през последните й десет минути от живота си, той премина през такива болки, каквито не бе изпитвал през всичките си седемдесет и три години.

Когато искаше да говори, те не му разрешиха. Накараха го да напише всичко, което знае, все още със запушена уста. Апартаментът му бе малък и те искаха да са сигурни, че няма да се опита да вика за помощ. После отново го измъчваха, за да проверят дали не ги е излъгал. Не беше ги излъгал. Макар и вече възрастен, той бе доста издържлив. Изтърпя и втората серия мъчения, но още повече го болеше от това, че предаде Айво.

Накрая, когато посетителите разбраха, че старецът им е казал всичко, което знае, и че имат описанието на Айво, те го обесиха. Нямаше да им отнеме много време да намерят Айво. Берн бе малък град.

* * *

Шефът на Крипо бе потънал в мечтания. Това бе допустимо, като се има предвид колко много работеше в последно време, а и особено след удовлетворението, което се бе разляло по жилите му от двадесетте минути в апартамента на Матилд, където бяха отскочили за едно бързо. Когато вдигна телефона, бе все още в добро настроение. Позна гласа на патолога, който никога не носеше добри новини. Рязането на трупове не беше много весела работа.

— Ернст Кунилер — каза патологът.

Шефът на Крипо се замисли. Изведнъж се сети. В Берн ставаха обикновено по две самоубийства на седмица. Ставаше дума за последното.

— Да, сетих се, старецът, който се обеси. Какво има?

— Не се е обесил — каза патологът, — някой му е помогнал и то доста старателно.

На полицая му прилоша. От хубавото му настроение не бе останала и следа.

* * *

В Ленк Фицдуейн трябваше да се види с трима човека, а и никога досега не бе ходил на истински ски курорт. Ленк не бе световноизвестен курорт, където се разминаваш с бивши монарси, филмови звезди, арабски шейхове и тълпи телохранители, напротив — бе по-скоро семеен курорт, където ходиш с познати. Активният сезон бе приключил и това личеше по всичко. Още като стигна до долината, където бе разположен Ленк, Фицдуейн се изненада от това, което видя. Нещо липсваше. Имаше крави, имаше кафеникава трева, която сякаш не бе много убедена, че зимата е свършила, по склоновете на долината се гушеха хижи, навсякъде имаше алпийски цветя, но сняг нямаше.

Слънцето блестеше. Той засенчи очите си, огледа наоколо, после вдигна глава и веднага се успокои. Картичките не лъжеха. Животът в селището може би замираше, но горе по склона ски лифтовете работеха. А още по-нагоре се виждаха пистите, където черни точици се движеха на зигзаг.

Май трябваше да си вземе слънчеви очила. Докато плащаше, се сети, че инфлацията зависи от снега. Или, както Ерика фон Графенлауб бе казала: „Защо трябва да плащаме двайсет процента повече за няколко хиляди метра височина?“ Денят бе топъл, а въздухът — кристален. След малко Фицдуейн реши, че подобни изказвания са тъпи.

* * *

Личеше си, че Марта фон Графенлауб е най-голямото дете. Докато Андреас, Врени и Руди все още бяха на пътя към зрелостта, тя вече го бе извървяла. Вече не бе момиче, а истинска жена — уверена, уравновесена, приятелски настроена, но предпазлива.

Срещнаха се на верандата на хижата, както предварително се бяха уговорили, гледаха скиорите и слушаха свистенето на ските по снега.

Надолу Марта беше обута със скиорски панталон и яркочервени скиорски обувки. Нагоре бе само с една фланелка с къс ръкав, която се състоеше предимно от дупки. Фицдуейн се чудеше дали не й е студено или пък надолу горещо. Имаше хубава кожа и златист загар. Излъчваше здраве и кипеше от енергия. Зърната на гърдите й личаха през фланелката. Интересно, Фицдуейн никога преди не бе смятал швейцарките за секси.

Насили се да откъсне поглед от привлекателната гледка и се загледа в пистата, където групичка от невръстни скиорчета го караха да се чувства безнадеждно изостанал. Бяха толкова малки, че сигурно още бяха с пелени. Всички имаха очила и караха ски с такова умение, сякаш са се упражнявали още в утробата на майка си. Нараненото му самочувствие обаче бе възстановено, когато едно от суперхлапетата седна в снега и се разплака като нормално дете. Малкият звяр сигурно бе нередовен майор от швейцарската армия.

— Много сте мълчалив — каза Марта с усмивка. Притежаваше способността да запазва дистанцията и в същото време да се държи приветливо. — Идвате в планината чак от Берн, за да се срещнете с мен, а не казвате нищо.

— Впечатлен съм от гледката — каза Фицдуейн. Пиеше греяно вино, което на пръв поглед изглеждаше най-подходящото нещо, когато си заобиколен от сняг, но когато очилата му се замъглиха, вече не бе съвсем сигурен в правилния си избор. — Тия неща ми напомнят за хеликоптер — каза той, посочвайки лифтовете, — а аз не обичам хеликоптерите.

— Лифтовете са обезопасени — отвърна Марта, — имаме опит в тези неща — забеляза, че очилата на Фицдуейн гледаха към гърдите й и се изчерви.

Вярно беше, че алкохолът удря по-силно, когато си на по-високо. Отиде на бара за още вино и скоч за Марта. Всички вървяха с люлеещата се походка на професионален убиец от второкласен филм. Май само той не беше със скиорски обувки. Едно петгодишно момче пред него си взе нещо, което приличаше на бира. Фицдуейн поклати глава. В такива моменти родината му липсваше. Запромъква се обратно между хората и даде питието на Марта.

— Пееш ли тиролски песни? — попита той.

— Оскар често пееше — каза тя тихо.

— Винаги съм си мислел, че това е нещо като да караш колело, като се научиш, не се забравя — загледа се към един скиор с незнаен пол, който демонстрираше майсторско владеене на ските и в първия момент не усети промяната у Марта. Скиорът не бе преценил правилно разстоянието и се бухна в дървения парапет на хижата.

— Оле! — каза доволно Фицдуейн. Започна да ръкопляска и другите го последваха. От снега се показа почервеняло от яд лице, събра останките от нараненото си самочувствие, свали ските и гордо се запъти към лифта.

— Извинявай — обърна се Фицдуейн към Марта, — става дума за Оскар Шупбах, нали?

— Да — в очите й имаше сълзи. — По дяволите — каза тя и ги избърса. Покрай тях мина малка, но шумна група от ентусиазирани скиори.

— „Човекът, с издяланото като от махагон лице“ — цитира той. — Врени ми разказа за него, Андреас също го спомена. Смятам да се видя и с него, докато съм тук.

— Няма да можеш — каза Марта. — Оскар е мъртъв.

— Мъртъв? Не може да бъде, та аз вчера говорих с него! — невярващо каза Фицдуейн. — Уговорихме се да се срещнем тази вечер в Зименфеле, хижата до водопада.

— Той обичаше това място — каза Марта, — често ходеше там да пие вино и да поиграе на карти. Обикновено там посрещаше клиентите си. Беше екскурзовод.

— Да, знам.

Марта потъна в спомени. Погледна скиорите на склона.

— Научи ме да карам ски. Всички ни научи. Той бе част от нашия живот. Винаги когато сме идвали в Ленк, Оскар бе тук. Карахме ски заедно, ходехме на походи в планината, а лятно време разговаряхме. Не мога да повярвам, че вече го няма.

Марта млъкна, Фицдуейн чакаше. Спомни си как Врени говореше за Оскар със същата обич. Какво ли е знаел той? Бил е толкова близък на семейството, видял е много, и вероятно се е досещал за останалото. Явно някой е знаел за подозренията му. А може би просто прибързваше. Нищо чудно в смъртта на Оскар да няма нищо подозрително.

— Как е станало?

Марта трепна, беше се отдала на спомени.

— Не знам подробностите. Зная само, че е отишъл в Зименфеле да чака клиент, никой не дошъл и Оскар тръгнал да се прибира. Блъснала го е кола и шофьорът е избягал.

— Има ли свидетели?

— Мисля, че не — каза Марта, — но по-добре е да питате в полицията.

Фицдуейн гледаше как виното му изстива. Стана, влезе вътре и се обади на Мечката. Той го изслуша мълчаливо и после каза:

— Ще се обадя в местната полиция. Кога ще се видиш с Феликс Крейн?

— Вероятно утре, още не съм го открил.

— Ще уредя да ти пратят един от местните ченгета — каза Мечката. — Може да не е в твой стил, но не ми харесва това, което става. Къде си отседнал, искам да ти се обадя по-късно.

— В Зименфеле.

От другата страна на линията последва мълчание. Мечката въздъхна.

— Не предприемай нощни разходки и винаги си осигурявай гърба.

— И не говори с непознати.

— Не е смешно.

— Прав си.

* * *

Местният полицай бе добродушен сержант на име Франц, със загоряло лице и голям месест нос. Имаше загрубелите ръце на фермер, което си беше така, когато не беше на работа. Пристигна с един фолксваген-калинка, тъкмо когато Фицдуейн привършваше със закуската си. Той поръча още една чаша кафе, а след кратък размисъл и един шнапс. Жестът му бе оценен по достойнство. С Франц се говореше непринудено. След посещението на Килмара Фицдуейн вече имаше официален статут и сержантът се отнасяше с него като с колега. На Хюго му се струваше необичайно да го смятат за полицай.

Оказа се, че Оскар Шупбах е някакъв далечен роднина на сержанта. Разговорът за смъртта му явно разстрои добрия сержант и Фицдуейн му поръча още един шнапс от чисто медицински съображения. Мина му мисълта, че закуската с швейцарски полицаи започваше да му става навик.

— Оскар бе добър човек — каза Франц, чието настроение се бе оправило от втория шнапс. — Жалко, че не успя да се запознаеш с него.

— Аз също съжалявам — каза Фицдуейн и се ядоса на себе си, че толкова дълго бе отлагал идването си в Ленк.

— Но какво да се прави, такива произшествия не са рядкост.

— Не е било произшествие — каза Франц мрачно, — освен ако е възможно да те прегази два пъти една и съща кола.

* * *

На път за Ленк и мандрата, в която работеше Феликс Крейн, минаха покрай мястото на произшествието. На пътя, където бе текла кръвта, все още имаше посипан пясък. Франц посочи къде точно е умрял Оскар и се прекръсти, Фицдуейн изтръпна и го загложди предчувствие, че лошото тепърва предстоеше. После се замисли за Крейн, за Врени, за това, че същия ден го следяха и за това как се прави сирене.

Фицдуейн обичаше сирене и бе любопитен как точно става всичко. Отпред имаше малък, но добре оборудван магазин, където бяха изложени предимно швейцарски сирена, а отзад — малък цех. Обграден от вани от неръждаема стомана и електронно устройство за следене на процесите, млад чирак биеше масло на ръка. Всяка пита сирене носеше клеймото на производителя.

Майсторът бе як мъж с буйни мустаци, които криеха усмивката му. Нямаше вратовръзка, беше навил ръкавите си и бе препасал дълга, бяла колосана престилка. Приличаше на бръснар. Сержант Франц му каза нещо и после се обърна към Фицдуейн:

— Казва се Ханс Мюлер — след което представи и Фицдуейн.

Като чу името си, Мюлер светна и сърдечно раздруса ръката на Фицдуейн. Ако се съдеше по мускулите на ръцете му, очевидно бе чиракувал дълго време, биейки маслото на ръка.

— Казах му, че си приятел на Оскар — поясни Франц, а лицето на Мюлер придоби сериозно изражение — и че искаш да се срещнеш с Феликс Крейн по личен въпрос.

— Крейн тук ли е? — попита Фицдуейн оглеждайки наоколо.

— Не, няма го — каза Франц, — вече не работи тук, само от време на време изпълнява някои поръчки. Сега е в хранилището за зреене извън града. Всъщност то е една пещера, издълбана в скалите. Поддържа необходимата температура и влага без никакви климатични инсталации. Крейн основно се занимава с обръщането на питите сирене, но върши и други работи — Мюлер каза нещо и махна с ръка към чираците, всеки от които бе зает с нещо. После се усмихна на Фицдуейн. Франц се обърна към него и поясни: — Забелязал е интереса ти и пита дали желаеш да те разведе из цеха. С удоволствие щял да ти покаже всичко.

Фицдуейн кимна:

— Наистина ще ми е интересно.

По-късно Фицдуейн често си припомняше едночасовата им обиколка из цеха и непрекъснато се питаше какво ли щеше да се случи, ако бяха тръгнали да търсят Феликс Крейн веднага. Може би пък това спаси живота му.

За нещастие обаче, след всичко, което се случи тогава, Фицдуейн така и не можа да преодолее неприязънта си към сиренето.

* * *

Движеха се бавно нагоре по склона откъм сенчестата страна на долината. На сянка въздухът бе студен. Планинските върхове, които обграждаха долината, създаваха усещане за клаустрофобия. Какво ли е било преди, когато е нямало жп-линии, планински тунели и пътища. Нищо чудно, че местните хора така държаха един на друг. Просто релефът бе такъв, че за да оцелееш, нямаш друг избор, освен да работиш със съседите си.

Сержант Франц караше бавно.

— Какво търсим? — попита Фицдуейн.

— Лесно можем да го подминем, от пътя се вижда само една сива желязна врата в скалата — отговори Франц.

Напред в далечината видяха един паркиран тъмносин камион.

— Ето там е входът, на около трийсетина метра преди камиона — каза Франц.

Отначало Фицдуейн не видя нищо. Входът бе малко по-навътре и с времето бе придобил цвета на скалата, в която беше направен. Едва когато спряха пред него, успя да види желязната врата. Изглеждаше много древна, а на височината на очите имаше отвор с решетка.

Франц отиде до камиона, надникна в кабината и се върна при Фицдуейн, който стоеше до вратата.

— Няма никой — каза той, — сигурно някой от доставчиците е отишъл да пусне една вода.

На вратата висеше отворен катинар, Фицдуейн бутна вратата и тя се отвори. Беше тежка, но се отваряше лесно. Очевидно беше балансирана, защото след него бавно се затвори. Озоваха се в началото на тунел, който се осветяваше единствено от светлината, която влизаше през решетката. Краят му бе потънал в мрак.

Франц потърси ключ за осветлението. Превключи го, но нищо не стана.

— По дяволите, не си нося фенерче. Всъщност не е много далеч.

В тунела бе хладно, но сухо — Фицдуейн усети, че нещо изпод краката му изскърца. Беше като хрущене на стъкло от електрическа крушка.

— Какво представлява това място? — попита той.

Коридорът правеше завой и там цареше пълна тъмнина.

— Този тунел продължава около четиридесет метра и се разделя на три — каза Франц. — Складът за сирене е вдясно, тъй че ако следваш дясната стена, няма как да го пропуснеш.

— А другите два?

— Средната зала май е празна — каза Франц, — а тази отляво се използва от армията. Навсякъде из страната има изградени скривалища за боеприпаси.

Фицдуейн се замисли дали в Ирландия подобно нещо — съхраняване на сирене и боеприпаси на едно място, е възможно и реши, че е абсурд.

— Защо да не извикаме на Крейн? — предложи той. — Трябва ни светлина. Навсякъде има натрошени стъкла.

— Стори му се, че чува гласове, но не беше сигурен. Спря и се ослуша.

Внезапно мракът се разцепи от писъци, ужасяващи приглушени писъци, от които кръвта му се смрази. Внезапно престанаха и се чу шум, който Фицдуейн никога не би могъл да забрави. Звукът от забиването на тежък нож в плътта не можеше да се сбърка.

— Mein Gott!^[1] — прошепна Франц. Чуваше се само дишането им. — Хер Фицдуейн, въоръжен ли сте?

— Да — извади ловната пушка от калъфа и я зареди с патроните, които Килмара му бе доставил. Все пак предпочиташе да я бе изпитал предварително. На десетина крачки напред Франц зареди автомата си.

Беше пълна тъмнина. Опита се да си представи разположението на хранилището. Би трябвало разширението да е наблизо. Това щеше да им предостави повече пространство за действие. В тесния коридор се чувстваше като мишена. Усети полъх и чу как някъде напред се затръшва врата.

— Крейн! — извика Франц, който се бе придвижил още напред. Извика още веднъж и викът му отекна. — Може би му се е случило нещо — каза той към Фицдуейн. — Някой от рафтовете може да е паднал отгоре му. Стой на мястото си, отивам да проверя.

Фицдуейн не отговори. Не споделяше оптимизма на Франц. Всяка фибра на тялото му го предупреждаваше за настъпващата опасност и той застана нащрек с единствената мисъл да оцелее. Ако нещо се случеше, щеше да се случи бързо. Чу се шум. Фицдуейн предположи, че Франц търси запалка. Просна се на земята и започна да пълзи на лакти, държейки пушката готова за стрелба. На всеки две-три крачки спираше и опипваше земята около себе си. Коридорът се разширяваше. Придвижи се към средата, за да има възможност да маневрира и в двете посоки.

Запалката на Франц светна за миг и после изгасна. Фицдуейн успя да види, че Франц я държи в опънатата си напред лява ръка. В дясната държеше пистолета си готов за стрелба. Позата му определено не беше на човек, който проверява обикновено трудово произшествие. Фицдуейн се надяваше, че Франц ще се придвижи на друго място, преди да опита отново със запалката. Още докато си го мислеше, се претърколи и зае нова позиция.

Осъзнаваше каква лесна мишена представляваха. Единственото им прикритие бе тъмнината.

Усещаше, че в тунела, освен тях има и още някой. Не чуваше нищо, но кожата му настръхна. Искаше да предупреди Франи, но не се обади, за да не се издаде и горещо се молеше и сержантът да е почувствал враждебното присъствие. Дочу едва доловим звук от докосването на метал и камък. Дойде от ляво, почти успоредно на Франц. Явно въображението му му изневеряваше. Тогава чу същия звук и леко дишане. По дяволите, трябваше да предупреди сержанта.

Чу щракването на запалката му. Франц беше все още на същото място.

— Скачай вдясно, Франц! — извика той и се претърколи надясно. За момент запалката му даде пламък и секунда преди да падне на земята, все още стисната в ръката на сержанта, освети окървавено острие. Франц изрева и Фицдуейн в първия момент блокира. После шумът от отдалечаващи се по посока на външната врата стъпки го накара да се осъзнае.

Той просна Франц по гръб на студената земя точно когато срещу тях бе открит огън. Опита се да се слее с каменния под. Последваха още две серии куршуми и той разпозна тракането на „Инграм“ със заглушител. Външната врата се затръшна. Лявата му ръка лепнеше от нещо мокро, а Франц дишаше на пресекулки.

Опипа пак земята с лявата си ръка. Усети безжизнени пръсти и топлата горна част на запалката. Остави пушката и с две ръце извади запалката от отрязаната ръка. Искаше да изчака. Тъмнината осигуряваше прикритие. Но Франц се нуждаеше от спешна помощ. Явно нападателят, който и да беше той, бе изчезнал. Беше му се сторило, че в тъмнината се спотайват двама, но не беше сигурен. Господи, все едно пак беше във Виетнам, още един идиотски тунел. На челото му изби пот и почувства вибрациите от експлозия в далечината. Опита се да се овладее и осъзна, че вибрациите бяха от тежък камион, който пъплеше нагоре по пътя. Навън беше светло и животът си течеше нормално.

Щракна запалката и пламъкът се задържа. Франц лежеше отпуснат на земята, където го беше блъснал — беше в съзнание, но бе изпаднал в шок. От остатъка от лявата му ръка течеше кръв. Бе отрязана малко над лакътя.

Фицдуейн свали колана си и го стегна над раната докато кръвта почти спря. За да направи турникета, трябваше да остави запалката и да работи в пълна тъмнина. Ръцете и дрехите му потънаха в кръв. Започна да успокоява сержанта, но не получи отговор, а и допира до тялото му бе хладен. Необходима бе незабавна медицинска намеса. Самата рана не беше смъртоносна, но Фицдуейн бе виждал хора и с по-малки рани да умират от загуба на кръв, пък и сержантът не беше в първа младост.

Започна да го влачи към изхода. Когато видя първите снопове светлина настроението му се повиши, наближаваха желязната врата и пътя. Но Франц тежеше, не можеше да върви и затова Фицдуейн го носеше в пожарникарска хватка. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Стомахът му се сви. Беше заключена от външната страна.

Върна се десетина крачки обратно, остави полицая и отиде да си вземе пушката. Ръката на Франц лежеше наблизо. Остави я така, но после, несигурен дали микрохирургията може да върши чудеса, свали якето си, уви я в него и се върна при Франц.

— Не вдигай глава — каза Фицдуейн, но полицаят не реагира.

Фицдуейн не вярваше, че с ловна пушка може да се пребори със стоманена врата, но си струваше да опита.

Отстъпи на около два метра и насочи пушката към бравата. Стреля два пъти последователно.

Килмара не го беше излъгал за куршумите. Стоманената врата се пръсна като яйчена черупка. Парчета от вратата се посипаха по пътя, и в тъмния коридор нахлу ивица светлина. Фицдуейн бутна това, което бе останало от нея и изнесе Франц навън.

Няколко метра нагоре по пътя Мюлер тъкмо излизаше от колата си. В ръцете си държеше представителна кутия. Погледна към Фицдуейн, който носеше полицая, пушката му още димеше и целият бе в кръв. В първия момент разсъдъкът му отказа да проумее това, което очите му виждаха, на лицето му бе изписано пълно смайване. След това изпусна кутията и се втурна към тях. Сложиха Франц в колата и го покриха с одеяло.

— Фенерче? — каза Фицдуейн. — Имаш ли? — опита се да се сети за немската дума и се ядоса, че не бе учил чужди езици. Обясни с жестове какво иска. Мюлер кимна, отбори багажника на колата и извади един мощен прожектор. Фицдуейн го взе и бутна Мюлер на шофьорското място.

— Болницата и полицията! Hospital and Polizei, тръгвай! — извика той. Удари покрива на колата и Мюлер потегли със свирещи гуми.

Фицдуейн постави нови два патрона и се върна в коридора. Придвижваше се внимателно, както го бяха учили, пушката бе готова за стрелба. Вероятно вътре вече нямаше никой, но не виждаше причини да се държи като глупак. Осъзнаваше, че ако наистина мислеше за живота си, щеше да изчака полицията, но просто нямаше търпение.

Забеляза, че всички лампи в тунела бяха методично изпочупени. От една страна това осигуряваше прикритие в тъмнината за бягството, а от друга бе като алармена система — който и да влезеше, щеше да стъпи върху стъклата. Вратата към хранилището на сирене зееше отворена. Помещението беше дълго и в него се редяха рафт след рафт с пити сирене, всяка от която имаше клеймо за производство, тегло и вид.

В ъгъла имаше две порцеланови мивки. Фицдуейн насочи лъча на прожектора към тях. Бяха облети с кръв. Проследи кървавите следи и лъчът освети едно тяло, с престилка, която някога е била бяла, а сега бе пропита с кръв. Трупът бе обезглавен. Наведе се, за да разгледа тялото по-отблизо. Покритият с плочки под лепнеше от кръв. Очевидно бяха сложили главата на жертвата в мивката, като при ритуално убийство. Можеше да си представи ужаса на момчето, когато шията му е допряла студения ръб на мивката.

Погледна в мивките, но главата не се виждаше никъде. Огледа пода и като не намери нищо, започна да се чуди защо ли им е притрябвала главата. Като доказателство за изпълнено поръчение или да попречат на бързото идентифициране? Спомни си за убийството на шахматната дъска и за странното чувство за хумор на извършителя и се досети какво може да са направили. Освети с прожектора рафтовете с безупречно подредените пити със сирене и започна да ги преглежда един по един. Скоро откри това, което търсеше и макар да бе подготвен, когато я видя стомахът му се преобърна. Главата на Феликс Крейн го гледаше между две пити от най-доброто сирене на Мюлер.

Фицдуейн излезе на пътя и зачака полицията. Паркираният камион го нямаше. Не си спомняше дали когато изнесе Франц, камионът бе там. Представителната кутия лежеше на земята, там, където Мюлер я бе захвърлил.

* * *

„Бъди готов“, каза Кадар и даде скаутски поздрав, но думите му не бяха предназначени за никого, тъй като беше сам.

Големият фризер бе поставен в таен склад в съседното жилище, което също принадлежеше на Кадар, но бе регистрирано на нечие друго име. Всъщност, обладан от манията винаги да има на разположение резервен изход, Кадар притежаваше цялото каре и чрез тайни врати можеше да преминава от единия до другия край, без да се налага да излиза на улицата. Не му се нравеше много това, че трябваше да държи фризера с издайническото му съдържание толкова наблизо, но бе взел всички предпазни мерки. По-важното беше, че така можеше веднага да си вземе това, което му трябваше.

Влезе в малката ярко осветена стая, заключи вратата след себе си и едва тогава набра кода, за да отвори капака на фризера. Беше тъпкан с храна. Най-отгоре имаше телени каси, в които храната беше разпределена по вид. Обичаше всичко да си знае мястото. Извади една каса със замразени зеленчуци, после една с риба. Следващата беше с птици, предимно фазани и няколко яребици. Съвсем наскоро бе ял фазани, приготвени по най-различни начини, но взе, че си счупи зъб на една сачма — явно смахнатият ловец си е въобразявал, че стреля по лешояди, а не по фазани, защото сачмата бе от големите — и се наложи да отиде на зъболекар. И макар след случилото се вече да не му се ядеше фазан, посещението при зъболекаря, колкото и досадно да беше, го бе вдъхновило за нови акции. Докато лежеше на зъболекарския стол започна да планира собствената си смърт. Беше доста приятна игра за въображението, още повече, че се предвиждаше и смъртта на зъболекаря.

Вярно, че идеята му не се отличаваше с оригиналност, но това не означаваше, че не я бива. Така или иначе първоначалният замисъл бе изменен в резултат на случайно разкритие, благодарение на обичайния монолог на зъболекарите докато жертвите им седят безпомощно с отворена уста. Той беше в духа на това, че преуспелият и много скъпо вземащ доктор Ернст Венгер е много съвестен човек. Берничанин до мозъка на костите си, той не само водеше пълна картотека на всичките си пациенти в кабинета си, но и държеше копие от нея в банката, като всяка седмица внасяше новите данни. Доктор Венгер притежаваше акции и ценни книжа, но като имаше предвид колко доходна е работата му, заставен да избира между ценните книжа и картотеката си, нямаше да се колебае дълго. Картотеката на пациентите му беше неговата „златна мина“. Доктор Венгер харесваше шегите си, за разлика от пациентите си.

Кадар остави и последната каса на пода и погледна във фризера. Нищо не се бе променило от последната проверка. Това го успокои, макар и да не го изненада. Не очакваше да завари обитателя на фризера да дъвче замразен грах или да си пуска мустак, за да убива времето. Обикновено замразените трупове не се отличаваха с активна дейност. Кадар се наведе през ръба на фризера и каза:

— И твоето време ще дойде, не се бой — после се усмихна окуражително.

Вътре, добре замразен, лежеше Пол Щрауб. На лицето му се бе запечатал израз на страх, паника, отчаяние и пълно неверие. Бяха го упоили, завързали здраво и го бяха поставили във фризера жив. Последното, което видя, преди да затворят капака, бе каса със замразени пилета. Ако беше вегетарианец сигурно не му е било приятно. Беше замразен до смърт и единственото му прегрешение беше, че по ръст, тегло и общ вид напомняше на Кадар. Освен това бе и пациент на доктор Венгер.

Кадар се наведе още по-надолу и почука по трупа. Беше твърд. Замразяването бе станало добре. Беше се колебал дали да не използва течен азот, който би предотвратил разлагането на тъканите, но като се имаше предвид какво ще се случи на трупа, обикновеният метод беше по-приемлив.

Започна да връща касите във фризера. Точно преди да сложи и последната, погледна замразеното лице на покойния Пол Щрауб. Очите бяха отворени и покрити с коричка лед.

— Не се сърди на мен — каза Кадар, — виновен е фазанът.

Остави и последната каса. Когато излезе от стаята и заключи вратата, той потри ръце от задоволство. В края на краищата нещата се нареждаха много добре, независимо от несъвършения материал, който използваше.