Виктор О’Райли
Игрите на Палача (24)

Глава пета

Смятайки, че престоят му в Швейцария ще продължи няколко дни, а не както се оказа, няколко седмици, Фицдуейн бе оставил ландровъра си на паркинга на летището в Дъблин и не очакваше да го намери там. За негова изненада джипът си стоеше, но цветът му почти не личеше под пласта неизгорено авиационно гориво и дъблинска мръсотия.

Неохотно посегна към мръсната дръжка, за да отвори вратата. Внезапен порив на вятъра запрати дъжда в лицето му и целия го намокри. Фицдуейн отвори вратата, хвърли багажа си на седалката и се качи в колата. Десният му крак се вледени и той разбра, че е стъпил в локва. Тръшна вратата и успя да се скрие от лошото време поне за малко.

Беше махмурлия. Дявол да ги вземе швейцарците и техните изпращания.

Защо, по дяволите, живееше в такова мрачно, мокро и брулено от ветровете място като Ирландия? Беше месец май, а той зъзнеше от студ.

* * *

— Вече мислех, че си умрял — каза весело Килмара — или поне на смъртно легло, заобиколен от неомъжени медицински сестри в реанимацията на „Тиефенау“ — той поглади брадичката си и добави. — Приготвих вечеря за всеки случай — поведе го към просторната кухня. — Накарах Аделин и децата да се махнат за известно време.

— Съвсем бях сдал багажа — каза сухо Фицдуейн, — макар че сигурно съм бил замаян от пиротехниката. Оправи ме един доктор от бърза помощ, който явно бе решил, че е настъпил звездният му час.

— Пийни нещо и се отпусни — каза Килмара, — в това време аз ще приготвя нещо за хапване. Ще ми разкажеш всичко като се нахраниш — додаде той и му подаде едно шише уиски. — Предполагам, че ще останеш тук тази нощ, изглеждаш ужасно.

— Швейцарско гостоприемство — измърмори кисело Фицдуейн и се отпусна в едно кресло до камината. — Чувствам се странно — каза той, — уж съм си в къщи, а съм потиснат и ми е студено.

— Това е, защото винаги си намираш работа все на топло и слънчево — каза Килмара. — Така или иначе, вече се върна. Би трябвало досега да си свикнал с времето тук. Защо ти се струва странно?

— Не знам — каза Фицдуейн, — а може би знам — той заспа, както винаги щом отидеше у Килмара.

* * *

Пет часа по-късно чиниите бяха ометени, съдомиялната машина бе заредена. Всички алармени системи бяха проверени, а кучетата бяха пуснати навън да правят каквото намерят за добре. Килмара бе получил доклад за последните събития от дежурния офицер. Денят бе почти свършил.

Навън плющеше дъжд и духаше доста силен вятър, твърде необичаен за сезона. Двойните прозорци и дебелите завеси почти поглъщаха шума, само от време на време вятърът злобно изсвирваше в комина. Седяха пред камината, пиеха кафе и уиски и пушеха пури.

Фицдуейн все още не можеше да се отърси от преживяното в Берн. Чувстваше се преуморен. Като го видя в какво състояние е, Килмара умишлено бе отложил вечерята за по-късно, за да може да поспи, но дори и няколкочасовият сън не бе успял да го освободи от напрежението.

Чу как един часовник удари полунощ.

— Ама че време за сериозни разговори — каза Фицдуейн.

Килмара се усмихна.

— Съжалявам, но времето ми изтича и е много важно да говоря с теб.

— Давай тогава.

— Палачът — каза Килмара. — Да започнем със смъртта му.

— Палачът — повтори Фицдуейн замислено. — Толкова много различни имена, но най-странното е, че все още продължавам да мисля за него като за художника Саймън Балак.

— Продължават да изскачат още имена и личности — осведоми го Килмара. — Има и някакъв Уитни. Най-вероятно името е заимствано от един русокос и дълго оплакван агент на ЦРУ в Куба, който му е бил приятел. Изглежда Лодж все пак е истинското му име. Всички биографични данни съвпадат или поне такова е мнението на психиатрите. Чете ли материалите, които ни изпратиха от ЦРУ?

Фицдуейн кимна. Помнеше описанието за Лодж от кубинския му период — много умно, наплашено и самотно малко момче, което в последствие се бе превърнало в гений-психопат. Смяташе, че не им бяха предоставили всичко — ЦРУ никак не обичаха да говорят за Куба.

— Ще го наричаме Палачът — каза Фицдуейн. — Така или иначе пресата вече използва това прозвище: „Убит е най-опасният терорист. Огромен успех за обединените усилия на полицията на Берн и Бундескриминалампт. Палачът намира смъртта си.“

— Е, полицията в Берн трябваше да каже нещо на пресата — каза Килмара. — Не може, след като са обърнали част от града в зона на бойни действия и сринали с основи цяло каре, да не дадат поне някакво обяснение. Хайде, разкажи ми подробно всичко. Искам да навляза в положението. Палачът може да е мъртъв, но това не означава, че бойните му групи са унищожени. Един приятел от Мосад ми подшушна някои неща, които никак не ми харесват.

— От Мосад? — изгледа го Фицдуейн.

— Аз попитах пръв — каза Килмара.

Когато Фицдуейн свърши Килмара каза:

— С една дума, не си видял как убиват Палача.

— Не — каза Фицдуейн. — След като Паулус извика „Земпах“ и застреля Лестони, всичко се случи много бързо. Просто приключи за секунди. Последно видях как Балак се насочва към дъното на ателието. Стрелях по него няколко пъти, но не вярвам да съм го улучил. След това нахлу атакуващият отряд и Мечката с идиотския си танк. Когато отново отворих очи, вече бях в „Тиефенау“ и тогава ми казаха как е свършило всичко. Хората от атакуващия отряд са видели Балак да се измъква от ателието през една врата в задния край. Засипали са го с всичко възможно, без ядрено оръжие и тогава е избухнала някаква вградена термична бомба и подпалила цялата сграда. Цялото каре изгоряло до основи, а когато останките се охладили достатъчно, влезли и намерили няколко трупа. Палачът бил разпознат по зъбите. Явно се е опитал да унищожи архивите на зъболекаря, но се оказа, че той предвидливо държал копие от тях в банков сейф.

Както и да е, според официалните власти, с Палача е свършено. Последната седмица отговарях хиляда пъти на хиляда въпроса, а вечер се напивахме с Мечката. И ето ме сега тук.

— Защо Паулус фон Бек е извикал „Земпах“? — попита Килмара озадачено.

Фицдуейн се усмихна:

— Любов, чест, дълг. Всеки от нас мотивира действията си по някакъв начин.

— Не те разбирам.

— Рода фон Бек са част от аристокрацията на Берн. Паулус е смятал, че е осквернил семейната чест и противопоставяйки се на Палача е единственият начин да измие позорното петно. Когато войските на Наполеон нахлули в Швейцария, се разразила битката при Земпах. Защитниците на Берн били победени, но за сметка на това спасили честта си. Един от героите от тази битка се е казвал фон Бек.

Килмара вдигна вежда и поклати опечалено глава. Огледа Фицдуейн замислено и после каза:

— Какво те притеснява? Палачът е мъртъв. Нима не всичко е свършило?

Фицдуейн изгледа подозрително Килмара:

— Защо да не е свършило? Шефът на Крипо казва, че е свършило. Той дори плати сметката за празненството по случай заминаването ми и лично ме закара до летището. Според него нещата в Берн се нормализират. Ако ме види пак ще получи инфаркт.

Килмара се засмя и после пак стана сериозен:

— Хюго, познавам те вече от двайсет години. Научил съм се да вярвам на инстинктите и на преценката ти. Какво те притеснява?

Фицдуейн въздъхна:

— Работата е там, че не съм сигурен, че наистина всичко е свършило, но не мога да ти обясня защо, дори вече не знам какво всъщност знам. Направо съм скапан. Доста нещо видях в Берн. Сега искам просто да се прибера у дома, да си вдигна краката, да си въртя палците и да реша какво да правя оттук нататък. Повече няма да снимам войни — твърде стар съм вече, за да се оставя да ме застрелят и твърде млад, за да умра. Пък и нямам нужда от пари.

— Ами Етен? — попита Килмара. — Тя има ли място в плановете ти? Докато те нямаше, на няколко пъти ми се обажда да ме разпитва за тебе. Имам чувството, че играя ролята на посредник. Ще ми се вие двамата да се разберете. Този твой отвратителен навик да не се обаждаш докато те няма, е съвсем идиотски.

— Имаше си причини — каза Фицдуейн, — идеята беше и двамата да можем да обмислим нещата спокойно.

— Да, де. Хем не можете един без друг, хем не се чувате месеци наред. Дори древните римляни са си пращали послания на каменни плочи, а сега не знам дали знаеш, има едно нещо, което се нарича телефон — поклати недоумяващо глава и си запали лулата. — Какво те кара да мислиш, че не всичко е свършило? Нима подозираш, че Палачът е оцелял от пожара?

Фицдуейн обмисли внимателно отговора си:

— Палачът винаги действа с някаква измама — каза той най-накрая. — Щях да съм много по-спокоен, ако бяха открили тялото му. Данните от зъболекарския архив може да са подменени. От друга страна, самият аз бях там и не виждам как би могъл да избяга. Не е възможно да е излязъл жив от подобен пожар. Значи трябва да е мъртъв и не смятам да прекарам заслужената си почивка в тревоги какво може да се случи. Всичко може да се случи. Притеснявам се от това, което ще се случи.

— Доказателствата сочат, че Палачът е мъртъв — каза Килмара, — но няма гаранция, че многобройните му отряди ще се саморазпуснат или ще се захванат с плетива. Не забравяй, че той е действал чрез много автономни групировки и няма да се учудя, ако за лидерското място не се явят няколко нови кандидата. Друго, което не ми дава мира, е обесването на Руди фон Графенлауб и още няколко странни случки на твоя остров. Там има много богати хлапаци, а Палачът никога не действа самоцелно. Има данни за не едно отвличания, организирани от него. Дали пък Руди и странно облечените му приятели не са били подготвяни, за да подпомогнат отвличането на всички от училището? Мястото е достатъчно уединено, а родителите, които пращат децата си в „Дрейкър“ са много по-богати, отколкото си мислиш.

— Здравец — каза Фицдуейн сънливо. — Какво?

— Непрекъснато изскача оттук-оттам по някое стръкче здравец — на татуировките, в записките на Айво, а в апартамента на Ерика думата беше написана на стената. Обаче, убий ме, не знам какво означава това.

Килмара пресуши чашата си и се зачуди дали има смисъл да продължава разговора, Фицдуейн почти дремеше. Но тъй като времето, с което разполагаше, бе съвсем ограничено, той реши, че трябва да опита.

— Остави сега цветята — каза сухо той. — Има още няколко неща, които трябва да обсъдим — и отново напълни чашата на Фицдуейн.

Усилието да държи чашата си, без да я разлее, накара Фицдуейн да се съсредоточи. Почти се разсъни.

— И които искаш да ми кажеш, нали? — каза той услужливо.

— Моят приятел, министър-председателят — започна Килмара, — се опитва да ни прецака.

— Не си ли мислил за друга работа? Не ми е ясно какво толкова ти харесва да работиш за един политик, който е готов да ближе задника на всеки, щом така му е изгодно. Делани е говедо и такова ще си остане.

Килмара изцяло споделяше мнението на Фицдуейн, но сега това не беше от значение.

— Един добър наш приятел от Мосад — макар че не всички са ни приятели, ми каза за една бойна група от около седемдесет елитни терористи, базирани в Либия, които са обучени да направят нещо много неприятно за нас тук.

— Искаш да кажеш, че ПЛО ще дойдат тук? — попита Фицдуейн. — Но защо? Да не би да са слънчасали и искат да се порадват на малко дъждовно време? Какво общо има организация като ПЛО с Ирландия?

— Не съм казал, че става дума за ПЛО — каза Килмара, — в групата действително има хора от ПЛО, но те са наемници. Целта им е, само си представи, Американското посолство в Дъблин. Насрочено е някъде за през май.

— А как седемдесетте тежковъоръжени терористи ще влязат в страната? — попита Фицдуейн. — И какво общо имам аз с това? Посолството е в Дъблин, а аз ще съм толкова далеч, колкото може да бъде човек, без да падне в океана. Ще спя по дванайсет часа на ден, ще си говоря с гларусите, ще си мисля за възвишени неща, ще си пия домашната ракия и ще стоя далеч от неприятности.

— Изслушай ме и тогава приказвай — каза Килмара. — Занимаваме се с това откак ни посети човекът от Мосад, а след това чухме за смъртта на Палача. Това, което сега ще ти кажа, със сигурност ще ти развали настроението. Смятаме, че нападението на американското посолство е само една от игричките на Палача или неговите наследници. Това е най-вероятно замислено, с цел да отклони вниманието и силите ни, а само един Господ знае коя е истинската мишена. Нищо чудно въобще да не е в Ирландия. Може да е дори някъде в Близкия изток. За съжаление, фактът, че смятаме това за уловка, никак не ни помага. Има заповед рейнджърите да охраняват посолството докато не премине опасността, което пък значи, че аз съм с вързани ръце и по никакъв начин не мога да реагирам, ако се появи заплаха от другаде. Нямам достатъчно хора хем за охрана, хем за бърза намеса на друго място.

— Мислех, че първоначалната идея беше рейнджърите да се използват само за бърза намеса.

— По принцип е така — отговори Килмара с тревога в гласа, — но за този случай никой не искаше да ме слуша. Наредиха ми и толкоз. Знаеш, че Ирландия има по-специални отношения с Чичо Сам и Таойсийч веднага се възползва от възможността да ми натрие носа. Рейнджърите са дисциплинирани, а и понякога просто трябва да се примириш.

— И в крайна сметка какво ще правим?

Килмара вдигна рамене.

— Довери се на инстинкта си. Ако смяташ, че Палачът вече не играе, аз съм готов да ти повярвам. Но когато си толкова скапан, кой може да знае? Тъй или иначе, моя работа е да се подсигуря.

Фицдуейн се прозя. Часовникът удари два през нощта. Храната, умората и алкохолът съвсем му замаяха главата. Нямаше сили да спори.

— Какво искаш да направя?

— Приготвил съм ти някои неща — радиопредавател, амуниции и други. От теб искам само да си отваряш очите на четири. Ако усетиш нещо нередно, веднага ми се обаждаш и ние пристигаме.

— При условие, че имаш задължения на друго място, как ще стане това?

— Все ще измисля нещо — каза Килмара. — Може би нищо няма да стане, но ако все пак нещо стане, никой няма да е в състояние да ме спре.

Фицдуейн вече спеше. Отвън бурята бе затихнала.

* * *

Обикаляйки хълмовете и езерата на Конемара с взетия си под наем форд фиеста, посланик Ноубъл се чувстваше като дете, което е избягало от училище. От години не бе ходил на почивка, където да не го открият заради важни дела на Държавния Департамент, но най-вече се наслаждаваше на свободата да пътува без телохранители. Увериха го, че островът е много тихо кътче, независимо от това, че Северна Ирландия беше неспокойна.

Най-голяма заплаха за живота му тук бяха ирландските шофьори, прекомерното ирландско гостоприемство и времето. Предупредиха го да си вземе топли дрехи и чадър. А ако смята да се отдаде на риболов, най-добре е да си наеме помощник.

В последствие изчисли, че инструктажът му е увеличил федералния дефицит с няколко хиляди долара. Не бе забравил да си вземе чадър. Справяше се добре и без специални дрехи. Реши, че ще си наеме помощник за риболова, едва когато пристигне на острова на Фицдуейн. С нетърпение очакваше да се види със сина си и да разбере дали му харесва в „Дрейкър“.

Междувременно си прекарваше чудесно като не правеше нищо. Нямаше дипломати, нямаше спешни съвещания, нямаше съобщения по телекса, нямаше упорити журналисти. Нямаше нито официални вечери, нито приеми, мислеше си той, докато ядеше боб от консерва и чакаше чайника да заври. И най-вече можеше напълно да забрави тероризма. Бе оставил всичките си тревоги в кабинета, точно според напътствията на всички книги, които те учат как да забогатееш.

Вдигна глава към облачното небе, заслуша се в напевното почукване на дъждовните капки по чадъра му и си помисли: „животът е благословен.“

* * *

Фицдуейн спа до късно и с удоволствие закуси някъде след обяд. Бурята бе отминала, но дъждът продължаваше да вали, сякаш за да разсее всичките му съмнения относно това къде се намира.

Килмара бе излязъл отдавна, но бе оставил бележка къде може да го търси. Да се влезе или излезе от къщата на Килмара, без да се включи някоя от алармените системи, бе доста трудна задача, а и кодовете се сменяха всекидневно, а дори и два пъти дневно, Фицдуейн се чудеше как ли Аделин понася мисълта, че е омъжена за вероятна мишена. Това от само себе си значеше, че и тя самата става мишена, а и децата. Ама че живот. Дали сега, след срещата си с Палача, самият той не бе мишена? Ако е така, колко време щеше да продължи? И какво щеше да означава това за евентуалната му съпруга и деца? За първи път Фицдуейн осъзна, че щом един път си се забъркал с тероризма, независимо на чия страна, вече никога не можеш да избягаш. Това беше една безкрайна война.

Тъкмо премисляше, когато му се стори, че чува слаб шум откъм предната част на къщата — при условие, че не би трябвало да има никой друг, освен него самия. Сякаш се отвори и затвори някаква врата. Звукът не се повтори.

Изкушаваше се да си остане на мястото и да не обръща внимание на нещо, което дори не бе сигурен, че е чул. Провери пулта на алармената инсталация — във всяка стая имаше монитор, но всичко изглеждаше нормално.

Взе „Ремингтон“-а и сложи един патрон. Тихо като котка излезе от кухнята и тръгна по коридора към предверието. Трябваше да реши от коя страна да влезе. Докато се чудеше, вратата на всекидневната се отвори. Фицдуейн моментално приклекна.

Насреща му стоеше Етен.

— Господи, боже мой! — възкликна той.

Етен се усмихна:

— Беше идея на Шейн — каза тя, — полковникът много го бива за сводник — сведе поглед към пушката. — Доста неща ми каза, но едва сега разбирам какво е имал предвид.

Фицдуейн осъзна, че все още държеше пушката насочена към нея. Свали я, вдигна предпазителя и леко я остави на пода.

— Хюго, добре ли си? — попита тя разтревожено. — За Бога, кажи нещо, бял си като платно.

Фицдуейн вдигна глава към нея, радостта бе изписана на лицето му.

— Ку-ку! — каза той.

Етен бе с дънки, пъхнати в ботушите и мек пуловер. Усещаше парфюма й. Тя отмести пушката с крак и коленичи до него.

— Този път ще останеш ли по за дълго? — тихо каза тя. Свали пуловера и блузата си. Беше без сутиен. Имаше хубави стегнати гърди с добре оформени зърна. Гласът й бе станал дрезгав. Сложи ръце на раменете му и го бутна да легне. Той не се възпротиви.

— Войникът се завръща от война. Къде беше? Как е той? — тя разкопча колана му, разтвори ципа и постави ръката си на слабините му. — Майка ми ми казваше, никога да не слагам нищо в устата си, без да зная откъде идва — докосна го с език. — Къде е било малкото момче? — после вдигна очи и добави: — Всъщност виждам, че вече не е малък — изу ботушите си и свали, дънките, после легна по корем на килима и го подкани. Фицдуейн застана отзаде й и прекара ръка по гърба й, после бавно го обходи с устни, слизайки все по-надолу. Тя започна да стене от удоволствие, но той продължи така, докато вече сам не можеше да издържа, обърна я по гръб и я облада.

Когато свършиха, той я прегърна и нежно я притисна. Целуна я по челото и каза:

— Знаеш ли, тази година срещнах много самоуверени жени.

Етен лежеше, сложила глава на ръката му.

— Разкажи ми за Ерика — усмихна се тя закачливо.

* * *

Килмара седеше в кабинета си и за пореден път разглеждаше вътрешния градоустройствен план на американското посолство в Дъблин и разпределението на охранителните постове. Колкото повече го гледаше, толкова по-нещастен се чувстваше.

Посолството бе построено преди години, когато за сериозна протестна акция се смятаха едно-две развалени яйца запратени по колата на посланика. Сякаш бе проектирано, с цел да улеснява терористични атаки.

Триетажната кръгла сграда, плюс партерът, бяха с фасада, която се състоеше главно от стъкла в бетонени рамки. Кабинетите се намираха по външната част, центърът на сградата представляваше една ротонда от пода до тавана, която опасваше коридорите на трите етажа. Посолството се намираше на пресечната точка на едно „У“-образно кръстовище, от двете страни, на което имаше къщи. До партера можеше да се стигне с кола по една къса алея, входът към която бе затворен само от една маркирана бариера.

Терористите имаха богат избор от възможности за нападение. Мястото бе толкова леснодостъпно, че ако човек не е много наясно с нещата — за нещастие това не можеше да се каже за Килмара — би си помислил, че има някаква клопка или в противен случай, просто да се откаже от идеята за нападение от чисто спортсменство с мотива, че мишената просто няма никакъв шанс. Дори и канализацията, макар че Килмара не би могъл да разбере тези терористи, които биха използвали канализацията, за да влязат при условие, че има далеч по-хигиенични начини, дори тя, не бе обезопасена.

Килмара затвори папката с отвращение. Не му достигаха хора, за да блокира главните пътища, но това пък беше абсолютно изключено, защото ако затвореше само единият от тях, щеше да откъсне южната част на Дъблин от северната. Не можеше да използва войската, за да обгради мястото, защото бюджетът не го позволяваше. Не можеше не само да осигури пълна, но дори и частична безопасност на посолството и то срещу малка, добре въоръжена терористична група. А срещу седемдесет добре обучени и въоръжени терористи, усилията му биха изглеждали направо жалки.

Оставаше му само да се надява на късмета си. Въздъхна и отново отвори папката. Явно имаше истина в това, че колкото повече време отделиш на нещо, толкова по-добри са резултатите. Запита се дали същото важи и за другата страна и заключението никак не му хареса.

В крайна сметка положението бе следното: първо, той бе длъжен да се подчини на заповедите, второ, от всичките шейсет рейнджъри приблизително една трета бяха зачислени за денонощна охрана на посолството и като се имаше предвид, че се сменяха два пъти дневно, това означаваше, че почти всичките му бойци бяха заети, трето, действаха противно на целите си — вързани на едно място чакаха да ги нападнат, вместо да стоят настрана и да могат да действат по свое усмотрение, четвърто, тренировъчният им режим бе изцяло нарушен (рейнджърите стреляха по няколко часа дневно, за да поддържат високите си стрелкови умения), пето, самият той бе изцяло ангажиран, за да провежда тая тъпа операция и шесто, само един Бог знаеше какво става другаде през това време.

Идиотска работа.

* * *

След като прекара още една нощ в къщата на Килмара, отпочинал и доволен, Фицдуейн си тръгна за в къщи.

Предната вечер Шейн се бе обадил да каже, че няма да се прибира и че къщата е на тяхно разположение.

— Наше? — бе попитал Фицдуейн, галейки гърдите на Етен.

— Просто се досетих — каза Килмара сухо.

Фицдуейн се засмя:

— Ще се женим.

— Време беше — каза Килмара. — Трябва да бягам — след две минути се обади пак. — Не забравяй какво ти казах — добави той. — Влюбените са опасни — имат склонност да забравят околния свят.

— Не се чувствам в опасност — каза Фицдуейн.

— Щях да съм по-спокоен, ако се чувстваше. Когато се прибереш, ми се обади по радиото. Можеш да говориш спокойно.

Като затвори телефона Фицдуейн се замисли. Етен го докосна с език:

— Обърни ми внимание.

Той не чака втора покана.

* * *

Херкулесовите Колони, или както напоследък бе по-известен, Гибралтарският пролив, е като кост в гърлото за всеки моряк.

Ако човек за момент остави настрана местното население, което възлизаше на около двадесет и осем хиляди души, живеещи на парче земя колкото паркинг, щеше да открие, че Гибралтар представляваше сбор от апаратура за наблюдение, оръжия, една издълбана скала, военни и горили.

Въпреки че там изобилстваха шпиони, хора, горили и достатъчно апаратура, не бе чудно, че италианският кораб „Сабин“ за превоз на добитък, който пътуваше от Либия за Ирландия, за да натовари животни, предназначени за ритуално клане в Триполи, на минаване през пролива на Гибралтар, бе засечен от бреговата охрана, но това не породи никакви съмнения.

Търговията на добитък между Ирландия и Либия бе добре известна. Бяха виждали кораб „Сабин“ не един път. Единственото необичайно нещо, което би могло да предизвика коментари, но не ги предизвика, бе това, че този път „Сабин“ не спря в Гибралтар да бункерова. Явно екипажът е рискувал да го направи в Триполи, нещо, което капитанът на кораба никога не би повторил, освен ако не е на ръба на отчаянието.

Ако случайно някой бе обърнал внимание на това, биха му отговорили, че всичко е въпрос на договореност и биха допълнили отговора с характерен жест на броене на пари. Това щеше да е напълно достатъчно.

Корабът „Сабин“ излезе от гибралтарския пролив и взе курс към Ирландия.