Виктор О’Райли
Игрите на Палача (18)

Седемнадесета глава

Полковник Урих Ходен — вече пенсионер бе станал рано-рано. Беше разтревожен. Майор Транино, също пенсионер, старият му боен другар и шах-партнъор през последните десетилетия, с когото обикновено играеше по пощата, а само два пъти годишно се срещаха на живо, напоследък го биеше. Беше спечелил две последователни игри. Нещо трябваше да се направи, за да се отбие евентуален хеттрик.

Бе изложил проблема пред приятелите си докато играеха джас, швейцарска игра на карти. След дълго обсъждане и няколко литра бира единодушно стигнаха до извода, че полковникът има нужда да погледне на играта от друг ъгъл. Един от вариантите бе да разиграе партията на една от големите открити шахматни дъски, каквито в Берн не липсваха. Препоръчаха му тази в близост до Розовата градина. Беше само на двайсетина минути път от Обстберг, където полковникът живееше с внуците си, а освен удоволствието да си в градината, малкият хълм, на който се намираше тя, предлагаше чудесна гледка към града.

Полковникът реши да мине по стръмната пътека, за да пристигне по-бързо. Горе имаше кафене със стъклени стени и маси на открито, където спря да си почине, независимо, че в този ранен час още не бе отворено. От мястото, където стоеше, виждаше река Ааре, червените покриви на старите сгради, острия връх на катедралата на фона на заснежените планински върхове, а около него дървета и цветя, напъпили или тук-таме вече разцъфнали, сякаш стремейки се да наваксат пропуснатото по време на дългия зимен сън. Една червеношийка кацна наблизо, подскочи няколко пъти наоколо и излетя по задачи.

Полковникът реши да последва примера й, майор Транино бе костелив орех. Колкото по-рано възстановеше партията на голямата дъска, толкова по-скоро можеше да го озари вдъхновението.

Като наближи дъската, с изненада забеляза, че фигурите са вече подредени за игра. Обикновено нощем ги трупаха на едно място, но явно някой бе дошъл по-рано дори и от него. Така или иначе разходката на чист въздух му бе добре дошла, а с малко късмет можеше и да поиграе. Може би две глави щяха по-лесно да решат задачата. Е, да, ама нямаше да е честно. Имаха уговорка да не се допитват до никого докато траеше партията.

Имаше нещо странно в шахматната дъска, а и наоколо не се виждаха играчите. Полковникът се приближи. Синьо-белите фигури с височината на малко дете му стигаха до бедрото. Сложи очилата си и ги разгледа — от тази страна всичко си беше наред. Погледна към червено-черните фигури на другия край и се запъти към тях.

Пионките бяха наскоро пребоядисвани и блестяха на слънцето. Заприличаха му на швейцарския караул във Ватикана. Имаше нещо не наред, но какво още не можеше да разбере? Явно и с очилата очите му не бяха като едно време. Май наистина ще трябва да ги смени с по-силни, суетата да върви по дяволите.

Пристъпи и започна да оглежда задната редица. Топът си беше на мястото, офицерът и конят изглеждаха нормални, беше ред на царицата — и точно тя го уби.

Царицата я нямаше. На мястото й, подпряна изправена, стоеше горната половина на женско тяло. Тя като че ли се усмихваше, но в следващия миг полковникът осъзна, че устните й бяха изрязани.

Прониза го остра болка. Той се олюля и падна на каменната настилка на дъската. Последната му мисъл преди инфарктът да го довърши бе, че майор Транино, пенсионерът, очевидно щеше да спечели за трети последователен път, макар и служебно, което бе жалко, защото полковникът почти бе стигнал до правилното решение.

* * *

Явно, че представите му за това как трябва да изглежда един Автономен младежки дом бяха силно повлияни от впечатленията му от Цюрих. Сградата там бе порутена и мръсна, стените бяха покрити с надписи и следи от скорошните вълнения, наоколо се търкаляха изпочупени стъкла и празни пълнители от сълзотворен газ, разхождаха се намръщени полицаи. Затова когато видя младежкия дом в Берн, Фицдуейн се разочарова.

На „Таубенщрасе“ дванайсет имаше една стабилна триетажна сграда, която напомняше за миналия век. Носеше белега на почтеност, на буржоазни идеали и достойнствата на бернското общество. Достолепието на сградата обаче се разваляше от десетината саморъчно написани плакати, призоваващи към свобода, анархия и хляб за всички. По ирония на съдбата около стотина метра по-нататък се намираше сивата многоетажна и модернистична сграда, в която се помещаваше федералната полиция.

Фицдуейн почти бе стигнал до сградата, когато оттам тичешком изскочиха момче и момиче. Лицето на момчето бе почервеняло и подпухнало, от носа му течеше кръв. Минаха покрай Фицдуейн и изтичаха в посока на парка от другата страна на улицата.

Предната врата зееше отворена, Фицдуейн извика, после почука. Никакъв отговор. Застана нащрек, но, воден от любопитството, се реши да влезе. В коридора беше мрачно и хладно. За момент спря докато очите му свикнат със слабата светлина.

Една ръка го сграбчи за рамото.

— Polizei? — попита напрегнато един глас.

Фицдуейн свали ръката от рамото си. Беше мръсна, точно толкова, колкото и собственика си. От него се носеше неприятна миризма.

— Не — отговори Фицдуейн.

— Англичанин ли си? — момчето бе дребно, със сплъстена коса, изглеждаше на около двайсет. Беше притеснено.

— Ирландец — отговори Фицдуейн, — търся някой си Клаус Миндер. Един приятел ми каза, че от време на време се навърта тук.

Младежът трепна. Отстъпи назад и го огледа внимателно. Очите му бяха зачервени, трепереше. Извади от джоба си една саморъчно направена цигара и се опита да я запали, но ръката му трепереше толкова силно, че не успя. Фицдуейн бавно пристъпи към него и задържа ръката докато момчето запали. То дръпна силно два-три пъти и сякаш малко се поотпусна. Погледна Фицдуейн.

— Първо трябва да ни помогнеш — каза то.

Фицдуейн се усмихна:

— Само ако е нещо законно и става бързо. Добре де, какъв е проблемът?

Момчето се наведе напред. Вонеше и видът му бе отблъскващ, но у него имаше нещо, което караше хората да го харесват.

— Горе има един тип, холандец — казва се Ван дер Грийн, — който създава неприятности. Понеже ти си външен, ако се качиш горе, той ще престане.

— Какво иска?

Момчето сви рамене и сведе глава.

— Преди време беше тук, после замина, но тогава разбрал, че му липсват някои неща. Върна се да ги търси. Казва, че някой от нас го е ограбил и заплашва всички, които са били тук през нощта, когато това е станало.

— Защо не отидеш в полицията?

Момчето поклати глава:

— Не искаме полицията да стъпва тук. Имаме си достатъчно неприятности с тях.

Димът от цигарата с марихуана се стелеше по коридора.

— Интересно, защо ли? — каза сухо Фицдуейн. Май щеше да е най-добре да си тръгне.

Момчето го дръпна за ръката.

— Хайде — каза то настоятелно, — после ще ти кажа всичко за Клаус.

Неохотно Фицдуейн го последва.

— Хей, как се казваш? — извика подире му той.

— Айво — отговори то.

Качиха се на втория етаж, момчето отвори една врата и застана отстрани. Отвътре се чуваха приглушени писъци, но все пак Фицдуейн влезе. Много неудачно решение. Зад него вратата се затръшна.

По миризмата разбираше, че Айво е близо до него.

— Холандецът се върна с двама негови приятели. Ония с кожените якета.

— Полезна информация — каза Фицдуейн — само дето е малко позакъсняла.

Още преди да осъзнае какво става, усети, че някой го хвана отзад през врата и почувства нещо остро да опира в гърба му. Някакъв тип с лош дъх просъска нещо в ухото му, но Фицдуейн не разбра и дума от казаното.

Здравеняк с кожено яке престана да удря едно момче, което друг тип държеше и се запъти към Фицдуейн.

Удари го силно в корема, Фицдуейн се свлече на колене. Прилоша му, но и започваше да се ядосва.

* * *

Детектив Курт Зиман от Бернската полиция, който определено не беше от любимците на шефа на Крипо, видно от чина му или по-скоро от липсата на такъв при условие, че бе вече на четиридесет и седем, се двоумеше дали да последва Фицдуейн в Младежкия дом, или не.

Инструкциите му бяха категорични: „Дръж го под око, следи къде ходи, предпазвай го от неприятности, но не го притеснявай.“, което според Зиман съдържаше взаимоизключващи се неща. Ако влезеше след него в Младежкия дом, можеше като нищо да се окаже, че го притеснява. От друга страна обаче, тъй като бернските полицаи още нямаха специално оборудване за виждане през стени, инструкцията „дръж го под око“ можеше единствено да се спази фигуративно. Ситуацията допълнително се усложняваше от факта, че полицаите от Берн имаха негласното споразумение да не се навъртат много-много около Младежкия дом. Детектив Зиман обаче не бе съгласен с това, даже напротив — той с удоволствие би строшил една-две непокорни глави.

Детектив Зиман реши, че най-добре ще е да изчака отвън, любувайки се на лалетата и броейки мухите. Помисли си, че няма да стори нищо лошо, ако седне на тревата, за да си почине. Легна и сложи ръце под главата си. Не беше лошо да си полицай през пролетта. Може и да не е съвсем честно да се каже, че заспа моментално, но дори и детектив Зиман щеше да си признае, че е задрямал.

* * *

Мечката се опитваше да държи портфейла си в ред, всяко нещо да си е на мястото, но незнайно защо никога не се получаваше. Банкноти, кредитни карти, бележки, квитанции, полицейски бюлетини, сметки, писма и разни други хартийки със съмнителен произход като че ли от само себе си се озоваваха в най-различни джобове, които от своя страна изсипваха съдържанието си в най-неподходящите моменти. Това го дразнеше. Притесняваше се, че в някой важен момент не ще успее да намери полицейската си карта, но поне до този момент тя се бе оказала по-послушна.

Мечката така и не бе намерил решение на този проблем, но с течение на годините бе разбрал, че може донякъде да удържа анархията посредством следния всекидневен или по-скоро седмичен ритуал — да си изпразва джобовете на бюрото и да сортира съдържанието.

Когато сред купчината намери снимката на мотоциклетиста, която Фицдуейн му бе дал да провери, той изруга на берндойч, а после и на реторомански за по-добър ефект. Посегна към телефона.

Отговорът дойде почти веднага. Мотоциклетът бе регистриран на името на някой си Феликс Крейн с адрес на местоживеене в Ленк. Обади се в оперативната и оттам му казаха, че опашката на Фицдуейн е съобщил преди осем минути, че ирландецът е в Младежкия дом.

Мечката реши, че няма да е зле да му съобщи лично новината като компенсация за разсеяността си. Погледна хаоса на бюрото си, изруга, изрови най-необходимото, за да преживее следващите няколко часа и напъха останалото в едно чекмедже.

Запъти се към Младежкия дом, който бе само на няколко минути път пеша, както и повечето неща в Берн.

* * *

Фицдуейн усети една ръка да го хваща за брадичката и в следващия миг главата му бе извита назад.

Ван дер Грийн го изгледа отгоре, после го пусна и каза:

— Не, не е този.

Даде някакви заповеди на холандски и Фицдуейн бе изправен на крака и умело претърсен. Калъфът за статива и сакът, в който носеше фотоапарата си, лежаха на пода, но никой не им обърна внимание.

С крайчеца на окото си виждаше Айво, застанал до него. Нещо му подсказваше, че Айво знае повече, отколкото казва. Но като сравни мършавото тяло на момчето с тримата яки типа, почти се възхити на куража му. Айво е знаел срещу какво се изправя и ако искаше, щеше да е офейкал отдавна. Вместо това сам се бе напъхал между шамарите, опитвайки се да оправи нещата.

Ван дер Грийн отстъпи няколко крачки назад и застана така, че да вижда Фицдуейн, докато другият холандец мина пред него и започна да претърсва джобовете му. В дясната си ръка холандецът държеше немски войскови нож, чието острие блестеше от многобройните си срещи с точилото, опрян в гърлото му или в стомаха.

Фицдуейн се стараеше да не мърда. От вътрешния джоб на якето холандецът извади портфейла му и го подаде на Ван дер Грийн, после отстъпи назад и зае позицията си до вратата, Фицдуейн го кръсти Ножа. Според него Ножът беше на около два метра зад него. Вече имаше възможност да направи нещо.

Ван дер Грийн отвори портфейла на Фицдуейн. Прибра банкнотите и кредитните карти, и разгледа внимателно служебната карта и другите му документи.

Кратката пауза позволи на Хюго да се ориентира в ситуацията. Правоъгълната стая, в която се намираха, бе просторна, но в нея имаше само една голяма дървена маса, две изтърбушени кресла идва обикновени стола. Стената бе гъсто изписана с лозунги, призиви, рисунки и други надписи. Стаята се осветяваше от един голям и два по-малки прозореца в единия край.

* * *

В двата ъгъла на стаята, разделени на две, стояха около десетина момчета и момичета, на възраст между шестнадесет и двадесет години, но между тях имаше и двама-трима по-големи. Всички от по-малката група, общо четирима, бяха жестоко бити. Единият от тях лежеше на пода, от главата му течеше кръв.

— Значи така — каза Ван дер Грийн и вдигна служебната карта на Фицдуейн, — ти си бил фотограф.

Като повечето холандци той говореше добре английски, но акцентът си личеше. Всяка сричка произнасяше ясно, но гласът му бе суров. Вторият от биячите на Ван дер Грийн беше на около пет метра, застанал до прозорците в другия край, откъдето държеше под око цялата стая. Когато мъжът се придвижи една-две крачки встрани, от кобур под мишницата му Фицдуейн видя да се подава дръжката на пистолет голям калибър. Явно се забавляваше от ситуацията. Беше по-нисък от ван дер Грийн и Ножа, но имаше физика на културист.

Шансовете да се действа не бяха никак благоприятни. Ножът и ван дер Грийн бяха от едната страна и докато се занимаваше с тях третият щеше да стреля. Нарече третия холандец Патлака. Останалите в стаята имаха вид на хора, на които геройският дух отдавна бе сломен. Значи оставаше Айво. Само малко не достигаше за равновесие на силите.

Ван дер Грийн напъха документите на Фицдуейн в джоба си.

— Такива като теб трябва само да си размахат служебната карта и всички врати ви се отварят — каза той. — Много полезно.

Фицдуейн съзнаваше, че каквото и да каже, ще е безсмислено, но реши, че трябва да действа по някакъв начин.

— Върни ми документите — тихо каза той.

Ван дер Грийн не отговори. Лицето му бавно почервеня от гняв. Явно бе дрогиран и от него едва ли можеше да се очаква да действа последователно. Залюля се леко напред-назад и Фицдуейн се стегна в очакване на удара. Холандецът до прозореца се ухили.

Ван дер Грийн бръкна под якето си и извади деветмилиметров автоматичен „Браунинг“ с дълга цев. Провери барабана, вкара патрон в цевта и освободи предпазителя. После рязко го пъхна в лицето на Фицдуейн, хванал пистолета с две ръце.

Фицдуейн почувства миризмата на оръжейната смазка. Черното дуло бе точно срещу него, но ръцете на Ван дер Грийн трепереха. Фицдуейн не смяташе, че той е толкова побъркан, че да го застреля пред свидетели и то на две крачки от полицейското, освен може би от чисто фуклявене. После го погледна в очите и разбра, че не може да очаква разумни действия и че ако не предприеме нещо в този момент, скоро ще е мъртъв. Облиза устните си с език и понечи да каже нещо, но пистолетът почти допря носа му.

Всички в стаята бяха вперили поглед във Ван дер Грийн, Фицдуейн и трепкащото дуло. Един брадат мъж от групичката, която още не бе „разпитвана“, се наведе почти незабелязано сякаш искаше да разтрие схванатия си глезен и с два пръста измъкна от ботуша си една „Берета“. Никой не забеляза.

Фицдуейн се поколеба дали да не скочи веднага, но се отказа. Само едно трепване на Ван дер Грийн и черепът му щеше да се взриви. По дяволите, нещо трябваше да се направи. Ван дер Грийн и биячите му нямаше да се откажат от намеренията си. Бяха дрогирани и опиянени от властта си, но не бяха видели как брадатият вади беретата. Фицдуейн чувстваше как потта се стича по лицето му и замъглява очите му, но не смееше да мръдне.

Погледът на Ван дер Грийн стана празен и той стреля.

* * *

Развеселен, Мечката гледаше блажено спящия детектив Зиман и тогава чу изстрела. Благоразположението му моментално се изпари. Той го срита в ребрата и изкрещя:

— Ставай, идиот такъв!

Големият прозорец на втория етаж на Младежкия дом се разби на парчета. От него излетя един стол и за малко не улучи Мечката, който тичаше към входа с пистолет в ръка. Зиман се спъна в останките от стола, простря се в стъклата, изправи се целият изпонарязан и в кръв и се втурна след Мечката, който бе изчезнал във входа.

Фицдуейн усети остра пареща болка, когато пламъкът от дулото опърли лицето му. Куршумът одраска дясното му ухо, проби вратата и се заби някъде отвън.

— Тъпо копеле — изкрещя Фицдуейн от ужас и гняв и кръвта му кипна. Той сграбчи ръцете на Ван дер Грийн и отклони дулото към тавана. Ван дер Грийн продължи да стреля докато се бореха и по главите им се посипаха горещи гилзи и парчета мазилка от тавана.

Ножът скочи напред и замахна. Фицдуейн завъртя Ван дер Грийн така че да е между него и Ножа. Усети как Ван дер Грийн потръпна и в погледа му се изписа изненада, когато острието потъна в гърба му. Изстена от болка.

Вторият холандец вече бе насочил пистолета си.

— Полиция! — изрева мъжът с брадата. Явно бе американец. — Хвърли патлака, копеле! — мъжът зае бойна позиция и взе на мушка втория холандец.

С неочаквана пъргавина вторият холандец се завъртя към американеца, падна на коляно и стреля два пъти.

Първият изстрел на американеца мина над главата на холандеца, но когато го улучиха в стомаха, той се сви и ръката му слезе по-ниско. Следващите пет изстрела на беретата улучиха холандеца в главата и шията. Той застина за момент в позата на коленичил рицар, после главата му клюмна, от раните потече кръв и той се свлече на пода, все още стискайки пистолета в ръка.

Потресен от грешката си, холандецът остави Ван дер Грийн с ножа в гърба и скочи към Фицдуейн. Инерцията му откъсна Хюго от Ван дер Грийн, който все още държеше пистолета си. Макар и полузаслепен от пушилката и болката в гърба, той все още можеше да стреля. Прицели се във Фицдуейн, който се бореше с втория холандец.

Айво, който бе хвърлил стола през прозореца, за да привлече внимание, грабна другия стол и го метна по Ван дер Грийн. Не улучи. Напъха се под масата, където останалите вече бяха потърсили укритие. Ван дер Грийн стреля два пъти. Единият куршум се заби в стената, а другият проби масата и улучи едно седемнайсетгодишно момиче от Женева в бедрото. Вратата се отвори с трясък:

— Полиция! — изкрещя Мечката.

Ван дер Грийн стреля отново. Мечката изстреля четири куршума в тялото му като по учебник. От удара Ван дер Грийн залитна назад, олюля се, но все още се държеше на крака. Мечката стреля отново, този път подкрепен и от детектив Зиман.

Ван дер Грийн се блъсна в прозореца, преметна се и се приземи на острите шипове на оградата долу. Тялото се загърчи в предсмъртна агония и после замря.

С още горещ пистолет Мечката удари странично последния жив холандец. Той се строполи на земята със счупена челюст и застена. Мечката го претърколи и заби дулото на пистолета си във врата му.

— Не мърдай, копеле гадно!

Холандецът застина, само от време на време през тялото му преминаваше спазъм и той простенваше. Със свободната си ръка Мечката му сложи белезници.

Зиман издърпа масата настрани. Заплетената маса от тела и крайници, започна да се разплита. На лицата, обърнати към него, бе изписан ужас. Протегна ръка, за да помогне и осъзна, че все още държи пистолета си. Прибра го в кобура и започна да ги успокоява. Те не снемаха поглед от него и той се заоглежда. Целият бе в кръв. Поклати глава и се опита се да се усмихне, те като че ли малко се поотпуснаха. Изправиха се един по един, с изключение на раненото в бедрото момиче. Зиман се приближи до нея, измъкна колана си и започна да й пристяга крака. Щом кървенето спря, той включи радиото си и извика помощ. Надигна се и видя Мечката да го гледа. Мечката кимна с глава и се усмихна широко. Наведе се и го стисна за рамото.

— Добре, Курт, много добре.

Зиман не знаеше какво да каже. Извърна глава и погали раненото момиче по главата. След двадесет и пет години служба, той вече не чувстваше само задълженията на работата, почувства се удовлетворен, като истински полицай.

Мечката подаде ръка на Фицдуейн да се изправи и попита:

— За какво беше цялата дандания?

— Проклет да съм, ако знам — Фицдуейн се приближи до брадатия мъж, около когото се бяха насъбрали обитателите на дома. Под главата му някой бе сложил нагънато яке. Лицето му бе мъртвешки бледо.

Фицдуейн клекна до него:

— Ще се оправиш — каза той, — просто имаше малко стрелба.

Мъжът се усмихна едва-едва.

— За това ми плащат — каза той. Очите му се замъглиха. — Агенцията очаква от мен точно това.

— ЦРУ?

— Не, не големите клечки. ДЕА-7 — мъжът се присви от болка.

— Всеки момент ще дойде помощ — каза Фицдуейн. Погледна към раната на мъжа. Куршумът явно бе улучил костта и бе рикоширал. Целият му корем бе разпран. Мъжът инстинктивно бе притиснал ръце на раната в опит да задържи червата си. Фицдуейн искаше да му подържи ръката и да го утеши някак, но знаеше, че само ще усили болката.

Мъжът затвори очи и пак ги отвори. Погледът му блуждаеше.

— От сега чувам данданията — прошепна той.

Чу се слаб хъркащ звук и Фицдуейн се върна назад в спомените си от Виетнам, когато отново безпомощно бе гледал как умира човек, чувайки бръмченето на медицинския хеликоптер, който идваше твърде късно. Осъзна, че звукът идваше от истински хеликоптер, кръжащ около сградата.

Мечката погледна американеца.

— Мъртъв е — каза той. Сложи ръка на рамото на Фицдуейн, но не каза нищо. Фицдуейн гледаше мъртвеца — ръцете му бяха скръстени отпред сякаш очакваше зелената медицинска торба. Затвори очите му и се изправи.

Отвън се чу бумтящ глас:

— Хей, вие вътре, тук е полицията. Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!

— Тъпаци — каза Мечката. — Тия са от федералната полиция от съседната сграда. Явно вече са си изпили кафето.

* * *

Съдия-следовател Чарли фон Бек, с широка кафява кадифена вратовръзка, която допълваше кремавата му риза и костюма му от рипсено кадифе, говореше. Шефът на Крипо го гледаше и си мислеше, че фон Бек прилича на артист от пътуваща група от деветнайсети век. Косата му бе дълга и закриваше едното му око. Баща му бе влиятелен професор по право в университета в Берн, беше богат, имаше връзки навсякъде и езикът му бе остър като бръснач. С една дума, Чарли фон Бек притежаваше всичко, за което човек можеше да го мрази. Полицаят се дразнеше, че го харесва.

— Вярно е, че това не се отразява добре на статистиката, но пък е толкова вълнуващо — каза фон Бек.

— Не говори така, моля те — отвърна шефът на Крипо, — в Берн не е имало толкова случаи на насилствена смърт от френското нахлуване преди два века, а ти ми казваш „не е ли вълнуващо“. Вече виждам утрешните заглавия в „Блик“ или някой друг скандален вестник: „Вълнуваща серия от убийства разбунва духовете в бернската управа“

— Спокойно, „Дер Бунд“ с типичната му сдържаност ще излезе с нещо по-трезво от сорта на „Съдия-следовател коментира нарастването на нивото на престъпленията“.

— Ами, заглавията им не са чак толкова сензационни — каза шефът на Крипо. Досега има седем мъртви, с Ходен включително, двама тежко ранени и около осем леко ранени.

— Поне за фойерверките в Младежкия дом има обяснение — отбеляза фон Бек. Все още душа наоколо, но почти всички замесени са разпитани, а и получихме сведения от ченгетата в Амстердам и ДЕА.

— Предпочитам да си държат хората далеч от моя район.

— Не бъди толкова докачлив. Както и да е, случаят изглежда ясен. Някой задига хероина на Ван дер Грийн, той решава, че това трябва да е станало в Младежкия дом и се връща с двама биячи, за да намери крадеца. Американец от ДЕА е бил по петите му. Когато Фицдуейн се появява, Ван дер Грийн си изпуска нервите и става пукотевицата.

— В Берн никога не са се случвали такива неща. Не ме интересуват причините. Искам това да престане.

— Чакай, аз още не съм ти казал другото. Значи така, случаят в Младежкия дом е ясен, а предполагам, че при стеклите се обстоятелства и причината за смъртта на Ходен не е тайна.

— Горкият Ходен, ама че смърт. Знаеш ли, известно време служих при него.

— И баща ми също — каза фон Бек.

— И все пак около случая в Младежкия дом остават някои неизяснени неща. Първо, кой всъщност е откраднал хероина на Ван дер Грийн? Второ, защо го е откраднал — за да го продава, или за да си отмъсти за нещо? Трето, какво всъщност е търсел ирландецът там? Явно не се задоволява само да хвърля хора през мостовете — изглежда неприятностите се лепят по него като… — той се замисли.

— Да ти помогна ли? — предложи услужливо фон Бек.

Шефът на Крипо го стрелна с поглед.

— И накрая — продължи той. — Мечката ще има ли неприятности задето застреля Ван дер Грийн?

— Едва ли, просто не виждам какво друго е можел да направи. Трябвало е за секунди да вземе решение, поел е риска и е стрелял. Освен това убитият не е местен и това няма да разбуни духовете. В крайна сметка всичко е шоубизнес.

Шефът на Криминалната огледа критично шедьовъра на шивашкото изкуство, който фон Бек носеше. Съдията бе спец по шоубизнеса, особено когато трябваше да прави изявления — вратовръзката му винаги излизаше контрастно на снимките.

Опита се да се съсредоточи. Погледна към фон Бек и попита:

— Ами това, че е използвал „Магнум“ 41-ви калибър?

— Пресата няма да отмине с лека ръка факта, че един полицай е стрелял шест пъти по заподозрения с чудовище като „Магнум“. От друга страна обаче, има доказателства, че якият Ван дер Грийн е бил дрогиран и не би представлявал заплаха, само ако в тялото му има поне четири куршума — той сви рамене. — И аз да бях на мястото на Хайни, и аз щях да направя същото.

— Хайни смята да си вземе още по-голям пистолет — каза шефът на Крипо мрачно, — твърди, че е смешно да стреляш по някого шест пъти докато падне.

— Сигурно бих се чувствал по същия начин, ако бяха стреляли и по мен. Какъв беше първият ти въпрос?

— Кой е откраднал хероина от Ван дер Грийн?

— Отпечатъците сочат Айво.

— Той продава ли?

— Точно обратното — каза фон Бек, — изпитва ненавист към хероина, по-точно казано, го унищожава.

Шефът на Крипо вдигна учудено вежди:

— Виж ти, странна работа. А какво казва самият той?

— Ето, точно тук е проблемът. По всичко личи, че по време на престрелката е бил на страната на добрите, но след това просто изчезнал.

— Аха, значи остава ирландецът.

— Да, може и да е невинен — каза фон Бек, — но имам чувството, не ме питай защо, че той е свързан по някакъв начин с всички убийства.

— Дори Клаус Миндер и убийството на шахматната дъска?

— Донякъде да. Според БКА, момичето от шахматната дъска е било съучастничката на мъжа, който Фицдуейн хвърли през моста. Фицдуейн я позна по една снимка изпратена от немските власти във Висбаден. Когато са го нападнали, тя също е била там, но щом Фицдуейн я заплашил с пушката, тя офейкала.

— А къде се вписва Миндер?

— Това е по-сложно — каза фон Бек, — но, както биха казали приятелите ми от английската полиция, това е „надеждна следа“. Първо — каза той, почуквайки с писалката си за по-голяма яснота — съдебните лекари смятат, че Клаус Миндер и момичето от шахматната дъска са разфасовани от един и същ човек. Второ, Миндер и Айво са били приятели, макар че не знам дали това има някакво значение. Трето — шефът на Крипо примигна, очаквайки третото почукване с писалката, но този път фон Бек отвори кожена чанта и започна да оглежда наредените в нея лули.

— Хайде, давай — подкани го нетърпеливо полицаят. — Трето?

— Клаус Миндер е бил интимен приятел на младия и наскоро починал Руди фон Графенлауб — фон Бек рязко затвори чантата.

— А нашият приятел проучва смъртта на младия Руди, с пълната подкрепа на Беат фон Графенлауб — отбеляза шефът на Крипо.

— Останалото са подробности — каза фон Бек. — Всичко е в папката — великодушно махна той с ръка.

— Но ти имаш своя теория за нещата, нали?

— Уви, не. Всичко е толкова объркано, че може да продължи с години.

— А аз си мислех, че като си съдия-следовател, си по-проницателен.

— Да, така е. Но защо и лошите да не са умни?

Телефонът иззвъня и шефът на Крипо въздъхна. Натисна копчето, изслуша това, което му казаха и се обърна към фон Бек.

— Намерили са другата половина от тялото на момичето от шахматната дъска в найлонов чувал в двора на руското посолство — каза той. — Руснаците са бесни и твърдят, че това е работа на ЦРУ, за да ги злепоставят.

— Обясни им, че не можем да вземем отношение и че ще имаме едно наум и за тях, и за американците — фон Бек стана да си тръгва. — Сега единствено ни остава да намерим топките на Клаус Миндер.

— И Айво — додаде полицаят.

* * *

Кадар се ровеше из куп учебници по медицина и имаше страхотно главоболие. Телексът отново изтрака, изостряйки болката. Той стана, изпи два тиленола с коняк и разшифрова съобщението.

Болката започна да понамалява. Накрая остана само поносимото туптене. Беше затънал в учебници и справочници по медицина, защото смяташе, че може да е изпаднал в някакво психическо състояние. Или с други думи, тъй като още не бе усвоил медицинската терминология, може би бавно полудяваше. Не, не, това извикваше образи на изкривени лица, лигави идиоти, прозорци с решетки, усмирителни ризи и меко облицовани килии, не, отиваше твърде далеч. Не можеше да полудява. Преповтори си анализа, който си бе направил. Вследствие на потискано напрежение, той просто бе започнал да се държи нелогично. Бе направил неща, които не бяха в стила му, неща, които не бе обмислял предварително и най-лошото — за които почти нямаше спомен.

Това го тревожеше. Радваше се, скоро всичко ще свърши и двойственият живот — ако така просто можеше да се опише житейският му път — щеше да остане зад гърба му. Това не бе само двойствен живот, той живееше като много различни личности години наред. И при това напрежение винаги можеше да се получи някакво отклонение, което от своя страна бе вид изпускане на парата, естествен отдушник на стреса, своего рода пречистване. Но не в това се състоеше проблемът.

Това, което най-много го тревожеше, бе последният период на амнезия. Той бе човек, който притежаваше рядката способност да манипулира и властва над останалите дотам, че да управлява живота и смъртта им, но дълбоко в себе си усещаше надигащия се страх, че започва да губи контрол над самия себе си.

Всичко започна от момичето на шахматната дъска. Предишните инциденти като убийството на Клаус Миндер също не бяха предварително замислени и вероятно не бяха необходими, но обяснение за това можеше да се намери в ненаситните му сексуални потребности. Убийството на Естер бе въпрос на дисциплина. Проблемът не беше в убийството или в начина, по който бе извършено. Но защо внезапно бе решил да привлече вниманието към себе си, оставяйки горната част на трупа на обществено място като шахматната дъска в Розовата градина, дори и без да се споменава подхвърлянето на долната половина в руското посолство?

Дали подсъзнателно желаеше да го хванат? Дали това не беше своего рода вик за помощ? Надяваше се, че не е така. Бе положил твърде много усилия за последните няколко десетилетия и не можеше да позволи на подсъзнанието си да го предаде. Това му беше лошото на детството. Когато си малък, всеки се опитва да те моделира, като се почне от собствените ти родители и побърканите от църквите, и се стигне до лъжите, с които те засипват по телевизията и училището, което те учи да уважаваш неговите ценности и прави всичко възможно да задуши в зародиш природните ти дарби.

В това отношение Кадар бе късметлия. Още от крехка възраст бе осъзнал какво всъщност представлява животът — лъжи, корупция и компромиси. Бе разбрал, че трябва да има само един приятел, да бъде верен само на един човек и това бе самият той. Бе научил кое е ключът за успеха — властта. Бе усвоил един жизненоважен начин на поведение — да изживява всичко сам и да не разкрива нищо. Външно той се подчиняваше на някои условности, но знаеше правилата на играта.

Отпусна се в любимото си кресло и се опита да сътвори доктор Пол. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого. След няколко часа обаче, потънал в пот, той си призна неуспеха — образът на благия лекар не се появяваше. Главоболието бе преминало в остра, разкъсваща мигрена.

Сам в звукоизолираното си убежище Кадар започна да пищи.